Точка единствена. Разглеждане на Проект за решение за приемане на Стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2021 – 2030 г., № 002-03-15, внесен от Министерския съвет на 2 ноември 2020 г.

---

Заседанието беше открито и ръководено от госпожа Милена Дамянова – председател на Комисията.

* * *

ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Колеги, вече имаме кворум, така че можем да започваме.
Дневният ред за днешното заседание:
Точка единствена. РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ПРОЕКТ ЗА РЕШЕНИЕ ЗА ПРИЕМАНЕ НА СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА 2021 – 2030 Г., № 002-03-15, ВНЕСЕН ОТ МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ НА 2 НОЕМВРИ 2020 Г.
Който е за, моля да гласува.
За – 15.
Приема се единодушно.

Преминаваме към разглеждане на точката.
Господин Министър, имате думата да представите Стратегията.

МИНИСТЪР КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ: Уважаема госпожо Председател, уважаеми госпожи и господа народни представители! Настоящата Стратегия за развитие на висшето образование изтича в края на тази година. Тя е пример за една стратегия, която по-скоро е успешен стратегически документ от гледна точка на реализацията му, от гледна точка дори на целия процес на изготвяне, изпълнение и приключване на стратегията. Това е една стратегия, която беше разработена поне от две правителства, поне от трима министри – още от министър Сергей Игнатов започна изготвянето на стратегията; при професор Клисарова като министър също продължи интензивната работа по стратегията; беше внесена в Министерския съвет от доцент Коларова като министър на образованието; беше приета от предходното Народно събрание. В резултат на тази Стратегия бяха направени промени в Закона за висшето образование, беше преструктуриран приемът и финансирането. Тоест това, което констатирахме като основни проблеми в системата през 2013 г., до голяма степен бяха адресирани с всички инструменти на политиката, и в частност двата основни инструмента, които са законодателният и финансовият.
През тези години успяхме да преструктурираме приема, намалихме значително нерационалното предлагане и търсене на висше образование. До 2014 г. ние финансирахме пазарното търсене на висше образование, но при това пазарно търсене се видя, че имаме много висок процент нерационално търсене. Заради самата диплома за висше образование, това да отидеш в големия град, но не и да получиш знания и умения – то избуя предимно в социалните, стопанските и правните науки. Точно там в най-голяма степен намалихме приема през последните години близо с 60%.
В същото време с инструмента на приоритетните професионални направления се опитахме да обвържем днешното търсене на образование с бъдещите потребности на пазара на труда. Успяхме в някои приоритетни професионални направления да вдигнем приема, но в други не успяхме. Все още имаме нисък брой учащи в инженерно-техническите професионални направления, успяхме в педагогическите, в аграрните – повече ветеринарна медицина, по-малко в останалите. Общо взето това, което можем да кажем – че към днешна дата нямаме и една трета от нерационалното търсене на висше образование, което имахме преди.
Това преструктуриране на приема се случи паралелно и с преструктуриране на финансирането – увеличихме финансирането в зависимост от комплексната оценка за качество и реализация до 60%. Това малко или много промени стимулите на висшите училища. Самият факт, че започнаха да обвързват допълнителни възнаграждения с научната дейност, е доказателство за това. През вторите пет години на миналото десетилетие научната дейност на висшите училища е близо 80% по-висока, измерена през брой статии и индекси на цитируемост, което показва и повишен интензитет на научната дейност.
Но за да не ставам прекалено многословен с това доколко сме изпълнили сегашната Стратегия, по-скоро исках да кажа, че имахме добра работа през последните години, включително със Съвета на ректорите.
Благодаря на Вас, народните представители, за промените, които направихте в законодателната уредба – те са в съответствие със Стратегията и с хода на развитие на промени, които трябва да се случват в системата.
В началото на тази година обаче започна ново десетилетие, което предполага далеч повече предизвикателства от тези, които имаме в сегашната Стратегия – повече предизвикателства пред системата на висшето образование. Като основни теми и подсистеми и занапред ще останат финансирането, приемът, акредитацията, системите за управление на висшите училища, но далеч по-важни теми са тези, свързани с това какво и как учат студентите, със свързаността на българските висши училища, разбира се, научната дейност, интернационализацията на образованието, висшето образование на прага на още по-мащабните дигитални трансформации.
Ако имаме промени в околната среда, които са фундаментални, които водят и до промяна в парадигмата на висшето образование, то те са свързани с променящия се характер на професиите. Днешните студенти и ученици не просто ще сменят работни места, те много повече ще сменят професии. Това е преориентиране на висшето образование към ученето през целия живот, което означава много по-интегрални бакалавърски програми с възможност за надграждане с магистърски програми в различни направления. Не просто ще сменят професии, но и характерът на професиите ще се смени. Парадигмата, която се сменя, е, че ако в предишните десетилетия, дори век и повече, висшето образование е насочено към това да дава по-специализирани знания, тъй като знанията са ставали все по-специализирани, то през следващите десетилетия – и това вече го усещаме, през следващите години висшето образование трябва да дава по-интегрални знания, защото всяка една професия ще изисква повече интегрални знания. Това вече го виждаме – и юристът, и журналистът трябва много повече неща да знае, и икономистът, и специалистът по аграрни науки. Скоро ми попадна една статия как за добър журналист в началото на века се е приемало, че трябва да може да пише добре, а днес той трябва да прави много повече неща – да разбира от алгоритмите на социалните мрежи, да разбира от редица други области на познание.
Това ще се случи малко или много във всички професии – ще имаме нужда от обучение в дигитална креативност, защото най-вероятно днешните студенти ще живеят в ерата на ефективно взаимодействие между хора и алгоритми, между хора и изкуствен интелект. Много голяма част от професиите няма да бъдат заменени от изкуствен интелект, но ще предполагат взаимодействие с изкуствения интелект. Преподавателят, учителят, счетоводителят, юристът няма да бъдат заменени най-вероятно от изкуствения интелект, но всеки от тях ще работи с такъв – учителят и преподавателят с платформи, които ще имат изкуствен интелект, ще анализират трудностите на учениците и студентите, това какво ги мотивира да учат – съответно какво не ги мотивира. На юриста изкуственият интелект ще му анализира всяка юридическа и съдебна практика. Счетоводителят ще работи с програми, които ще бъдат до голяма степен базирани на изкуствения интелект.
По същия начин и всички програми трябва да са пό взаимнопроникващи се, особено бакалавърските програми. Хуманитарни умения трябва да има в техническите програми, респективно технически умения в социалните и хуманитарните програми.
Ключовите компетентности, за които говорим, в училищното образование не свършват с него. Във висшето образование също трябва студентите да придобият или да надградят уменията на ХХІ век, да надградят меките умения, да надградят не само когнитивните, но и некогнитивните, социално-поведенческите умения. Висшето училище дори продължава с възпитателната функция, която има училището. Това всичко е по отношение на въпроса какво учат, тоест ние имаме нужда от много по-динамична промяна в учебните програми просто защото живеем в още по-забързано време. Това е въпрос, който се опитваме да адресираме и със Стратегията.
Искаме да провокираме висшите училища, включително и чрез договорите за управление – това ще го направим чрез всички други инструменти, с които разполагаме. В момента сме стартирали и национална програма в областта на педагогическото образование, с която искаме да провокираме висшите училища в по-голяма степен да променят програмите, защото в Закона за предучилищното и училищното образование можем да си напишем много хубави неща и да казваме, че има нова философия, но ако тя не мине през педагогическото образование, да не се реализира. Много често учебните планове и програми са заложник на това някой да има норма до пенсия. Едва тогава може да се промени учебната програма, пък я се промени, я не се промени.
По отношение на въпроса: как учат – няма съмнение, че днешните студенти в следващите години ще учат повече чрез информационни технологии, чрез електронни ресурси. Това не означава да бъде заместено присъственото образование – то е най-доброто, но това предполага дигитални ресурси, отворени електронни уроци, както в училищното образование; това предполага повече практическо обучение. Затова сме предложили и дуална форма във висшето образование, защото голяма част от студентите така или иначе не искат това да е време само за учене – искат да е време за развитие на компетентностите им в практическа среда.
Много важно за утвърждаване на репутацията на българското висше образование е висшите училища да завишат изискванията за учене. Ако в последните години имаме девалвация, тя е по отношение на занижените изисквания. Доминиращата стратегия за конкуренция във висшето образование бяха със занижаване на изискванията да се задържат студентите, да не се изгубят средствата. Да, моделът на финансиране спомагаше за това, но този модел вече го няма в много голяма степен и ако чуете това от някой преподавател, приемете го като оправдание за това, че не иска да работи достатъчно. Аз поне така го приемам.
Висшите училища започват да осъзнават, че репутацията е тази, която е по-важна. В предходните години имаше голямо нерационално търсене, съответно висшите училища отговориха с предлагане, но горивото на масовизацията и на нерационалното търсене свърши. Разликата между качественото и не толкова качественото висше образование е, че при качественото висше образование студентите участват активно по време на цялата учебна година, всяка седмица от семестъра четат по две книги, изпълняват по три проекта, а не да ходят от сесия на сесия и от изпит на изпит. Както ми каза един докторант, който е учил и в България, и в чужбина, нашите преподаватели не са по-лоши, просто са по-малко взискателни. Намират си оправдание, че ако им дадат повече проекти, ще отпаднат студентите. Няма нищо драматично при сегашния модел на финансиране, ако някой студент отпадне – това само ще затвърди репутацията на българското висше образование, защото по цял свят е така. Това е по отношение на въпроса как учат.
Българското висше образование след 10 или след 20 години ще бъде качествено там, където днес имаме млади преподаватели, където най-добрите студенти са станали преподаватели и висшите училища са успели, първо, да ги привлекат, второ, да ги задържат. Затова трябва да има целенасочени политики, затова и променяме дизайна на системата на заплащане във висшето образование, защото обезпечаването на системата с млади преподаватели, и то най-добрите студенти станат млади преподаватели, е най-значителното предизвикателство.
В предишните години системите на заплащане са били насочени към това повече да стимулират кариерното израстване – високи допълнителни възнаграждения за научна степен, за длъжност. Сега обаче, предвид повсеместния недостиг във всички сектори, предвид възрастовата ни структура, предвид това, че трябва да възпроизведем школи във висшите училища, най-важно е да имаме повече млади преподаватели с най-добрите резултати. Това не означава неглижиране на възрастните преподаватели – това означава едно предизвикателство, с което ние трябва да се справим, да насочим усилията. И затова казваме, че е много важно да има политика за изпреварващ ръст на минималните възнаграждения, които имат сигнално значение. Много е важно да има целенасочени политики към младите преподаватели във висшите училища. Те трябва да бъдат включени в колкото се може повече научни проекти, въобще интензифицирането на научната дейност е това, което прави системата на висшето образование по-силна и по-разпознаваема. Това е, което възпроизвежда и научния потенциал.
Нашите висши училища обаче са малки. Още навремето е взето решение да се създадат предимно специализирани висши училища – мрежата ни от държавни висши училища, която е планирана навремето, е с четири широкопрофилни висши училища. Тогава са били 39, значи 35 специализирани висши училища. Всъщност ние имаме едно държавно висше училище по-малко в последните три десетилетия. Системата се разрасна от гледна точка на частни висши училища – това е едно отклонение.
Нашите висши училища са малки не само за нашия пазар, още по-малки са да влязат в радара на международния пазар на висше образование, който става все по-глобализиращ се, и те стават все по-малки точки на този радар – да не кажа, че не се виждат.
Това важи впрочем и за немските, френските висши училища. Затова и европейските лидери на Срещата на върха в края на 2017 г. в Гьотеборг взеха решение за създаване на европейско образователно пространство, включително и за създаване на европейски университети на принципа на университетски мрежи. Ако един американски университет се състои от висши училища, които са в един кампус или близко едно до друго, то европейските университети ще се състоят от висши училища, които са раздалечени едно от друго. Но в днешно време разстоянията имат все по-малко значение. Концепцията в случая е не толкова и само да създадем европейско пространство, а че ние трябва да обединим ресурсите. Нашите висши училища не могат да възпроизведат научен и академичен потенциал във всички направления, които в момента обучават. Още по-малко малките училища, още по-малко тези, които са се разраснали в нетрадиционни за тях професионални направления. Още по-малко могат да го направят това, когато се изискват едни далеч по-интегрални програми. Тоест основната стратегия през следващите години трябва да бъде свързаност и обединяване на ресурси.
В последните десетилетия основната стратегия беше на конкуренция – ние опитахме, пробвахме с пазарен, или по-точно квазипазарен модел, като разчитахме, че конкуренцията ще повиши качеството. Да, но конкуренцията доведе до повече негативи. От днешна гледна точка категорично можем да кажем – пазарният модел в системата на висшето образование доведе до повече негативи, отколкото позитиви. Доведе до влошена репутация, избуяване на нерационалното търсене на висше образование, до загуба на инструмент за осъществяване на държавна политика и несвързаност на обучението с изискванията на пазара на труда.
Затова всички промени, които правим, са в тази посока – в много по-голяма степен с всички инструменти на политиката в следващите години трябва да се насърчава свързаност и консолидация. Всички български висши училища трябва да участват в европейска университетска мрежа, иначе ще затънат в провинциалност. Всички български висши училища трябва да имат съвместни програми, за да обединят усилията си, трябва да споделят ресурси.
В Студентски град, ако един има басейн, както Техническият университет, трябва да го ползват всички. Ако един не може да произведе преподаватели по спорт, Националната спортна академия трябва да обезпечи всички. Ако един не може да възпроизведе достатъчно философи, то трябва да се сключи партньорство за обучение на докторанти по философия. Това, разбира се, трябва да мине през съответните законодателни промени.
Ние сме се опитали накрая на Стратегията да свържем всички стратегически цели и задачи с инструментите на политиката. Ясно е, че тази стратегия няма да се изпълнява от това правителство, затова е много важно да има консенсус по отношение на нейното приемане или основните части. Иначе ние получихме много предложения, но смея да твърдя, че нямаше остър език по отношение на това, което сме разписали като стратегически цели и задачи. Но имаше безброй предложения за допълнение. Аз самият, като я прочета, се сещам за поне няколко допълнения, които могат да се направят.
Да, Стратегията не е докрай изчерпателна, не обхваща всички хубави неща – обикновено един документ обхваща това, за което ни е стигнало въображението. Но все пак сме се опитали да включим колкото се може повече неща, да засегнем включително и теми като спорт, като интернационализация и така нататък. Тя в никакъв случай не изчерпва това, което ще се направи през следващите години, но като визия смеем да твърдим, че може да бъде платформата за споделена визия накъде трябва да върви висшето образование.
Това, което мога да кажа, е, че тя е платформа за такава споделена визия към днешна дата между Министерството и ректорите, доколкото голяма част от онова, което го има в Стратегията, е заложено и в стратегическите цели и задачи на висшите училища, и в договорите за управление на ректорите, които не са наложени – тези стратегически цели и задачи, а са изготвени в процес на взаимодействие с тях.
Споразумението, което подписах миналата седмица с ректорите и синдикатите, също е крачка в тази посока, но то по-скоро има за цел да подпомогне бюджетния преход към това системата да се настрои да работи с по-малко студенти срещу по-високо финансиране на един студент, което е трудно за някои висши училища. Още повече че ние провеждаме политика и за концентрация на финансирането в зависимост от комплексната оценка за качество и реализация, и прави така, че финансирането на някои висши училища изостава и те не могат да реализират новите минимални заплати. Затова подписахме това споразумение, затова и чл. 105 ли беше в Закона за държавния бюджет, който Вие приехте – благодарим Ви, че го подкрепихте, за да можем да увеличим изпреварващо възнагражденията на младите преподаватели през следващите години. Там има една точка, че висшите училища поемат ангажимент да завишат изискванията, включително да има норма на преподавателите не само аудиторно, но за възлагане и контрол на изпълнение на задача, защото, пак казвам, това ще върне репутацията на българското висше образование, когато нашите преподаватели станат по-взискателни.
Висшите ни училища вече го разбраха този преход, Стопанска академия също – виждам госпожа Стоянова и се сещам, неведнъж сме си говорили. Знаете, те минаха през най-трудния период, преди който имаше много студенти и по-лоши практики, влошаване на репутацията.
За 2021 г. най-високият ръст на финансирането е за професионално направление „Икономика“, но пък, от друга страна, 70% намалихме приема в професионално направление „Икономика“. Само за една година два пъти намалихме приема в УНСС. Част от нерационалното търсене няма да отиде там, сигурно ще отиде в някои частни висши училища. Това е въпрос, който, признавам си, не сме засегнали достатъчно в Стратегията – за системата на частните висши училища, доколко държавата трябва да я регулира. Това беше плод на дебат при приемането на последния Закон за изменение и допълнение на Закона за висшето образование. Всички изисквания за акредитация важат за тях, но не и по отношение на приема. Ние не правим политика чрез възлагане на обществени задачи на системата на частните висши училища, съответно не ги и финансираме. В този смисъл квазипазарният модел във висшето образование не е като квазипазарния модел в здравеопазването.
Ние сме подложили този въпрос на дебат. Само искам да Ви кажа, че 30 и колко процента падна приемът в държавните висши училища. Това е, защото пък по редица професионални направления не само че не намалявахме, а искахме да увеличим приема. С 42% е паднал в частните висши училища, тоест те не са застраховани от намаление на броя на студентите. Не сме направили преливане от системата на държавните висши училища към системата на частните висши училища.
Разбира се, равният достъп винаги е стратегическа цел. Ние не сме го засегнали преобладаващо тук, защото смеем да твърдим, че в последните години не е толкова проблемът ни с равния достъп, макар че стипендиите и всички инструменти за подпомагане трябва да се увеличават. Проблемът е по-скоро с избуяването на нерационалното търсене, със занижаването на изискванията и с липсата на реактивност към промените във външната среда. Благодаря.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Колеги, министърът беше доста изчерпателен и подробен.
Откривам разискванията.
Имате думата.
Професор Иво Христов.
ИВО ХРИСТОВ: Госпожо Председател, господин Министър, колеги! Това, което обсъждаме днес, ми се струва твърде важно и намирам за необяснимо примерно присъствието поне на ректори от ключови висши училища тук.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Професор Христов, в пандемия сме – има заповед на здравния министър. Изпратили са становища, разговаряла съм лично с всеки от тях.
ИВО ХРИСТОВ: Като има пандемия, да закрием държавата – това е несериозно. Пандемия няма по смисъла на Закона за здравето, така че да не влизаме в юридически подробности, по които само аз съм компетентен.
Второ, по естеството на това, което обсъждаме в момента. Една трета от представения ни материал всъщност е анализ на резултатите и подходите на предишната стратегия, ако не се лъжа, от 2014 до 2020 г., която беше гранична стратегия между стария модел и очевидно новия, който поради обективни и субективни обстоятелства трябва да бъде наложен.
Първо бих искал да кажа, че за да има стратегия, трябва да има субект на стратегическо действие. Стратегията не е къс хартия в рамките на 50 – 100 страници, която да бъде сменена с друг къс хартия за следващия стратегически период. Стратегията е описание на това, първо, как се дефинира стратегическият проблем като такъв на ситуацията, ако има; второ, как този проблем се смята да бъде решен – това са стратегическите подходи и в този смисъл какви цели се набелязват за нейното придвижване, за трансформацията на системата от състоянието, което очевидно е незадоволително, щом го цитираме като проблемно, към някакво друго отместено състояние на системата в края на условния стратегически период – след пет, десет или колкото години.
За тази цел преди всичко трябва да имаме, първо, разбиране за проблемността на ситуацията; второ, за остротата на проблема като такъв; трето, за нейния системен характер; четвърто, за това кои са заинтересуваните субекти, които имат интерес от промяната на ситуацията; кои са кръгът от заинтересувани субекти, които нямат интерес от промяната на ситуацията и респективно от сблъсъка между тези две части – субективни, условно казано; към какъв тип система на висшето образование ние желаем да се придвижим.
Много пъти съм го казвал, ще го кажа и сега – в лицето на сегашното ръководство на това Министерство и лично на министъра за първи път поне в моята кратка биография виждам хора, които искат реално да променят системата в това й направление, но това е като да местиш гробища, нали знаете, никой няма да Ви помогне.
Първо, системата на висшето образование сама по себе си не е цел за нищо, както въобще и образованието. Образованието е средство за постигане на цели. Масовото образование – относително нов исторически продукт от средата на ХІХ век, той е наложил съответните институционални, организационни и всякакви други форми, по които инерционно ние се движим и до ден днешен включително.
Второ, това, което ние наследяваме специално в България, е съветско-германският модел по социалистически образец в условията на силна държава, икономика в условията на ускорена модернизация и превръщането на системата на висшето образование във важен стратегически елемент за доставка на кадри за индустриализацията и функционирането на тази индустриализация, разбира се, и на модерен държавен апарат. Това беше моделът на социалистическото висше образование. В противоречие с целия досегашен mainstream, трябва да кажа, че то беше изключително успешно с оглед нашите ресурси, възможности и исторически традиции. В България имаше високо качество на образованието, на висшето образование в частност. Това е видно поради простата причина, че българското висше образование трябваше да доставя кадри за цялата модерна инфраструктура на страната, върху която паразитираме и в момента.
Какво се случи със системата след условната дата 10 ноември 1989 г.? Катастрофа, както всичко останало. Но тази система не може да бъде разглеждана като самоцел, сама за себе си. Тя, както виждате, е изначално свързана с определени компоненти и обслужва други. Така че не може да бъде винена сама по себе си за това състояние, тя е и причина, и следствие за това. Истината е, и господин министърът го е казвал няколко пъти, и в анонсите в момента го каза, и го виждаме тук в текста на Стратегията, че системата на висшето образование беше пусната в свободно падане между 1990-а и, грубо казано, 2010 г. Буквално. Тя беше оставена на самотек и на оцеляване, в резултат на което всъщност това беше система, която имаше две програми – една официална, заявена, но фалшива, и една реална, незаявена, но реална. Официалната заявена, но фалшива, неистинска, беше, че тя има за задача да обучава кадри в системата на висшето образование с високо качество на образованието, каквото и да означава това. Неофициалната, но реална програма беше да оцелее на всяка цена с всички средства. В този смисъл официално заявената цел на системата на висшето образование не отговаряше на реално провежданите от нея действия по постигането на другата цел – оцеляването.
Държавата, тоест различните елити, които се изместваха в системата на върха на управление, включително и в системата на висшето образование, проявяваха пълно неразбиране, некомпетентност и незаинтересованост към системата. Към нея беше добавено и това, което господин министърът каза преди малко, така нареченият квазипазарен принцип на управление на висшето образование. Неолибералната мантра от началото на 90-те години – висшите училища, грубо казано, фирми за производство на интелектуален и образователен продукт, те щели да се конкурират помежду си – нека най-добрият победи.
За информация на колегите – предполагам, знаете поне в тази Комисия, никога, никъде, в нито една историческа епоха не е имало такова нещо като свободен пазар. Това може да го говорят само хора, които нямат елементарна представа за света, в който живеят.
Никога, никъде, включително и в така наречените общества, които твърдят, че са провели политика на laissez-faire, тоест свободен капитализъм, няма такова нещо. В резултат на което системата на централизирано държавно висше образование вторично беше разядена със система от частни училища, като принципите на функционирането на едните и на другите бяха взаимноизключващи се, в резултат на което се довърши системата дори в нейния инерционен вид от времето на социализма.
Към това трябва да се добави изключително порочният принцип за финансиране на системата по принципа: парите следват ученика, след това студента. Изхождаше се от презумпцията, която е абсолютна фикция, че имаме знаещ, искащ, мотивиран студент и кандидат-студент, който знае какво иска и поради тази причина той, образно казано, ще носи парите към добрите училища и респективно ще лиши от този ресурс лошите училища. Практиката категорично опроверга тази абсолютна идеологема.
На следващо място, никаква конкуренция не можеше да има в страна, която беше 8 милиона и половина към датата на промените – в момента е някъде около 6 милиона. С никакъв или поне абсолютно никакъв икономически ресурс, с резки географски и регионални диспропорции – това е описано тук, и в Стратегията го виждам, със засилващи се изключително драматични процеси на демографска деструкция – грубо казано, две трети от населението вече е над 50 години, застаряващо, съчетано с буквално цивилизационна пропаст между най-младите, средните и по-старите генерации. Абсолютна цивилизационна пропаст, която се изразява не просто в поведенчески модели, в мировзренчески модели. Те живеят по друг начин, виждат света по друг начин, мислят по друг начин и по някаква още историческа случайност ползват що-годе език, който едните и другите генерации разбират на определено ниво.
Тази цивилизационна пропаст ще се увеличава. Хубаво е, че е описана в Стратегията, но аз лично не смятам, че манната небесна, известна като дигитализация, ще затвори пропастта – ще я разшири.
По-нататък. Системата на висшето образование следователно беше едновременно някак фродимент по времето на реалния социализъм, държавните висши училища, грубо казано, като държавни органи по производство на дипломи, но от друга страна, държавата не ги финансира за това и респективно те търсят всякакви възможни начини, за да оцеляват. Тяхното оцеляване не зависи от резултата на техния труд, а от това, каквото влиза на входа – оттам абсолютно закономерно цялата верига, за която в момента откриваме, че едва ли не е като природно бедствие, като COVID-19. Когато ти се бориш за всеки кандидат-студент, защото това означава, че той ти гарантира заплатата и финансово оцеляване на институцията, никакви реални механизми на взискателност, на качество и на реален образователен процес не могат да имат във висшето училище по определение, и няма.
Към това се добавя и поредната имитация: видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак. Създадохме Агенция за акредитация, която познавам много добре поради биографични причини. Резултатът е нулев от нейната работа – реално, де факто говоря, отвъд имитативните телодвижения.
Доброто намерение беше, че оценката на качеството трябва да служи като много важен структуроопределящ индикатор за финансирането на висшите училища. До скоро това не беше така – допреди една година, ако трябва да бъдем точни.
На следващо място, България беше потопена в много мощна конкурентна среда, на която тя не отговаряше нито икономически, нито структурно, нито образователно, нито демографски, никак. Поради тази причина ние не можем да се конкурираме с онова, което се нарича Европейско образователно пространство. И това е описано в Стратегията също. Поради ред причини.
Тук се борят два модела. Единият е този, който е описан в Стратегията, аз го наричам най-общо „англосаксонски“ модел на висше училище и висше образование, който няма никакви традиции в България, никакви традиции в Източна Европа и слаби традиции в Централна и Германска Европа, и Френска Европа, а именно, че интелектуалната, образователната и най-вече научноизследователската дейност се концентрира в университета.
Не знам дали знаете надписа на Харвард, отгоре пише следното: „Ние бяхме тук преди държавата“ – преди държавата Съединени щати. Те са институция сама по себе си. Ние такива традиции нямаме. Никога научноизследователската работа в България не е била концентрирана във висшите училища. Никога. Тя е била приоритет на съвършено други институти – БАН, научноизследователски звена от друг характер и така нататък. Следователно ние трябваше да си изясним какъв трябва да бъде профилът на висшето образование в България – даскалски, казано на академичен език, научноизследователски, комбинация от двете – възможна ли е тя. Никаква сериозна експертна дискусия по въпроса не е проведена.
На четвърто място, нещо друго. Към тази среда трябва да се добави мощната конкуренция на близките регионални сили около нас. Между другото, този контекст не го виждам в Стратегията, въпреки че е споменато много сериозно на няколко пъти, но не е посочено.
Веднага ще Ви дам пример, тъй като познавам практиката с Турция. В Източна Тракия през 1990 г. имаше само един университет, той се казваше Тракийски университет – в Одрин. В момента са 29 само в Източна Тракия. Университетът в Лозенград, открит съвършено наскоро, преди 10 – 15 години, има 18 хиляди студенти, колкото има УНСС. Университетът в Одрин има 49 хиляди студенти. Университетът в Чанаккале има 25 хиляди студенти. Грубо казано, те имат децата, а нямат европейските дипломи. Ние имаме европейските дипломи, нямаме деца, нямаме хора.
Оттук инерционният момент, който го има в огромна част от нашите висши училища – това е нещото, с което започнах моето изказване. Имаме ли субекта стратегическа промяна? Имаме ли субект, който отрича тази промяна и желае статуквото да се възпроизведе в една или друга форма? Истината е, че промяната няма да дойде от системата на самите висши училища. Не говоря за персонални, прекрасни, всякакви други изключения. Те желаят, ако може да се запази в една или друга форма, държавното финансиране, което гарантира безбедно съществуване на средно, посредствено ниво. Не желаят да погледнат на себе си като на институции, които се борят в един локален, регионален и общоевропейски научен, не казвам пазар – среда.
Защото ако те трябва да преориентират и преструктурират своята институционална физиономия и начини на действие, на поведение към тази среда, трябва да престанат да бъдат това, което са в момента, и да станат нещо съвършено различно. Няма живо същество, което да се променя само заради промяната. То трябва да бъде принудено от средата, от ситуацията или просто ще загине.
Голяма част, особено от нашите регионални, провинциални, да го кажа, университети, примерно не гледат на своя регион не като на бившия Пловдивски, Варненски или Великотърновски окръг, а като част от един голям регион – Тракия, или да речем във връзка със Средна Румъния, или със съседна Гърция и Македония.
Това означава съвършено други изисквания към преподавателите. Преминаване едва ли не отначало като изключение, след това факултативно, след това като стандарт към двуезично, ако щете, обучение. Други методи на образование, други методи на преподаване и други методи за прием, за взискателност и оттам за качество на висшето училище.
Последното нещо, тъй като това е много сериозен документ, който не може тук да се обсъжда в рамките на 10 или 15 минути – по отношение на отношенията между държавата и висшите училища. Къде е голямата вина на държавата до този момент? Тя ясно не е заявила какъв тип образование иска. Защото не е заявила какъв тип потребители на това образование иска. Защото не е заявила какъв тип развитие и какъв модел на страната иска. Затова казах, че нямаме субект на стратегическо действие. А не го е заявила, защото не знае. Защото се движи day to day в Стратегията просто за оцеляване. Къси хоризонти на политическо, социално и управленско поведение.
Поради тази причина, когато примерно се говори за връзката на тази мантра, от която ме избива скомина – връзката между висшето образование и бизнеса, категорично отказвам да приемам такава връзка. Защото винаги задавам въпроса: какво е българският бизнес? Каква е неговата структура? Какво той иска? Българският бизнес над 90% представляват мини, микро- и средни икономически образувания до 50 човека. Да си го кажем директно, това е манифактурно-занаятчийски бизнес. Ако такива ще ни бъдат критериите за потребление, за социална поръчка спрямо висшето образование, по-добре да го закриваме. Да речем, в областта на техническите и други науки на тях им трябват средни технически специалисти, които едно време предоставяха техникумите.
Мантрата, връзката между висшето образование и бизнеса…
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Професор Христов, 25…
ИВО ХРИСТОВ: Приключвам, госпожо Председател. Предполагам, че няма да има кой знае колко изказващи се. Не виждам гора от ръце. Поради която причина мисля, че поне един път в тази комисия трябва да говорим за сериозните неща сериозно, а не да гледаме само процедурата. Иначе и аз мога да я спазвам.
Следователно тази мантра не работи. Между другото, тя е отрязана някъде в текста на Стратегията.
От какво се опасявам? Опасявам се, че това е Стратегия, която прави едно отиващо си правителство, в което просто има няколко човека, които знаят за какво става дума, а другите хабер си нямат. Опасявам се, че следващата политическа конюнктура ще погледне на тази стратегия както на предишната и ние ще продължаваме да се движим по направлението, известно ни до този момент. Надявам се, че поне тази част от финансирането, която беше положена в досегашната практика, а именно финансирането да не бъде функция на бройката, а да бъде функция на качеството на образованието, качеството на образователния продукт, качеството на изследванията, ще се отстоява от всяка следваща администрация, независимо от нейната партийна разцветка.
Въпросът за българското висше образование, както се оказа и по въпроса за здравеопазването, е въпрос за стратегическото оцеляване на нацията. Когато казах в самото начало, че ние говорим за проблема и дали той е остър, или не е остър, аз казвам: той е драматичен. А най-големият проблем е това, което Римският клуб заявява още в 1971 г.: „Неосъзнаването на драматичността на ситуацията“. Благодаря Ви.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Реплики има ли, колеги, към изказването? Не виждам.
Някой друг желаещ да вземе отношение по Стратегията?
Доцент Михов, заповядайте.
МИЛЕН МИХОВ: Съгласен съм, че този документ е изключително важен и засяга не само системата на висше образование – той засяга проблеми, както каза колегата, свързани с националната сигурност, въобще развитието на нацията и държавата.
Не бих се съгласил с едно крайно негативно мнение или оценка на съществуващата система на висше образование. Не приемам тезата, че до 1989 г. всичко е било добро и всичко се е сринало след това. Защото университетите, нашите, са същите. Голяма част от преподавателите, за добро или лошо, са продукт именно на тази образователна система до 1989 г. и малко по-късно. Убеден съм лично, че в България може да се получи много прилично европейско образование във всички сфери на висшето образование – от медицина и технически науки до хуманитаристика.
Погледнах преди малко становищата, които са ни пратили и видях една малка табличка в становището на синдикат „Висше образование и наука“ към КНСБ. Тя е важна за това да видим промените във висшето образование. През последните пет години броят на студентите в нашите университети е намалял.
Има две неща, които заслужават внимание. Българските граждани са намалели с 18%, но чужденците, които се обучават в нашите университети, са се увеличили с 45% – от 11 хиляди и половина на 16 хиляди, близо 17 хиляди чуждестранни студенти. Това заслужва внимание.
На следващо място, числата показват, че през тази учебна година в България се обучават над 220 хиляди студенти. За времето преди 1989 г. трябва да кажем, че висшето образование беше далеч по-недостъпно. Извадил съм си една статистика, може да е приблизителна. През 1985 г. в нашите висши училища се обучават над 100 хиляди студенти. Имаме два пъти и нещо увеличаване на броя на студентите. Мисля, че това е добра тенденция в тази посока.
Разбира се, с това не искам да игнорирам всички проблеми, които са свързани с качеството на висшето образование, средата, в която се осъществява, силната конкуренция – колегата правилно спомена, че ние се конкурираме не само с големите европейски и не чак толкова големи европейски университети, но и в региона имаме силна конкуренция. Ние не говорим за такава държава, като Република Турция, с демографски взрив и изключително бързо развиваща се икономика и обществена среда, но и в останалите, така да го кажа – от нашата черга държави от бившия социалистически лагер или бивша Югославия, имаме сериозни въпроси, които трябва да си поставим като ръководство на системата и като преподаватели.
Мисля, че тази стратегия поставя важни посоки на развитие. Аз лично смятам, че тя можеше да бъде и малко по-категорична в очертаването на необходимата посока, която мисля, че споделяме. Тази посока за мен се основава на два основни управленски механизма. Първият е увеличаване на финансирането на висшето образование, което вече е наред да бъде осъществено след значителните реформи в средното образование. И вторият много важен – те са взаимносвързани – промяна на модела, на свръхлибералния модел на управление на системата към един модел, в който държавата да има сериозни лостове за управление на висшето образование; лостове, които да въведат в реалност всички онези проблеми, които ние добре знаем от учебните програми, от учебния процес и неговата дисциплина във висшите училища, и достигнем до стопанисването и управлението на значимия обществен ресурс, предоставен на висшите училища.
Радвам се, че в това становище на синдиката „Висше образование и наука“ са подчертани тези елементи, където изрично се посочва, без да цитирам страницата, че е необходимо нарастване на контрола за целесъобразността на разходване на публични средства във висшите училища.
Разбира се, системата е инерционна – правилно колегата каза, че в промяната ние ще трябва да разчитаме на нулево съдействие от страна на самата система, която е много консервативна, много затворена, много разделена не толкова в корпоративен, в институционално обвързан интерес и работещ в много сложна конкурентна и демографска среда на спад, така да го кажем, на възможностите за набиране на студенти в съществуващи наши висши училища.
Надявам се, че Стратегията, нейното приемане ще бъде възможност да отворим един сериозен дебат по проблемите на висшето образование – дебат, в който трябва да се търсят реалните проблеми и техните реални решения. Надявам се, че и след март месец, каквото и да бъде разположението на политическите сили и конфигурацията на властта, такъв подход трябва да бъде следван, такъв подход трябва да бъде осъществяван на практика, защото въпросът е значим и, както казахме, нямаме шанс да правим политика в тази посока с преднамерени тяснопартийни или политически средства.
Разбира се, ние ще подкрепим тази стратегия, която съществено се различава, трябва да подчертая, от предходната Стратегия, приета в началото на 43-тото обикновено Народно събрание през 2014 г.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Госпожа Петрова.
ТАНЯ ПЕТРОВА: Уважаема госпожо Председател, господин Министър, уважаеми колеги! Съгласна съм с двамата колеги, които говориха преди мен, че тази стратегия засяга не само развитието на висшето образование, а изобщо образователното развитие на нацията. Естествено, аз няма да се спра на първата една трета част от Стратегията, за която говори професор Христов, където е отразено състоянието на висшето образование, където са идентифицирани проблеми, дефицити, предизвикателства.
Много подробно изчетох тази стратегия, която според мен е доста сериозен документ, въпреки че на мен, като математик, толкова много страници понякога ми идват в повече, но разбирам каква е логиката на такъв вид документи.
Някои съображения, които ще изкажа, са съвсем конкретни. В Стратегията аз не видях финансова обосновка на предлаганите дейности и мерки, както и тяхната съотносимост към други стратегически документи. Вероятно това ще се случи на по-късен етап, но ми се струва, че е редно все пак да имаме някакви числа.
Второто нещо, което прави впечатление, ще използвам глагола „предвижда се“ образователно-квалификационната степен „бакалавър“ да стане от четири на три години. Не прочетох защо. А една от целите на Стратегията, ще цитирам: „е разработване на интердисциплинарни програми, интегриране на студенти в научноизследователската работа, самостоятелна работа на студентите и тяхната креативност, участие на студентите в стажове и практики, разширяване на обучението към овладяване на дигитални компетентности“ и така нататък. Всичко това не разбирам как ще стане за три години. Наясно съм, че не във всички специалности може да се осъществи това. Има специалности, в които даже и три години са им много, но има специалности, в които това е невъзможно според мен.
Не видях също какво се случва с професионалните бакалаври, каква ще бъде продължителността на магистърското обучение там, където бакалавърското стане три години. Каква е връзката с необходимите 300 кредита за придобиване на магистърска степен съгласно едно споразумение, по памет – мисля, че е Болонско, но не съм много сигурна?
Връзката между бакалаврите и магистрите е тема, която се обсъжда много. В много програми, Вие знаете по-добре, има едно преповтаряне на учебни дисциплини и на програми от бакалавърска и магистърска степен – нещо, което мисля, че в никакъв случай в бъдеще не трябва да се допуска. Какво се случва с регулираните професии, с продължителността на бакалавърската степен вероятно няма да има промяна, аз лично не видях – не казвам, че няма, не видях.
Също така в университетите, които подготвят студенти и за учители – знаем, че някои университети – Софийски, Великотърновски, Шуменски, Пловдивски, създават възможност студентите по различните видове филологии и педагогика на обучението да придобиват преподавателска, учителска правоспособност. Министерството на образованието и науката има изисквания за включване на 420 часа педагогически модул. Също така няма как според мен в тези специалности обучението за бакалаври да е три години.
На следващо място, не открих сериозен анализ на връзката между висше и средно образование и възможностите за съвместни дейности в тази посока. Имам сериозни възражения срещу това дигитализацията да бъде третирана като цел, и то особено във висшето образование. След като се учи компютърно моделиране от трети клас, а висше образование означава да си поставяме висши цели, там да говорим за дигитализация като цел според мен е недопустимо – дигитализацията би трябвало да е средство, както езикът е средство и така нататък, а целта за мен е качествената образованост.
На предпоследно място отбелязвам въвеждането на спорта като задължителен за всички специалности в целия период на обучение. И веднага правя връзка с подобно такова – задължителен трети час по физическо възпитание и спорт в средното образование, нещо, което във времето вече се отработи, но в началото беше безумно трудно да се намерят учители, да се намери спортна база и всички да изпълнят програмите за този задължителен трети час по физическо възпитание и спорт. Ако този спорт стане навсякъде във висшите училища, аз се питам: откъде ще има толкова много преподаватели, след като и учители, и преподаватели по спорт във висшите учебни заведения основно се подготвят в Националната спортна академия? Там Ви уверявам, че няма толкова подготвени кадри.
В училището, на което аз бях директор, двамата учители по физическо възпитание и спорт са на по 64 години, защото във Варна няма учители, които да са свободни.
Нещо, което министър Вълчев каза – аз съм си го отбелязала, недостатъчно е описан какъв ще бъде контролът на държавата по отношение на частните университети, по отношение на приема, на изискванията на учебните програми. Така че и тук малко повече според мен трябва да се разшири тази тема.
В заключение само ще подчертая, че Проектът на Стратегия за развитие на висшето образование е стъпка в правилната посока за продължаването на всичко, което е правено в предишен период.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Други желаещи за изказвания?
Да дадем думата на министъра и след това, ако има още някой да добави.
Заповядайте, господин Министър.
МИНИСТЪР КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ: Благодаря, госпожо Председател.
Ще започна отзад напред по реда на народните представители, които се изказаха. Да, наистина в Проекта, който сме представили, не всички конкретни въпроси съдържат отговори. Няма как да се съдържат – това все пак е стратегически документ. Тези отговори ще бъдат получени, когато Стратегията се материализира в нормативни документи, във финансови инструменти и така нататък.
Абсолютно съм съгласен, че дигитализацията е средство, но все пак това трябва да бъде засегнато като промяна в средата, която води до по-дълбоки промени в системите на образование. Неслучайно в моето изложение засегнах въпроси, свързани с изкуствения интелект, дигиталната креативност, алгоритмите, това, че почти всички професии ще предполагат взаимодействие с алгоритми.
В този смисъл много по-важно е ученето за информационни технологии, отколкото ученето чрез информационни технологии. Много по-важно е разбирането на алгоритми, отколкото ползването на електронните технологии. Бъдещите неравенства няма да бъдат между ползватели и неползватели – бъдещите неравенства ще бъдат между хора, които са с умения в областта на дигиталната креативност, и такива, които са просто ползватели. Всички ще бъдат ползватели.
В този смисъл особено важно за нас на прага на мащабните дигитални трансформации, пред които сме изправени обществата, е да подготвим повече ученици, студенти с умения в областта на дигиталната креативност. Затова въведохме „Компютърно моделиране“ в трети и четвърти клас, в пети, шести и седми го разширяваме, свързано е с програмирането, увеличихме приема в „Информационни технологии“, стартирахме Програмата „Старт за IT кариера“. Благодарение на последните две мерки ще имаме 10 хиляди повече ученици, които ще завършат със задълбочени умения в областта на програмирането – това само за последните три години.
Това не е достатъчно. Във Варна открихме професионална гимназия, в Бургас, в Стара Загора от тази година също, математическите гимназии ги пренастройваме към информационните технологии.
Информационните технологии са ни едно от сравнителните предимства, още повече на прага на тези трансформации, които предстоят в обществата. Това не означава децата да работят много с информационни технологии – означава децата да развият повече умения в областта на STEM, логика, математика и да разбират информационните технологии. Дори има известен парадокс, че ученето чрез информационни технологии пречи на ученето за информационни технологии.
Но така или иначе не можем да не съобразим и факта, че имаме поколения, които учат много повече чрез образи. Това е характеристиката на последните две поколения – с буквите „z“ и „α“. Искаме, не искаме, не можем да вървим срещу водата, те ще учат повече чрез оптиелектронни ресурси. И ние това трябва да го използваме, това трябва да съобразят и преподавателите.
Това не означава да заменим хартиеното начало, книгата и така нататък, но означава да намерим ефективната допълняемост, да намерим онези модели, да се възлага в по-голяма степен на студентите да учат, в това число и чрез електронни ресурси, и чрез електронни платформи.
Бакалавърска степен три години е по-подходяща за някои професионални направления в момента. Това, което ще чуете от ректорите примерно на академиите по изкуства – ще Ви кажат, че самоцелно запълваме четвъртата година, а в същото време ни трябва повече време за магистърска степен. Да, магистърската степен трябва да бъде две години, още повече на фона на тази промяна, която Ви споменах, че бакалавърските програми трябва да бъдат по-широкопрофилни, с по-голяма база, за да позволяват надграждане в магистърските. Но за едно надграждане все пак се изисква и по-продължителна магистърска степен – в този смисъл това е една от промените, която смятам, че е логична в развитието на структурата на системите на висше образование, но пак казвам, това няма да бъде задължително.
Финансови параметри няма, защото е стратегически документ. Ние сме дали една финансова обосновка към Министерството на финансите, но това, което категорично трябва да се случи в следващите години, е да се увеличава финансирането на системата на висшето образование.
Да, в последните години то изостана. Това е факт. Ние с ректорите взаимно се обвиняваме – те казват, че финансирането е изостанало, ние пък, че не са го изразходвали ефективно – и двете са верни. Но в следващите години системата на висшето образование трябва да бъде в по-голяма степен приоритетна както в бюджета, така и вътре в системата, вътре в бюджета за образование.
Професор Христов говори също за пазара и че няма съвършени пазари – то това е доказано и в икономическата теория. За да има съвършени пазари, не трябва да има пазарни провали. Има обаче 10 – 12 вида пазарни провали. Най-често срещаните са два: първо, че всички индивиди трябва да са рационални. Обаче една част от потребителите на висше образование не търсят знание, а търсят да си вземат диплома, тоест имаме нерационално търсене. Ето тук няма как системата да се конкурира за качество, когато има търсене за продажба на дипломи.
Вторият пазарен провал е асиметрията на информация. Ако търсиш качествено, ти трябва да имаш информация къде е качествено. Както сам каза професор Христов, ние не можем да разчитаме на Националната агенция за оценяване и акредитация. Всъщност ако се е случила някоя много важна промяна, която е променила системата в последните десет години, това е рейтинговата система, която беше използвана като инструмент или като информационна база по-точно за преструктуриране на приема и финансирането. В резултат на това, както Ви казах, беше увеличена и научната дейност на висшите училища – малко или много тя промени стимулите на висшите училища. И тя е точно такъв инструмент, който преодоля частично тази асиметрия на информация. Като не знаеш къде е качествено, как да избереш качественото?
То и в момента няма единна концепция за качество, защото се смесват поне три: академичната, научната, пазарната и потребителската концепция за качество. Но факт е, че в системата на висшето образование не може да има нещо, което се доближава до съвършен пазар. Трябва да има държавно регулиран модел. Разбира се, няма как и финансирането да не зависи въобще от броя на учащите – ще зависи, но в много по-голяма степен трябва да зависи от това доколко висшето училище се развива, предлага качествено обучение, има научна дейност и завършващите студенти се реализират. Този въпрос кореспондира и с това колко е рационалното търсене на висше образование, колко трябва да бъде приемът от завършващите гимназия или от възрастовата група.
Европейският съюз, знаете, има единствения показател, който съпоставя системите на висшето образование – процента на тези, които са завършили висше образование, възрастовата кохорта 30 – 34-годишни, тоест общата политика е да се насърчава масовизацията, защото се приема, че в едно общество колкото повече хора има завършили висше образование, то толкова е по-хармонично, балансирано. Дори и тези хора да работят на позиции, които не изискват висше образование, а средно техническо, да кажем, това пак е по-добре за обществото.
От друга страна пък, ние видяхме какво стана при нас. От едната страна, махало 30% прием 1990 г. от завършващите, отидохме на 85%. Над 50-ия и 60-ия процент избуя нерационалното търсене на висше образование и това доведе до проблеми с репутацията. Очевидно има някаква оптимална точка. Нашето мнение е, че оптималната точка е: някъде около 60 до две трети от завършващите училищно образование трябва да бъде приемът през следващите години.
Няма проблем, няма риск за обществото да произведем повече инженери – дори да се реализират на кадри, които изискват средно техническо образование, няма как да сбъркаме с инженерите. Дори да имаме безработни инженери, инвеститорите ще дойдат заради безработни инженери, а не заради безработни политолози например.
Българският технологичен бизнес в по-голямата си част, като изключим добивната промишленост, енергетиката, малко промишленост, е с 20-годишна стопанска история. Повечето предприятия бяха приватизирани преди 20 години, оттогава развиват ноу-хау технологии, повечето от тях ползват предимно сградите и терените от приватизираните предприятия, тоест трябва му време и на българския бизнес. И това, което можем със задоволство да кажем, е, че в последните години най-голям ръст в износа, добавената стойност са именно технологичните сектори: електроника, електротехника, машиностроене, информационни технологии. Това е шанс, това ни задължава още повече ние да подпомогнем тези сектори и затова казах, за съжаление, не успяхме да увеличим достатъчно приема в инженерните специалности. В IT специалностите – да, но в останалите инженерни специалности не успяхме да увеличим достатъчно приема, не успяхме да мотивираме и кандидат-студенти с по-високи резултати от държавните зрелостни изпити да се включат в инженерно образование.
В педагогическо успяхме, повиши се показателят в рейтинговата система – можете да го видите за среден успех на кандидатстващите в професионално направление „Педагогика на обучението“ от държавните зрелостни изпити. За „Педагогика“ не успяхме, но за „Педагогика на обучението по…“ успяхме. Тоест имаме търсене на педагогическо образование от студенти с по-високи резултати, от ученици с по-високи резултати. Най-технологично развитите страни са тези, в които най-добрите ученици стават инженери; най-добрите образователни системи са тези, в които най-добрите ученици стават учители. Така че ние трябва да продължим с тези усилия.
Другият проблем при системата на държавно финансираното висше образование е, че липсва отговорният собственик – същото засегна професор Христов. Ако някой е създал едно частно предприятие, малко или много му пука къде ще бъде и след 20 години. Не е задължително на нашите ректори на държавните висши училища да им пука. Някои гледат да си докарат до пенсия щастието и след тях каквото ще да става. Тоест не е задължително да я има стратегическата отговорност. Съответно има дефицит на отговорност и отчетност, това, което на английски е accountability, вътре във висшите училища. Ако един преподавател не си взема лекциите или не си осъществява професионално задълженията, често принципът е да не го държим отговорен, защото той избира ръководителите, пък и трябва да ги държи отговорни, пък те него избират, което води до системна безотговорност, включително и отговорност към промяната.
Така че този дефицит на собственика води до общи дефицити в системата на висшето образование. Много правилно казахте, че висшите училища трябва да бъдат – може би не е точната дума „принуждавани“, но с инструментите на политиката трябва да бъдат малко или много насочвани към една или друга посока. И това се опитваме ние да правим с тази стратегия и с договорите за управление.
Като говорих, че нашите висши училища са малки, Вие може би видяхте т. 10.1.6., сме предвидили обединение все пак, но не на принципа на задължителност, а на принципа на доброволност, за да станат по-разпознаваеми в световните рейтинги, да им се обединят научните показатели и за да споделят в по-голяма степен ресурс. Това трябва да бъде насърчавано с финансовия инструмент. То не означава, че ще имаме по-малко ректори – да не се уплаши някой ректор, че няма да е ректор. Това беше водещо, когато обсъждахме.
Да, те могат да бъдат едни консорциуми от висши училища, които да действат заедно, да работят в една посока, да споделят ресурси, ректорите ще си останат същата бройка.
Чуждестранните студенти се увеличиха най-вече в медицинското висше образование поради две причини: едната е, че имаме недостиг на 600 – 700 хиляди лекари в Европа; втората е, че през 2015 – 2016 г. медицинските ни висши училища, най-вече благодарение на това, че разбраха, че репутацията е най-важна за тях, спряха някои лоши практики, примерно откриване на филиал в Кьолн на втория етаж на фитнес сграда. Това беше в ход. Това рискуваше да влоши репутацията. В „Шпигел“, ако си спомняте, имаше статия за българското медицинско висше образование. Аз бях свидетел как ректорите седнаха на една маса и си казаха: най-важното за нас е репутацията. И това трябва да им го повтаряме, че най-важното в днешния свят е репутацията, а не изкушението да реализираш бързи приходи. За съжаление, това го имаше в българската система на висшето образование през последните десетилетия. Тази бележка на професор Христов също я приемам.
Ние тук не сме казали какво искаме, но общо взето мисля, че имаме относителен консенсус. Това го видяхме, като обсъждахме Стратегията за възпитателната работа в училищното образование. Ние се опасявахме там, че нямаме обща база от споделени ценности. Оказа се, че имаме. Оказа се, че имаме консенсус по това на какво трябва да възпитаваме децата.
По същия начин по отношение на висшето образование имаме консенсус, че системата трябва да направи така, че да имаме знаещи, можещи, добри хора, граждани, които да учат през целия си живот. Опитвам се набързо да го формулирам. Сега вече въпросът е кой как си го представя в детайлите. Но няма съмнение, че висшето образование трябва да даде знание, няма съмнение, че трябва да довъзпита, да създаде нагласи, да направи младите хора граждани, най-вече да ги научи да учат през целия си живот, защото това ще бъде още по-характерно, още по-необходимо за това поколение, а не да им даваме сигнала, че важното е да имаш диплома.
За съжаление, в последните години имаше такова верую, че дипломата е билетът. Дипломата вече не е билет за щастие – това също трябва да го казваме. Днешният свят все повече ще цени знанията, и цени знанията и уменията. На втория ден работодателят те разбира колко струваш – ако не на втория, на двадесетия ден. Тоест трябва да ги учим, ако използвам Ерих Фром, да бъдат, а не да имат.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Професор Христов, господин Цонков искаше думата преди Вас. Една минута обаче.
ИВО ХРИСТОВ: Само две важни неща. Поправете ме, господин Министър – ако не се лъжа, в Стратегията беше казано, че всъщност целевата група на висшето образование, ако дойде кохортата от 18 и 35-годишни, това е 14% от населението на страната, с тенденция за намаляване. Срещу това нещо стоят 50 висши училища в момента. Не се очаква към тия 14% да се присъединят хиляди, маса народ от чужбина, въпреки приказките за обратното в медицината. Ние знаем за медицината защо това се случва – това е конюнктурен ефект, който ще изчезне след време. Структурата на тези 14% – аз видях, че Вие сте го написали в Стратегията, но все пак искам ясно да го кажете и тук. Аз го знам в частен разговор. Ние продължаваме да поддържаме принципа за масовизация на висшето образование, който според мен е пагубен. Аз лично смятам, че висшето образование е лукс, а не е необходимост, и не е казано, че всеки трябва да завърши. Това, разбира се, противоречи на европейски документи, но те не са и задължителни.
И второто нещо, което ми се струва много важно – по въпроса и по повод на това, което каза госпожа Петрова, за бакалавърската степен. Аз ще го свържа по-широко с един от основните принципи, които Вие сте заложили в Стратегията – принципа за развитие на компетентности, като цел на висшето образование. Да Ви го кажа директно – за бакалавърската степен. Има голям натиск от определени държави в Европейския съюз и извън Европейския съюз бакалавърските степени от четири да слязат на три години, което се базира на един документ, известен като Болонска концепция, който е вреден. От друга страна, разбира се, тук трябва да има и гъвкавост, защото в различните направления е по различен начин. Но второто, по-важното нещо е във връзка с компетентността.
Господин Министър, ако ние всъщност ще имаме среда, която ще бъде високо изменчива и в този смисъл те трябва да развиват компетентности, аз изрично бих искал в Стратегията да бъде записано, че това ще бъдат базови компетентности. Знанието на език е знание, дали е компетентност – Божа работа. Да ползвам Windows или Facebook не е кой знае каква компетентност. Принципът на висшето образование трябва да бъде не със знанието на тесни специалисти, грубо казано, които знаят все повече и повече за все по-малко и по-малко, а точно обратният. Принципът трябва да бъде на широката пирамида – професионална, интелектуална, образователна, за съответното направление, защото от широкопрофилирания фундаменталец, образован човек става тесен специалист. Обратното не е вярно.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Господин Цонков, заповядайте.
НИКОЛАЙ ЦОНКОВ: Благодаря, госпожо Председател.
Уважаеми колеги, господин Министър! Няма да съм многословен, само няколко изречения, синтезирано искам да си кажа мнението за Стратегията.
Бих искал да започна с нещо, което може би е формално, не толкова съдържателно. Искаше ми се да се отдели отчитането, изпълнението на Стратегията 2014 – 2020 г. от този документ, който сега разглеждаме, защото тук виждам, грубо казано, претупване. Трябваше отделно да обсъдим изпълнението на Стратегията, която все още е в действие – до края на годината, защото първата част на така представения ни документ обхваща точно този момент – отчета за изпълнението на Стратегия 2014 – 2020 г. Оттам нататък, съгласен съм, би трябвало да има немного голям, съвсем фокусиран, концентриран анализ на системата, включително с предизвикателствата, но виждам, че някои от тях са пропуснати. Например това, по-скоро тенденцията за намаляване финансирането на образованието, което се вижда през последните години, макар че Вие казвате, че ще се обърне тази тенденция.
Друго предизвикателство, което би трябвало да отчитаме от гледна точка на системата, е качеството като цяло, което, между другото, трябва да бъде основната цел в Стратегията. И би трябвало да изхождаме – не видях в началото един основен документ в Стратегията за интелигентна специализация.
Вие изброявате документите – никъде не видях един много важен документ, който е свързан всъщност с развитието на регионите, със специализирането им, включително и правейки връзка с икономика на знанието. И оттук веднага правя препратка към основната цел на една Стратегия за висше образование, а именно знанието като фундамента, който трябва да се развие. Това трябва да е основната ценност. Защото, и професор Христов го каза, виждам как компетенциите са приоритет, първостепенни, за сметка на знанието, което трябва да е базата. Защо смятам така? Защото фундаменталната наука, на която също не сте обърнали достатъчно внимание, фундаменталните изследвания създават знанието, познанието, което може да е генератор и на икономиката.
Тук не съм съгласен – най-малката роля и функция на системата на образованието, включително висшето образование и науката, е да обслужват пазара на труда. Защото чрез образованието, чрез науката, чрез подготовката на кадри, специалисти и за образованието, и въобще за държавата ние можем да генерираме и нови икономически отрасли.
И тук е големият въпрос, който стои, който обаче не е обект точно на Стратегията за висше образование: каква икономика искаме на България? Тук имаме, естествено, и прогностичния елемент. И се сещам за една много хубава книжка на професор Янков – „Прогностика“, ако не се лъжа, се казваше, която третира точно тези въпроси.
С други думи, не видях изчистена методологията, научната основа, от която да тръгнем при разработването на Стратегията за висше образование. Само на две места се говори за знания, грубо казано. Оттук нататък е ясно, че при положение че имаме такава много голяма динамика в икономическите, социалните процеси, преструктуриране на държавите и на икономиките, и на обществата, както казахме и досега, много важно е да имаме много по-широка база на подготовка и на знания, за да може бързо да се преминава от едно професионално поле в друго. Последните изследвания мисля, че сочат между пет и десет години – на петата година се сменя вече професията и тя може да бъде коренно различна като професионална реализация, което трябва да стане чрез системата на образованието, на висшето образование.
Триъгълникът е много важен, който трябва да имаме предвид – образование, наука, иновации и икономика оттам нататък, правейки препратка. Не видях тази основна концепция като фокус, който да се следва, и някаква логика в Стратегията за висше образование. Липсват и качествените показатели, които също са важни. Ние само от началото до края се доверяваме и вземаме за справка и сравнение в началото и в края на периода количествените показатели. Да, те са важни, но трябва да имаме и качествени показатели, включително. И тук се сещам, че имаме сгрешено целеполагане – коя е най-първата цел, която трябва да постигнем, а тя е качеството и повишаване на знанието – естествено, това е качествен показател. И накрая нямаме също никакви качествени показатели как ще следим за реализацията на Стратегията.
Защо казвам, че имаме сгрешени цели и мерки? Ами дигитализацията е средство.
И последното, което бих искал да кажа, е свързано с дигитализацията – по-скоро целта може да бъде изграждане на университети трето поколение. В началото е хубаво да определим каква е мисията всъщност, какво трябва да се случи във висшето образование. Тук видях, между другото, че са силно ограничени ролите на университетите, на висшите училища, което също виждам, че принизява техните функции. Трябва да добавим социална, икономическа функция, не само културна и образователна – имаше още една, която беше посочена. Тоест необходимо е да се направи сериозна преработка на този документ, за да има наистина консенсус и да сме сигурни, че това, което е поставено като цели за следващата година, до 2030 г. ще имаме качествено изменение, промяна в системата на висшето образование, в качеството на българите като специалисти и в качествено изменение на икономиката, което би трябвало също да бъде една от целите на Стратегията. Тоест чрез повишаване на качеството на образованието, чрез създаване на по-качествено знание, включително и облягайки се на фундаменталните науки и изследвания, ние да постигнем такава икономика с интелигентен растеж и естествено, специалисти, които се учат през целия живот. Благодаря.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Други изказвания има ли, колеги?
Професор Станилов.
СТАНИСЛАВ СТАНИЛОВ: Всяка стратегия представлява една прогностика в определен смисъл на думата. Без да си създал някаква прогностика в съзнанието си, не можеш да пишеш стратегия. Тази стратегия отговаря на концепцията на повечето модерни европейски държави от така наречения Златен милиард. Аз мисля, че тя не е съвсем безпогрешна и че има много слабости, и те ще проличат по-нататък, но не нашата стратегия, която предлагаме, която ще приемем тук или няма да приемем, няма значение, а Стратегията за висшето образование и за развитие на обществото на всички модерни държави. По една или друга причина ние сме една догонваща култура. Така ни се е случило в историята и не можем друго да направим, освен да се опитваме да намерим в цялата европейска култура, към която принадлежи и висшето образование, и науката, и така нататък, да си намерим едно достойно място и да вървим заедно с другите, доколкото можем.
В тези стратегии, и в нашата стратегия – аз ще гласувам за нея, тъй като е единственото нещо, единствената стратегия, единствената стратегическа мисъл, която от 30 години насам е представяна на обществото. Предишните, въпреки „правилната си“ философия, не постигнаха кой знае какво. Така смятам аз.
Какво е принципното противоречие в подобни стратегии? Че те призовават на учене през целия си живот и възможност да си сменяш професията. Заедно с това, искат да развиват изследователската работа в съответните университети, което от 200 – 300 години в англосаксонските университети е факт. Но в другата концепция – френско-германско-руска и така нататък, те всъщност нямат нищо общо помежду си. Защо? Защото, ако искаш да разширяваш пространството на познанието и искаш да вършиш изследователска работа, ти влизаш в противоречие с едно основно правило – че истинската изследователска работа всъщност е дълбочината, тя слиза надолу и е все по-тясна. А тази, която предвижда разширяване на пространството на познанието и универсализирането на познанието като образование и като приложение в обществото, е всъщност точно обратното.
Затова примерно университетите от Бръшляновата лига се водят изследователски университети, обаче те имат съвсем отделни структури, които се занимават в дълбочина с изследователска работа, и там поне две трети от преподавателския състав работи, така да се каже, на смени. Това е истина и аз нарочно се бях задълбал по едно време в Масачузетския технологичен университет, в неговата структура и как се работи там. Не искам сега да излагам тук всичките тези уж отвън изследователски… Всъщност това е една огромна структура с изследователски центрове, които имат много общо с преподаването, но не е същото, което сега се прокламира.
С какво не се справи досегашното управление, примерно в този мандат, и с какво се справи? Справи се с опита да бъде направена реформа във висшето образование и до голяма степен успя, казвал съм го и друг път. А с какво не успя да се справи? Не успя да се справи с контрола, оценката и така нататък, тоест не успя да се справи с Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА). Не можа да накара НАОА да дава компетентни, обективни оценки на работата на университетите. НАОА се заинати и правилно си разположи стратегията против промените. Дойде краят на мандата и ние не успяхме да се справим с тях. Те просто правеха и правят каквото си искат. Това за мен е истината.
В тази стратегия аз не видях, или не съм внимавал чак толкова, какво ще стане с оценката и акредитацията, защото там е заровено кучето на провала. Ако в следващия мандат следващите хора, които ще бъдат тук, не се справят с това, да го нарека зло – може би моите думи няма да ги прочете никой от тях, но няма значение за мен, нищо няма да се получи, нищо няма да стане.
Искам само да напомня тук на колегите, че изследователската работа изисква години наред последователна подготовка на кадри, от които кадри накрая остават 20 – 30%. Останалите просто нямат данни за това – това не е много проста работа. Всички, които преподават, които са се докоснали до тази тема, го знаят прекрасно.
Истински изследователи има навсякъде – най-вече те са в БАН, най-вече са в Софийския университет, навремето имаше доста от тях в Техническия университет и в други университети, но това вече е отдавна минала работа. И ние, ако искаме да я възстановим, трябва да се насочим именно в тази подготовка.
Няма много добър преподавател, който да е слаб учен, и обратното. И затова в тези нароили се университети им са слаби компетенциите, слаби са, и то се вижда. Непрекъснато могат да се намерят и в интернет, и навсякъде подобни слабости.
Но аз мисля, че тази стратегия е крачка напред и дано съм жив, когато се обсъждат нейните резултати, поне да прочета във вестниците или по телевизията. Това не е сигурно.
Това е общо взето. Моето изказване има донякъде документален характер, то няма значение за реализацията, както и изказванията на другите колеги, но може би в следващото правителство следващият министър, а може и да е същият, и това дай боже, за да може да продължи тази линия на реформа. Иначе ще преливаме от пусто в празно четири години. Няма да има полза от това, което сме направили дотук. Благодаря Ви за вниманието.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря, професор Станилов.
Ще си позволя една кратка реплика към Вас. Всъщност по въпросите с НАОА няма да има промяна, докато тя не бъде поставена в конкурентна среда, и това трябва да е ясно, докато те смятат, че са си самодостатъчни. Тук може би трябваше и ние като комисия да бъдем малко по-смели в даден момент, но, живот и здраве, да го оставим на следващите след нас. Там е заровено кучето, както се казва. Това е истината. Някои много се плашат от оценките от чуждестранни агенции, от външни агенции, но аз лично смятам, и винаги съм смятала, че при изработване на достатъчно добри критерии съответно това би имало изключително добър резултат тогава, когато говорим за оценка на качеството. Иначе нещата няма да се променят. Ако запазим сегашната система такава, каквато е, аз лично не съм оптимист. Това е личното ми мнение.
Други изказвания, колеги, има ли?
Господин Министър, за финал – имаше няколко въпроса към Вас, кратко, заповядайте.
МИНИСТЪР КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ: Благодаря.
Това, което каза господин Христов за масовизацията. Днешните общества имат много повече нужда от хора с висше образование, отколкото преди десетилетия, когато, както Ви казах, 30% от завършващите гимназия са влизали в системата на висшето образование. Нямаме нужда и от 90 – 100%, защото очевидно имаме нерационално търсене, очевидно нямаме толкова позиции, които да изискват висше образование, но като цяло по-високият процент е по-добре за едно общество. Аз затова казах: може би оптималното е някъде 60 – 70%, до две трети от завършващите. Това не е, за да има повече такива, които да останат с реално техническо образование, а защото оттам нататък избуява нерационалното търсене на висше образование и това влошава репутацията.
Един въпрос, който засегнахте, който е много важен, аз говорих за европейските мрежи, но абсолютно съм съгласен с Вас, че не по-малко важни са регионалните, балкански мрежи. Бях в Стара Загора точно преди седмица, говорихме. Има три тракийски университета, Вие знаете – един в Стара Загора, един в Одрин и един в Солун.
Много повече трябва да използваме тук потенциала за обединение, съвместни дипломи и така нататък, но това трябва да мине и през Закона за висшето образование. Абсолютно го приемам като бележка.
Точно този принцип сме заложили – на по-интегралните програми, предвид и променящия се характер на професиите, които ще изискват повече умения, вплитане на компетентност. Ето Мярка 1.2.3, включване на няколко социални и хуманитарни дисциплини, като философия, социология, изкуства, в учебните планове на другите професионални направления, както и на дисциплини от точните науки в хуманитарните и социалните направления. Това особено в магистърските програми е задължително.
Иначе висшето образование няма как да бъде общо образование, няма как да не дава и специалните умения. Но то трябва да дава базовите специални умения, колкото и еклектично да звучи това. Не може да даде специални умения, които, ако са в техническите науки, ще остареят до няколко години. Трябва един програмист не да го научиш да програмира на конкретна програма, а да го научиш на базовите специализирани умения в програмирането, така че, ако се промени програмата, да може да програмира на много програми. Това имам предвид под „базовите“. Така че сме абсолютно съгласни с Вас и в принципа на широката пирамида.
С това, което господин Цонков каза, също сме съгласни. Няма как, основната цел е да обслужваме пазара на труда, още повече че той се променя. Ние трябва да ги направим подготвени с достатъчно компетентности, надградени компетентности, защото училищното образование – не само традиционните, но и новите компетентности, които тук сме засегнали, и гражданските, креативното мислене, компетентностите на XXI век и некогнитивните, и най-вече да ги научим да се учат през целия живот. Това е най-добрата гаранция в един такъв свят, в който ще се променят професиите. Но ние, освен хора, които ще се реализират на пазара на труда, преди всичко ги правим знаещи и можещи хора. Тоест пълноценният им живот зависи от това да бъдат добре подготвени.
По отношение на това каква икономика искаме, ние знаем, че искаме икономика с висока добавена стойност, не само, но няма съмнение, че искаме такава икономика с висока добавена стойност, и искаме да живеем в хармонично общество. Това е по отношение на социалните и хуманитарните науки.
Така че долу-горе нямаме неяснота с целите – иначе съм съгласен, че има много неща, които не са засегнати тук, но няма как и да засегнем всичко.
Връзката наука–образование–иновация е засегната в Стратегията за насърчаване на научните изследвания. Да, наистина не е засегната в достатъчна степен тук. Ако започнем да говорим за регионалния аспект на всяко едно висше училище, трябва да напишем нов документ, защото всяко висше училище има своето регионално значение. Ние сме го засегнали най-общо, но няма съмнение, че, ако искаме да се развиваме като общество оттук нататък, няма как висшите училища да не бъдат в центъра на всички най-важни инициативи за развитие на регионите си – индустриални паркове, зелени икономики.
Примерно в Стара Загора не може да се реализира никакъв преход без Тракийския университет, само че той сам не може! Затова сега от Тракийския университет ни предлагат, заедно с Техническия университет – София, община Стара Загора, може би ще се включат и други висши училища, да направят научен институт на принципа на консорциум по отношение на работата в трансформацията към устойчива икономика.
Съгласен съм и с тезата на професор Станилов, че Националната агенция за оценяване и акредитация не е засегната в достатъчна степен. Според нас другите „заровени кучета“ са в методиката и независимостта на акредитационната оценка. Ако се задълбочите в методиката, ще видите, че тя отчита формални неща – дали имаш документ. Миналия път, ако някой не е имал документ, сега има. Ако дадеш на някой по-ниска оценка, той ще те съди и ще докаже на базата на методиката, че оценката му е по-висока. Само че документът стои заключен в шкафа, без да е възпроизвел реална политика. Може и да е преписан от друго висше училище.
Акредитационната оценка трябва да оценява реални политики, но има и дефекти, като този, който професор Станилов неведнъж е изказвал за научната дейност. Няма как тя да е с най-висока тежест, пък в същото време да няма отлика, при положение че научната дейност между първото и последното висше училище е 300 пъти, да няма разлика в оценката. Чисто математически това е несъстоятелно и това пак е въпрос на методиката.
Другото е, че представители на академичните среди правят акредитационната оценка. Те я правят или на принципа да си навредят взаимно, или на принципа да си услужат взаимно много често, но не и на професионален принцип. Така че ние по въпроса с независимостта направихме крачка, да има съобразни независими одитори. Въпросът за независимостта зависи и от това да има външна оценка. Но все пак към външните оценки също трябва да подхождаме с доза предпазливост, защото университетът в Перник не беше акредитиран от нашата агенция, но получи международна акредитация.
Скоро ще имаме едно висше училище, което ще предложи да се самозакрие – частно висше училище, така че вероятно няма да бъде и толкова голям пазарът в бъдеще. Благодарим Ви и за Картата, и за мораториума, който наложихме. Надявам се, че в бъдеще поне с този порок няма да продължим.
Значителното предизвикателство с акредитацията остава. Добрият преподавател е добър учен, така е, но не само. Пак казвам, той трябва да бъде взискателен и трябва да бъде педагог малко или много, тоест да успее да мотивира студента да учи, защото като че ли това е, което, както Ви казах, липсва на нашите преподаватели. Не са лоши, но или не са взискателни, или не успяват в достатъчна степен да мотивират студентите да учат целогодишно. Този въпрос сме го засегнали в т. 2.1.5, защото днешният преподавател не е толкова лектор – той е човек, който намира ключа към мотивацията за ученето на студента.
За съжаление обаче, дойдоха нови поколения. Тази година в първи курс са преди всичко деца, почти изцяло родени през XXI век. Това е различното тази година, всъщност още миналата дойдоха в системата, които обаче имат различен начин на учене и по различен начин разбират света. Разбира се, преподавателят трябва да ги ориентира в морето от информация – да им представи концептуализираното, структурирано знание.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря, господин Министър.
Ако искате, колеги, да разгледаме предложенията. Раздадени са Ви предложения за редакции – те са технически. Доцент Михов ще има и по същество.
Ако искате, първо техническите редакции и след това да Ви дам думата?
МИЛЕН МИХОВ: Те и моите са технически.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Първата редакция, която трябва да гласуваме в Проекта за решение, е: думите „Правилник за прилагане на ЗВО“ да се заменят с „нормативни актове“ поради простата причина, че ние нямаме Правилник за прилагане на Закона за висшето образование. Предполагам, че Министерството няма намерение да пише такъв, но така или иначе това фигурира в цялата Стратегия и ако Министерството на образованието и науката е съгласно, съответно ние ще направим тези технически редакции. Ако обаче възнамерявате да правите Правилник към Закона, разбира се, това е вече съвсем различна концепция.
Господин Министър?
МИНИСТЪР КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ: Да, да подкрепяме.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Първо гласуваме думите „Правилник за прилагане на ЗВО“ да се заменят с „нормативни актове“.
Моля да гласуваме.
Приема се единодушно, против и въздържали се – няма. Благодаря.
В т. 2 думите „Промени в ЗВО и правилника за неговото прилагане“ да се заменят с „Промени в ЗВО и нормативни актове“. Същото е, само че в друга формулировка.
И в т. 3 думите „Промени в ЗВО и правилника за прилагането му“ се заменят с „Промени в ЗВО и нормативни актове“.
Моля да гласуваме.
Приема се единодушно, против и въздържали се – няма. Благодаря.
Давам думата на доцент Михов за неговите редакции.
МИЛЕН МИХОВ: Благодаря Ви, госпожо Дамянова.
Моите предложения, то всъщност е едно, само че на две места, също са редакционни.
В Стратегията от 2014 г. по наше предложение беше включен един текст, преразказвам го, че държавата ще води активна политика за привличане на български студенти от българските общности. Това също го има в тази стратегия – аз обаче предлагам малко по-ясно да бъде дефинирана тази цел.
На страница 52, Мярка 4.4.1 предвижда това нещо, аз предлагам една малко по-точна редакция. Чета сегашния текст и ще прочета моята редакционна бележка: „Провеждане на активна маркетингова дейност за представяне на българските висши училища в чужбина, и особено сред българската диаспора, извън политическите граници на страната.“
Тази маркетингова дейност, естествено, е с цел привличане на студенти в нашите училища и аз предлагам следната редакция: „Провеждане на активна маркетингова дейност за представяне на българските висши училища в чужбина и привличане на чуждестранни студенти, особено сред българската общност, извън политическите граници на страната“. Тоест поставяме, че тази дейност, естествено, има за цел да ги привлечем. Вместо „диаспора“, предлагам да използваме старото определение в старата стратегия –„български общности“.
Другото ми предложение, то е пак същото, на страница 64, където се предвиждат резултатите: в т. Р4.3 – „Увеличаване броя на чуждестранните студенти и преподаватели в българските висши училища“, да добавим „включително и българските общности зад граница“.
„Увеличаване броя на чуждестранните студенти, включително и от българските общности зад граница, и преподаватели в българските висши училища“, като цел. Това ни е целта.
Това беше залегнало в старата стратегия. С министър Вълчев и като главен секретар, и като министър на образованието бяха направени много полезни неща в тази посока – беше увеличен броят на студентите по министерските постановления, драстично беше увеличена стипендията, провеждаха се систематично кандидат студентски кампании в нашите общности. Мисля, че тази конкретизация, която предлагам, е в унисон на политиката и същността на Стратегията.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Благодаря.
Становище на Министерството на образованието и науката?
МИНИСТЪР КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ: Подкрепяме.
ПРЕДС. МИЛЕНА ДАМЯНОВА: Подкрепяте и двете редакции.
Колеги, анблок ли искате да ги гласуваме, така както бяха представени от доцент Михов?
Моля да гласуваме.
Приемат се единодушно, против и въздържали се – няма. Благодаря.
Сега подлагам на гласуване Проект за решение за приемане на Стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2021 – 2030 г., № 002-03-15, внесен от Министерския съвет на 2 ноември 2020 г., с вече гласуваните и приетите от нас редакции.
Който е за, моля да гласува.
За – 13, против – няма, въздържали се – 6.
С декларациите, нали така?
Колеги, благодаря Ви за днешното заседание. Мисля, че до края на тази година няма да имаме следващо.
В началото на януари ще продължим с разглеждането на Законопроекта за НИМХ.

(Закрито в 14,05 ч.)




ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Дамянова