Български
English
Народно събрание
на Република България
на Република България
Архив Народно събрание
КОМИСИЯ ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ
14/04/2010
Доклад от заседание на комисия
Д О К Л А Д
На Комисията по правни въпроси
Вх. № 053-03-61/16.04.2010 г.
Относно: Указ № 87 на президента на Република България, постъпил на 08. 04. 2010 г. за връщане за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, приет от Народното събрание на 25 март 2010 г.
На свое заседание, проведено на 14 април 2010 г., Комисията по правни въпроси обсъди Указ № 87 на президента на Република България, постъпил на 08. 04. 2010 г. за връщане за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, приет от Народното събрание на 25 март 2010 г. и мотивите към него.
Председателят на комисията запозна народните представители с указа и мотивите на президента. На основание чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България, президентът връща за ново обсъждане Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, като оспорва § 8, т. 2 и 3 и § 22, т. 1 от него.
В мотивите е посочено, че с разпоредбата на § 8, т. 2 и 3 се правят изменения и допълнения на чл. 94 от НПК, според които прокурорът или съдът може да назначи на обвиняемия резервен защитник въпреки неговото несъгласие и независимо, че е упълномощил друго лице за свой защитник. Според президента тази промяна противоречи на чл. 14, т. 3, буква „d” от Международния пакт за граждански и политически права и на чл. 6, т. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека, прокламиращ, че всяко лице, обвинено в извършването на престъпление, „има право да се защитава лично и да ползва адвокат по свой избор”. Твърди се, че промяната на чл. 94 не кореспондира и с чл. 55, ал. 1, който урежда възможността обвиняемият да има защитник като негово право, и с чл. 96, регламентиращ възможността обвиняемият във всеки момент да се откаже от защитник, както и да замени един с друг. Освен това президентът счита, че с новата ал. 6 на чл. 94 се създава възможност резервният защитник да упражнява своите процесуални права без съгласие на обвиняемия, което е в противоречие с чл. 98, ал. 2, възлагащ на защитника задължението да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата. В заключение президентът смята, че с § 8, т. 2 и 3 се нарушава правото на защита на обвиняемия и равенството на страните.
От друга страна, президентът твърди, че с разпоредбата на § 22, т. 1, с която се изменя чл. 177, ал. 1, се създава възможност осъдителна присъда да се основава само на данните от специални разузнавателни средства и показания на свидетели с тайна самоличност. По този начин, според президента, не се държи сметка за вътрешно присъщата особеност на доказателствените средства и способи на доказване със специален или таен характер, свързана с ограничаването на основни принципи на наказателното производство, които в своята взаимна връзка и обусловеност са гаранция за разкриването на обективната истина. Поради това и фактите, установени с такива доказателствени средства и способи на доказване, според него, задължително трябва да бъдат подкрепени с други доказателства. В тази връзка президентът посочва, че с настоящия ЗИД на НПК самоличността на служителя под прикритие може да остане неизвестна дори за прокурора и съда (§ 11, чл. 123а, ал. 3), а данни от СРС могат да се използват и когато са събрани преди образуването на наказателно производство (§ 22, чл. 177, ал. 3). Поради това той счита, че не е взета предвид и вероятната хипотеза, при която свидетелят с тайна самоличност може да е същият, който присъства по СРС, при което ще има привидно наличие на два отделни източника. Според президента, тези особености, а още повече в комбинация на няколко от тях по конкретно дело, не могат да не поставят под сериозно съмнение справедливостта на процеса и достоверността на доказателствения материал, събран единствено със СРС и разпит на свидетел с тайна самоличност.
В проведената дискусия становища изразиха народните представители Искра Фидосова, Мая Манолова, Христо Бисеров, Павел Димитров, Димитър Лазаров и Явор Нотев.
Г-жа Мая Манолова посочи, че ветото на президента е очаквано като е изненада, че не е оспорена и разпоредбата на § 54, с която се отменя глава двадесет и шеста от НПК. Тя отбеляза, че оспорените от президента текстове са изключително опасни и че те няма да направят наказателния процес по-справедлив и по-бърз. Също така изтъкна, че контрол върху специалните разузнавателни средства не се осъществява с една комисия, макар и парламентарна, и че ще се четат присъди „на тъмно”, тъй като пред съда тези средства ще се представят на хартиен носител и се поставя въпросът за тяхната автентичност и че същото се отнася и за тайния свидетел, което ще доведе до дела в Страсбург. Освен това г-жа Манолова посочи, че резервният защитник може да се явява винаги и че има правата по чл. 98 от НПК, въпреки волята на обвиняемия. В крайна сметка, според нея, и с връщането на фигурата на „вечния обвиняем” няма да се постигне справедливост и бързина в процеса.
Г-н Лазаров изтъкна, че текстовете относно т. нар. „вечен обвиняем” не са оспорени от президента и посочи конкретни данни за прекратените дела по искане на обвиняемия.
От друга страна, г-н Павел Димитров подчерта, че оспорените текстове са ясни и че се спекулира с опасенията за осъждания по дела в Страсбург, тъй като резервният защитник ще встъпва в решаващото заседание, само ако упълномощеният защитник не се яви без уважителни причини. Той допълни, че тайният свидетел няма да се разпитва, само ако е налице реална опасност.
Г-н Христо Бисеров акцентира върху технологията за разпита на свидетелите по чл. 123а и чл. 141а като подчерта, че тайният свидетел се разпитва от съдия, който не установява самоличността му, а свидетелят е на обвинението и когато никой не може да го види, може да се стигне до осъдителна присъда.
Г-н Явор Нотев заяви становището на парламентарната група на Атака в подкрепа на позицията на парламентарната група на ГЕРБ за повторното приемане на закона. Същевременно изрази и личните резерви към оспорените текстове, които е имал в процеса на разглеждане и приемане на закона.
Предвидената фигура на резервния защитник не може да се определи като нарушение на правото на защита. Спазени са изискванията на конституционната норма и решенията на КС в тази връзка, тъй като ограничението е въведено по преценка на законодателя и чрез създаване на правила за неговото прилагане – само при дела за тежки престъпления и упражняване на правата на упълномощения защитник само ако последния е редовно призован и не се е явил по неуважителни причини. Този институт ще се прилага единствено и само когато конкретният адвокат, който ще бъде резервен защитник по конкретното дело, ще се определи персонално от адвокатската колегия, а не от самия обвиняем. Това е така, тъй като текста на НПК изрично препраща към реда на Закона за правната помощ. Такъв е в момента и механизма за определяне на служебните защитници, срещу който механизъм никой не е възразил и не възразява. Цитираните в мотивите на президента международни актове - чл. 6, т. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и чл. 14, т. 3, буква "d" от Международния пакт за граждански и политически права, изрично предвиждат възможността държавата да „предостави на обвиняемия” защитник, когато са налице условията за това и хипотезата е предвидена като алтернативна на правото на избор. Ако се изведе като абсолютно условие правото на избор, единственият верен извод, който се налага, че и служебната защита по действащото законодателство е нарушение на правото на защита на същите основания. Правото на избор на обвиняемия за вече определеното лице се гарантира от факта, че съдът при евенуално несъгласие на обвиняемия с назначения, му определя друг адвокат.
Не по-малко съществен аргумент в полза на създаването на фигурата на резервния защитник е и изискването за спазване на „разумния срок” за провеждане на наказателните производства. Изискването за него е прогласено в чл.6, т.1 от ЕКПЧ и чл.14, т.1 от Международния пакт за граждански и политически права. Видно от подреждането на текстовете държавите – страни по международните актове са отдали приоритет на „разумния срок”, като са го поставили в самото начало на уредбата за справедливия съдебен процес. Изискванията по отношение на правото на защита на обвиняемия систематично следват в хода на текста, т.е. те трябва да са в съответствие, а не да дерогират разумния срок.
Ако резервен защитник бъде назначен, този факт ще реализира хипотезата на чл.271, ал.3 от НПК – назначени повече от един защитник и неявяването на един от тях не е основание за отлагане на делото (нормата е създадена още при приемането на НПК през 2005 г.).
Няма спор, че чл. 55, ал.1 от НПК предвижда възможността на обвиняемия да има защитник като негово право. Няма спор също така, че чл.94 от НПК предвижда хипотезите на задължителна защита. Нито в теорията, нито в практиката е изразена тезата, че задължителността на защитата по чл.94 е в противоречие с правото по чл.55, ал.1. Съществуването на чл.94 е допълнителна гаранция за интересите на обвиняемия и не случайно в нормата изчерпателно са изброени случаите, когато защитата е задължителна. В чл.96, ал.1 от НПК се урежда възможността на обвиняемия да се откаже от защитника, но изрично се посочват и хипотезите, за които този отказ не се допуска. Така действащият НПК обособява двата вида задължителна защита – при която се допуска отказ на обвиняемия от защитник и такава, при която по силата на закона не се допуска отказ от защитник.
Идеята на назначаването на резервния защитник е да се гарантира развитието на наказателното производство в разумен срок и да се предотврати злоупотребата с правото на защита.
Вярно е, че в редакцията за ал.6 се предвиди изрична препратка само към чл.99 от НПК, който урежда правата на защитника. Необходимостта от препращането произтича от факта, че спецификата на отделните права на защитника налага изрично да се определи кои права и при какви условия има резервният защитник, доколкото той е втори защитник по делото. От една страна е нужно да е запознат със самото дело от началото до края, а от друга – да може да упражнява и други права на защитник, когато това е необходимо. Превратно е тълкуването, че поради изричната препратка резервният защитник има само права, но няма задълженията на защитник, вкл. това да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата. Резервният защитник е също толкова защитник колкото и упълномощения, и колкото служебния.
Ако изхождаме от презумпцията, че обвиняемият има интерес делото му да се разглежда действително в разумен срок и той да се представлява от упълномощения защитник, то участието на резервният защитник може да се сведе само присъствие по време на наказателното производство. Поради това и на основание всички изложени по-горе наши аргументи, смятаме, че тази фигура следва да остане уредена в НПК. Така държавата ще изрази волята и желанието си да се пребори с практически съществуващият проблем на злоупотреба с право на защита и проточване на делата „безкрайно” във времето.
С изменението на чл. 177, ал. 1, което внася разпоредбата на § 22, т. 1, не се поставят под съмнение справедливостта на процеса и достоверността на доказателствения материал, събран единствено със СРС и разпит на свидетел с тайна самоличност.
Заличаването на края на изречението в чл.177, ал.1 наистина само създава възможност, но само по себе си не въвежда задължение за съда да постанови осъдителна присъда само въз основа на данните от СРС и показанията на свидетели с тайна самоличност. Съществуващото ограничение забранява във всички случаи при наличието на едното и на другото да се постанови осъдителна присъда, и не отчита това, че анонимният свидетел може да е посочен от самия обвиняем или пък по някаква причина е известен на обвиняемия. Неговата самоличност е известна. Има всички възможности да бъде разобличена достоверността на показанията му, ако обвиняемият и защитата му имат такива аргументи. Така че по никакъв начин не се ограничава правото на обвиняемия от защита.
Същевременно, ако става дума за по-разпространената хипотеза, когато самоличността на свидетеля е скрита по искане на прокуратурата, в тези случай се дава възможност с оглед на основния принцип на процеса за вземане на решение по вътрешно убеждение, съдът да има правомощието и отговорността да прецени дали да постанови осъдителна присъда само въз основа на доказателствата, събрани чрез тези способи за доказване. Самоличността на свидетеля не е скрита за съда. Според изричната норма на чл.123, ал.5 съдът има непосредствен достъп до защитения свидетел и според чл.141, ал.1 извършва разпита му непосредствено, като е длъжен да вземе всички възможни мерки за запазване в тайна на неговата самоличност. Именно поради това, че и в тези случаи се запазва принципа на непосредственост и съдът събира и проверява лично доказателствения материал, той може да прецени дали анонимният свидетел е заинтересован и дали ще кредитира неговите показания.
Създава се впечатлението, че не се прави разлика между „свидетел с тайна самоличност” и „служител под прикритие”, което от своя страна води до съществено объркване за кой от тях какви правила важат. Разследване чрез служител под прикритие е един от видовете СРС (чл.2, ал.3 от ЗСРС определя служителя под прикритие като оперативен способ, който се прилага при използване на техническите средства за документиране на контролираните лица и обекти). Специфичната му дейност и необходимостта от неговата защита е причина да се приемат специалните правила по чл.123а, според които служителят под прикритие да не може да се разпитва като свидетел, ако от „свидетелстването може да възникне реална опасност за живота или здравето на служителя, на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения, както и ако това е пречка за изпълнение на функциите му”.
Съществуването на забраната е и една неравнопоставеност. НПК всъщност не дава възможност въз основа само на самопризнания да се постанови осъдителна присъда. Никъде няма забрана обаче въз основа на самопризнание и анонимен свидетел или въз основа на самопризнание и СРС да се постанови присъда. Значи има неравнопоставеност между тези правила, които предвиждат ограничение за използване на доказателствените средства. Нещо повече, поставя се въпроса как въз основа на самопризнание, показания на анонимен свидетел и СРС и по действащата уредба може да се формира вътрешното убеждение и обвинението да е доказано по безспорен начин.
Отпадането на забраната е всъщност проявление на последователност в прокарването на принципа на вземане на решение по вътрешно убеждение – дава се възможност съдът да прецени дали съответната съвкупност е достатъчна да формира вътрешното му убеждение или не е достатъчна. Едва ли има уважаващ себе си съд, който да не е наясно, че СРС и показания на анонимен свидетел, ако съвпадат като източник, не би трябвало да им се даде вяра.
Никъде в закона за изменение и допълнение на НПК не е създадена норма, която да задължава съдът да постанови осъдителна присъда само въз основа данни от СРС и показания на свидетел с тайна самоличност.
Изводът е, че и тази промяна е необходима и е в пълно съответствие с принципите на оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение и разкриване на обективната истина (чл. 13 и 14 от НПК).
След приключване на обсъждането и след проведеното гласуване Комисията по правни въпроси с 14 гласа „за”, 5 гласа „против” и 4 гласа „въздържал се” прие следното
С Т А Н О В И Щ Е
Предлага на Народното събрание да приеме повторно Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, приет от Народното събрание на 25. 03. 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИСИЯ
ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ:
ИСКРА ФИДОСОВА
Д О К Л А Д
На Комисията по правни въпроси
Вх. № 053-03-61/16.04.2010 г.
Относно: Указ № 87 на президента на Република България, постъпил на 08. 04. 2010 г. за връщане за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, приет от Народното събрание на 25 март 2010 г.
На свое заседание, проведено на 14 април 2010 г., Комисията по правни въпроси обсъди Указ № 87 на президента на Република България, постъпил на 08. 04. 2010 г. за връщане за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, приет от Народното събрание на 25 март 2010 г. и мотивите към него.
Председателят на комисията запозна народните представители с указа и мотивите на президента. На основание чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България, президентът връща за ново обсъждане Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, като оспорва § 8, т. 2 и 3 и § 22, т. 1 от него.
В мотивите е посочено, че с разпоредбата на § 8, т. 2 и 3 се правят изменения и допълнения на чл. 94 от НПК, според които прокурорът или съдът може да назначи на обвиняемия резервен защитник въпреки неговото несъгласие и независимо, че е упълномощил друго лице за свой защитник. Според президента тази промяна противоречи на чл. 14, т. 3, буква „d” от Международния пакт за граждански и политически права и на чл. 6, т. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека, прокламиращ, че всяко лице, обвинено в извършването на престъпление, „има право да се защитава лично и да ползва адвокат по свой избор”. Твърди се, че промяната на чл. 94 не кореспондира и с чл. 55, ал. 1, който урежда възможността обвиняемият да има защитник като негово право, и с чл. 96, регламентиращ възможността обвиняемият във всеки момент да се откаже от защитник, както и да замени един с друг. Освен това президентът счита, че с новата ал. 6 на чл. 94 се създава възможност резервният защитник да упражнява своите процесуални права без съгласие на обвиняемия, което е в противоречие с чл. 98, ал. 2, възлагащ на защитника задължението да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата. В заключение президентът смята, че с § 8, т. 2 и 3 се нарушава правото на защита на обвиняемия и равенството на страните.
От друга страна, президентът твърди, че с разпоредбата на § 22, т. 1, с която се изменя чл. 177, ал. 1, се създава възможност осъдителна присъда да се основава само на данните от специални разузнавателни средства и показания на свидетели с тайна самоличност. По този начин, според президента, не се държи сметка за вътрешно присъщата особеност на доказателствените средства и способи на доказване със специален или таен характер, свързана с ограничаването на основни принципи на наказателното производство, които в своята взаимна връзка и обусловеност са гаранция за разкриването на обективната истина. Поради това и фактите, установени с такива доказателствени средства и способи на доказване, според него, задължително трябва да бъдат подкрепени с други доказателства. В тази връзка президентът посочва, че с настоящия ЗИД на НПК самоличността на служителя под прикритие може да остане неизвестна дори за прокурора и съда (§ 11, чл. 123а, ал. 3), а данни от СРС могат да се използват и когато са събрани преди образуването на наказателно производство (§ 22, чл. 177, ал. 3). Поради това той счита, че не е взета предвид и вероятната хипотеза, при която свидетелят с тайна самоличност може да е същият, който присъства по СРС, при което ще има привидно наличие на два отделни източника. Според президента, тези особености, а още повече в комбинация на няколко от тях по конкретно дело, не могат да не поставят под сериозно съмнение справедливостта на процеса и достоверността на доказателствения материал, събран единствено със СРС и разпит на свидетел с тайна самоличност.
В проведената дискусия становища изразиха народните представители Искра Фидосова, Мая Манолова, Христо Бисеров, Павел Димитров, Димитър Лазаров и Явор Нотев.
Г-жа Мая Манолова посочи, че ветото на президента е очаквано като е изненада, че не е оспорена и разпоредбата на § 54, с която се отменя глава двадесет и шеста от НПК. Тя отбеляза, че оспорените от президента текстове са изключително опасни и че те няма да направят наказателния процес по-справедлив и по-бърз. Също така изтъкна, че контрол върху специалните разузнавателни средства не се осъществява с една комисия, макар и парламентарна, и че ще се четат присъди „на тъмно”, тъй като пред съда тези средства ще се представят на хартиен носител и се поставя въпросът за тяхната автентичност и че същото се отнася и за тайния свидетел, което ще доведе до дела в Страсбург. Освен това г-жа Манолова посочи, че резервният защитник може да се явява винаги и че има правата по чл. 98 от НПК, въпреки волята на обвиняемия. В крайна сметка, според нея, и с връщането на фигурата на „вечния обвиняем” няма да се постигне справедливост и бързина в процеса.
Г-н Лазаров изтъкна, че текстовете относно т. нар. „вечен обвиняем” не са оспорени от президента и посочи конкретни данни за прекратените дела по искане на обвиняемия.
От друга страна, г-н Павел Димитров подчерта, че оспорените текстове са ясни и че се спекулира с опасенията за осъждания по дела в Страсбург, тъй като резервният защитник ще встъпва в решаващото заседание, само ако упълномощеният защитник не се яви без уважителни причини. Той допълни, че тайният свидетел няма да се разпитва, само ако е налице реална опасност.
Г-н Христо Бисеров акцентира върху технологията за разпита на свидетелите по чл. 123а и чл. 141а като подчерта, че тайният свидетел се разпитва от съдия, който не установява самоличността му, а свидетелят е на обвинението и когато никой не може да го види, може да се стигне до осъдителна присъда.
Г-н Явор Нотев заяви становището на парламентарната група на Атака в подкрепа на позицията на парламентарната група на ГЕРБ за повторното приемане на закона. Същевременно изрази и личните резерви към оспорените текстове, които е имал в процеса на разглеждане и приемане на закона.
Предвидената фигура на резервния защитник не може да се определи като нарушение на правото на защита. Спазени са изискванията на конституционната норма и решенията на КС в тази връзка, тъй като ограничението е въведено по преценка на законодателя и чрез създаване на правила за неговото прилагане – само при дела за тежки престъпления и упражняване на правата на упълномощения защитник само ако последния е редовно призован и не се е явил по неуважителни причини. Този институт ще се прилага единствено и само когато конкретният адвокат, който ще бъде резервен защитник по конкретното дело, ще се определи персонално от адвокатската колегия, а не от самия обвиняем. Това е така, тъй като текста на НПК изрично препраща към реда на Закона за правната помощ. Такъв е в момента и механизма за определяне на служебните защитници, срещу който механизъм никой не е възразил и не възразява. Цитираните в мотивите на президента международни актове - чл. 6, т. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и чл. 14, т. 3, буква "d" от Международния пакт за граждански и политически права, изрично предвиждат възможността държавата да „предостави на обвиняемия” защитник, когато са налице условията за това и хипотезата е предвидена като алтернативна на правото на избор. Ако се изведе като абсолютно условие правото на избор, единственият верен извод, който се налага, че и служебната защита по действащото законодателство е нарушение на правото на защита на същите основания. Правото на избор на обвиняемия за вече определеното лице се гарантира от факта, че съдът при евенуално несъгласие на обвиняемия с назначения, му определя друг адвокат.
Не по-малко съществен аргумент в полза на създаването на фигурата на резервния защитник е и изискването за спазване на „разумния срок” за провеждане на наказателните производства. Изискването за него е прогласено в чл.6, т.1 от ЕКПЧ и чл.14, т.1 от Международния пакт за граждански и политически права. Видно от подреждането на текстовете държавите – страни по международните актове са отдали приоритет на „разумния срок”, като са го поставили в самото начало на уредбата за справедливия съдебен процес. Изискванията по отношение на правото на защита на обвиняемия систематично следват в хода на текста, т.е. те трябва да са в съответствие, а не да дерогират разумния срок.
Ако резервен защитник бъде назначен, този факт ще реализира хипотезата на чл.271, ал.3 от НПК – назначени повече от един защитник и неявяването на един от тях не е основание за отлагане на делото (нормата е създадена още при приемането на НПК през 2005 г.).
Няма спор, че чл. 55, ал.1 от НПК предвижда възможността на обвиняемия да има защитник като негово право. Няма спор също така, че чл.94 от НПК предвижда хипотезите на задължителна защита. Нито в теорията, нито в практиката е изразена тезата, че задължителността на защитата по чл.94 е в противоречие с правото по чл.55, ал.1. Съществуването на чл.94 е допълнителна гаранция за интересите на обвиняемия и не случайно в нормата изчерпателно са изброени случаите, когато защитата е задължителна. В чл.96, ал.1 от НПК се урежда възможността на обвиняемия да се откаже от защитника, но изрично се посочват и хипотезите, за които този отказ не се допуска. Така действащият НПК обособява двата вида задължителна защита – при която се допуска отказ на обвиняемия от защитник и такава, при която по силата на закона не се допуска отказ от защитник.
Идеята на назначаването на резервния защитник е да се гарантира развитието на наказателното производство в разумен срок и да се предотврати злоупотребата с правото на защита.
Вярно е, че в редакцията за ал.6 се предвиди изрична препратка само към чл.99 от НПК, който урежда правата на защитника. Необходимостта от препращането произтича от факта, че спецификата на отделните права на защитника налага изрично да се определи кои права и при какви условия има резервният защитник, доколкото той е втори защитник по делото. От една страна е нужно да е запознат със самото дело от началото до края, а от друга – да може да упражнява и други права на защитник, когато това е необходимо. Превратно е тълкуването, че поради изричната препратка резервният защитник има само права, но няма задълженията на защитник, вкл. това да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата. Резервният защитник е също толкова защитник колкото и упълномощения, и колкото служебния.
Ако изхождаме от презумпцията, че обвиняемият има интерес делото му да се разглежда действително в разумен срок и той да се представлява от упълномощения защитник, то участието на резервният защитник може да се сведе само присъствие по време на наказателното производство. Поради това и на основание всички изложени по-горе наши аргументи, смятаме, че тази фигура следва да остане уредена в НПК. Така държавата ще изрази волята и желанието си да се пребори с практически съществуващият проблем на злоупотреба с право на защита и проточване на делата „безкрайно” във времето.
С изменението на чл. 177, ал. 1, което внася разпоредбата на § 22, т. 1, не се поставят под съмнение справедливостта на процеса и достоверността на доказателствения материал, събран единствено със СРС и разпит на свидетел с тайна самоличност.
Заличаването на края на изречението в чл.177, ал.1 наистина само създава възможност, но само по себе си не въвежда задължение за съда да постанови осъдителна присъда само въз основа на данните от СРС и показанията на свидетели с тайна самоличност. Съществуващото ограничение забранява във всички случаи при наличието на едното и на другото да се постанови осъдителна присъда, и не отчита това, че анонимният свидетел може да е посочен от самия обвиняем или пък по някаква причина е известен на обвиняемия. Неговата самоличност е известна. Има всички възможности да бъде разобличена достоверността на показанията му, ако обвиняемият и защитата му имат такива аргументи. Така че по никакъв начин не се ограничава правото на обвиняемия от защита.
Същевременно, ако става дума за по-разпространената хипотеза, когато самоличността на свидетеля е скрита по искане на прокуратурата, в тези случай се дава възможност с оглед на основния принцип на процеса за вземане на решение по вътрешно убеждение, съдът да има правомощието и отговорността да прецени дали да постанови осъдителна присъда само въз основа на доказателствата, събрани чрез тези способи за доказване. Самоличността на свидетеля не е скрита за съда. Според изричната норма на чл.123, ал.5 съдът има непосредствен достъп до защитения свидетел и според чл.141, ал.1 извършва разпита му непосредствено, като е длъжен да вземе всички възможни мерки за запазване в тайна на неговата самоличност. Именно поради това, че и в тези случаи се запазва принципа на непосредственост и съдът събира и проверява лично доказателствения материал, той може да прецени дали анонимният свидетел е заинтересован и дали ще кредитира неговите показания.
Създава се впечатлението, че не се прави разлика между „свидетел с тайна самоличност” и „служител под прикритие”, което от своя страна води до съществено объркване за кой от тях какви правила важат. Разследване чрез служител под прикритие е един от видовете СРС (чл.2, ал.3 от ЗСРС определя служителя под прикритие като оперативен способ, който се прилага при използване на техническите средства за документиране на контролираните лица и обекти). Специфичната му дейност и необходимостта от неговата защита е причина да се приемат специалните правила по чл.123а, според които служителят под прикритие да не може да се разпитва като свидетел, ако от „свидетелстването може да възникне реална опасност за живота или здравето на служителя, на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения, както и ако това е пречка за изпълнение на функциите му”.
Съществуването на забраната е и една неравнопоставеност. НПК всъщност не дава възможност въз основа само на самопризнания да се постанови осъдителна присъда. Никъде няма забрана обаче въз основа на самопризнание и анонимен свидетел или въз основа на самопризнание и СРС да се постанови присъда. Значи има неравнопоставеност между тези правила, които предвиждат ограничение за използване на доказателствените средства. Нещо повече, поставя се въпроса как въз основа на самопризнание, показания на анонимен свидетел и СРС и по действащата уредба може да се формира вътрешното убеждение и обвинението да е доказано по безспорен начин.
Отпадането на забраната е всъщност проявление на последователност в прокарването на принципа на вземане на решение по вътрешно убеждение – дава се възможност съдът да прецени дали съответната съвкупност е достатъчна да формира вътрешното му убеждение или не е достатъчна. Едва ли има уважаващ себе си съд, който да не е наясно, че СРС и показания на анонимен свидетел, ако съвпадат като източник, не би трябвало да им се даде вяра.
Никъде в закона за изменение и допълнение на НПК не е създадена норма, която да задължава съдът да постанови осъдителна присъда само въз основа данни от СРС и показания на свидетел с тайна самоличност.
Изводът е, че и тази промяна е необходима и е в пълно съответствие с принципите на оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение и разкриване на обективната истина (чл. 13 и 14 от НПК).
След приключване на обсъждането и след проведеното гласуване Комисията по правни въпроси с 14 гласа „за”, 5 гласа „против” и 4 гласа „въздържал се” прие следното
С Т А Н О В И Щ Е
Предлага на Народното събрание да приеме повторно Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, приет от Народното събрание на 25. 03. 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИСИЯ
ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ:
ИСКРА ФИДОСОВА
0
