Редовно заседание на Комисията по труда и социалната политика за изслушване на заместник-министъра на труда и социалната политика Иванка Христова относно предоставянето на грижи за деца в неравностойно положение.

---

П Р О Т О К О Л
На 30 януари 2008 г., сряда, се състоя редовно заседание на Комисията по труда и социалната политика.
Заседанието се проведе при следния
Д Н Е В Е Н Р Е Д:
Изслушване на заместник-министъра на труда и социалната политика госпожа Иванка Христова относно предоставянето на грижи за деца в неравностойно положение.
Заседанието бе открито в 15.05 часа и ръководено от председателя на комисията господин Хасан Адемов.
Списъкът на присъстващите народни представители и гости се прилага към протокола.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Добър ден! Уважаеми колеги, откривам заседанието на Комисията по труда и социалната политика.
За днес е предвиден следния Д Н Е В Е Н Р Е Д:
Изслушване на заместник-министъра на труда и социалната политика госпожа Иванка Христова относно предоставянето на грижи за деца в неравностойно положение.
Министър Масларова също имаше желание да присъства, но за съжаление днес тя е в Словения и няма възможност. Но тук има достатъчно отговорни хора – заместник-министърът на труда и социалната политика, директорът на Агенцията за социално подпомагане. Поканили сме и представители на Държавната агенция за закрила на детето, на Националното сдружение на общините с надеждата да чуем информация по това какво е състоянието и какви са грижите за деца в неравностойно положение.
Знаете, че през тази седмица, но не само и през тази седмица тази тема е изключително актуална, така че мисля, че тази точка от дневния ред ще допринесе за изясняване на ситуацията не само в домовете, но и около предоставяне на грижи за децата в неравностойно положение.
Колеги, приканвам ви да подкрепите дневния ред за днешното заседание.
Който е съгласен с така предложения дневен ред, моля да гласува.
За – 14, против и въздържали се – няма. Приема се.
ПО ПЪРВА ТОЧКА
Изслушване на заместник-министъра на труда и социалната политика госпожа Иванка Христова относно предоставянето на грижи за деца в неравностойно положение.
Госпожо Христова, Вие имате честта да представите позицията на Министерството на труда и социалната политика относно темата, която е предмет на днешната дискусия.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ИВАНКА ХРИСТОВА: Благодаря, господин председател.
Уважаеми дами и господа народни представители, ще започна със ситуацията във всички домове в страната за отглеждане на деца.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Имате ли някаква информация колко са домовете, някакви количествени характеристики, за да можем да се ориентираме. Защото има движение през годините на собствеността, промяната на отговорностите и т.н.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ИВАНКА ХРИСТОВА: Точно с това смятам, господин председател, да започна, като данните са отчетени от Държавната агенция за закрила на детето към 2006 г. Информация за движението на децата в домовете за 2007 г. ще имаме в края на м. март, тъй като те получават информация по картони за всяко едно дете и тази информация се обобщава някъде през м.март-април.
Домовете в страната са: домове за медико-социални грижи, които са под управлението на Министерството на здравеопазването, където се отглеждат деца от нула до три години – са 32 дома на брой с 2743 деца; домовете за деца, лишени от родителски грижи, които бяха на подчинение на Министерството на образованието и науката, но от миналата година вече са децентрализирани под ръководството на общините са 86 дома с 4717 деца; домовете за деца и младежи с умствена изостаналост са 26 на брой и с 1193 деца. Общо домовете са 144 с 8653 деца.
Още веднъж искам да кажа, че това са данните към края на 2006 г. Естествено, че има движение – домът в Пазарджик беше закрит, беше преструктуриран. Но това ще се отчете, пак искам да кажа, в края на м. март.
Бих искала да кажа, че информация за състоянието на всеки един дом има подробна, тъй като в края на 2006 г. междуинституционални комисии с участието на Държавната агенция за закрила на детето, Агенцията за социално подпомагане, общините, регионалните структури на тези звена и неправителствените организации направиха пълна оценка на всяка една институция, където беше отчетено състоянието на домовете, отдалечеността от големите градове, качеството на персонала, броя на децата, работата по самите домове. Бяха дадени препоръки за всеки един дома, които са, разбира се, в абсолютно различно състояние в страната.
Общо взето картината е следната. Домовете за медико-социални грижи са почти всички в регионални градове, където имат добра база и там се предоставят предимно медицинска грижа. В домовете за деца, лишени от родителски грижи има на различни места в различни по големина градове. Най-зле са домовете за деца и младежи с умствена изостаналост, като голямата част от тях се намират в малки, отдалечени селища в по-големите общини.
Както казах, освен че е направена пълна картина на всеки един дом, е дадена препоръка как да бъдат реформирани институциите. Миналата година Държавната агенция за закрила на детето съвместно с колегите направиха в 28-те града обучение затова как в домовете за деца, лишени от родителски грижи трябва да изготвят своите институционални проекти. Това са проекти как да бъде организирана работата в домовете и тези проекти да бъдат подписани от кметовете на общините.
Бих искала да допълня, също така, че в резултат на тази проверка и в резултат на констатациите, които направиха тези комисии, ние предприехме мерки, с които да се реализира реформирането на тези институции, като от м. април се отваря схема за финансиране специално за домовете по оперативната програма “Развитие на човешките ресурси”. Там има разпределение на средствата по следния начин – 5 млн.евро ще бъдат за схеми за финансиране на домовете за деца, лишени от родителски грижи, 3 млн. евро са отделени за 26-те дома, които са за деца и младежи с умствена изостаналост, и 2 млн. евро са определени за проекти, свързани с подготовката на децата за излизане от институциите.
Основно средствата по оперативната програма “Развитие на човешките ресурси” ще бъдат насочени точно за обучение на персонала, развитие на нови услуги, индивидуалните планове на всяко едно дете, връзката с потребността на самия дом и как той да бъде преструктуриран. Това е ситуацията към момента.
Бих искала да кажа, че от 2001 г. досега домовете са намалели значително. Само от домовете за деца и младежи с умствена изостаналост са закрити 5 дома, през тази година – шестият, плюс този в Могилино ще станат седем дома. Освен това броят на децата в институциите е намалял значително. От 2001 г. досега над 31% са намалели децата в самите институции. Ако ми позволите, ще кажа само няколко цифри. Спрямо 2005 г. броят на децата, настанени в специализирани институции, намалява с 1123 деца или с 11,5%, а спрямо 2004 г. намалението е 15,9%.
Естествено, че намаляването на децата в институции се дължи на няколко причини. Първата причина е развитието на мрежата за грижи за деца, изграждането на отделите за закрила на детето към Агенцията за социално подпомагане и прилагане на мерките за закрила на децата. Вие знаете, че цялата политика по отношение на децата е насочено към това децата да живеят в семейство.
Първото, което се направи специално за децата с увреждания и това беше със Закона за интеграция на хората с увреждания, беше, че от 2005 г. семействата с деца с увреждания получават специална подкрепа затова, че детето трябва да живее в своето семейство. Какви са средствата? Общо по Закона за интеграция на хората с увреждания децата получават различни добавки. Също така получават и 70% от минималната работна заплата ежемесечно. Освен това по Закона за семейни помощи се получават двойните детски добавки без критерий за доход. Освен това разви се и системата за личен асистент, където родителят получава минималната работна заплата и осигуровки и над 2005 деца всъщност се отглеждат от своите родители, които са техни лични асистенти. Освен това децата получават и пенсии. Бих искала да кажа, че някъде се получава около 500 лв. плюс личния асистент, ако се включи, което получават семействата на деца с увреждания. Естествено, че това не е достатъчно и винаги би следвало да се иска повече и да се търсят възможности за по-сериозна подкрепа на семействата на деца с увреждания, но въпросът не е единствено и само в средствата. Важното е освен финансова подкрепа семействата да получават и професионална подкрепа, която е в сферата на социалните услуги. От 2003 г. досега всяка година ежегодно се изграждат такива алтернативни услуги, като дневни центрове за деца с увреждания, рехабилитационни центрова, изграждат се защитени жилища за младежите, които напускат домовете, за да не отиват отново в различни институции.
Бих искала да кажа бройката на алтернативните услуги към края на 2007 г. Това са 43 дневни центъра за деца и младежи с увреждания, 12 центъра за обществена подкрепа, 7 центъра за работа с деца на улицата, 10 звена “Майка и бебе”, 3 кризисни центъра, 4 приюта за безнадзорни деца.
Тук, освен за грижите за децата с увреждания, искам да допълня и проектите, които се изградиха в 10 големи градове на България. Това са центровете за обществена подкрепа по проекта на Световната банка. Това са центрове, които са изцяло в подкрепа на семействата за деца в риск, независимо от това какъв е рискът, както ви казах и центровете – звено “Майка и бебе”, където идеята е да се помогне на бъдещи майки, които са пред дилемата да остават детето си – да се подкрепят те, за да може детето да остане в семейството си.
Освен това се разви приемната грижа с ваша подкрепа миналата година и професионалната приемна грижа.
Най-сериозно се разви в България настаняването при семейства на близки и роднини, което е изключително характерно за българския манталитет. До този момент всъщност настанените в семейства на близки и роднини са 7913 деца. Това е изключително важно за превенцията от настаняване в институции.
Освен това приемната грижа, която е една от основните, също се разви сравнително добре. Бих искала да кажа, че специално за професионалната грижа не бихме направили сериозен извод, тъй като тя влезе 2007 г. всъщност и засега имаме 135 деца, които са настанени в приемни семейства и от тях 39 са професионалните приемни семейства.
През годината са извършени 808 осиновявания в страната, което е един сравнително добър показател, независимо от проблемите, които има в системата на осиновяванията.
Пропуснах да кажа за социално-учебните професионални заведения. Тази година те бяха трансформирани в социално-учебни професионални центрове, където младежи над 16 години се обучаваха, но сега тези заведения, превръщайки ги в центрове, взеха лиценз от НАПУ и те ги обучават по различни програми, по различни професии. На територията на страната са девет такива социално-учебните професионални заведения. Станаха центрове за обучение на младежи с увреждания, което е изключително важно и ще имат преференции, особено сега по програмата за кандидатстват, за да обучават такива хора.
Какви са проблемите и какво би трябвало да кажа тук по отношение на осиновяванията, тъй като спрях на тази тема? Преди две години, мисля, направихме едно предложение за промяна в Семейния кодекс, което е изключително важно за целия процес на деинституционализация и всъщност на затваряне входа към институциите. Даваме си сметка, че пълна деинституционализация е невъзможна, особено за децата с тежките увреждания, но че трябва да се затвори входа към институциите е изключително важно. Освен че развитите услуги като центровете за майки и бебе, подкрепата на семействата с деца с увреждания, все пак трябва да кажем, че много лесно се оставят деца в институциите и предложението ни е всъщност да се въведе срок, който да регламентира, че ако до 6 месеца или 1 година – това, разбира се, може да се дискутира – детето не бъде потърсено от родителите си и бъде оставено в институциите, то да бъде вписано в регистъра за осиновяване и да му се даде шанс за осиновяване. Естествено, че тук ще трябва да бъдат направени изключения за родителите, които са в тежко състояние – болни на момента, но все пак като принцип, за да може тези деца да им бъде шанс за осиновяване. Така или иначе знаете, че голямата част от децата в институциите са без отказ от родителски права. Това е огромната пречка пред тях те да бъдат осиновявани.
Други изводи, които се налагат от този преглед. Според нас след приемането на Стратегията за децата, която в момента е на вниманието на Народното събрание и която има определени 4 оперативни цели, насочени към детското здравеопазване, възможността на всички деца за образование, насочени към преодоляване бедността на децата и съответно участие на самите деца в процеса на вземане на решение – вероятно ще трябва да се преразгледа изцяло Закона за закрила на детето и той да съответства на целите на самата стратегия, което според нас е изключително важно.
Друг извод, който се налага, това е свързано с приобщаването на общинските власти към целия процес за деинституционализация не само, но и към целия процес за грижата за децата, което е изключително важно.
Същото се отнася и за неправителствените организации. Аз пропуснах да кажа тук, че в Държавната агенция за закрила на детето има лицензирани 285 организации, които могат да извършват услуги за деца, но реално извършващи такива услуги за деца са много по-малко. Така че приобщаването на неправителствения сектор е изключително важно за развитието на грижата за децата във всяка една община.
Разбира се, безспорен остава фактът, че огромна и крещяща остава необходимостта от квалификацията на самия персонал в самите институциите и в алтернативните услуги. В алтернативните услуги – там, където опитът се премести от неправителствените организации, които са водещи в новите форми на услуги за деца, естествено качеството е много високо и много добро и би трябвало този опит да се разпространява във всички останали общини.
Адекватното финансиране също е изключително важно.
Пропуснах също така да кажа, че от Нова година във всички домове за деца и младежи с умствена изостаналост, както и за хората с увреждания въведохме единните стандарти, така както домовете от Министерството на образованието и науката дойдоха в общините, където са предвидени и средства за повишаване на заплатите. Безспорен е фактът, че там заплатите са изключително ниски, така че адекватното финансиране също е един от ключовите проблеми за качеството на услугите в домовете.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря Ви, госпожо Христова.
Вероятно по-късно ще имате възможност да се включите отново в дискусията, тъй като предполагам, че колеги и гостите на заседанието ще зададат своите въпроси. Тук виждам представители на Държавната агенция за закрила на детето. От Националното сдружение на общините никой не е пожелал да дойде, независимо от упоритата ни покана. Ние ги поканихме, защото една голяма част от домовете – Вие казахте, че те са 86 с 5 000 деца, вече са под административното ръководство на общинските администрации.
Колеги, откривам дискусията. Бих искал да започнем с един такъв въпрос, който аз много често обичам да го задавам. Какви са условията на входа на системата и на изхода на системата? Как се влиза в такива домове? Защото впечатлението, с което остава обществото сега, че фунията е обърната точно по обратния начин – входът на системата е широката част на системата, а изходът е по-тясната. Тоест, на какви условия трябва да отговарят децата, които влизат в тези домове, от една страна, от друга страна, при какви условия тези деца излизат от тези домове – те подготвени ли са за реалния живот? Какво става с тях, след като навършат 18 години?
АСЯ МИХАЙЛОВА: Благодаря Ви.
Уважаеми господин председател, уважаеми госпожи и господа народни представители, уважаема госпожо заместник-министър, дами и господа! Мисля, че за всички е ясно колко е актуален проблемът, който обсъждаме днес и за мен е важно да разгледаме проблема не в контекста на Могилино, а в контекста на възможностите за оптимизиране на грижата за децата, най-вече по отношение на предстоящи законодателни проблеми, част от които госпожа Христова маркира и в посока препоръки към изпълнителната власт.
Веднага искам да кажа, че аз напълно споделям проблема, който беше визиран от заместник-министъра, че е необходима промяна по отношение на осиновяването, касаещ срока, в който един родител не е потърсил своето дете. Сега срокът е дълъг. Той не предполага бързо, навременно осиновяване на детето – осиновяване в привлекателната за осиновителите възраст – 0-3 години, и много често се случва така, че точно тази нормативна уредба решава житейският път на много деца, и то в негативен план.
В този смисъл с колеги от нашата парламентарна група сме обсъждали, че може би е нормално при приемането на Семейния кодекс, който, ако не греша ще обсъждаме през м. май в Народното събрание, да обмислим примерно един 6-месечен срок и ако един родител в рамките на 6 месеца не е потърсил своето дете, детето да може да бъде давано за осиновяване. Между другото социални работници ми подхвърлиха, че е много важно в закона да обмислим какво означава контакта между родител и дете. Защото ако една майка на шестия месец се обади в дома по телефона от Гърция, това едва ли е грижа към детето, това едва ли е контакт с нейното дете. Но това е въпрос, който очевидно предстои да решаваме.
Считам, че е права госпожа заместник-министърът, че след приемането на стратегията са необходими промени в Закона за закрила на детето.
Другият проблем, който мисля, че е важно да обсъдим днес, е какви препоръки можем да даден на институциите по отношение на преодоляване на тесните места в системата. Веднага искам да кажа, че за всички нас е ясно, че има много сериозни проблеми. Но голямата част от тези проблеми са наследени. Те са натрупани във времето. Част от тези проблеми е примерно, че децата с увреждания са в институции, които са далече от човешкия поглед – в малки населени места, че домовете като цяло са в стари сгради, сгради, в които децата не получават адекватна грижа. Моето мнение е, че през последните години бяха предприети изключително адекватни и нормативни решения, и грижа по отношение на реформа на системата и реформата на грижата за децата. В цялата тази драма около Могилино аз не чух никой, който да даде по-рационално решение, освен всичко, което реално се случва – връщането на децата в семейството, приемната грижа, професионалната приемна грижа, реформата на институциите. Казвам го с пълното съзнание, че институции в България има и вероятно винаги ще има, защото винаги ще има деца, които просто няма да имат шанса да попаднат в семейства. Трябва да си го кажем откровено – това са децата с тежки увреждания, които осиновителите не желаят да осиновяват. Това, за съжаление, много често са ромчетата, които български семейства не предпочитат да осиновяват.
Няколко думи по отношение на тесните места, така както аз ги виждам без да имам претенции за обхватност.
Първо, струва ми се, че приемната грижа като цяло върви по-бавно от очакванията. Питала съм се защо и е интересно да чуем вашият отговор, ако Вие споделяте това мое мислене. Вероятно тук става дума чисто за народопсихология затова, че става дума за една изцяло нова услуга. Не знам дали заплащането на семействата е достатъчно атрактивно Струва ми се, че то е в рамките на нормалното. Но може би тук трябва да видим има ли тук шанса да отпушим системата, защото това реално е шанс много деца да бъдат деинституционализирани.
Вторият много тежък проблем са общините и аз съжалявам, че нямаме представител на Националното сдружение на общините. Защото особено за нас, като народни представители, е ясно колко тежко е решението на един общински съвет: “Закривам дома в нашата община!”. Това означава на практика работни места, това означава много често закриване на общински училища, защото децата излизат от тази община и това означава негативи за местната власт. Но това означава обречен живот за много деца в случаите, в които тези институции продължават да съществуват в тези общини, в този вид след препоръките има от Държавната агенция за закрила на детето. И тук, според мен, има нужда от някакво сработване на механизма. Не знам дали на нормативно ниво или като на система, моля ви за мнение в тази посока, но нещо в тази връзка се къса и това ще продължава да бъде проблем.
Още няколко думи по отношение на общините. Струва ми се, коригирайте ме, ако не съм права, че в последните няколко години, когато реално се създадоха финансови възможности за създаване на социални услуги в общността по смисъла на Правилника към Закона за социално подпомагане, предприемчивите общини – общините, които мислят за развитие, бързо оформиха проекти, кандидатстваха с проекти, получиха финансиране на проекти и създадоха услуги в повече, отколкото са им нужни. Други общини, които нямат такава предприемчивост изостанаха във всичко това. Познавам социални услуги, които вече не могат да запълнят капацитета си и там става конкуренция за деца по подобие на училищата. В този смисъл си мисля дали не трябва да се мисли за някаква карта на услугите – карта на услугите, която да е адекватна на потребностите на съответните общини и адекватна на капацитета на тези общини да управляват тези услуги с кадровите ресурси, с които имат, с капацитета си като общини или ако щете с условията на живот, които те предлагат на тези деца след напускане на услугата. Това, струва ми се, е един изключително важен проблем, който си струва да бъде обсъден.
Само няколко думи ще кажа, тъй като доста време отнех, по отношение на гражданските организации. Вероятно на някого ще се стори грозно това, което ще кажа, но мисля, че точно трябва да дефинираме защо гражданските организации нямат такъв интерес към конкурсите за социални услуги в общността. Защото тези граждански организации трябва да поддържат щат и трябва да поддържат някаква елементарна администрация – офис, офис-консумативи и т.н. Тези пари ги няма, никой не им ги дава. И ако в европроектите за управление на един такъв проект се дават 7%-10% за администрират, гражданските организации, са поставени пред алтернативата, извинете ме за циничния израз, или да отщипват от парите от стандартите, или да работят без възнаграждения. Ако не потърсим решение на този проблем, много вече професионално изградени граждански организации, които могат да бъдат полезни, които могат да имат интерес, ще продължат да бъдат демотивирани и няма да проявяват този интерес. Това са мислите, които исках да споделя. Благодаря за вниманието.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря на госпожа Михайлова.
Бих искал да направя две съобщения преди да дам думата за други изказвания.
От днес госпожа Христина Христова е заместник-председател на комисията. Народното събрание гласува предложението. (Ръкопляскания.)
Второто съобщение е, че доктор Ива Станкова иска да почерпи, тя ще каже за какво.
ИВА СТАНКОВА: Имам една изненада, която ми е много приятно да я споделя с всички ви, и тя е, че ставам баба! (Оживление и ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Заповядайте, госпожо Панева.
МАРГАРИТА ПАНЕВА: Уважаеми колеги, миналата седмица в Дупница, откъдето аз съм депутат, беше в полезрението на всички медии, и то точно с темата “Дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителски грижи”, който както всички домове от 1 януари м.г. е грижа на общината, и в който гръмна голям скандал, свързан с проституция, с разпространяване на порнографски материали, който за съжаление пак е третиран в един чл. 11, ал. 3 от Закона за закрила на детето – в едно изречение е записано от какво трябва да закриляме детето. И повече от това не сме записали. Затова, тръгвайки от този проблем, искам да кажа, че подкрепям онова, което сподели заместник-министър Христова, че след приемането на Националната стратегия за детето категорично трябва да променим Закона за закрила на детето и да видим още по-точно мястото на нас като законодателен орган по-нататък и на всички институции, които имат някаква връзка или са свързани по някакъв начин с отглеждането и възпитанието на деца.
Преди 3 дни в Дупница ние проведохме една доста бурна среща на проблемите на този дом. Ще изхождам от частното, за да правя някои заключения за общото. Защото, колеги, преди да говорим затова как можем да решим един проблем, най-напред трябва да решим къде са причините, за да се роди този проблем.
Аз виждам причините в няколко посоки. През 2006 г. при социологическо проучване е констатирано, че съжителстват без брак 67,5% от семействата. Можете да допуснете до каква степен тези семейства са мотивирани, готови, някой е работил с тях или ни гарантира отглеждане на дете в здрава семейна среда. Не искам да ги подозирам, да бъда мнителна, но това е 67,5%. През същата тази година родените извънбрачни деца вече прехвърлиха 50% и вече са 50,8%, което също е една предпоставка по-лесно единият родител да реши сам, че не може да се грижи за детето си.
Какво констатират изследванията? Че има много силна поляризация на обществото и при това вече става дума за етнизиране на бедността. Знаете какво става в ромските гета.
Това, което според мен е най-страшното и което сега се случва в домовете, е, че имаме драстична дехуманизация на нашето общество и насилие, като се започне от семейството, мине се през училището и излезете на улицата в обществото.
Според мен това са причините, които категорично влияят върху това все повече деца, въпреки че намалява броят – 35% близо, от 2001 г. до миналата година, докогато имаме резултати, на деца, които са изведени от институциите. Това е едно сериозно постижение. Защото преди това се считаше, че като има дом, значи децата имат къде да живеят. Но докато не премахнем причините, не можем да очакваме резултати и да очакваме следствието да бъде друго.
Прехвърлям се веднага на конкретните факти, като казвам отново, че вървя от конкретното към общото. В дома за деца в Дупница има само двама кръгли сираци, три деца с по един родител и от останалите 35 деца, 30 са по синдикална индикация или настанени, за да бъдат изведени от средата, която не е подходяща за тях. Имаме деца, чиито майки и бащи са в чужбина и, както каза колежката, от време на време се обаждат, за да питат как са децата им. Имахме деца, чиито родители работеха на Витоша, а двете им деца бяха отглеждани в институция. Значи те печелят пари, а държавата отглежда техните деца.
Давам тези примери, за да поставя на една основа да решаваме проблема за отговорното родителство, а по-скоро бих казала как да преодолеем безотговорното училище. Първата стъпка, според мен, трябва да предхожда влизането на децата в институции. И тук много разчитам на ромските неправителствени организации и на хората, които обучихме по редица програми, защото и аз съм участвала като заместник-кмет в подготовката на тази категория хора. Трябва да си признаем, че около 60-70% и нагоре от децата са от ромски произход. Трябва да се тръгва от подготовката им за живот, преодоляване на ранното родителство, ранното майчинство, подготовката им за семеен живот, подготовката им за отглеждане на дете. Следващата стъпка трябва да бъде работа с медиците. В много от случаите, когато сме работили с такива майки, те казват: “Ами, докторът каза, че няма проблем да го оставим детето!”. Докторът каза, че няма проблем – това е проблем вече, самото изречение!
Вървим по-нататък. Майката докато е в родителния дом и има някакви колебания, всеки ден социалният работник - при нея. Това се прави. В много общини се прави. Аз искам тук да благодаря и на дирекциите за социално подпомагане и на отделите за закрила на детето. Защото не може да си представите, че това наистина са институциите работят за гарантиране на правата на детето. Иначе, ако те не бяха на мястото си, много деца щяха да бъдат потърпевши на редица интервенции върху тях, които в никакъв случай нямаше да говорят добре за нашето общество. Те са една бариера да не се отнася обществото зле с тези деца и в много голяма степен постигат функцията, която имат да изпълняват.
Вървим по-нататък – в самите домове. През м. май миналата година беше окончателно приет правилникът и общините вече знаеха какво трябва да правят. Проведе се и обучение. За съжаление, тези мултидисциплинарни екипи, които трябваше да бъдат изградени, на практика в много от тези домове не беше стартирала навреме социалната грижа. Още има някъде колебания, има още неразработени, неизбистрени институционални проекти, за да може да се участва в тези европейски програми - ако това дете не се отглежда в малка група, ако в тези домове не се помисли кои деца ще останат на дневна грижа, кои ще останат на седмична грижа, за кои ще се работи, за да бъдат ориентирани към приемно семейство или към семейство на близки - ако не се знае за всяко дете, знам, че има индивидуални планове и за това как ще се развиват и обучават и т.н., но ако за всяко дете не се знае какво е бъдещето в близките 1-2 години, още повече в тези домове децата са от седем години до ХІІІ клас, така че е пропуснат един период, когато най-лесно едно дете може да бъде осиновено. Тук наистина трябва да търсим алтернативни услуги и грижи, за да можем едно по едно да извеждаме тези деца. В нашия регион бяха закрити два дома. Това беше добре, защото те бяха в населени места, в които децата бяха в известна изолация. Тук веднага отварям скоба затова дали е полезно или вредно домовете да се намират в центъра на големи градове или в някакви селища със затихващи функции. Нашият дом е в центъра на Дупница – и проституират момичетата. Оказа се, че никой не може да ги задължи след десет часа. Спомнете си, че писахме, че след десет часа ако излязат децата без настойника или родителя вдигнахме 5 пъти глобите и т.н. Значи те излизат, защото домът е в центъра на града, защото е светло, защото няма проблем - там е полицията, там са всички органи, които биха могли да ги защитят. А в малкото населено място сигурно по-трудно щяха по този начин да се държат. Така че не може еднозначно да се отсече, че щом домът е някъде в страна, гарантира сигурността на тези деца.
Какво още бих искала да споделя във връзка с това, което мен също ме притесни? Тук подкрепям колежката Михайлова – тук трябваше задължително да има представител на Националното сдружение на общините. Защото все пак един дом събира деца от няколко съседни общини, обикновено на някакъв регионален принцип. Ако се вмени грижата за тези деца само на кмета на общината, на чиято територия е домът, няма да бъде решен проблемът на тези деца. Защото твърдя, че ако сега се направи тази снимка на дома и се разпише на всяко дете какво ще прави с него и ако кметът на съответната община е разбрал, че проблемът с еди кое си дете, че семейството има 6-7-8 и т.н. деца, че нямат жилище или че родителите нямат работа, ако той преодолее тези проблеми и той реши социалния проблем, тогава можем да говорим за реинтеграция на детето в биологичното семейството. Може иначе средата да нормална, като психоклимат, като отношение на родителите, но по социални индикации детето е дадено в дома, за да го обуят, облекат и нахранят. Обикновено това е философията на ромските семейства. Така че ако трябва да ни чуят хората – представителите на местната власт, трябва да разберат, че това не е грижа само на общината на чиято територия е дома, а е грижа на региона и всички до един трябва да бъдат впрегнати в решаването на този проблем.
Думите, които чухме, че малка била издръжката – да, наистина е малко са парите, които получават за лични нужди, но иначе издръжката никак не е малка. Имат прекалено много дарения. В нашия дом имат във всяка стая DVD, компютър, телевизор, по няколко чифта маратонки, но това не решава проблема. Екипите не са сформирани добре – и сега там има нужда от психолог, има нужда от педагог, защото има няколко деца, които не са за онзи дом с деца с умствени увреждания. Но ако ги оставим тук без специална грижа, явно, ако те са на възраст и в училище, в което има ресурсни учители, някой може да се погрижи за тях. Но е хубаво, ако и в дома – ние нямахме дори медицинска сестра там, дай Боже сега да има, така че в тези домове има редица проблеми, които ако бъдат решени, това ще бъде решителна стъпка за извеждане на децата от институциите. И нека да не се плашим, защото първият мотив от дебата, който тръгна в Дупница, на местното ръководството беше: “Сега какво сте тръгнали, да ни закривате дома ли?”. Не, ние не искаме да закриваме дома. Ние искаме, ако той съществува, наистина да създаде условия за децата, които са близки до семейната среда и полека-лека децата да бъдат извеждани оттам. А не да закриваме дом, щатни бройки и дейност. За децата с увреждания сме създали един клуб за деца-инвалиди, един център за рехабилитация, две защитени жилища. Така че търсим други пътища за решаване на проблемите на тези деца.
По отношение на промяната в законодателството. Аз, като член на Комисията за децата, младежта и спорта, по повод на едно последно обсъждане на международните осиновявания, поставих въпрос. Имаше предложения от неправителствените организации, свързани с промени в няколко закона, касаещи отглеждането на децата, бяха изпратени писма до министерства и институции. За съжаление, само от Министерството на труда и социалната политика имаше отговор кое може и защо може и кое не може и защо не може да бъде променено в Кодекса на труда и в Закона за закрила на детето и в Семейния кодекс и т.н.
Сега инициирахме една група, която да работи в тази посока, въпреки че още нямаме промените в новия Семеен кодекс, но ми се струва, че наистина има много неща да се случат, ако искаме да бъдем полезни на институциите и да не разчитаме само на Агенцията за закрила на детето и на Министерството на труда и социалната политика. Тук са ангажирани полицейските управления, тук са ангажирани местните комисии за борба срещу противообществени прояви. Защото за съжаление в тези домове, както казах, в цялото общество насилието го има –на по-големи към по-малки, пренебрежението в училище, че това дете е от дома. Така че първо ние трябва да преодолеем тези остатъци от миналото и у себе си тази психологическа бариера и да приемем тези деца като грижа на цялото общество и да дадем пример на всички. Мога да се похваля, че съм поела едно меценатство над едно ромче в Дупница – не плащам на родителите му, плащам на учителката, която го учи. Надявам се да постигна резултати.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Бих искал отговорът на въпросите да мине през призмата на разбирането на министерството по отношението на тези проблеми – дали тези деца са медицински проблем, дали подходът към тях е като към медицински случай или като към социални същества. Това е изключително важно, според мен, защото, ако са медицински проблем, то за тях си има болница, има си лечебния заведения, които се занимават с тази дейност. Ако са проблем, също медицински, които да изисква продължителна рехабилитация, кинезитерапия и всички останали методи на възстановяване и поддържане на здравето, това е друга тема. Как гледате на тези институции – като на медицински заведения, защото има към Министерството на здравеопазването, които само ги гледат. Но какво означава “само ги гледат”, никой не може да каже. Тоест, дали те са социални същества, дали имат нужда от речева рехабилитация, ако щете, от физикална рехабилитация – по какъв начин се съчетават тези два подхода?
Госпожо Христова, заповядайте.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ИВАНКА ХРИСТОВА: Благодаря, господин председател.
Естествено, че проблемите са и медицински, и социални. Експертната оценка на специалистите е, че всяка институционализация на дете води до промяна в неговата психика. Така че по принцип институционализацията е вредна за детето, дори за дете, което е сравнително здраво физически.
Що се отнася за децата с увреждания, по принцип при тях проблемът е медицински и съответно след това социален. В нашите домове има деца с изключително тежки медицински проблеми. Ако си спомняте в последната промяна в Закона за народното здраве, когато предложихте, мисля, че в тази комисия, да има лекари в училищата, тогава ние предложихме и в тези институции да има лекари. Защото действително лекарската грижа за децата с увреждания в тези институции е изключително важна, съответно и рехабилитацията им. Няма как без социалната работа, защото един от проблемите е всъщност по някакъв начин тези деца да бъдат социализирани и ако е възможно, дори тези, които са леки проблеми, с леки увреждания, те да бъдат социализирани до такава степен, че те да ходят на училище. Това се случва в много от домовете за деца с увреждания – много от децата посещават училище заедно с другите деца. Това вече е в частта на социалната работа, която е изключително важна.
Това, което беше, примерно, в Мохилино, искам да кажа, че там имаше деца с много тежки увреждания, с изключително тежки увреждания. Едно от децата, което непрекъснато го показваха беше с някакви нарушения на хранопровода, налагаха се няколко операции и т.н. Това са сериозни медицински случаи, според нас и те трябва да бъдат в болница, за да бъдат лекувани. Това е много важно.
Другото, което е изключително важно, което неправителствените организации поставят, е във връзка с генетичните изследвания на семейства, в чиито род има заболявания, които трябва да бъдат правени предварително.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Искам само да уточня, че става дума за т.нар. медико-генетични консултации.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ИВАНКА ХРИСТОВА: Сигурно сте прав, а аз – не, но идеята е една и съща.
Истината е, че с раждането, аз ви казах, че дори до 6 месеца институционализиране на едно дете, води до негови психологични промени. Това е изключително важно – в ранна детска възраст детето да живее в семейство. Това е най-важното. Ако трябва да се направи някаква важна в посока на затваряне на институции, това е въвеждане на този срок за престой в институциите. Ако това не го направим, в смисъл, че продължава да има свободен вход към институцията, проблемът ще остане палеативно решаван оттук-оттам впоследствие вече.
Мисля си, че е много важно и подкрепата на самите семейства с деца с увреждания. Двадесет хиляди семейства в момента получават тази помощ от 2005 г. Това действително намали входът към институциите. Защото по-рано се казваше така – ние ги даваме в домове. Обикновено децата с увреждания не са с родителите. Повечето от тях имат родители, повечето от тях имат сравнително добри семейства. Въпросът е, че тези хора не могат да се справят с проблема. Това е сериозният проблем. Все па, 20 хиляди деца от 2005 г. получават финансова подкрепа – могат да бъдат лични асистенти и това наистина намали входа на институцията. Но ако се развие и мрежата от социални услуги в една община, ако родителите имат възможността да го заведат в дневен център, където с него да работят логопед, рехабилитатор, хора-експерти, помощ, която той може професионална, която в семейството си не може никой да му я даде, тогава нещата наистина ще бъдат решение. Тогава и родителите ще имат възможността да работят и действително тези деца ще живеят в семейства. В Европа общо взето децата с увреждания в по-голямата си част – над 98% живеят в самото семейство, но трябва да се развие тази мрежа от социални услуги.
В момента каква е ситуацията в България? Имаме много модерни алтернативни услуги. Някои от тях съперничат на европейските социални услуги. Но в същото това време имаме институции, които са отдалечени от големите градове, далече от болници, без сериозен персонал. И това е просто процес, който в момента няма как да се случи в рамките на 4 години. Във всяка една държава този процес се е случвал в период на десетилетия. Това е истината.
Как влизат децата в домовете? Винаги, когато възникне проблем с някое дете, да речем в някое семейство, което има родители или има някаква семейна ситуация, която задължава детето да бъде изведено от семейството, винаги се търсят другите алтернативи за това дете. Институцията е последната възможност за всяко едно дете, тоест търси се възможност то да бъде настанено при близки и роднини, търси се възможност то да бъде в приемни семейства. Чак тогава, ако се установи, че няма такава възможност, то бива настанявано в институции с решение на съда. Това е входа към институциите за децата. Когато една майка изостави детето, то просто си влиза в институцията. Много често нямаме информация за самите родители.
Какъв е изходът от домовете? Естествено, отново се търсят възможности за всяко дете да излезе от институцията, като търси възможност за осиновяване, което е най-добрият случай за децата, които са изоставени в институциите. При отказа за осиновяване от българско семейство, детето преминава в регистъра в Министерството на правосъдието, където се търси възможност за осиновяване в чужбина.
Ситуацията в домовете е такава, че има деца, които са настанени в домовете без срок. Това са така наречените заварени случаи, но засега повечето от настанителните заповеди са с определен срок.
По отношение на приемната грижа. Защо не върви? Не бих казала, че приемната грижа не върви. Просто в България е по-типично да се настаняват при близки и роднини, което е също вид приемна грижа. Настаняването при близки и роднини е изключително типично за българската народопсихология. Това са обикновено баби, лели, дядовци, но най-вече баби и дядовци. Фактът, че при близки и роднини са настанени над 7 000 деца говори точно затова. Иначе приемните родители искам да ви кажа, че срокът в България е много кратък, изключително е кратък срокът. Какво получава един приемен родител? Първо, че той е обучаван по определени програми, които са утвърдени и т.н. При настаняване на едно дете той получава 130% от минималната работна заплата, тоест 286 лв. сега ще получи заплата. Ако са две настанените деца, получава 140% от минималната работна заплата или 308 лв. Ако при него е настанено дете с увреждане, той ще получи 150% от минималната работна заплата или 330 лв. Това е заплатата на приемния родител. Заедно с това приемният родител или семейството получава средства за издръжка на самото дете. Ако детето е до 7 години, получава 3-кратния размер на гарантирания минимален доход или 165 лв. От 7 до 14 г. – 3,5-кратния размер на гарантирания минимален доход или 192,5 лв. От 14 до 18 години – 14-кратния размер на гарантирания минимален доход или 220 лв. за едно дете. Това са средствата, които се отделят за приемните родители. Аз мисля, че в близките години тази възможност ще се развие, тъй като затварянето на институциите все пак ще доведе до това, че хората, които са работили в тези институции могат да потърсят възможност, за да станат приемни родители, което е изключително добре и важно и за самите тях, тъй като те това са работили. Не само това - много учители има, които искат да станат приемни родители, както и други, различни професии. Това е по отношение на приемната грижа.
По отношение на общините – това вече е от въпросите на госпожа Михайлова. Ние нямаме нормативен документ, който да сме го разработвали и да не сме канили в работните групи представители на Националното сдружение на общините. И сега при определяне на стандартите за издръжки винаги са били участници в нашите работни групи. Няма как, ние трябва задължително да работим заедно. Абсолютно е вярно това, че има общини, които са много активни, които развиха мрежа от социални услуги. Ние работим върху тази карта, за която Вие казахте.
АСЯ МИХАЙЛОВА: Как я наричате?
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ИВАНКА ХРИСТОВА: Карта на услугите. Идеята ни е да развиваме услугите вече на регионален принцип, тъй като това е изключително важно. Не е възможно една малка община да има развита мрежа, то и финансово не е възможно разбира се, но на регионално ниво, в зависимост от потребността на хората в регионите да се развиват услугите и това зависи за всички услуги, не само за децата. Специално по отношение на общините вие знаете, че те разработват общински стратегии за закрила на детето и всяка община има такава стратегия. Тя е и задължена по закон. Естествено, че ние ги правим съвместно тези дейности.
По отношение на темата за отговорното родителство, абсолютно съм съгласна с поставения проблем. Ние започнахме в Министерството на труда и социалната политика да говорим на тази тема. Направили сме няколко семинара. Имаме идеята със СУ “Св. Климент Охридски”, катедра “Детска педагогика” да разработим програми, с които младежите да бъдат подготвени за семеен живот, което е изключително важно и което в нашата страна не се прави. Това е една от идеите, разбира се, така че всякакви предложения в тази област са изключително важни.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря, госпожо Христова.
Има думата госпожа Стела Банкова.
СТЕЛА БАНКОВА: Благодаря, господин председател.
Обстоятелството, че започваме този разговор след поредния скандал, изнесен в чужди медии, означава, че този проблем ни сварва, простете за израза “по бели гащи”. Така както дебатираме сега, ще дебатираме, уверявам ви, и след година, две, три. По същия начин ще говорим за социалните програми, за модерни социални услуги и т.н. слова на висок стил без почти никакво покритие. Аз съм така критична, защото след “Индиго” нищо не стана, след “река Лим” нещо стана, но с огромни усилия в парламента, и то за срам и резил на парламента, който година трябваше, за да узрее, да се събуди съвестта му, за да приеме знаете какъв закон за пътуванията. Доколкото знам сега също няма контрол и не сме застраховани, от не дай Боже, втори такъв случай!
Бих искала да чуя от Министерството на труда и социалната политика защо подемаме такъв разговор, винаги когато нещо ни се случи. Тогава се събират страшно загрижени хора от различни институции, събират пресата - пресата седмица-две предоставя своите страници на този проблем и оттам нещата тръгват по старому. Вместо да говорим, да се радваме и да докладваме на белгийците, че ще затворим Могилино и видите ли местната община е виновна, че той не е затворен, защо не дебатираме, защо сме допуснали този феномен Могилино толкова години? Защо трябваше медиите да отразят, простете, помпозната визита на министърки и на висши служителки там - толкова инцидентно, толкова накрая, толкова безполезно посещение, което стана след като от Европа ни разобличиха?
За да има полза от тези разговори, трябва да започнем, първо, да говорим защо сме допуснали толкова дълги години случаи като Могилино и, уверявам ви, случаи още като ред други градове в Бургас дома и т.н. Мисля, че е много по-полезно оттук да тръгнем. А ние се измъкваме по терлици, защото ни е по-удобно да започнем да говорим: “Било каквото било, дайте сега да видим, другари, какво ние предлагаме, какви наукообразни програми сме изработили”. Хубаво, чудесно е, че са разработени тези програми, но защо този проблем е стоял зад толкова много домове?
Аз не мога да отмина констатацията, че наистина е много малка издръжката за децата – 3 и 6 лв. на месец. Уверявам ви, че това е условието, което подтиква децата да проституират, условието, което дава широко поле за педофили, за разпространение на наркотици.
В миналия мандат с Комисията по жалбите и петициите на гражданите посетихме Софийския централен затвор. Влизахме в килиите на Цветелин Кънчев, на Русов и на още редица други задържани, затворени. Направи ми впечатление, че килиите пращят от храни и т.н. Когато говорихме с директора на затвора и когато аз, впечатлена от това, което той каза за издръжката на затворниците, че тя е достатъчно добра, го попитах как би я съпоставил с хранодена на децата, тогава беше убийствено – беше стотинки преди 3-4 години, той каза така: “Ако посегнем на хранодена на затворниците, те ще протестират, докато тези деца няма да ни притеснят с нищо”. Поради това, че децата в тези заведения са лишени от всякаква форма и възможност на протест и на реакция, ние толкова дълго време сме забатачили този проблем.
Ако искаме да е полезна дискусията ни, оттам трябва да започнем. Ще ви кажа 4-5 неща като впечатления от това, което досега чухме. В тези домове са сложени на едно място деца с умствени и физически увреждания – също много пагубно за децата. Всички сте ходили в такива домове и знаете, че има деца с физическо увреждане, но умствено много добре развити. Дори има деца с хъс, с някаква малка дарба, с някакъв малък талант. Обкръжението от деца с аутизъм или с други тежки форми на физическо увреждане просто ги убива. Обстоятелството, че в тези домове не само медицинското обслужване е недостатъчно, но няма психолози, няма педагогически съветник. Тук отварям думата и за училищата. Аз останах изумена, че има някакъв лимит – ако училището е над 500 или 800 деца, тогава имало право на педагогически съветник. Ако е под 800 души, например, едно училище няма право на педагогически съветник. Коя безмозъчна глава роди това ограничение? Кажете ми! Значи, Здравната каса прави лимит на лекарствата “Ти ще живееш, ти – няма да живееш!”, Образователното министерство слага лимит – училища с над 800 деца имат право на педагогически съветник, под 800 – нямат! Там ще се ширят наркотици, педофилия, извращения и т.н., просто защото училището е по-малко.
Разсъждаваме за насилието. Наскоро пак, заради такива случаи - отново безплодни, безплодни кръгли маси! Какво ни дават тези разсъждения? Ето, виждате един малък проблем ви поставям – защо има такъв лимит? Какво общо има? Не знам кой го е измислил? Какво общо има бройката, за да има лимит?
Говорим за обучение на персонала. Сега започваме да говорим!? Защо този проблем не е поставян дълги години наред? Как ще обучите персонала, след като вече открито върви тенденция в цялата страна да се затварят тези домове? Как ще ги мотивирате да ги обучите, да продължават да се обучават тези хора, след като вече официалната държавна политика и доколкото виждам резултатите от разговора с белгийските гости ние сме рапортували, че вече постигаме изключителни успехи, като закриваме, закриваме? Ето, виждате ли закриваме дома, няма проблем! Къде отиват тези деца? Не е спасението в намирането на семейства. Много ви моля! Къде да отидат тези деца с увреждания? Една изключително малка част могат да бъдат поети от близки, от роднини.
И не забравяйте, че дори тези суми, които сега изброихте, са абсолютно недостатъчни на фона на тежката социална криза, в която е България! Деца, които си имат нормални родители, страдащи от астма, от диабет, от епилепсия – не достигат за тях лекарства. Здравната каса не им отпуска достатъчно лекарства! Колко пъти протестираха родители на деца с астма, с епилепсия? Колко пъти беше това?! Аз съм била също на техните протести и знам! Та, ние ще говорим да мотивираме едно семейство да вземе дете с такива тежки увреждания и срещу тази мизерна сума мислим, че то може да бъде отглеждано в такива семейства!
След като казвате, че толкова много приемни семейства има вече и толкова много деца са отишли в приемни семейства, аз искам нещо друго да ви кажа. Имам впечатления от предишния си мандат в парламента. Има редица случаи, особено много от бедните слоеве, ниско образованите семейства в затънтени краища – има такива случаи, които може да не са много, но ги има, които успяват да си уредят нещата и да вземат дете, но го превръщат в аргатин. Към мен са се обръщали деца с въпрос как могат да прекратят присъствието си в новото приемно семейство. И аз питам: има ли механизъм? Първо, има ли контрол? Тук, сега чувам една бодряческа цифра за 7 хиляди деца в приемни семейства. Какъв е механизмът за обратната информация? Ако няма такъв механизъм, пет пари не струва това удовлетворение, че има 7 хиляди приемни семейства.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: В България са 80.
СТЕЛА БАНКОВА: Хубаво, нека да са 80. Когато става дума за неподходящо семейство, когато детето поиска да прекрати това присъствие, какви са механизмите, към кого да се обърне?
Има 4 приюти за безпризорни деца в цяла България!? А безпризорните деца извън приютите? Присъствието в приютите също е временно. Какво става с децата, които навършват 18 години? Към мен многократно са се обръщали деца, които в паника след като навършат 18 години, буквално на другия ден са гонени от директорите на домовете. Може би и самите директори са подплашени от санкциите, които ще последват, ако детето не излезе от дома, след като е навършило 18 години. Ходили сме да търсим места по приюти, на гарата спят децата. Какъв е механизмът, след като детето навърши 18 години?
Осиновяването у нас и в чужбина. Имам чувството, че по всякакъв начин се стимулират осиновяванията в чужбина – даване на български деца на чужденци, отделно, че един такъв вид осиновяване е придружавано в голямата си част с корупционни практики. Тук едва ли може да ме опровергае, защото и вестниците изнасяха такива случаи. По какъв начин ние стимулираме осиновяванията от български семейства. Съвсем наскоро гледах пак по телевизията, че имат безкрайни пречки – хората са безпомощни, въртят се в един ужасен лабиринт от бюрократични спънки, нормални българи със съпричастност и с човешко съчувствие, желаещи да осиновят дете. Те се въртят в един ужасен лабиринт. За съжаление се оказва, че може би точно хората от социалните домове в много случаи с най-голямо недоверие се отнасят към такива хора и им правят спънки. Впечатленията ми са от няколко предавания по телевизията.
Като говорим за домове за деца с увреждания, каква им е архитектурната достъпна среда там – масичките, столовете, стълбите? Могат ли въобще да излязат от този дом? Има деца, които, ако има възможност, биха ги изкарали в двора на дома, но няма кой, няма приспособления за стълбите, за да излязат децата. Говорим, че тези деца сме ги заточили там, те са заточени, защото просто държавата ги е захвърлила, измила си е ръцете.
Училищата не са подготвени. Говорите за интеграцията, за връщане на децата в обикновени, нормални училища. Първо, говорила съм с учители. Има учители, които са съпричастни и готови да направят всичко възможно да приемат такова дете, но самите те казват: “Нямат подготовка”. Такива учители трябва специално да бъдат обучени. Трябва да има психолози в това училище, учителите да бъдат специално обучени. След като бъдат специално обучени да подготвят и децата в училището и тогава вече самите деца, които вече са подготвени, могат да приемат такова дете. Ние предварителната работа не сме свършили – тук-там има деца, които с амбицията на родителите могат да попаднат в нормални училища, но това са много малко случаи. Няма достъпна архитектурна среда, пак повтарям.
Сега говорите за финансирането, приключвам. Половината от тези наши разговори могат да отидат напразно и напусто, след като се вижда колко малко средства се отпускат за тези деца. Има няколко оазиса в България, в които тези домове, които са много добре изглеждащи, обаче не можем да разчитаме само на даренията. Даренията са инцидентни, даренията се насочват към такива домове, които са по-престижни за имиджа на дарителя. Има си някои домове, които просто са абонирани, защото някъде има такива дарители, които винаги попадат в светлината на прожекторите и е много престижно именно на този и този дом да дарят. Извън тази възможност остават десетки домове.
Дарението не бива въобще да го включваме в тези разговори. Даряват се дрехи, дарява се храна – това минава и заминава. Аз съм разговаряла с деца, които казват, че изпитват ужас, когато идва Коледа, Нова година и Великден. Защото казват: “Идват някакви – няма значение какви са политици или бизнесмени – щипнат ни по бузките, изсипят ни рогът на изобилието и си тръгнат”. И след това нещата си продължават по старому. Няма психолог, няма лекар, няма възможност да общуват, няма възможност тези деца да бъдат изведени. Има деца, които години наред не са напускали дома. Знаете ли какви умения им липсват, да не говорим, че някои не знаят с вилица и лъжица да си служат, нямат елементарни умения. Има деца, които не са виждали мобилен телефон, телефон, телевизор и най-елементарните неща на съвременната цивилизация, по простата причина, че не са напускали дома. От това имат нужда тези деца, а не толкова от тези дарения – дрехи и храна, които само на определени дати им се изсипват там.
Тук прочетох една информация, която много ме впечатли. Скоро ще се състои заседание в Организацията на обединените нации, на което ще се разискват български проблеми, без присъствието на България. За какво става дума? В Организацията на обединените нации от 15 години чакат нашата държава да се отчете по спазването на подписани и ратифицирани конвенции за всички форми на расова дискриминация. Последният доклад от България е бил от 1993 г. и оттогава това задължение е било загърбено. Моля за отговор на този въпрос.
Последен въпрос. Господин Декостер – един от белгийските гости, казва пред българските депутати така: “Много сме изненадани от филма за дома в Могилино. Не сме предполагали, че може да има такива неща”. Делегацията е имала срещи и с министъра на труда и социалната политика Емилия Масларова, но нейни представители са отказали да споделят впечатлението си от разговора. Моля за отговор на тези два последни въпроса. Благодаря.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря Ви, госпожо Банкова.
Винаги трябва да сме наясно, че решенията, които се вземат в социалната политика са дългосрочни. Те не са от днес за утре. Затова трябва да внимаваме какви решения трябва да вземаме, защото след 10-20-30 години някой ще коментира и нашите решения. Защото част от проблемите, които обсъждаме сега, като решения, са взети преди 30-40 години и сега не искаме представителите на министерството и агенцията да отговарят на това, което се е случвало през годините. Така че ние сме извикали колегите тук да ни информират каква е реалната действителност, а ние с нашите предложения да направим така, че тази дейност да бъде максимално оптимизирана.
Госпожо Понева, заповядайте.
АНТОНЕЛА ПОНЕВА: Благодаря, господин председател.
Ще се опитам да бъда кратка. Затова ще се присъединя към казаното от колегите Михайлова и Панева, тъй като те поставиха много важни въпроси – въпросите за превенцията на явлението “дете в институция”, може би това е в основата на всичко и би трябвало много да се работи в тази посока. Още по-плътно, образно казано, се присъединявам към казаното от колегата Банкова, тъй като тя постави нещата наистина на ясната основа, на темата на деня, тъй като точката от дневния ред е изслушване на представители на Министерството на труда и социалната политика за състоянието и грижите за децата в съответните институции.
Чухме много неща за приемни семейства, за осиновявания – важни неща разбира се, но нищо като оценка за състоянието на домовете, нищо по точката от дневния ред, и какви грижи се полагат. Тъй като независимо какви нормативни документи са приети и от успехите, които несъмнено има относно настаняването в приемни семейства и настанявания, има 8000 деца в 144 дома. Интересува ни какво се случва с тези деца или какви са грижите, които се полагат за тях, какво е състоянието на домовете и какво правите вие като отговорни институции, за една от отговорните институции, затова? Няма да се разпростирам, тъй като много от нещата вече бяха казани. Затова ще ви задам един въпрос.
Първо, ще кажа, че съм далече от мисълта да обвинявам вас, представителите на министерството, на сегашното управление, тъй като проблемът не е от вчера и ще съм дълбоко неправа, ако кажа, че вие носите вина за състоянието, в което се намират днес тези домове. Вече близо три години сте начело на това министерство и би трябвало да има някакви адекватни грижи и стъпки напред, които да отчетете. Има ли такива по отношение на състоянието на домовете и грижите, които се полагат? Защото, за съжаление, това, което ни разкриват чужди филми и това, което виждаме – всеки от нас е посещавал такива места и знае за какво става дума, в никакъв случай не са стъпки напред, както казах.
Бях силно изненадана от представителите на Държавната агенция за закрила на детето, които бяха в Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта, които казаха по отношение на дома “Коджа Кафалата” в Бургас, а предполагам, че това не се отнася само за този дом – 3 години там се правят проверки от агенцията, три години се установят лоши условия, насилие и 3 години се правят предписания и нещата се задълбочават в посока на влошаване. Какъв е смисълът от тази агенция и тези предписания? Към кого са тези предписания и защо нищо не се е изпълнило от това? Това силно ме изненада. Същото се отнася, разбира се, за Държавната агенция за социално подпомагане.
Сега преминавам на конкретния ми въпрос. Тъй като е най-добре да вършим някакви неща, а не да приказваме, а това, което се случва са много, много приказки и в това съзирам едно дълбоко лицемерие и за да бъде поне в някаква степен намален този привкус, който остава, ще ви помоля за отговора: Вие, като представители на министерството, поинтересувахте ли се от предложения на народни представители и от бюджет 2008 г., които са в посока социални услуги, изказахте ли, ако сте видели такива, ваши становища? Настояхте ли, вие все пак имате зад себе си парламентарни групи, да бъдат подкрепени такива предложения? Защо? Защото ние от Парламентарната група на ДСБ предложихме от излишъка, който от 1 млрд. 200 млн. се разпределиха 30 млн.лв. Ние можехме да предложим 500 млн.лв. или 1 млрд. лв., за да си правим PR. Не, предложихме 30 млн.лв., защото по изчисления на специалистите тези 30 млн.лв. биха довели наистина до повишаване на качеството на живот в тези домове, най-общо казано, тъй като предложихме целево да бъдат разпределени капиталови разходи, повишаване на заплатите на служителите в тези домове. Вие, госпожо Христова, казахте, че това е един проблем, и разбира се издръжката на едно дете, което също е проблем – казахте и това. Подкрепихте ли това наше предложение? Ако не сте, защо? Не е ли това наистина действието, което трябва да се прави? Другото са думи, другото са думи, които остават без никакво покритие, за съжаление. Благодаря ви.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Има думата доктор Ива Станкова.
ИВА СТАНКОВА: Благодаря, господин председател.
Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Аз също подкрепям изказалите се колеги – и госпожа Панева, и госпожа Михайлова. Във връзка с това, което добави госпожа Стела Банкова, само исках да дам акцент на това, че в медицината ние лекарите знаем, че има т.нар. отключващ момент. Всъщност ставаше въпрос за Могилино. Истината е, че наистина се работи по този въпрос – точно това, което каза и господин председателя, че това е всъщност и всички го знаем, е един процес, който изисква изключително много време и много пари. Ние изпуснахме едни много златни години, така да се каже, в които бяхме натрупали много неща, разбира се, и проблеми.
Искам само да кажа, че въпросът за децата – това е само като акцент, аз също съм говорила с много родители и много учители в домове. Естествено, ако децата се адаптират в училище още в първи клас, има много интересен момент, който е естествен, те привикват с тях – с количките или други техни недъзи – говорим за деца с физически увреждания, средата ги приема естествено и тази озлобеност, тази реакция във времето се претопява, изчезва и децата свикват. Мисля, че това във времето ще бъде един много важен акцент да ги адаптираме още в първи клас, още в детската градина, за да могат всички да ги приемат съвсем естествено и оттам ще започне в годините това натрупване, това възпитание.
Третото нещо, което искам да кажа, с госпожа Христова работим и помагам за изработването на наредбата, която е почти готова, към ЗИД за училищните лекари. Там специален акцент ще има, знаете, че в закона е посочено – детски градини, ясли, училища и домове за отглеждане на деца. Там изрично помолих колегите, сега ще правим и една работна група, начело с Асоциацията на педиатрите в България, за да можем да дадем специален акцент в правилника за децата в домовете. Знаем, че там с години не е стъпвал лекар и тук е важно, това, което ние лекарите знаем, и се обръщам към доктор Адемов, че тук проблемът е медико-социален. Защото почти всяко едно дете, не дай си Боже с физическо и ментално увреждане, то е изключително тежко. Оттам и проблемите са много специфични. Благодаря.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Не знам дали това увлечение във всеки един дом да има лекар може би е най-добрия вариант и може да реши проблемите. Защото един лекар, и то най-добрия едва ли би могъл да свърши това, от което имат нужда децата в тези домове. Според мен е необходимо да има мултифункционални екипи, които да оказват помощ, която да е адекватна на потребностите в този дом. Ако те имат нужда от кинезитерапия, от рехабилитация, трябва да имат такива специалисти, които ежедневно да се занимават с тази работа. Ако има нужда от психолози, трябва да има не във всички домове, а в този, в който има нужда – това е тази карта на услугите, както я нарекохте. Ако има нужда в този дом, примерно, от речева рехабилитация, логопеди и т.н, да не изреждам всички експерти, да имат точно такива. Тук е мястото да се върнем отново към стандартите. Те са, доколкото знам, общи за всички социални услуги. Ако тези стандарти бъдат адаптирани към съответните домове, ако има надежден механизъм за контролиране на тези стандарти, защото е добре, че има стандартите, но каква е обратната връзка - преди малко госпожа Банкова каза затова, включително и за професионалната приемна грижа, включително и за децата, настанени при приемни родители. Всичко това не може да бъде включено в рамката на един етикет. Според мен, за различните домове са необходими различните грижи. Ако ние унифицираме грижата като такава, ако изхождаме от някакво заглавие – примерно грижа за това и това, мисля, че резултатът няма да бъде достатъчно добър.
Пак се връщам на тази идея, за която каза и госпожа Панева: “Вие пак ли тръгнахте да ни закривате домовете?”, аз съм сигурен, че тези хора в Могилино – проблемът между другото не е отсега, той отсега е официализиран, популяризиран, рекламиран, експониран, а преди години също имаше такива проблеми. Кметът, например, на Две могили мисля беше, беше казал, но и не само той: ”Само през трупа ми може да бъде закрито това заведение!”, тъй като защитава интересите на 60 човека. И сега като говори за 30-40 или 50 човека, колкото са в отделните домове, това е изключително важно. Защото там работят хора, които, ако кажа, че нямат никаква квалификация, която е необходима, то поне те могат да ги нахранят, да ги облекат. В дома в една община Тертер, Разградско, има доста модернизиране. Нещата там от гледна точка на бита – това е дом за възрастни, не за деца, но там ми направи впечатление нещо, което никога няма да забравя, макар че беше преди много години. Отиваме там, първо, хората не знаеха – аз затова се интересувам от входа, дойдоха при мен хора – не знам защо решиха, че съм някакъв отговорен фактор, и ми казва човекът: “Защо аз съм настанен в този дом? Кой ме е настанил, аз съм бил в друг, прехвърлили са ме тук?”
Междупрочем в годините някъде 1998-1999 г., тогава имаше представители от Европейската комисия от Норвегия, бяха дошли инцидентно, и видяхме една медицинска сестра с една табла раздава лекарства. Попитаха я кой назначава тези лекарства, тя каза: “Как така ще ги назначава някой? Аз работя от 30 години в този дом и мога да преценя кой от какви лекарства има нужда”. Отговорът беше потресаващ. Жената от Норвегия беше изумена, защото за нея е безумие медицинска сестра да назначава лекарства – казвам го с цялото ми уважение към това съсловие. В манипулационната на дома беше написана една табела - връщам се пак на лекарите: “Лекарят от Русе ще дойде в края на месеца в събота или в неделя, ще го чакаме на разклона”. Значи, това не решава въпросите. Тогава попитахме защо тези хора са с разкъсани дрехи. Бяха малко по-различни години. Те казаха, че са автоагресивни.
Уважаеми колеги, автоагресията е част от състоянието на психично болния и това състояние може да бъде коректно повлияно при коректна терапия. Така че може да се говори много, можем да превърнем тази дискусия в говорилня, въпросът е какво преследваме, каква цел имаме. Според мен всеки един дом трябва да бъде индивидуализиран, да се погледне списъкът на децата, които са там, техните конкретни потребности, да се обобщят и да се каже, че домът в Малко Шарково, примерно казано – няма да казвам Могилино, защото някой като че ли ще лепне етикет на България – “Страната на Могилино”, както има някакви изказвания. Нека да възприемем контролните функции, не знам как да ги нарека, на хората от Белгия – на нашите европейски партньори, съвършено добронамерени. Защото те искат да помогнат. В крайна сметка, ако тяхната цел е да подпомогнат България – страна-членка на Европейския съюз, за усъвършенстването на тези услуги, ние трябва да ги приемем като добронамерени наши партньори.
Разбрах днес, че министърът на външните работи на Холандия Емил Валгарио, че направо от аерогарата е тръгнал за Могилино, така ли е? Няма значение къде е отишъл, но нека да не създаваме впечатление, че в България тази грижа е загърбена и никой не се интересува от този въпрос. Въпросът е имаме ли намерение, стратегия – ето имаме Стратегия за развитие на детето, имаме ли точно начертан план, който е финансово обезпечен, какво трябва да правим с тези институции? Да, деинституционализирането е добра мярка, но тя не може да стане с магическа пръчка. В Румъния преди малко госпожа Христова каза, че за приемната професионална грижа отделените пари са 600 евро, така ли беше? Ако сметна всички тези разходи за тези домове и ако си направим сметката, може би ще излезе по-евтино тези хора да ги настаним в семейна среда. Въпросът обаче е дали ние можем да преодолеем тази психологическа бариера, тази нагласа на българина – това отношение към хората с увреждания, от една страна, отношение към малцинствата. Не е тайна, че повече от 90% са от ромски произход, особено в институциите за хората с увреждания. Така че всички тези въпроси не могат да бъдат решени от една институция, от едно министерство. Тук са и Министерството на отбраната и Министерството на здравеопазването, Министерството на труда и социалната политика, Министерство на правосъдието. Да не изреждам и Държавната агенция за закрила на детето, Националното сдружение на общините, да не изреждам всички институции. Трябва да има някаква координация и да има някой на върха на тази пирамида, който да кажа – това трябва да направим този месец, това – следващия месец, за да вървят нещата напред. Иначе оставаме с впечатлението, че дълги години коментираме тези въпроси и независимо от напредъка. Никой не може да отрече, че има напредък. Около 30 хиляди бяха децата в институции преди 10 и повече години. Това, че сме стигнали до цифрата 8000 е един успех, но не знам дали трябва да спрем дотук. Не знам дали не трябва да ускорим, така обичаме да се изразяваме, темпоритъма на тази реформа. Защото социалните услуги изискват реформа и тук бяха казани част от нещата. Затова нека да не гледаме на тази дискусия като на оценка на грижите на държавата, какво може да направи законодателният орган, защото ние сме законодателният орган и ако трябва нещо да направим, нека да го направим. Ако трябва да контролираме по-често институциите, занимаващи се с тези въпроси. Това са нещата, които може би включва идеята за тази дискусия. Аз искам да благодаря на колегите от Министерството на труда и социалната политика и Държавната агенция за закрила на детето, че се отзоваха. Защото напоследък покрай тези истории ги разпъват по всички комисии, но в крайна сметка това е кръстът на служителите от изпълнителната власт.
Имате думата за препоръки и предложения, колеги.
ХРИСТИНА ХРИСТОВА: Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Аз мога много да говоря по тази тема, но ще се въздържа. Гледам на информацията, която ни беше предоставена като информация на правителството, защото това е начинът то да ни предостави информация. Няма да загуби тази информация, ако след време отново я разгледаме, но с една аналитична и самокритична част – къде имаме проблем, защото можем да говорим по-професионално и по-малко професионално по темата, но в сегашната ситуация сме задължени да говорим откровено по темата.
Имам едно предложение към Министерството на труда и социалната политика и към Държавната агенция за закрила на детето. Искам междувременно да се присъединя към това, което каза председателят доктор Адемов. Аз съм наясно с огромните усилия в последните години, които полагат екипите на Министерството на труда и социалната политика, на Държавната агенция за закрила на детето, на Държавната агенция за социално подпомагане за подготовка на законова и подзаконова нормативна база. Трябва да ви кажа, че е много тежко, защото това е единственият начин да се прави официална политика, като се вкара в нормативната база.
Но си мисля следното. Ето, ние утре ще гласуваме Стратегията за детето. Тя е за 10-годишен период – 2008-2018 г. Ние участвахме в дебата. Казахме какво мислим по въпроса, но си мисля, че тази стратегия пак ще увисне във въздуха, ако към нея правителството не приложи един план за действие 2008-2018 г. за деинституционализация, но като неотменима част от тази стратегия. Това е препоръката ми към Министерството на труда и социалната политика и към Държавната агенция за закрила на детето да инициират това нещо. Защото и в понеделник тази делегация, която беше, след всичко, което се опитахме да направим, накрая ни попитаха: “Разполагате ли със списък на социалните институции и датите на тяхното затваряне или преструктуриране”. Искам да кажа, че наистина вече законово е обезпечено така, да няма повод детето да постъпи в институция, но ние имаме 8600 деца – това са 8600 човешки съдби, семейни съдби и какво ли не.
Така че това е препоръката ми, господин председател – план за действие 2008-2018 г. за затваряне и преструктуриране на специализираните институции за деца в България.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Колеги, имате ли други мнения и предложения?
Заповядайте, госпожо Банкова.
СТЕЛА БАНКОВА: Оставам с впечатлението, че комисията се обединява около това, че затварянето на домовете е панацея. Казахте, че по-рано имало 30000 деца, а сега броят им значително е намалял. Дали броят на безпризорните деца не се е увеличил? Досега аз не получих отговор. Защото много от децата бягат от тези домове и стават безпризорни – много, много от тези деца. Вече има безпризорни деца не само в големите градове, а има в малките градове, дори и в селата, което означава, че това е абсолютно тотално безхаберие на държавата, която години наред си затваря очите затова.
Отново се връщам на приемните семейства. Тези суми, които госпожа Христова спомена, простете ми думите, но това са смешни суми! В едно българско семейство, в 80% от българските семейства, когато един човек се разболее, се разбутва семейният бюджет. На вас това ви е много странно. Защото тук нашите бюджети няма да се разбутат от един грип, обаче 80% от българските граждани изпадат в паника, когато трябва да посрещнат една пневмония, един грип. Кажете ми как, при положение че тук става дума за тежки болести, за тежки физически увреждания – аз ви споменах няколко болести, какво ще правят приемните родители с тези суми, които ми споменахте? Пак казвам, непрекъснато са протестите на родители – знаете, че има вече Асоциация на деца, болни от епилепсия, от аутизъм, от диабет, астма и т.н. Постоянни са техните протести, заради това че липсват лекарства и адекватни начини за лечение и спасение на техните деца – в нормалните български семейства. А ние говорим за едно семейство, което ще стане приемно и ще си вземе едно такова дете с толкова тежко заболяване. Вкарваме каруцата преди коня, така ли беше? Благодаря.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Заповядайте, госпожо Антонова.
ЦВЕТА АНТОНОВА: Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Благодаря ви, че свикахте това заседание, но в продължение на 8 години само един народен представител дойде в агенцията и каза: “Вие какво правите, как работите, какви са проблемите? Дайте да видим анализа и данните.” Защото имам пълна информация всяка година не само със сухи цифри, но и с пълни анализи – ето го тук докладът ни, в страницата на агенцията с бутон “Статистика” е семейният статус на децата – колко от децата постъпват направо от родилно отделение, колко са на самотни родители, колко са безработни, защо това е така, какъв е здравният статус на децата, какъв е персоналът, работещ в тези институции, какъв е бюджетът, каква е издръжката за храна, за дрехи на детето. Така че всички тези анализи ги има. И докато може би някои хора очакват нещо или пък да се заработи или да се заговори може би от медиите или по друг повод, ние продължаваме да се трудим и работим. Защото това е нещо много трудно, много сериозно и много отговорно. Защото едновременно с институциите, които бяха много и все още са, трябваше да се развиват и услугите за децата. А това е една много трудна задача за която и да е държава, особено в период на толкова продължителен и толкова дълъг преход. Затова много от важните трудни моменти, особено сега, когато стана и вече и обществото придоби някаква чувствителност към тези проблеми, защото честно казано и ние като професионалисти реагираме все още, реагирахме особено доскоро, само когато прочетем във вестниците и чуем в медиите за някакъв случай на насилие над дете или за нещо, което се е случило в домовете. Затова един от сериозните проблеми, един от сериозните пътища за решение на проблема е общественото участие в управлението на тези институции и не само на институциите, а и на всички услуги за деца. Защото не може само един кмет или само един директор и какъвто и да е прекрасен персонал да се справя с всички тези проблеми. Съдбите на тези деца са невероятни тежки – те са преживели такова нещо, което ние през целия си живот никога няма да видим и преживеем. Много трудно се работи. Както е в другите страни, вие не веднъж сте посещавали и не първи мандат сте в Народното събрание, вие сте творците на законите и знаете, че държавата дава рамката и правилата, дава основата за издръжката на децата, но всичко останало допълнително е от доброволчески организации. Тези пари, които отиват към домовете, към услугите, се управляват или от управителен съвет или надзорен съвет, както искате ги наречете, но обществото присъства. Те имат поглед върху това, което става – децата нахранени ли са, кога излизат, имат поглед върху живота на децата и е съпричастно, не само когато закъсняват и не се прибират в институциите. Защото това са техните деца. Ако общината няма деца, тази община след 10 години просто няма да я има.
Съгласни сме, всички предполагам, че институциите не трябва да съществуват в този си вид. Просто необходима е коренна промяна на институционалния тип грижа. Защо? Може би ще ви се стори нередно така да се говори – институции трябва да има, но институции от съвсем друг тип. Защото другите страни, дори и най-развитите – Холандия, Люксембург, Белгия имат институции, но обстановката в тях, отношението и подходът към децата са много по-различни. Ако погледнете – наскоро имах възможност, на видео, не съм била там, обстановката там е по-луксозна, отколкото в Шератон, но проблемите са други, подходът е друг и има социално-педагогическа работа. Основното там е грижа и възпитание и със самите деца и със самите родители. Тоест не се прилагат само мерки – нещо, което и в момента е проблем и донякъде и в Стратегията за детето, защото непрекъснато повтаряме възпитателни мерки и мерки за закрила, но какво и как се прави за детето. Но какво и как се прави за детето? Качеството на хората, които го правят, статута и статуса на тези хора – всичко това са уж дребни неща, но са много съществени. Не знам колко от вас са се запознали с едно проучване, което беше направено в края на миналата година за обществените нагласи към отглеждането на децата в специализирани институции. Моля, прочетете ги всички. Защото за мен е много притеснително. Толкова години говорим за демокрация, за култура, за промяна и друг тип обществени отношения. А какво се оказва? Както виждате от интервютата, даже по телевизията, хората казват: “Махнете ги тези деца от Ходжа Кафалията, да ги няма!”. Тоест няма човек, няма проблем. Ами, хубаво – вземете един автомат и ги разстреляйте тези деца! Те ли са виновни или ние – възрастните, които ги докарахме дотам да крадат, да просят, да изнасилват. Ние сме виновни, ние трябва да си поемем отговорността и ние трябва да предвидим къде и какво трябва да стане.
Финансирането е другият сериозен проблем. Една година залагаме, броим капацитет и горе-долу се получава малко като в социалистическото планиране. Ами, сега се случва нещо с детето. Говорим затова много отдавна – отпреди 8 години, парите да следват детето и както е в училището. Ако то е в това училище, парите са с него. Ако ползва услугата, да е с него. Ако е в институцията, парите вървят с него. Този механизъм може да стане. Но къде и как – тук вече нека да се намесят политици и финансисти, да решим как да стане. А не да планираме да има деца без пари, да не може да се осигури издръжката и да има проблем. Има ли проблем, той трябва да се решава по най-бързия и лесен начин. Тоест трябва да се създадат онези условия и механизми – това, което е задължение на държавата, да даде правилата и рамката как да стават тези неща. Има ли промени в институциите? Ще ви кажа – да, има. Не са такива, каквито искаме и каквито би ни се искало, но са огромни. И то защо? Не защото ние сме им дали някакви пари и нещо сме направили за хората като сме отишли с оценка във всяка една институция, а просто защото до 2004 г. никой от министерство, никой от регионален инспекторат или никой, който е принципал на тези институции не беше стъпвал там, не беше говорил с хората: “Вие как работите, какво правите?” Просто на тях им беше абсолютно необходимо и беше достатъчен стимул за много от институциите, за да могат да работят по-добре и да си променят подхода в работата към децата. И се организираха и групи, и се организира и постоянен персонал. Хората видяха идеи, че могат да кандидатстват с проекти, че могат и с общината и с неправителствени организации. Тоест не можеш да се гримираш, ако нямаш обратната връзка и се получава една смешна маска. По същия начин хората имат нужда от страничен поглед от това, което става за това как го правят и как би могло по-добре да става.
Непрекъснатото присъствие и обучение в домовете също е абсолютно необходимо. Защото по-голямата част от тях са обучавани, и то много са обучавани, повярвайте ми, от какви ли не правителствени и неправителствени организации. И всичко свършва дотам. Затова това трябва да е постоянно и непрекъснато продължаващо и поддържащо обучение. Не е задължително да има лекар на щат, не е задължително да има рехабилитатор на щат – може да е по часове, може да е по дни. Тоест трябва да се измислят онези гъвкави форми, така че да може не само за децата в институциите и всички видове услуги, които искаме, за да намалеят децата в този вид институции и да ги няма. Благодаря, Ви.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Понеже от това, което казахте, разбрах, че разполагате с много информация, която така или иначе не е била използвана от народните представители, бих искал да попитам имате ли информация в домовете в България колко рехабилитатори са необходими, колко психолози, колко психиатри, колко логопеди, например? Разполагате ли с такава информация? Това, първо.
Второ, по какъв начин персоналът в тези домове може да бъде квалифициран, може да бъде преквалифициран, използвайки възможностите на оперативната програма “Развитие на човешките ресурси” или “Повишаване на административния капацитет”? Имате ли такава информация? Има ли намерения в тази посока и ако има, какви са те?
ЦВЕТА АНТОНОВА: Информация за всеки дом – конкретен, от какъв персонал има нужда имаме. Нямаме обобщена. Има го във всеки от докладите за институциите – за всяка институция, за всеки дом има доклад: какъв е персоналът, какви потребности – материални и човешки ресурси. Имаме обобщена информация в момента какъв е персоналът: с колко педагози разполагат, администратори, и т.н. Но за всеки дом е различно. Една такава обща информация нищо ще ви бъде от полза, нито на някого ще бъде полезна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Моля Ви, Вие правите едни оценки и преценки, които не знам за коя институция важат. Но как така например Министерството на образованието и науката или Министерството на здравеопазването не трябва да знае в плана за прием на студенти през следващата година колко терапевти са необходими, кинезитерапевти и т.н. Това е важна информация. Ако вие пазите информацията в горното чекмедже и никой от народните представители не я знае, тогава тя на никого няма да служи. Ще служи само на вас.
ЦВЕТА АНТОНОВА: Стига да кажете, че ви е необходима, веднага ще ви я предоставим. Освен това, всички доклади са изпратени и до всички домове и до всички министри, и до министър-председателя. Така че в никакъв случай не са тайна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: заповядайте, госпожо Михайлова.
АСЯ МИХАЙЛОВА: Съвсем кратък въпрос имам и Ви моля за много бърз отговор: по какъв начин упражнявате последващ контрол след предписанията, тъй като аз знам за дом в моя избирателен район, в който бяха отправени предписания, след което никой не се появи, за да упражни контрол дали тези предписания са били изпълнени. Просто хората си получиха по пощата заповед за закриване на дома и бяха безкрайно демотивирани и разочаровани от това, че усилията им в рамките на половин година не бяха поне оценени.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря
Колеги, имате ли други въпроси? Няма.
Госпожо Антонова, заповядайте.
ЦВЕТА АНТОНОВА: Не зная за кой дом става въпрос.
АСЯ МИХАЙЛОВА: Домът в Угърчин.
ЦВЕТА АНТОНОВА: По принцип за всички домове, които са предложени за закриване, има изработен план за закриване. Той минава за гласуване общинска сесия, така че никой не взема решенията еднолично, нито пък предписанията на председателя на агенцията имат някакъв задължителен характер, нито пък може да санкционира за неизпълнение на тези предписания.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Заповядайте, колеги.
АСЯ МИХАЙЛОВА: Това на практика означава, ако е така както казвате, че тези предписания нямат смисъл.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Например от РИОКОЗ или от т.нар. ХЕИ-та, когато правят предписания и когато тези предписания не се изпълнят, следва или закриване, или някаква друга екзекутивна мярка. Нека да не обвиняваме държавната агенция, ако в Закона за закрила на детето няма такива правомощия по административнонаказателните разпоредби, едва ли те биха могли да пристъпят към такива мерки. Това са неща, които трябва да ги уточним, за да ги коментираме.
Заповядайте, доктор Колчаков.
ИВАН КОЛЧАКОВ: Господин председател, давам си сметка, че темата е изключително отговорна и сложна. Давам си сметка, че нашето общество полага усилия за промяна. Тъй като специално социалната сфера е една много по-подходяща сфера за политиканстване, аз мисля, че тук трябва да кажем някои неща, които са обективни и това трябва да бъде мерилото. Като човек, който се занимава - и аз и съпругата ми, която се е специалист в тази област, и като кмет имаме много реализирани проекти, си мисля, че това, което липсва в социалната сфера сега, е въвеждането на обективни измерители за стандартите, които се въвеждат.
Аз съм наясно, че в здравеопазването примерно имаме много по-ясна съвместимост на заболеваемост, смъртност, отчет на показатели, методики на лечение. В образованието също има по-голяма степен на съизмеримост.
Това, което на нас ни предстои да въвеждаме, за да можем при такива казуси, които са като казусът “Могилино” и с нашите европейски партньори, ние трябва ясно да поставим европейски стандарти в социалната област.
Как аз си представям нещата? Както каза госпожа Христова, ние имаме стратегия, която трябва рамкира политиките. След това трябва да имаме план за действие, трябва да имаме един годишен доклад, който да казва как вървим и докъде сме стигнали с въвеждането на конкретни стандарти с обективни измерители и когато имаме такива случаи, да кажем на нашите партньори: “Вижте сега, ние идваме от една среда, от една политика, където нещата бяха коренно различни. Ние имахме ясна държавническа философия на етатизъм, тоест проблемите ги решаваше държавата - ясно е, че това не е ефективният механизъм и сега минаваме към изграждане на друга система”. Ясно ни е, че едно дете се създава в семейството – с любов, с грижи, и никаква държавна система на принципа на чиновника не може да бъде достатъчно хуманна и с внимание към детето, ма да изгради гражданин.
Същевременно си даваме сметка, че не можем да отидем в другата крайност и да отречем ролята на държавата – държавата оставя своята роля, това, което казаха и представителите на Държавната агенция за закрила на детето, но в едни европейски стандарти, които трябва да приложим, но още не сме приложили. Тук вече е цялата битка – какъв тип политика да се провежда, и тук може да има спор – колко лява, колко дясна и т.н., второто нещо са ресурсите – кой ще заделя повече ресурси, защото ние сега не виждаме измерителя на това кой е заделял повече ресурси. Ясно е, че има много работа, която не е свършена. Сферата е изключително отговорна от гледна точка на това, което разглеждаме и е сфера, в която има колосална безотговорност. Аз си спомням какви години бяха, когато тези деца умираха от глад в буквалния смисъл на думата, спяха на легла, на които от едната страна нямаше рамка, няма душеци – тотални трагедии, които са неописуеми, и ние трябва да полагаме усилия, за да излизаме от тази ситуация. Затова е ясно, че в една такава дискусия сега ние няма нужда да влизаме в политическо противоборство, а да видим как да решим проблемите. Затова си мисля, че от гледна точка на предизвикателството в момента, което имаме с конкретния случай, всички ние сме загрижени за имиджа на България и както и Вие казвате, да приемем добронамерено и позитивно критиката и загрижеността на нашите европейски партньори, да признаем, че сме далече от техните стандарти и да намерим професионалния път как да въвеждаме техните стандарти като измерител и да заделяме ресурси, с които да провеждаме политики, с които да ги достигаме и догонваме и да знаем, че още сме далече от тях.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря на доктор Колчаков.
Колеги, имате ли други мнения?
Госпожа Христова, имате думата за заключение в няколко думи.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ИВАНКА ХРИСТОВА: Благодаря, господин председател.
Безспорно проблемите в сферата за грижи за деца са сериозни и ние никога не сме ги отричали. Напротив! Заедно с това, което казах, все пак всички вие, включително с ваша помощ и най-вече, сме го направили в рамките на 4-5 години. Това наистина е изключително кратък период. Това е кратък период не само за това, че трябва да се закриват институции, а най-вече, че тези деца трябва да отидат някъде другаде. А за да отидат някъде другаде, трябва не само да се построят тези алтернативни грижи, а трябва да се изгради капацитет – хора, които да знаят как да се грижат за тези деца.
Безспорно в много голяма част от нещата, аз съм съгласна с бележките, които правите и има какво да вършим в близко време.
Искам да кажа само няколко неща, и то във връзка, госпожо Понева, с издръжката. Без адекватно финансиране няма как да се случат нещата. Тази година за първа година влязоха единните стандарти за социалните услуги. Това е първата година, в която ние ги направихме. Правили сме ги съвместно с участието на общините, даже профсъюзите се намесиха по евро време в тези стандарти. Сигурно те не са най-доброто, но все пак това е една много сериозна крачка напред, за това неправителствения сектор в България да се включи активно. Защото това нещо, че нямаше единни стандарти беше пречка досега те да се включат активно. Средствата са сериозни. В смисъл, че госпожо Понева, бюджетът специално за услугите, беше завишен с 24 млн.лв.
Аз смятам, че след като стартират схемите за финансиране по оперативната програма “Човешки ресурс”, при положение че ние сме се ангажирали и вече сме направили разговори с всички институции за деца с увреждания, предстои такива да направим и за домовете за деца, лишени от родителски грижи, да ги подготвим да кандидатства по схемата за финансиране, за реформиране на тези институции на основата на проектите, които са направени след проверката на Държавната агенция за закрила на детето. Аз мисля, че след тази схема действително ще имаме един много сериозен напредък. Иначе съм съгласна с всички предложения, които дадохте. Благодаря за вниманието.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря.
Заповядайте, Атанасова.
ЕЛЕНА АТАНАСОВА: Искам само едно уточнение да направя във връзка с въпроса на госпожа Банкова, че щяло да има заседание на Организацията на обединените нации, на което да се обсъждат проблеми за децата без да има представители на България. Искам да кажа, че има български мисии и в Женева, и в Ню Йорк и те участват на заседанията. България по всички конвенции, по които е страна, участва също с доклади. Има конкретни механизми на отчитане и предстои след няколко месеца отчитане по напредъка, който България е направила във връзка с ангажиментите на България по Конвенцията за правата на детето на Организацията на обединените нации. След това се очакват препоръки. Искам да кажа, че има много добра комуникация с Организацията на обединените нации и особено с институциите, които са ангажирани с правата на децата.
СТЕЛА БАНКОВА: В резултат на тази комуникация съществува домът в Могилино.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Колеги, искам да ви благодаря за участието в дискусията.
Искам да благодаря, разбира се, и на колегите от Министерството на труда и социалната политика и Държавната агенция за закрила на детето. Надявам се, че се получи една обективна оценка на това, което се случва в т.нар. домове. Надеждата ми е малко по-голяма, след като чух вашите аргументи, вашите обяснения по всички тези въпроси. Защото действително през последните години се полагат достатъчно усилия. Единственото ми притеснение е тези усилия да не са в посока на това да се подобри бита и инфраструктурата – да бъдат облечени и нахранени, и това да стане за сметка на останалата част – социализирането и интегрирането на тези деца. Тоест надеждата ми е да се потърси баланс между едното и другото и това е решението, а иначе дали ще бъдат закрити или не, зависи не само от общините или кметовете, а от това по какъв начин ще върви деинституционализацията и създаването на условия за деинституционализация. В тези си усилия трябва да бъдем единни, защото европейските ни партньори няма да ни оставят да правим това, което сме правили до тук. Те няма да позволят в България грижите за децата и особено на децата в неравностойно положение да изостават от европейските грижи. Така че всички заедно трябва да се стремим да гоним европейските стандарти. С тази надежда още веднъж ви благодаря за участието в дискусията.
За следващото заседание, колеги, сме подготвили още по-интересна тема. Това темата за т.нар. ТЕЛК-ове и НЕЛК-ове – любима тема на много от вас. Надяваме се да осигурим присъствието на доктор Райчев и на всички останали, които се занимават с тази тема.
Заповядайте, госпожо Михайлова.
АСЯ МИХАЙЛОВА: Господин председател, аз мисля, че е изключително важно при изследване на темата ТЕЛК-ове да бъдат поканени доктор Матеев и госпожа Христова, тъй като доктор Матеев ръководи комисията.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Благодаря за препоръките.
Заповядайте, доктор Кумчев.
ТОДОР КУМЧЕВ: Само да ви информирам, че на 6 февруари т.г. под ръководството на заместник-министър председателят госпожа Емел Етем ще има работна среща по проблема “ТЕЛК-ове” между министъра на здравеопазването и министъра на труда и социалната политика с участието, разбира се, на директора на Националната експертна лекарска комисия, за да може проблемът с ТЕЛК-овете все пак да намери някакво решение.
СТЕЛА БАНКОВА: Може ли тези срещи да станат максимално публично?
РЕПЛИКА: Може на стадион “Васил Левски”.
СТЕЛА БАНКОВА: Ами, ще стане на стадион “Васил Левски”, защото има бизнесмени с ТЕЛК-ове, има хора, които работят в чужбина... (Шум и реплики.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ХАСАН АДЕМОВ: Колеги, благодаря ви още веднъж.
Закривам заседанието. (Закрито в 17.10 ч.)
Д- р Хасан Адемов, Председател на Комисията по труда и социалната политика