---

П Р ОТ О К О Л
№ 10

На 16 декември 2009 година от 15.00 часа се проведе редовно заседание на Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта. Заседанието беше открито и ръководено от Огнян Стоичков – председател на комисията.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Уважаеми колеги, добър ден. Налице е необходимият кворум. Предлагам да започнем днешното заседание на комисията.

ДНЕВНИЯТ РЕД, така както е обявен, е:

1. Обсъждане за първо гласуване на законопроект за изменение и допълнение на Закона за развитието на академичния състав в Република България, № 902-01-56, внесен от Министерски съвет на 11.12.2009 г.
2. Разни.
Поканили сме представители на академичната общност, на неправителствените организации, на младите учени. Ще дадем възможност на всички заинтересовани лица да изкажат своето становище по предложения законопроект. Ще помоля само за стегнат изказ и за концентрация, тъй като действително този законопроект е изключително важен. Смея да отбележа, че това е най-важният законопроект, който до момента минава през нашата комисия. Общественото внимание е фокусирано върху този проблем и за това моля за стегнати изказвания и за концентрация по проблема.
Благодаря на министър Игнатов, че днес е пред комисията.
Има ли други предложения по така предложения проект за дневен ред?
Г-ЖА ВАЛЕНТИНА БОГДАНОВА: Господин председателю, опасявам се, че при така формулираната точка първа от дневния ред няма да можем да направим обсъждане, тъй като ние не обсъждаме Законопроект за изменение и допълнение на закон за развитие на академичния състав. Такъв закон няма да променяме и изменяме днес. Предлагам да прецизирате точката, за да работим нормално. Дневният ред трябва да бъде: Обсъждане за първо гласуване на проект за развитието на академичния състав в Република България…
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Благодаря Ви за забележката, напълно я приемам, моля да ме извините. Точка първа е:
1. Обсъждане за първо гласуване на законопроект на Закон за развитието на академичния състав в Република България, № 902-01-56, внесен от Министерски съвет на 11.12.2009 г.
Имате ли други становища, колеги?
Г-Н ЛЮТВИ МЕСТАН: Благодаря, господин председател. Ако трябва да спазваме стриктно правилника, то народните представители се считат за уведомени за дневния ред с вашето съобщение, но изискването, законопроекти, които предстои да бъдат обсъдени да са получени от народните представители 24 часа преди заседанието на комисията, при един по-строг прочит на правилника, категорично не е спазен, защото има редица колеги, които получиха този законопроект тази сутрин срещу подпис. Нали се сещате, че ние членовете на парламентарните групи, освен че ще представяме наши позиции, трябва да представим пред вас и съгласувани позиции на парламентарните групи. Аз например не можах да разгледам този проблем на заседание на парламентарната група, защото колегите получиха законопроекта едва тази сутрин. Трябваше да проведа извънредно заседание. Колегите отказаха. Те казаха, че това е една достатъчно сложна материя или може би се разчита точно на ефекта на изненадата. Какво е това форсиране? Защо по толкова важен акт не вървим в съгласие със самия правилник. Това заседание можеше да се проведе най-рано утре в 9.00 часа, когато изтича 24-часовият срок за получаване на законопроекта. Това за протокола, но мисля че е важно и за дискусията от тук нататък.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Колеги, както знаете законопроектът постъпи в канцеларията на Народното събрание в петък след обяд, когато по най-бързият начин от деловодството на нашата комисия са изпратени електронни съобщения по заявените от вас електронни адреси в електронната поща. Второ. Във вторник до 14.00 часа в пощенските кутии, както е обичайната практика на всички депутати, са представени от комисията, заедно с обявен дневен ред на таблата. Ако вие намирате пропуски в работата, така както аз я излагам, мога да подложа на отделно гласуване, ако вие правите предложение за отлагане на обсъждането днес.
Г-Н ЛЮТВИ МЕСТАН: Не, господин председател, не правя такова предложение. Радвам се, че стана ясно какво имам предвид. Има разлика между това трима членове на комисията да сме получили законопроекта и този законопроект да е получен и от останалите 35 членове на парламентарната група, за да сме провели разискване и да представим обща политическа позиция. От тази гледна точка коректността изисква това. Аз не бих искал да бъда уличен, че имам идея да забавям разглеждането или идея за отлагането, но коректността изисква след представените становища гласуването да не е непременно днес, гласуването може да бъде утре. Не възразявам да има извънредно заседание, но не би било коректно точно днес да приключи гласуването точно поради съображението, че по-голямата част от народните представители получиха достатъчно късно законопроекта. Вероятно тези съмнения, този проблем не би стоял, ако днес разглеждахме познат ни вариант на законопроект, който бе обсъждан на едни или други срещи в Русе и на други места и който ни бе известен от електронните сайтове на Министерство на образованието и науката, но пред нас стои един доста по-различен законопроект, включително и с няколко радикални промени, в сравнение с това което ни беше известно преди. Благодаря.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Благодаря Ви, господин Местан. Това Ваше възражение ще бъде отбелязано за протокола. Аз го подкрепям. Действително в 14-дневният срок за обнародване в сайта на Министерство на образованието и науката вариантът беше съществено различен, преработен впоследствие и голяма част от становищата, които помолих висшите учебни заведения и научни организации да представят, са по този първоначално обявен в сайта законопроект, тъй като по другият технологично време за запознаване с проекто-закона не бе предвидено. Отбелязваме това за протокола.
Колеги, други възражения, становища и въпроси по дневния ред имате ли? Не виждам.
Моля, който е съгласен с така обявения дневен ред, да гласува.
Гласували „за” – 16, против – няма, въздържали се – няма.
Дневният ред е приет.
Давам думата на министър Сергей Игнатов от името на вносителя да ни запознае със законопроекта.

Г-Н СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Господин председател, госпожи и господа народни представители, господа ректори, уважаеми представители на академичната общност, колеги, ще бъда максимално кратък. Проекто-законът, който обсъждаме и който беше представен на общественото мнение в сайта на министерството в продължение на 14 дни, след срещата в Русе и като отчетохме постъпилите по електронната поща над 1 200 мнения, беше подобрен. Рамковият характер не е засегнат, но предложенията, които са направени и които не засягат рамката и не позволяват нахлуването в законопроекта на едни или други интереси, естествено това не беше допуснато. И така на вашето внимание се предлага, наистина на вашето внимание, се предлага един от най-важните законопроекти, които трябва да минат през тази комисия, които трябваше да минат през подобна комисия преди 20 години. Вече 20 години ние чуваме: „Да, действащият закон за научните степени и научните звания е несъвършен, но пък тези новите са ужасни”. Такива предложения през годините имаше, обикновено се казва, че те са недомислени, не е сега времето, трябва да се изчака. Всичко това в стила на Хитър Петър и Настрадин Ходжа, което ни държи в условията на едно бих казал ориенталско бюрократично статично положение, без много размествания по много причини. Причините явно са политически, аз няма да говоря за характера на действащия все още закон. Голямата причина обаче е, че с това което ние днес внасяме, това което колегите преди години са се опитвали да внесат е, че наистина се извършва цивилизационна антропологична промяна в българското общество, независимо че на пръв поглед един такъв законопроект касае малка група от хора, дори като ги преброиш едва ли стигат и за един глас в Парламента, за едно място да се събере.
Това е цивилизационна и антропологична промяна, защото променя преди всичко скоростта, с която започват да се развиват научните и образователните процеси в страната, а науката и образованието именно те са локомотива, които могат да изтеглят едно общество напред или да го задържат на едно място или да го върнат обратно. Твърдя, че през последните 20 години аз и хората от моята гилдия, поради това, че не успяхме да променим нещата не само стоим на едно място, а бавно вървим назад, защото това е като плуването в река срещу течението - спреш ли да плуваш, то те отнася назад.
Законът, който внасяме, твърдя, че е модерен. Той е модерен, защото е рамков. Той е модерен, защото предлага децентрализация на цялата система, така както е в цялата евроатлантическа общност. Да напомням ли, че България е реален политически субект в евроатлантическата общност. Този закон предлага широка, дълбока автономия, съпроводено с една много висока отчетност. Предлага разтърсващо, особено за младата общност, изискване за високо качество още при старта на академичната кариера, т.е. ние се отказваме от стартиране на академичната кариера, назначаваме човек и се появяват едни хора, които поради натиска от часовете, в които трябва да четат, ги превръща в едни повлекановци, които се уморяват от живота, носят кафе на по-старшите в катедрата, някои от тях събират мъжество и смелост и в близките 10-15 години защитават дисертация, тогава когато би трябвало да се хабилитират. Този закон предлага намаляване на бюрокрацията. Този закон прехвърля тежестта към реалното присъствие в академичния живот, когато става дума за защитите и всички тези процедури, те са насочени и се отчитат с реално направени стъпки в академичната общност. Искаме това да бъде международната академична общност преди всичко, а не със защити на някакви бъдещи проекти, които биха могли да бъдат публикувани. Този закон променя схемата на защита на дисертационният труд. Предлагаме това да става пред създадено жури от 5 човека. Едни ще кажат искаме 12, други ще кажат, че и 5 са много, за това 5, от които 3-ма са външни за институцията. Това е пластичният начин за обсъждане, за оценяване на един труд и подпомагане на този труд да се превърне в една добра монография.
Нашето предложение е заемането на длъжността доцент и професор да става с реално вече публикувани трудове в специализирани научни издания, а не с проекти, които след защита, след не знам колко години ще бъдат публикувани някъде. Ако направим анализ на сега публикуваните защитени трудове, ще видите че той не е в полза на публикуваните трудове. Издига се ролята на Националната агенция за оценяване и акредитация.
Какво още да ви кажа. Има няколко много важни промени. Първо като изключим наличието на Висша атестационна комисия, ние следваме българската традиция. Запазва се асистент, доцент, професор. Премахваме милитаризирания вариант на асистента – асистент старши главен, който съответства на младши лейтенант, лейтенант и старши лейтенант. Това се премахва. Няма опасност на тези, които са главни асистенти да им падне заплатата, защото то става по абсолютно друга нормативна уредба и естествено, че трябва да има договаряне за промяна на заплата, това не може да се получи. Най-важното, което правим е революционно, и то наистина младите колеги могат да се почувстват под напрежение, но то е здравословно това напрежение, това е изискването за заемането на длъжността асистент да става при наличието на докторска степен, вече защитена. Така е в целият цивилизован свят. В целият цивилизован свят, и особено при системата, по която ние вече се развиваме, то става след обучение – редовно, задочно или човекът защитава свободната си докторантура в програма, която е акредитирана от Националната агенция по оценяване и акредитация и в никаква друга.
В протестите, които чета има едно правилно отбелязване, на пръв поглед като пропуск, че ние не казваме какви изисквания имаме към дисертацията, ще бъдат ли публикувани някъде трудове или не.
Колеги, не бива да задавате този въпрос, защото когато имаме акредитирана докторска програма, тя е детайлно разписана - за обучението, което преминава докторанта - еди колко си кредита, за неговото участие като лектор - еди колко си кредита, за неговото участие в научни форуми като семинари, конференции, конгреси - еди колко си и най-важното задължение - да публикува в специализирани издания, в няколко статии своя бъдещ научен труд. Това е разписано вече един път, няма нужда в закона да влиза отново в никакъв случай.
Другото, което е много важно в законопроекта е възможността докторантът да участва в първичното звено при обсъждането на състава на научното жури. Това е абсолютно добра, нормална демократична практика. Ние като правителство не гледаме на българският народ с презумцията, че всички са виновни, че са маскари, мошеници, лъжци, плагиати и каквото си искате друго. Тъкмо обратното, мислим че това са много качествени хора. Напълно естествено е един докторант, който аз смятам, че е качествен и нормален, е да поиска някое много голямо име да бъде част от журито, защото той прилепвайки се до това име, той става част от това величие. Така се прави в цял свят. Така ще се прави и в България.
Имаме промяна на схемата. Сега след защита се чакат демократично 75 дни, бяха 3 месеца някой да напише донос за теб, след като си минал защитата и си минал през комисията и чакат демократично. Ние казваме „не” на тази практика. Казваме обратното – един месец преди защитата публично в сайта на университета, в сайта на Контролната комисия се обявява първо решението на Националната агенция, което позволява защитата. Второ – автореферат на български и английски език, защото всъщност няма национална наука. Ние участваме в правенето на наука, която принадлежи на света. Петте рецензии, както искате ги наричайте, или писмени мнения са с оценките на български и английски език, за да се види един месец преди това как е оценен този труд и ако защитата е положителна, човекът в момента става доктор или става доцент, професор и от тук нататък всички да мълчат. А не да чака като старо вино да отлежава. Дори днес в демократична България се чака 75 дни за доноси. Мен ме е срам от това положение, не зная как е допуснато. На мен ми казаха: „Ние го облекчихме от 3 месеца на 75 дни, защото сме демокрация”. Благодаря за тази демокрация.
Длъжностите доцент и професор се заемат по една подобна процедура, след като аз възприех предложението на проф. Иван Илчев там да няма задължително външно присъствие, тъй като ректорът след като ще го назначава, ще му плаща и заплата, ще решава кой да бъде в комисията. Написали сме възможността който иска да има, тъй като има университети, които вярват че това е по-добрият вариант на развитие.
Какво буди недоволства? Вариантът, който вкарахме в Министерски съвет беше с две научни степени и излезе с една и мисля, че това е най-правилният вариант и мисля, че в този свят, към който принадлежим, включително и в Китай има една докторска степен. Имаше във Франция, през 1992 г. последният ден в живота на французите, когато някой можеше да получи вторият докторат. На другият ден вече всички са доктори, така както са в другата част на света. Има в момента хабилитация в Германия. Колегите тук ще кажат как в последните 5 години им казват: „ Ставайте професори, а после се хабилитирайте, за да не разтърсвате системата”. Не е голяма загуба това, тъй като първият член от Преходните и заключителните разпоредби казва, че се запазват всички привилегии, придобити по силата на действащия в момента закон като заплащане на труда, предимство при конкурси и всички други, които човек може да си представи като привилегии.
Буди недоволство следващият член, който казва че „доктор на науките” се приравнява на „доктор”. Приравнява се, защото има хора, които от магистърска степен са скочили направо към „доктор на науките” и като няма „доктор на науките”, той кой е. Това е чисто юридически ход. Пълно е с такива случаи – Мирослав Дачев например. Той стана направо доктор на науките, законът позволява. Пълно е с такива случаи в страната, мога да ви изброя още много такива.
Буди недоволство това, че ние говорим за научни длъжности, а не за научни звания. Все пак сме 21-ви век, даже ме питаха: „Ами той сега като се пенсионира какво ще прави със званието”. Как да си го носиш званието по улицата? Ти ли и си професор, или не си.Естествено е, че си професор. Питат ме: „След като има ред за придобиване, защо няма ред за отнемане?”. Какво да ти отнемат – ти си на длъжност доцент или професор, или те назначават, или те уволняват, ако нещо там е станало. В чл.17 ал.2 се казва, че е възможно взаимно признаване и преминаване от един университет в друг без конкурс, защото човек ако тежи в своята гилдия и тежи в обществото, той си е професор на място и естествено той е признат от цялата ни общност.
Има една новост, която може би не сте я видели в това, което беше обявено - бяхме сложили срок 3 години за асистентите в заварено положение да си зачетат докторантура, ако не преминават в някаква друга категория, да речем преподавател, но това е паднало. Наистина това е добра мярка, така би трябвало да се постъпва, но ние сме милозливо общество, явно трябва да се изживее този период на хора без степени в университетите, които цял живот седят асистенти, но сме написали задължението на висшите училища и научните организации да осигурят на асистентите заварено положение и условия за начисляване и защита на докторантура, за да няма случаи, когато лошите професори да кажат :”Аз пък теб няма да те пусна”, тогава може да се оплачат.
На мястото на Висшата атестационна комисия се създава една Контролна комисия, която няма тържествения характер на ВАК и на Президиума. Тя се състои от 3 души, служители от министерството, които поддържат сайта и гледат за няколко неща: ако постъпи жалба от някой,веднага се преустановява процедурата, докато се изясни какво се е случило; ако се струпат конкурси от много професори – да речем за една седмица 100 професори в един университет, комисията прекратява процедурите, за да отиде да провери какво се е случило,толкова много професори ли има там или няма. Комисията единствено следи да се спази законът, това с което кандидатстваш да е публикувано в специализирани научни издания. Това всеки човек с едно тренирано око може да го свърши. Моята мечта е тази комисия да не работи, да не се налага да работи. Моята мечта е този проекто-закон след 10 години да изчерпа себе си и България да бъде една модерна страна, в която всичко е според правилниците на висшите училища и научните организации. Понеже се занимавах дълго с тази тема – повече от 15 години, искам да ви кажа, че няма нормотворчество в света, колегите юристи да кажат, ако греша, как да се пишат такива закони. В светът това са правилници на университети, правилници на академии. Всеки работи според своя правилник. Не виждам нищо обидно в това днес националният доцент или професор от утре да казва: „Аз съм доцент или професор от Софийския университет”. Естествено, че се различавам от професора в Търновският университет. Не е вярно това, което чета в написаното от Съюза на учените или в декларацията на БАН, че ще има уеднаквяване. Напротив, сега има уеднаквяване и унификация, предстои различие. Предстои появата след това преобразуване, след няколко години, на различни университети, на различни професори, на различни по сила институти. Благодаря за вниманието!
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Благодаря на министър Игнатов. Колеги, откривам дискусията. Давам думата на г-н Местан.
Г-Н ЛЮТВИ МЕСТАН: Благодаря. Уважаеми господин председател, уважаеми колеги, чухме какви са целите на този закон. Чухме също така, че професор Колев, който стои от дясната ми страна, който е доктор на науките, по ваша воля от утре няма да е доктор на науките. Ще се върна за противоконституционността на тази разпоредба след малко. Започвам с този ярък пример, защото законът далеч не заслужава суперлативите, с които ни се представя и с които е приет на Министерски съвет. На дълбочината на разискванията в Министерският съвет, която се изчерпва с една, две кратки, но затова пък бодри реплики, ще се спра след малко. Преди това стои въпросът за подхода на вносителя към тези, които законът засяга и към тези, от които се очаква да го приемат. От класическите два възможни варианта - първият силово налагане чрез парламентарното мнозинство и вторият търсене на широко съгласие, очевидно е избран първия вариант. Защо? Първият подход предполага да се разчита на силата на аргументите, на силата на правилните решения, докато вторият - на силата на мнозинството, защото целите са чудесно формулирани, но аргументите, убедителните доказателства, че практическото приложение на закона ще осигури реализирането на тези цели, не се вижда, няма как и да се открие, защото пред нас е един закон с вътрешни противоречия, с много сериозни „бели петна”, включително и с откровени, противоконституционни текстове.
Ще подложа на критичен анализ противоречието между декларираните цели в мотиви и неизбежните ефекти от прилагането на нормите, ако станат норми. Първо. Разчита се на безспорността на идеологемата за ретроградния ВАК. Хайде да отворя една скоба още тук и да кажа: „Съгласни сме, ВАК е ретрограден”. Подписвам се с две ръце, че не може да остане, че тази централизирана структура не е в съзвучие с основният принцип, заложен в Закона за висшето образование, университетската и нека кажем по-широко академичната автономия. Напълно съм съгласен. Няма нищо по-нечестно обаче дебатите по този законопроект да бъдат сведени до въпроса: съгласни ли сте сталинският ретрограден ВАК да изчезне. Ще получите възторжено съгласие. Имате и моето възторжено съгласие. Да, въпросът още не е поставен. Същинските дебати са за това не дали да го има ВАК, същинските дебати са за работещата алтернативна система за кариерното израстване на академическия състав. Точно тук, в предложените решения съзираме вътрешните противоречия и белите петна. Ще се убедите и на второ гласуване, че ще подкрепя всичко, което е свързано с децентрализацията на процедурите. Въпросът , който аз и заради който вземам думата е правим разлика между децентрализация на процедурите и децентрализация на критериите. Може ли да се децентрализира обективността на научната преценка. Това е големият въпрос.
В доклада до Министерския съвет /той е между впрочем доста интересен/ се твърди, че този закон ще осигури освен цивилизационната и антропологична промяна и реализирането на целите на „булонския” пише там, надявам се, че е печатна грешка, мен ми е известен Булонския лес, но вероятно се има предвид Болонския процес. Смисълът на Болонския процес е именно в осигуряването на високо качество на интелектуалния продукт, но и да осигури академическата мобилност не само вътре в съответните държави, а и между държавите. Аз поставям въпроса възможна ли е академическа мобилност без съизмеримост на продукта. Това е елементарно. Без съизмеримост няма академическа мобилност. Аз питам кое ще гарантира съизмеримостта. Тук ще обоснова един парадокс и го правя с най-голямо удоволствие. Висшето училище, университетът, Алма матер, който е най-готов или е сред няколкото висши училища, които наистина са готови да поемат отговорността сами да откриват и да завършват процедурите по присъждане на научни степени и звания е с най-сериозни критики към законопроекта и това не е случайно, защото това което с великодушие се предоставя на Софийския университет да избира своите доценти и професори, да избира своите доктори, се предоставя на всички и тук е проблемът – къде са обективизираните критерии.
Държа в ръцете си един много интересен закон. Обръщам се към народните представители от основния управляващ субект. Това е законопроектът за научната степен „доктор”, внесен от Министерския съвет с министър председател Иван Костов през 2000 година. Уважаеми колеги, в този закон има цял раздел изисквания за присъждане на научни звания. Не ви давам пример с ретроградните закони, давам ви пример с най-смелият, най-радикалният опит за реформа в тази система. Има цял раздел функции на Държавната атестационна агенция и една от функциите му е, че разработва държавните изисквания за длъжностите и за званията. Тук има хора, които са писали закона или са участвали активно в писането и това е един абсолютно отговорен подход. Забележете, държа и доклада за второто четене. Тази комисия, след като законът беше приет на първо четене, в Пленарна зала, изготви и доклада за второ четене. Зад това мнозинство стояха твърди 137 гласа. Имаше достатъчно време за окончателното приемане на закона. Моят въпрос към вас е, помислете си, защо този процес не беше завършен, защо министър председателят Иван Костов спря закона? Аз ще се опитам да ви дам моят отговор. Независимо дали го харесваме или не, трябва да му се признае – умен политик, знаеше риска, съзря политическия риск, защото трябваше да го плати той. Сега не знам какво му е отношението, защото политическият риск и цената ще се плати от основния политически субект, ваше право. Отново повтарям - за реформите, за децентрализация на процедурите, но не и децентрализиране на националните критерии, които в проекта на Иван Костов са наречени „Държавни изисквания за …”. Хубаво е да го прочетем. Тези раздели трябва да бъдат включени в този закон, без това не става, защото иначе няма да осигурим и мобилността. Екзистенц - минимумът за придобиване на научната степен и за научното звание трябва да бъдат гарантирани, за да бъде неоспорим, трябва да бъде приложен подхода от този закон, трябва да бъдат в тялото на закона. От там нататък университетите ще се диференцират като надграждане на този екзистенц минимум като критерии. Ние в средното образование обективизирахме оценка за зрелостника ,”матурус” – зрял, за да проверим и за да сме сигурни,че 4.50 е равно на 4.50 в най-елитната Софийска гимназия. Как ще гарантираме, че доцент от Н-ския университет е доцент на Софийския? Ще кажете самото наименование „доцент на Софийския университет” звучи гордо. Да , разбира се, че е така, моите уважения, но къде е рейтинга, каква е последователността на реформите, които се опитваме да приложим?
Освен това, уважаеми колеги, не искам да досаждам, но забележете. Премахва се „доктор на науките”. Този текст е откровено противоконституционен, защото статути придобити въз основа на закона, въз основа на законова процедура, ако се отнемат, то това се случва чрез предоставяне на по-високия статут. Няма такава правова държава, при която отнемаш статути. Примерите с други държави, в които има само една докторска степен разбира се, че са приложими към този анализ, но ако в България устройството бе такова, че имаме само една степен, това е едно. Не може да не се уважава онова, което е придобито въз основа на закон. Това не е наше решение, не е въпрос на политическа воля да кажем че от утре проф. Райнов не е голям доктор. Това е въпрос на факт, не на политическа воля. По същият начин е с асистентите. Противоестествено е на 50 години да имаме асистенти, които да не са защитили докторска степен. Чия е отговорността? Ако някой е заменил системата на хабилитиране със системата на атестиране и те са минали през този път, защо законът с един замах ще им прекрати трудовите правоотношения. Така ли разбираме автономията? Законът казва какво прави ректора на висшето училище. Точно това се случва, защото разпоредбата е, че не са членове на академическия състав и ще ви кажа как това може да стане. Приемам, ако политическата ви воля е от тук нататък да няма „доктор на науките”, съвсем друг въпрос е моето лично отношение по този въпрос. Това може да важи от тук нататък, но не може да се отнемат по закон дадените статути и тази диференциация трябва да се уважава докато има доктори на науките. Това не е апологетиката на ВАК, това е апологетика на човешките права. По същият начин за асистентите. Разпоредбата няма да бъде, че ги изваждаш отраз, разпоредбата трябва да действа от тук нататък. Не може с ретроактивно действие на закона да се нарушават човешки права. Законът може да каже – предоставя се 5-годишен гратисен период, през който асистентите, които не са се хабилитирали, които нямат докторската степен, предоставя им се тази възможност и ако те не успеят през тези 5 години, тогава отговорността е тяхна. В противен случай и недоволството, и протестът им са справедливи. Вижте, това че там има текст - ВУЗ е длъжен да обяви, не им решава проблема. Те придобиват статут на стипендианти, защото губят мястото си в академическия състав. Аз коментирам текстовете, които са пред мен, а не крайните намерения, много е важно.
Завършвам с тезата, и това е особено притеснително, уважаеми колеги, твърди се, че няколко души държат ноу-хауто, ще ви го прочета за да не бъда обвинен в интерпретация. „Съзнавам трудността, защото всъщност няколко човека държим ноу-хауто в момента на тази промяна и ще се наложи цяла година изпадналата в стрес академична общност да й бъде помагано, да бъдат обучавани”.
Аз съм изумен от тази претенция. Възможно най-интелигентната част от българското общество да трябва да се обучава една година, защото тя ще бъде стресирана от новия закон и си мисля, че никой и нищо, никой министър не следва да има правото да раздава и генелизирани оценки като, макар и не докрай репресирани, със сигурност политизирани са органите на ВАК. Не знам до кого се отнася тази оценка, защото ВАК не е някакво събирателно понятие, там работят живи хора, достойни хора. Много е лесно всичко, което днес казвам, утре да се интерпретира, в смисъл на това, че Местан е един от апологетите на ВАК. Мисля, че казах достатъчно.
Завършвам, наистина с това, господин председателю, че ще се помага чрез Контролната комисия. Изумен съм, че е възможна помощ чрез Контролна комисия и ако това е разбирането ни за автономията, наистина много жалко. А защо не чрез независим орган да е този контрол, например чрез Националната агенция за оценяване и акредитация? Защо непременно през изпълнителната власт? За да се гарантира политическа независимост на контрола, защото нито един министър не е политическо лице. Извинете това е абсолютно несериозно и бих бил учуден, ако точно този подход на контрола, не през независим орган, който освен всичко друго да преценява и компетентността при сформирането за прилагането на държавните стандарти, без да се бърка в самите процедури, без да се произнася по същество, защото това трябва да бъде реформата, за да не се превърне системата в разграден двор. Бих се учудил, ако тази идея се радва на академически конформизъм. Това отключва у мен въпросът за разликата в съдържанието на думите „съгласие” и „съглашателство” и за цената им. Много ми се иска цената да не изскочи от новия Закон за висшето образование, който трябва да бъде представен в изпълнение на заповед, една изящна стилиститика на автономията в изпълнение на заповед. Много бих искал от тялото на закона да не ни погледне достолепната фигура на пожизнения ректор на висшето училище.Тук се извинявам на проф. Илчев по обясними причини. Благодаря.
Пропуснах да кажа, господин председател, че двата текста относно отнемането на права на български граждани-учени ще заслужат вниманието на Конституционния съд.
Проф.МАТЕЙ МАТЕЕВ: Аз съм председател на Съюза на физиците, която е обществена организация. За да бъда максимално кратък ще прочета становището на Съюза на физиците в България относно Законопроектът за развитието на академичния състав на Република България, което съм депозирал днес по електронен път, защото не успяхме достатъчно бързо това да го направим.
Съществуващата нормативна уредба, относно научни степени и звания в Република България има основни недостатъци. Процедурата за присвояване на научни степени и звания е тромава, изисква за нейното прилагане дълги, и в този смисъл неприемливи срокове, между 9 месеца и година и половина, и то в най-благоприятните случаи. Тя е крайно централизирана, в нея длъжностите и званията практически се идентифицират и заинтересованите висши училища и научни организации са изолирани от процеса на избор между кандидатите. Без съмнение отдавна е назряла необходимостта от приемането на закон, който да отстрани тези недостатъци. Трябва да признаем обаче, че съществуващата уредба и система поставя и осъществява изпълнението на важни национални, признати и международни критерии за качество, както на научните степени, така и на научните звания. Може да се каже, че вследствие на дългогодишната практика в България научните степени и звания отговарят на тези, които съществуват в Европа и в света. Желателно е новата нормативна уредба да отстрани недостатъците в старата, като запази нейните достижения, особено по отношение на качеството на придобитите научни степени и звания.
Предложеният за разглеждане в комисията законопроект не отговаря на последното изискване. На този етап няма да коментирам поправки, които могат да бъдат направени на второ четене, а ще концентрираме нашето внимание върху концепцията, върху която е изграден закона. Премахнати са научната степен „доктор на науките”, която досега беше необходимата стъпка, за да се получи званието и заемане длъжността „професор” и „старши научен сътрудник І степен”, премахнати са изцяло научните звания „асистент”, „доцент” и „професор”. Званията са премахнати, не длъжностите. Оставена е научната степен „доктор”, като е премахнат националния й характер. Ликвидира се цялата национална система за присъждане на научни степени и звания, която е заменена със системи, изцяло свързани с организацията, присвояваща научната степен или назначаване на съответната длъжност.
Какви са недостатъците на предложената в проекто-закона система? Премахват се националните критерии за научните степени и звания. По този начин, особено пред висшите училища се откриват „неограничени възможности” да попълват академичният си състав с хабилитирани преподаватели и лесно да изпълняват изискванията за акредитация, залегнали в Закона за висшето образование. Така се открива път към по-нататъшно безконтролно увеличаване броя на факултетите и висшите училища, без да е гарантирано качеството на преподавателския състав. Още повече, в проекто-законът липсват каквито и да било критерии за заемане на научни длъжности, освен наличието на научна степен „доктор”. За нея също не се споменават каквито и да било критерии, като например основната част от научните приноси да бъдат публикувани в научни издания.
Необосновано е премахнат и образователният характер на степента „доктор”, като не са предложени изменения, които да отчитат това към Закона за висшето образование. Тук е господин министърът, който направи няколко забележки, които се отнасят до държавните образователни изисквания, но те нямат силата на закон. Вероятно те трябва да намерят място в закона.
Премахването на втората научна степен „доктор на науките”, отваря пътят на стотици доценти на преклонна възраст, които досега не са показали достатъчно качества за научни работници, да претендират за заемането на тази длъжност „професор”. Това ще доведе до инфлация на професорската длъжност, даже и в реномираните висши училища. Аналогично ще бъде положението и научно-изследователските институти, където много изследователи ще претендират за повишаване в длъжност, без да имат установени критерии за това.
Прехвърлянето на отговорностите за откриване и провеждане на конкурс за научни длъжности върху ректорите и директорите на научно-изследователските институти е крайно рискована стъпка, която ще до рязко увеличаване зависимостта на академическия състав от личността на ректора, респективно на директора и ще концентрира твърде много власт в негово лице. Открива се и възможност за корупция. Предвидената в проекто-закона Контролна комисия в състав само от 3 души към Министерство на образованието, младежта и науката няма да може да се справя даже с малкото функции, които са й дадени със закон. Много вероятно е, че дипломите за научна степен „доктор”, които вече нямат национален характер и критериите за тяхното получаване, не са посочени в закона, няма да бъдат повече международно признавани. Това ще доведе до редица трудности пред младите хора, които искат да участват в международни проекти и да се реализират на международния трудов пазар. Има голяма опасност поради тази причина по някои специалности като математика, информатика, физика, химия, биология и медицина, броят на желаещите да защитят в България докторски дисертации да се сведе до нула.
Като имаме предвид тези бележки от принципно естество и че посочените недостатъци на закона имат концептуален характер, считаме че Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта е необходимо да върне проекто-закона за развитието на академическия състав в Република България на Министерския съвет за основна преработка. Благодаря ви за вниманието!
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Ако позволите, само за процедурата, искам да кажа, че всички изпратени по е-мейли ваши становища, които аз съм получил, ще бъдат препратени до края на седмицата до всички членове на комисията и ще бъдат подробно анализирани. Предлагам тук да не ги зачитаме подробно тези становища, а да маркираме основни неща, които не са казани до момента, за да се получи стегната дискусия.

Проф.ИВАН ИЛЧЕВ: Нека да започна с това, с което започнах при обсъждането на проекто-закона в нашия Академически съвет. Първо бих искал да кажа, че след като 30 години говорим, ние това адмирираме, все пак виждаме, че има сериозно намерение да се премине от говорене към правене на нещо и това го адмирираме.
Второто, което нашият Академически съвет одобрява тотално е предвидената в закона една много по-широка възможност, специално там, където е отпадането на шифрите, за мултидисциплинарни изследвания, които до момента поне бяха много трудни по съществуващите закони. Това ще бъде добре.
Ние имаме някои забележки, някои от които аз изложих на Съвета на ректорите. Доцент Игнатов ги взе още тогава под внимание, негово право е, разбира се, да се съгласи или да не се съгласи с някои от тях. Някои от тях той прие, други не е приел. Нашите основни забележки вие ги имате и аз няма да ги повтарям в материала, който съм ви изпратил до комисията и който е предоставен на народните представители.
Аз съм преподавал две години в американски университети, една година в японски университети като редовен професор и един семестър в Оксфорд, така че смея да твърдя, че донякъде поне познавам системата по света, която не е единна. Винаги съм бил противник, и нека да повторя сравнението, което съм правил многократно, винаги съм бил против системата да се реши с едно гребенче плешивия и къдравокосия. Има си национални особености, те не ни излагат, те могат да бъдат смятани, както се казва между другото и във всички документи на Европейския съюз, като принос в Европейския съюз, те обогатяват Европейския съюз. Така че нека да запазваме доброто в образованието, доброто в нашата традиция, доброто което са създали още нашите деди.
Следващото нещо, което искам да кажа, че медиите ме бяха обявили по едно време, не зная защо, за едва ли не основен привърженик на ВАК. Аз винаги съм казвал, че мен не ме интересува, и това съм го казвал и при предварителните обсъждания на закона с доц. Игнатов и с тогавашния министър Фандъкова, че въобще не ме интересува как ще казва, дали ще е ВАК, МАК, ДАК или друго, това ще е съвсем второстепенен въпрос за мен. Интересува ме единствено, все пак, да имаме някаква система, която да гарантира поне минималните изисквания, и в това съм съгласен с господин Местан, които, повтарям, обществото трябва да налага на своите изследователи и преподаватели. В тази връзка, говорейки за ВАК, аз съм бил назначен към комисията на ВАК от г-н Иван Костов, чиито политически позиции никога не съм крил и съм споделял. Бил съм два мандата член на ВАК в най-разгорещените години. Смея да твърдя, че с изключение на два-три случая през тези години, не си личеше някакво политическо пристрастие. Аз съм бил член на комисията, в която най-много ще има политически пристрастия, където е историята. Още по-малко пък съм видял случаи за политически натиск в полза на един или друг кандидат. Ако е имало такъв натиск, то е било на друго ниво. Искам да кажа, че при министър-председателят Станишев бях попитан дали съм съгласен пак да стана член на ВАК и аз казах „Да”, защото да си призная честно беше ми много любопитно, тъй като получавах възможност да следя какво става въобще в цялата история, не само в моята тясна област, но въобще как стават нещата. Казах „Да”, след това подадох обаче оставка, защото не бях съгласен с начина, по който се назначават членовете на ВАК и за наказание бях изваден и от Научния съвет, т.е. не бях нито член на ВАК, нито на Научния съвет. Мисълта ми е, че много от проблемите на ВАК, искам да ви го кажа като човек, който е бил там, се състояха в начина на избора. Не се спазваше демократичният начин на избор. Налага се кандидати в последният момент.
В тази връзка съмнявам се и аз, че Контролната комисия, която се предвижда към Министерството на образованието, младежта и науката ще има възможностите, нека да кажем организационни и интелектуални възможности, да налага някакви критерии в полза на обществото. Съгласен съм напълно с принципът на децентрализацията, но това трябва да бъде разумна децентрализация.
Един от вариантите, който предложих през последните седмици, министър Игнатов си спомня, че аз в началото при предварителните обсъждания предлагах предвидените права да бъдат давани на университети и съответно научни институции, в които има хабилитирани лица, които приблизително в броя, който сега ще имат сегашните специализирани научни съвети, т.е. там където има 20-25 хабилитирани, нека да им се дадат тези права. Защото нека да бъдем точни. Тук има висши училища, в които има по 15 професори общо, 10 професори общо. Наличието на професорите, това е като критичната маса за атомната бомба, тук говорим за наличие на една критична атмосфера към научните постижения, едно обсъждане на научните постижения, една атмосфера, която ще подпомага младите хора да се издигат напред.
Второто ми предложение, което го направих преди десетина дни, и което видях че няма да мине, беше съответните правилници, които трябваше да разработят висшите училища тогава, нека да минат през Националната агенция за оценка и акредитация и тя да прецени доколко те отговарят на европейските изисквания, т.е. да се раздели контрола. Всички знаят, поне тези които са в тази сфера, че аз съм имал винаги много резерви към Националната агенция за оценка и акредитация за доста либералния според мен начин, по който тя даваше оценки, но въпреки всичко би трябвало да имаме някакъв страничен механизъм, който да не бъде контролиран от министерството, да бъде страничен на министерството и дава оценката на обществото за съответното висше училище.
Следващото нещо, което искам да кажа е за двете степени „доктор на науките” и „доктор”. Предлагам да ви прочета някои данни. Софийският университет „Св.Климент Охридски” има 163 доктори на науките. Следващият е Медицински университет – София – 92 доктори. Пловдивският университет има 83 доктори. В Нов български университет има 32 доктори. В УАСГ – 6 доктори на науките. Имаме все пак от Софийският университет да настояваме, че тук все пак става въпрос за едно качество и ние незаслужено обиждаме хора, които съзнателно са работили в полза на обществото. Даже с това предложение просто ги обиждаме. Аз съм казал и на доц. Игнатов, че в момента има голяма група в Университета хора, доктори на науките, които са категорични че ако законът мине, веднага ще съдят, и ще спечелят, това са юристи , те ще спечелят защото им се отнемат придобити права, което не би следвало конституционно да става в нашата държава.
Аз много очаквах от закона и между другото мислех, че ще бъде по-радикален в това отношение и призовавам доц.Игнатов да бъде по-радикален в това отношение. Аз си мислех, че законът ще бъде по-радикален и по отношение на младите хора, но ми се струва, че в момента не се опростява на практика, особено процедурата за младите хора. Може да се помисли за радикализиране в това отношение. Лично аз не съм съгласен, доц.Игнатов тук го каза, ние сме просто на различни позиции, не казвам, че аз съм правият. Лично аз предпочитам да привличам млади хора от студентската скамейка за асистенти. Видял съм го, че е добър, че има добри комуникативни способности, че мисли добре, нека пак повтарям да не решим с едно гребенче. Това беше и първоначалното ми предложение тези хора да ги назначаваме с временен трудов договор за 7 години. Ако за 7 години не изпълнят изискванията, след 7 години това не значи че е лош. Нека да повторя казаното от един колега-асистент на нашият Академически съвет и което ми направи силно впечатление. Той, ако мога да го сумирам с едно изречение, каза така: Наполеон е казал, че всеки е войник и носи в раницата си маршалски жезъл, но не е задължително всеки войник да стане маршал. Той каза, че е много доволен от това, че е асистент. Доволен е от контакта си със студентите, доволен е от начина, по който се осъществява в науката, доволен е защото има допълнителни интереси, доволен е за това защото независимо от това, че е примерно на 45 години в момента, студентите единодушно гласуват за него за това, че той е един много добър асистент и между другото аз не виждам нищо лошо в това. Този човек е решил, че това е желанието му, той върши добра работа в университета. Защо трябва да бъде лош доцент или лош професор, когато може да бъде един добър асистент? Животът е различен, нека да не го уеднаквяваме.
Накрая, за да завърша, много ни затрудни това, че до последният момент в проектите бяха внасяни промени. Ние не можем тези промени да ги съгласуваме с колегите. Когато говоря тук, вие не ме представяте като Иван Илчев, вие ме представяте като ректора на Софийския университет. Когато говоря като ректорът на Софийския университет, аз мога да изразявам своето лично становище, но съм длъжен да изразя становището и на академическата общност. За да мога да изразя становището на академическата общност, трябва да имам достатъчно време, просто няма как при всички тези промени в последния момент да го изразявам.
В тази връзка бих искал да изразя и подкрепата си за едно предложение, което е според мен разумно и го направи проф.Борислав Борисов още преди Съвета на ректорите и го повтори на този съвет. Струва ми се, че запазвайки рамковият характер на този закон, много от подробностите би трябвало да влязат в новия Закон за висшето образование и да има достатъчно време той да бъде разработен.
Давам си пределно ясно сметка, и това го казах, и го призовах между другото, доц.Игнатов каквото и да прави, още беше заместник - министър тогава, никога няма да удовлетвори всички. Ясно е, че ще имаме различни интереси. Ясно е, че накрая ще се вземе политическо решение. Политическото решение трябва да се вземе в полза на цялото общество. Политическото решение трябва да се вземе в полза на бързото напредване на българското общество, на догонването на европейските критерии. Аз тук вече казах, че ако някои от младите хора се надяват, че много бързо ще станат сега доценти и професори, това няма да стане, може и да станат в малките колежи. Аз си направих тук една сметка – 11-те колежа, получили акредитация, с две изключения, развиват дейност само в областта на мениджмънта, финансите, икономиката или изкуствата и давам пример, че аз ако си платя мога да отида с моята фигура и моите години да кандидатствам балет и да участвам с дипломна работа като Одилио или Одета в „Лебедово езеро”, няма да има проблем за съжаление. Тези малки колежи и университети, които отчаяно се нуждаят от акредитация, те много бързо сега ще изберат хора, ще се циментират с изискванията на закона и за дълги години ще запушат напредъка на млади хора там, така че трябва да имаме предвид и двете страни на нещата. Не виждам как ще стане това, което е заложено като пожелания в закона, не виждам как ще стане нещо, от което ние най-много си патим от Софийския университет, как ще спре екскурзионното преподаване на професорите, нищо в законът поне не го спира. Единствено промени в Кодекса на труда, които да дадат правата на основния работодател да дава разрешение или не за втория основен трудов договор, би могло да го направи. В този момент не виждам какво ще го спре.
Моето предложение към вас е действително да се помисли още, доц.Игнатов каза тук че има над 1 200 предложения, да се отсее разумното от тях. Не е задължително законът да бъде приеман такъв, че да бъде атакуван в съда, да бъде атакуван в Конституционния съд и да започнат да се налагат промени месеци след приемането му.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Благодаря на проф.Илчев и докато все още сте тук, искам да кажа нещо. Разчитам много на Съвета на ректорите между първо и второ четене този критичен анализ, който правим към момента и който аз съм получил от почти всички ВУЗ, този критичен анализ между първо и второ четене да бъде обективиран в позитивизъм, т.е. тези разпоредби и тези процедури, които действително биха затруднили прилагането на закона, вие като Съвет на ректорите да предложите, защото във вашите висши учебни заведения, ако влезе в сила този закон, ще започнат да се „произвеждат” доценти и професори. Аз много разчитам на вашата помощ, а що се касае до мен като председател, ще направя всичко възможно този срок между първо и второ четене да бъде оптимален, максимално дълъг, с оглед и предстоящите празници, за да можем действително в една работна среда да се постигне най-доброто законотворчество.
Доц. БОЙЧО КОКИНОВ: Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители, ние говорим за национални критерии, но ние сме в Европа и сме в света и се намираме в рамките на един пазар в областта на науката и образованието, ние не сме вече изолирани. Това, което ни си мислим, че е добре за България, какви са критериите и т.н., може и в някои области да бъде радикално различно от това, което е в света. Един резултат от това е, че все повече млади хора отиват да учат в чужбина и все по-малко студенти има в нашите български университети. Надяваме се, и всички настояваме българското правителство да продължава да финансира в максимална степен университетите и науката, обаче парите ще отиват, но няма да има кого да обучаваме в тези университети. В момента младите хора знаят езици и не е добре да отиват да учат където и да е. Единственият начин, да излезем от тази ситуация е поне някои български университети да станат конкурентно способни на международния пазар, просто нямаме друг изход. Няма да стане с никакви специални законодателни мерки и т.н. Просто ние реално сме в конкуренция и това, което трябва да направим е да въведем максимално конкуренцията и вътре в страната, за да може поне някои от университетите, възползвайки се от тази конкуренция, борейки се с другите, да изплуват и да станат конкурентно способни на световния пазар.
В този смисъл тук някои от преждеговорившите говориха за това, че в законът нямало и много важно било да има национални критерии за различни неща – от ставането на доктор, до ставането на професор и т.н. не знам давате ли си всички сметка какво значи да формулираме национални критерии. Може ли да имаме български критерии да ставане на професор и на доктор, които да са различни от немските, от американските, от британските и т.н. Пледира се, че това е в подкрепа на това нашите дипломи да се признават. За да се признават, трябва да имаме същите критерии с тези хора по света.Освен това и в досегашната уредба, когато са правени опити да има национални критерии, те са били по линия на ВАК и са били по линия на съответните съвети, общо взето всеки съвет си имаше свои критерии. Как ще се разберем за едни и същи критерии във физиката, в историята, в българския език и в изкуствата?Абсурдно е това нещо да стане, просто никога няма да се разбере какво трябва да бъде. Едните ще настояват за публикувани списания, другите ще казват да се публикува монография, третите нещо друго. Просто идеята за това, че националните критерии ще спасят качеството, според мен е много неправилна, просто се заблуждаваме. Качеството навсякъде по света се дефинира не чрез постулиране на национални критерии, защото не съм чул да има американски национални критерии, а с процедурите и ако сме истински заинтересовани от това високо качество в България, нека да направим нещо друго. Хайде да кажем, че в тези научни журита, които ще разглеждат всички тези процедури, задължително трима, двама, колкото решите членове да бъдат международни, не да бъдат просто от съседния университет, а да бъдат международни представители, нека да кажем примерно да бъдат професори от първите 500 университета в света, за да нямаме някаква дискриминация към едни или други държави. Това би гарантирало качеството, иначе каквито и критерии да се направят, те ще бъдат доморасли критерии и няма да съответстват на международните критерии.
Аз съм от хората, които са много заинтересовани качеството да бъде високо. Наскоро една моя асистентка, която е бивша моя докторантка, каза: „Аз искам да ставам доцент. Ако беше останал ВАК ще стана лесно доцент, с твоите изисквания знам, че 20 години няма да мога да стана доцент”. Трябва да се стимулират всички университети всъщност да си повишат качеството. За да се случи това нещо и да не страхуваме, че ще се появят множество професори, дайте да видим какви са интересите на университетите да продуцират много професори и да бръкнем там. Един от мотивите на много университетски структури да подуцират професори е да продуцират хора с по-високи заплати. Първо може да няма директна връзка между длъжността и заплатите и този аргумент отпада. Второ ако университетите имат финансовата автономия, имат така както в средното образование се въведе делегирани бюджети, един университет няма да е заинтересован да произведе 100 професори и те да вземат по 100 лева заплата. Ще има няколко, които вземат високи заплати.
Второ, да стимулираме да имаме пазар на преподавателите. Дайте да си спомним какво стана във Великобритания преди 10 години. Там въведоха национално оценяване на науката във всички университети. В резултат на това какво се случи. Всеки университет се опита да привлече най-добрите учени и съответно, за да ги привлече им предложи високи заплати, позиции , места и т.н. Ако можем в България да направим това, ще се реши въпросът с летящите преподаватели, защото всички знаем, че причината за летящите преподаватели са ниските заплати на преподавателите. Ако обаче имаме една конкуренция, имаме 100 души наистина на световно ниво професори, всички университети ще се борят за тях, ако чрез това те ще спечелят пари. За да ги спечелят, ще им дадат високи заплати. Тези хора ще получават наистина високо възнаграждение и няма никакъв интерес да имат да ходят където и да било на друго място. Как да го направим това така, че университетите да се стремят към това него?
Първо да въведем пазар на студентите. Това донякъде го има, но не е напълно направено. В зависимост от това колко студенти отиват в даден университет, той да получава съответната субсидия.
Второ. Парите за наука да се разпределят по този начин. Университетите, които имат истинска наука да получават повече пари. Нека това нещо да стане, обаче как да го направим.
Аз искам да поздравя колегите от Българска академия на науките, които се подложиха на международен борд. Същото трябва да стане и за университетите. Нека да стане чрез Националната агенция по акредитация или по какъвто и да е друг механизъм, обаче да се покани един международен борд, който на равни начала да оцени всички университети и в резултат на това да се каже: „Да, в Софийският университет има най-висока наука, най-много ще дадем там пари за научни изследвания”.
Третият пазар е пазарът на преподавателите. Ако университетът е заинтересован да привлече повече студенти, повече средства за наука, защото от това ще влязат пари при него, той ще е заинтересован не да произведе 1 000 професори, защото от това нищо няма да спечели, ще има повече разходи, а ще е заинтересован да привлече малко на брой, но най-добрите професори. Според мен това са пътищата, по които трябва да се върви.
По въпросът за големият доктор, за който много се изприказва тук. Според мен има някакво превратно тълкуване, може би не е добре формулиран съответният член в закона, той може да бъде поправен, но според никъде не е било казано да се отнеме на някой степен, която преди това е придобил. Аз искам да кажа според мен за какво става дума, а вие го формулирайте както трябва.
Според мен всеки, който е доктор си остава, и това се казва в § 3 от Преходните и заключителните разпоредби – запазват се всички права, заплащане, предимство и т.н., всичко това нещо остава. Единственото, което законът казва, е че от тук нататък няма да правим нови доктори на науките. Това трябва да бъде така. Ако това не се разбира по този начин, може да бъде преформулирано така, че да се разбере.
Последното изречение, което искам да кажа е за другият страх, който има, че университетите, произвеждайки много професори, изведнъж ще се акредитират. Елементарно е да се променят критериите за акредитиране. Те и досега са абсурдни, не може да акредитраш един университет просто според броя на професорите, без да провериш какви публикации имат, какви научни проекти имат, каква им е продукцията. Това трябва да бъдат критериите, не ме интересува дали са 100 професори или са 20 професори, трябва да видим каква им е продукцията. Ако това се реши, всички тези страхове, които ги има, ще бъдат излишни. Благодаря за вниманието!
ПРЕИДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Колеги на заседанието на комисията присъства и вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков и зам.министъра на културата Тодор Чобанов. Добре дошли! Радвам се, че Министерски съвет отделя важно внимание на този законопроект.

Г-ЖА ВАЛЕНТИНА БОГДАНОВА: Аз съм от тези, които получих окончателният вариант на проекта за закон днес и си признавам, че в началото на заседанието се канех да започна по различен начин. Ходът на дискусията ме кара да кажа нещо предварително в началото и то са две принципни несъгласия.Едното е към Вас, господин председателю. Казвам към вас, тъй като нагласата, че един сериозен закон е определен като рамков закон, който събира сериозно обществено внимание, трябва да бъде сериозно обсъждан, очевидно че и хода на дискусията сочи подобни нагласи и няма как да се случи, и то не защото сме получили проекта за закон тази сутрин, не защото становищата на университетите и научните организации сме ги получили сега, а защото разглеждането на този проект за закон на първо четене е включено в програмата за тази седмица. Така че очевидно е, че днес ще има гласуване и подобно гласуване ще има в Пленарната зала в четвъртък или петък, когато законодателната програма стигне. Така че аз този законодателен конвейер няма как да го приема, най –малкото защото съгласието в комисията по един сериозен проблем като този, трябва да бъде свързан и с едно съгласие, условно или трудно постигнато извън тази зала, и мисля, че това ангажира нас, то не ангажира Министерския съвет, не ангажира министър Игнатов. Той е направил своите сондажи, обсъждания и дискусии, на база на които е предложил този закон.
Второто ми несъгласие е свързано с вас, господин министър, тъй и всичко, което до този момент беше говорено, това което тепърва ще се говори предполагаше, поне според мен, вкарването за разглеждане на един такъв сериозен закон да бъде свързано с разглеждане и на новия Закон за висше образование, тъй като част от проблемите, поставени вече тук, заложени и в последното изказване , може би щяха да имат своя прочит, ако имаше ясна философия за това как ще изглежда този нов закон за висшето образование, то дали ни харесва като промяна или не остава мой проблем, но щеше да бъде свързано, с всичко което ние днес трябва да изговорим и с очакванията, които влагаме в този проект за закон.
Аз си признавам, че се отнасям с уважение към внасянето на един такъв проект за закон. Вярно е, че в Парламента има депозирани над 30 такива проекта, вярно е че трудно се появява воля той да бъде обсъждан от Народното събрание, нещо повече да бъде приет. Това до тук добре. Иска ми се обаче да кажа нещо, което определено касае записите в мотивите, защото то е част от общата оценка за философията и технологията на този проект. Заложено е в мотивите, че основата цел на този закон е да се премине от централизирано управление към управление на конкурентноспособност. Конкурентноспособността е качество, което няма как да бъде управлявано, то трябва да бъде постигано. Очевидно е, че управленският подход е този – от централизирано управление към децентрализирано и това е логиката, философията и идеите в този проект. Очакваният резултат е повишаване качеството на преподаване на висшите училища. Поводът да прочета това, защото то е точен цитат и това са моите съмнения, че проектът внася реализъм в тези очаквания и много искам да не съм права, но имам няколко притеснения, които държа да кажа днес тук. Аз няма да повтарям някои от тезите на г-н Местан, които си признавам, че споделям, но общо взето има няколко текстове, които мен лично дълбоко ме притесняват. Да, очевидно това е закон за академичното развитие и по-малко закон за научното развитие и ще ги търсим някъде в развитие двете, задължително движещи се напред действия, но част от идеите тук у мен събуждат много сериозни притеснения.
Първо ще повторя, както някой твърдят че не е необходимо, че конкурентноспособността все пак трябва да бъде гарантиране чрез общ модел за качество, а това наистина са тези единни критерии, които няма как да не бъдат въведени. В противен случай цялата философия, в която всяко висше училище, вижте ние даваме възможност на тези които са акредитирани от Националната агенция да провеждат процедури за научната степен „доктор”, а даваме възможност на всички останали, независимо как са оценени да правят своите процедури за титлите „доцент” и „професор” и мисля, че някъде тук много сериозно сте се разминали като изискване към висшите училища, които правят това. Ако имаше ново виждане за това как ще изглежда новият закон за висше образование, вероятно там можеха да бъдат заложени съответни функции на Националната агенция за оценяване и акредитация, която трябваше да намери своето място тук, най-малкото защото би могла със средствата и инструментите, които тя има да каже, може ли, вменяваме ли и ние подобни функции да оценява и да каже кои висши училища могат да изпълняват тези национални критерии, ако ние въведем такива или оставяме това решение на всяко висше училище с разбирането, че всеки заел длъжността „доцент” или „професор”, може без конкурс, без избор да стане такъв и в друго висше училище, това което закона предлага. Идеята как ще оставим всичко само и единствено на правилниците на висшите училища е една висока степен на автономия, която не съм убедена, че е добре работеща днес. Има логика в предложението на проф.Илчев, но трябва наистина да се търсят възможности и за оценка на тези правилници, в противен случай тази свободна воля не се сещам как и не виждам по какъв начин може да гарантира това искане за качество, което признавам аз също бих споделяла като цел на всеки такъв закон.
На второ място научните журита, които ще се произнасят. Ние към тях в този проект за закон сме заложили едно изискване – да са хабилитирани лица. Няма изискване те да са представители на определена научна специалност. В края на краищата не всеки може, мисля си аз, да участва в едно подобно жури, което трябва да се произнася в рамките на една определена научна специалност. Това вероятно също трябва да бъде част от правилниците, според мен то е част от рамката, която ние в момента предлагаме. Основателно се появява другият въпрос за хабилитирани лица. Статистиката, която чухме тук беше коректна. Това означава ли, че ако в едно висше училище няма професори, те ще бъдат оценявани от доценти, когато се прави процедура за професор. Ще ми се да има някакъв ред или поне да чуя философията на това как ще се подбират външните участници в научните журита. Смятате ли за редно да има регистър, на база на който съответните ръководства на висшите училища да правят своя избор или волята ще бъде свободна на ректорите, които могат да посочат едни и същи хора, които да участват в този тип процедура. Не намирам това за добър ред. Между другото не е ясно какво правим в колежа. В рамките на сегашният закон те продължават да бъдат училище в рамките на системата за висше образование.
Нещо искам да кажа по отношение класификацията на длъжностите. Съгласна съм, че тези сложни шестцифрени шифри са тежки и не винаги работещи, само че господин министър, това че ние ще закрием сегашната класификация на специалностите, която се закрива и не се прилага с влизането в сила на този закон, не означава, че има нова такава и е добре да сме наясно как тя би изглеждала и като научни области, и като професионални направления, като научни специалности, как тя гарантира възможностите за интердисциплинарността в разработките, защото ако ВАК продължава да работи до 1 май , за да завърши започнатите процедури, по коя точно класификация ще се издават дипломите, те също трябва да бъдат легитимни. Казваме, че класификацията с влизането на този закон в сила престава да съществува. Какво правим с тези, чиито процедури довършваме в рамките на този остатъчен период от работата на ВАК до дата 1 май с.г.
Ще кажа няколко думи и по отношение на така наречената Контролна комисия. Съжалявам господин министър, нищо лично, но една тричленка от хабилитирани чиновници, защото това беше и вашата формулировка, когато обяснявахте нейния смисъл, въобще не гарантира нито безпристрастност, нито обективност на взети решения и не мисля,че това е добър ред. Тя ще поддържа сайта, ще се произнася по сигнали за нарушения, но не е ясно какви нарушения, нарушения на процедурите, които тук кратко са описани или на тези, които биха съществували в правилниците на висшите училища. Въз основа на какви критерии всъщност тя прави своите проверки, какви задачи всъщност й вменяваме? Трима човека без мандат, назначени от министъра на образованието, младежта и науката, имат правомощия да се произнасят по откритите процедури, да говорят за това, на какво ниво са неприключилите процедури за придобиване на научна степен и за заемане на академичните длъжности. Ако те имат и методически функции, без да имат санкциониращи, както в момента има ВАК, това би било приемливо, но когато те се назначават в този състав от един министър, който наистина е политическо лице /то не е упрек към вас, но законът не се прави само в един мандат и заради един министър/, не намирам това за добро решение. Мислите, че ние можем да говорим и да мислим за един орган, който е изнесен от прекият контрол на министъра, защото ние сме централизирали целия контрол. Комисията назначавате Вие, Вие утвърждавате правилника и вие се произнасяте както е записът в закона. Не смятам, че това успокоява хората, които биха се явили в рамките на тези процедури, те няма на кого да се оплакват. Ако тази комисия би могла да има и апелативни функции, мога да приема, че все пак може някой да се произнася за своя сигнал, оценка или несъгласие с извършената процедура.
Предполагам, че дискусията ще продължи в Пленарна зала също. Аз не знам колко е цивилизационен изборът, който трябва да направим днес, но на нас ни трябва механизъм, който да гарантира според мен две неща - наистина високо качество в българските висши училища и възможност за развитие на младите хора, които битуват там и трябва да видят смислена и възможна своята академична кариера. Не разбирам кое от двете всъщност гарантира този проект за закон. Да, една облекчена процедура, приемам. Придобиване бързо на степен „доктор”, добре и какво после. Когато има щат, т.е. има съответна натовареност откриване на процедура за доцент. Когато има съответната натовареност, отриване на процедура за „професор”. Тогава, когато няма пари, увеличаваме норматива. С кои средства всъщност ние ще гарантираме участието на тези забележителни учени в нашите научни журита. И най-накрая, за да кажа още нещо, мисля си, че все пак тогава когато даваме свобода на висшите училища, за да уредят системата си за стимулиране, аз искам да подсетя всички, че има един член 91 в закона за висше образование, който пък урежда функцията на държавата по отношение на възнагражденията във висшите училища и проблемът освен организационен, когато става дума за млади хора, той е и финансов въпрос и е добре тази ни грижа някак си да не излиза извън ангажиментите ни по кариерното развитие на младите хора.
Аз не съм убедена, че това е проектът с всички аргументи, който си струва да бъде подкрепен и мисля, че няма да го подкрепим.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Има думата заместник - председателят на Българска академия на науките Александър Попов.

Акад.АЛЕКСАНДЪР ПОПОВ: Първо, бих искал да кажа, че Българска академия на науките се радва и приветства този законопроект, защото ние дълги години, тук се каза 20 години, но аз лично си спомням, че преди повече от 15 години съм идвал тук в тази зала, за да присъствам на представяне на проекти и разисквания. За съжаление, до този момент не бяхме свидетели на приемането на един закон, който да облекчи нашата дейност. Това, което се прави в момента, това което ни се представя от министър Игнатов е една крачка напред в това отношение. Бих искал да кажа, за да бъда съвсем кратък, не кое БАН приема или не приема. Бих искал да дам само няколко допълнения към този законопроект.
Първо по отношение на академичните длъжности. Във вариантът на проекта, който се беше появил в началото имаше един запис, съгласно който в Българска академия на науките, селскостопанска академия и другите научни организации, академичните длъжности са асистент-изследовател, доцент-изследовател и професор-изследовател. В последният вариант, който сега се разглежда тук на тази маса, това нещо е променено, останало е само изследовател, старши и главен изследовател. Това, което БАН подкрепя е първият вариант, а именно асистент-изследовател, доцент-изследовател и професор-изследовател. Съжалявам че професор Илчев си тръгна. На едно обсъждане през м.януари т.г. седяхме един до друг и когато аз предложих това нещо, той ми каза: „Какво искаш да кажеш, че аз не съм изследовател?”. Не, напротив не искаме в БАН да кажем това нещо, но пък искаме да кажем, че и ние имаме преподавателска дейност. Ние попадаме под въздействието на Акредитационната агенция, получаваме акредитация и то една важна акредитация. Дава ни се възможност да подготвяме доктори, т.е. да осъществяваме работата по третата квалификационна степен на образованието,така че не бих казал, че в БАН няма преподавателска дейност, още повече че в крайна сметка какво значи преподаване. Преподаване значи хората, младите хора да получат сведение, информация за получените нови знания. В БАН именно това правим. Ние получаваме нови знания и ми се струва, че трансферирането на тези звания към преподавателите, респективно към студентите е част от процеса на обучението, т.е. не мисля, че доцент, професор, асистент и т.н., тези звания, тези академични длъжности са далеч от нашата дейност, още повече че в много от сериозните университети и у нас, и в чужбина, вече се прибягва до преподаване не само от учебници, а се прибягва и до преподаване на преки научни знания, получени директно от учените. Ще дам тук един пример. Нашият председател, академик Съботинов му е неудобно да дава пример със себе си, но той има разработки, които са задължителни, изучаването на негови статии е задължително в няколко университета в Съединените щати и в Европа. Това по отношение на академичните звания.
Другото, което бих желал да кажа от името на БАН, тук вече беше многократно казано – ние държим да има едни национални изисквания по отношение на научните степени и на академичните длъжности. Разбира се струва ми се, че това което се предлага за Контролната комисия е именно мястото, където такива изисквания трябва да се направят. Друг е въпросът дали 3 души са само достатъчни, но да не забравяме, че там се предвижда и Секретариат и аз все пак се надявам, че този Секретариат ще бъде на достатъчно високо научно ниво, за да може да създава подобни изисквания. Разбира се, не бихме били против, ако състава на Контролната комисия се увеличи, но това са конкретни подробности от закона, които сега не е мястото да разискваме.
Още едно нещо искам да кажа по отношение „доктор на науките”. Колеги, трябва да ви кажа, че в периода 2000 – 2006 г. бидейки председател на Комисията по химия към Висшата атестационна комисия, при мен се явиха две процедури, едната е на Кристиян Бетсел /не ви говори нищо това име, аз ще кажа обаче какъв е този дисертант/. Дисертантът е професор в университета в гр.Хамбург, Германия. Това нещо е автореферат за дисертация за присъждане на научната степен „доктор на химическите науки”. Той дойде при нас и желаеше да защити така нареченият голям докторат „доктор на химическите науки”. Дойде от Хамбург, той желаеше и лично говорих с него, да се сложи зад името „доктор” /при тях тази степен се слага след името/, но човекът беше с доброто желание да има такава степен и дойде чак в България, за да я получи. Той не беше единствен. Другият колега, който е дисертант тогава, той е доцент по молекулярна биофизика в Каролинския институт, Стокхолм, Швеция. Да не ви заблуждава името Андрей Димитров Кършиков – той от много отдавна е напуснал България и работи там като един сериозен доцент. Той също ни представи автореферат и дисертация за присъждане на научната степен ”доктор на химическите науки”. Това беше само в този период от два мандата, който аз бях в тази комисия по химия. Предполагам, че има и други подобни случаи.
По отношение на наименованието на Контролната комисия. Тук се спомена, че може да получи и друго наименование. Лично аз и по-точно колегията от БАН предлага едно наименование Национална агенция за академично развитие, но това са подробности на самият закон и не е необходимо да ги разискваме.
Предлагаме да дадем възможност на тези доктори на науките, за които пледираме да остане тази степен, да имат възможност да кандидатстват за нещо повече от професор, така както е въведено тук, да речем национален професор. Силно се съмнявам, че давам правилното наименование, сигурно ще се намери и по-точно, но една по-висока степен, която да бъде валидна за цяла България, да се издава диплома от Контролната комисия или нейното друго наименование, както ще се прецени дали то е най-подходящо, аз предложих едно друго наименование, да се създаде такава длъжност и тази длъжност мисля, че ще облекчи въпросът за признаването на нашите академични длъжности извън България. Разбира се не бих си позволил да кажа, че тези длъжности на по-ниско ниво, т.е. доцент и професор няма да се признават, разбира се, че те сигурно ще се признават, но ми се струва че ще тежи повече една такава длъжност. Това е предложението на колегията от БАН. Не съм сигурен дали вчера на срещата между министър Игнатов и нашият председател акад.Съботинов стигнахте до такива подробности, отчасти вероятно, но ще ме извини господин министъра, ако той е запознат, но желаех да запозная и комисията с нашето виждане.
Още веднъж искам да кажа, че приветстваме законът и се надяваме, че тези наши предложения ще бъдат взети предвид, а колкото до „професор-изследовател”, аз тук имам една папка, която всеки може да види, че такива длъжности, такива звания има в университета в Каролина, има такова нещо в Англия, има такова нещо в Съединените щати, да не ги изброявам по-нататък, не е нещо, което е извън световната практика.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИМЕНОВ: Давам думата на проф.Видин Георгиев от Движението за развитие и защита на науката и висшето образование.
Проф.ВИДИН ГЕОРГИЕВ: Колеги, ръководството на нашето движение разгледа много внимателно този проект на министъра. Ние също така приветстваме това, че крайно време е да се смени старият, бюрократичен закон от 1972 година, който регламентира една тромава система, обслужваща една друга социално-икономическа формация, така че по този въпрос ние споделяме становището на по-голямата част от научната общественост. Въпросът е обаче с какъв закон да го сменим, защото не може да се поставя самоцелно. Тази смяна има стойност и е целесъобразно да става само тогава, когато новият закон може да прибави нещо ново, което да тласне развитието на науката и научния потенциал напред. Ако той не отговори на тази задача, значи безсмислено е да променяме стария закон. Когато се прави един такъв закон, според мен трябва да се изхожда преди всичко от следния принцип: един такъв закон трябва да съблюдава интересите на самата наука, а не на хората, които я правят и освен това според мен неправилна е тази категоризация, която тук чухме от министъра, че те са създали един модерен закон. Какво значи модерен закон? Има закони, които уреждат въпросите с атестирането на Запад. В Англия например преди 200 години е създадена такава оценителна институция. Значи ли, че този закон е стар? Той не се определя от категорията време, от категорията дали законът е добър или не е добър, дали той може да обслужва системата на висшето образование и научните организации или не. В този смисъл ние смятаме, че има много сериозни пропуски в проектът, който ни предлага господин министъра. Нашите бележки сме дали писмено, но като слушам и тук колко много ценни предложения правят колегите и колко много съществени въпроси, а не дребни въпроси предлагат, достигам до дълбокото убеждение, че този закон, в този си вид е много суров. Неговото преждевременно, прибързано внасяне е решение, крие много сериозни опасности и тревоги в една много деликатна система, защото този закон може да бъде двигател на развитието на науката и на научния потенциал, но същият този закон може да бъде гробокопач на български таланти.
Аз смятам, че ние предложихме навремето един закон и той е депозиран в министерството, предложихме и концепция също така за атестирането на учените в светлината на един нов закон, но странното е друго, че тези проекти са постъпили в министерството, стояли са 4-5 години, без никой да е обърнал внимание, без никой да ги е разгледал и всеки нов ръководител на това министерство като че ли идва да прави нещата отново, като че ли до негово време не е имало никакви предложения в това отношение. Там е бедата и аз бих възразил, че този закон, който сега се предлага, неговата основа, неговата сърцевина е във връзка с така наречената либерална децентрализация на една едностепенна система. Това е сърцевината на закона, най-същественото. Вижте сега, това не е ново. Министърът казва, че това е ново, но това не е ново. Това съществува в редица западни страни, където тази система действа много ефективно. Аз съм бил във Франция например и съм наблюдавал, че тя работи системно и добре, но същата тази система, пренесена в българските условия особено сега, в този етап, след 20 години от началото на демокрацията, ще направи големи поразии, за това защото тя не съответства на типичните условия, в които се създава научния продукт у нас. Това механично пренасяне на тази едностепенна система не само няма да ни изравни към стандартите на страните от Европейският съюз, но напротив тя ще ни отдалечи от тези стандарти на страните от Европейския съюз.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Колеги, приканвам ви да спазваме регламента за изказване от 3 минути, за да получим една концентрирана дискусия.
Проф.ВИДИН ГЕОРГИЕВ: В тази връзка през 90-те години ние излязохме с една обща декларация от името на Българската академия на науките, от името на Софийския университет, от името на Съюза на учените в България, от името на свободните синдикати на учените в България, от името на нашата организация и т.н., където ние разкритикувахме тези три законопроекта, които влязоха в 39-то Народно събрание, главно заради тази едностепенна система и тогава, в същата тази декларация ние дадохме предложение и принципи, въз основа на които трябва да се изгради бъдещият закон за научните степени и звания. Ние искаме български закон за научните степени и звания, а не привнесени форми от вън механично. Искаме този закон да отразява българският опит в областта на атестационното дело на учените. Искаме новият закон да се съобрази с големите промени, които настъпиха след 10 ноември. Искаме новият закон да се съобрази с тенденциите на развитие на науката в европейските страни. Искаме новият закон да се съобрази с високите изисквания на световната наука. За съжаление в този проект, който ни се предлага, ние това нещо не го виждаме.

Проф.ДАМЯН ДАМЯНОВ: Първото, с което ще започна е че през 1996 година, при поредната дискусия, която се правеше по поредното предложение на този закон, Съюзът на учените направи една публична анкета, която обхвана почти 3 000 души. Тази публична анкета доказа няколко неща. Първо, че единодушие между учените в тази страна няма и няма да има и от друга страна, че когато се води дискусия и тя се опира на понятията мнозинство и малцинство, факт е че в научните среди мнозинството,когато бие по точки подчини мнозинството и колегите, които бяха изпаднали в малцинство, приеха позицията на мнозинството. Защо го казвам това? Защото даже в тези трудни среди като учените, има доказателства, че можем да достигнем до съгласие. Съгласието може да бъде достигнато тогава, когато това което се предлага като закон е наистина обединяващо. От нас не беше поискано специално становище. Запознавайки се със закона, ние се опитахме да направим публично допитване. Аз представлявам обществена организация, неправителствена организация и ако искате моето лично мнение аз ще ви го кажа, но за да говоря от името на моята организация, така както проф. Илчев каза, че не може да говори само като ректор, а като професор на Софийския университет, аз бях длъжен да се допитам. Прощавайте, но този срок от 14 дни е изключително кратък. За тези 14 дни получихме определено количество становища. Тези становища се опитахме да обединим и излязохме на една пресконференция. Становища продължават да пристигат. Интересното е, че въпреки изказаните общи становища, аз най-често изпадам в неблагоприятна позиция пред министрите на това правителство, защото се явявам говорител на една публична позиция, ще кажа че и тук в бележките, които ще предам от утре нататък, преобладават критичните бележки, преобладават критичните позиции, преобладават препоръките. Същевременно ще кажа, че мнозинството от изказалите се, от изпратилите писмени становища и е-мейли са за промяна на закона. Мнозинството са за това, че в закона има положителни елементи. Мнозинството са за това, че ВАК в сегашният й вид трябва да търпи промени, т.е. някакво единодушие сред нашите среди по основни позиции има и същевременно липса на държавен, национален контрол, независими критерии, могат да се постигнат тези общи критерии. Аз давам само един краен пример. Какво пречи на един университет да обяви, че прави с две публикации в български списания доценти, други да кажат, че искат два учебника? Щом има свобода да избират и да си правят правилниците, те наистина могат да превърнат свободата в свободия като български феномен. Очевидно е, че са необходими някакви примерни критерии, минимални ли ще ги наречем, но те трябва да бъдат защита на държавната позиция, на това което би могло да се случи.
Право на всички да избират е дадено в закона и очевидно, и това е публична тайна, има неравнопоставеност на висшите училища, а и на много от научните организации. Само от цифрите, които каза проф.Илчев очевидно е, че по един начин стои един университет със 160 доктори на науките, по друг начин такъв, в който няма никакви доктори на науките. Само по този показател очевидно контрастът е доста голям. А с пътуващите преподаватели, с неизпълнената досега позиция за щатно разписание, те не стоят равностойно. Влезе ли този закон в сила след два, три месеца те ще стоят равностойно. Това не може да не ни тревожи, то тревожи мнозинството от колегите, които дискутират. Тревожно е положението, че този закон изпреварва законът за висшето образование като позиция, съгласуваност. Има и други закони, които могат да се дискутират, а така също и с Кодекса на труда.
В бележките, които даваме, имаме конкретни такива препоръки, включително задаваме десетина отделни въпроси като казуси, които биха се породили, ако този закон влезе в сила. Трябва сега да се обмислят, защо после да решаваме тези казуси и чисто по български да решаваме с правилници, с поднормативни документи нещо, което може да се породи, а бихме могли да го предвидим.
В заключение казвам, че това е един закон, който прави пробив в българското законодателство. Има неща, които оценяваме положително, но все пак общата позиция е, че това е недоработен закон, че има юридически казуси, че има неолиберален подход към контрола и държавата не се вижда в позицията на контрол и на регулативен орган, да не говорим, че и мотивите, които са дадени по отношение на закона представляват една рекапитулация - закон даден в резюме, а не представят реални мотиви, така както ни поучават юристи и както между другото има едно много добро изказване в протокола на Софийския университет.
Ще кажа, че в момента съм в позицията на зам.председател на ВАК и казвам: „Ей богу, не плача за тази позиция, но не виждам ВАК като вреден орган”, но и Контролна комисия , която ще бъде от 3 души, с неясни позиции, не я виждам като реален контролен орган, не я виждам като реален арбитражен орган, не я виждам като реален орган, който би създал някакви нормативи и от прецедентите, които ще се пораждат, ще има правата да ги поражда. Ако сега Висшата атестационна комисия е орган, който критикуваме, защото се назначава от министър-председателя, тази Контролна комисия ще бъде към министъра на образованието, тя ще бъде някакъв си контролен орган.
Казвам, че ще се опитаме в кратките срокове, които ни определяте и като комисия и като график в Народното събрание, да продължим публичното допитване. Ще се опитаме да помогнем за сериозна промяна в закона, ако се допусне по-сериозна намеса в корекцията на слабостите на закона е един добър публичен знак към обществото за прозрачността на дискусията и т.н. Благодаря за вниманието!
Проф.КАМЕН ВЕСЕЛИНОВ: Благодаря, господин председател.
Уважаеми госпожи и господа народни представители, господа министри, ще запозна с общото заключение, което сме дали от Техническият университет. То е като цяло положително за този законопроект. Положително поради това, че са наложителни повечето от промените. Има аргументи „за”, има и аргументи ”против” един такъв закон и против конкретният законопроект. Аргументите „за” са като че ли общо взето ясни, започвайки от политизацията на надзора. Сега политическият орган надзирава системата, което е редно да бъде преустановено през увеличаването на академичната автономия. Академичната автономия у нас е на много елементарен стадий. Тя всъщност до голяма степен не съществува, в основните си аспекти не съществува. В този аспект всъщност е необходимостта от европеизация на нашата нормативна уредба в тази сфера, с което тя да стане по-разпознаваема и разбираема за хора от Европейския съюз и от други страни. Според мен също е ясно, че трябва да се разделим от понятието „звание”. Това е понятие идващо от армията и присадено в науката. Има длъжности в тази сфера, които се заемат има и научни степени, които са навсякъде по света. Мисля, че това са основните неща, които говорят за закона.
От гледна точка на автономията бих отбелязал един особено важен аспект - академичната автономия. Ние се стремим да се сближим със страните от Европейския съюз, стремим се да членуваме в европейски организации, в частност в Европейската асоциация на университетите. Европейската асоциация на университетите има изисквания към кандидатите за членове. Те са няколко, едно от тях е университетът да се занимава с изследователска дейност и следващото изключително важно изискване е /аз съм го извадил от устава/ университетът да притежава и да упражнява правата да дава докторски степени, т.е. от нас се очаква да се движим в тази посока, за това казвам че посоката е правилна. Проблематични ми изглеждат националните критерии, защото те в различните науки би трябвало да са различни, а и целите които преследват различните висши училища са различни, за това по света във визитната картичка пише кой университет е дал докторската степен и къде. Това е конкуренцията между университетите, по това се разбира къде и какво е нивото на даден учен, къде той е станал доктор и къде е назначен като висока категория преподавател. Между другото в този аспект съществува много широка автономия. В много случаи, не всяко висше училище, а всеки факултет има правилник за даване на докторски степен. Погледнете една добре работеща система като германската и ще го видите.
Беше акцентирано върху международното признаване на нашите дипломи. Няма такъв проблем, нашите дипломи се признават, автоматично се признават с влизането ни в Европейския съюз, преди това имаше известни проблеми, но пак голямата част от нашите дипломи се признаваха. Тези на Софийският университет нямаха много проблеми, нашите също, така че международното признаване не е някакъв критерии и нищо няма да се загуби от критерии в този аспект. Нито предимства, нито недостатъци ще се получат при приемането на нов закон.
Има аргументи против този законопроект, чуваме ги няколко пъти тук, различни критики се отправят. Аз малко се притеснявам от това, че може би е професионална деформация, един инженер е длъжен да намери решение, той е длъжен да бъде конструктивен, не може само да критикува, той трябва да каже как да стане, малко ми липсва този елемент. Приемам, че има критики към законопроектът, не чувам предложения как да стане, кое да се махне, кое да се сложи, кое да се промени. Притесненията до известна степен са свързани с това, че може да се нароят много професори, независимо от това че не ми се струва че може да има драма в това нещо, в България професорите са 500 – 600. Всички доценти да станат професори пак на глава от населението няма да са прекалено много. По-скоро аз бих имал притеснение в друга посока, в която никой не се изказа, а това е каква е разликата между доцент и професор. Сега няма, те само имат различно име и различна заплата, но нямат различни компетенции. Няма ограничения спрямо това какви длъжности може да заема един доцент, т.е. не е много ясно защо имаме тези две степени. Можем да кръстим и двете степени доцент, и двете степени професор и да каже – първа и втора категория, трета , четвърта, пета и т.н. Това по-скоро ме притеснява, че ние запазваме тези два етапа, а махаме едната научна степен. Аз по-скоро бих запазил двете научни степени, а бих махнал двете длъжности, по-скоро в другата посока бих акцентирал.Това ще даде възможност за по-бързо кадрово развитие, защото ние трябва да мислим за нашето наследство, за нашите наследници.
Искам да отбележа още нещо, на което също не се обръща внимание у нас. Длъжността „професор”, наименованието „професор” не е върха на една научна кариера, това е началото.Човек става професор в началото на научната си кариера и след това 20 или 25 години е професор, т.е. не може да очаквате върховете на научното познание стотици публикации, хиляди цитати, учебници и какво ли не още, за да направите някого професор. Тогава няма начин да се стане преди 63 годишна възраст професор. Това е един дефект на нашата система, така че аз по-скоро бих искал да има предложения в тази посока, да се отървем от двете нива на длъжностите, или ако ги запазим те да бъдат само в заплатата, не в наименованието. Ако искаме да наложим ограничение върху броя на професорите, не е проблем това да стане, ако вие считате, че броя на професорите е проблем. Кажете – по един професор на катедра, и с това сте ликвидирали въпроса, или кажете - на 1000 часа или на 500 часа един професор. Има варианти да се намерят такива ограничения, ако се считат за целесъобразни.
Искам още веднъж да отбележа. Необходима е промяна, за да се сближим с европейските страни, със страните които вече сме в един съюз. Необходима е промяна, защото сегашният закон се нарушава ежедневно. Аз съм подготвил материали за Прокуратурата. Ако вие не приемете този закон, аз ще внеса дейността на ВАК в Прокуратурата за ежедневно нарушение на закона. ВАК е създал съвети на ВАК. Такива съвети в закона не съществуват. От 20 години законът се нарушава ежедневно и никой от вас не протестира и колегите от Софийския университет – юристите, не протестират въпреки това изрично нарушение.
Промени са необходими, за мен посоката е правилна, поради което движението в тази посока според мен трябва да бъде подкрепено. Ще ми се, при приемането, ако се стигне до там на такъв законопроект да се обърне внимание на прехода между двете системи, който във всички трябва да е благоприятен за хората в процедури и за хората минали досега през процедурите, т.е. това трябва да залегне в преходните разпоредби – какво се случва с хората, които досега са минали през процедурите и които сега тепърва са в процедура и не можем да ги прехвърлим към новата нормативна уредба, във всички случаи благоприятно за тях трябва да бъде решението. Необходимо е разбира се нормативната уредба да влезе в ЗВО, но ЗВО скоро няма да има. Ако така изместваме нещата, никога няма за имаме промени. Вие знаете, че от 20 години всички казват: „Този закон трябва да се промени, време е да бъде променен, но не така както се предлага и не сега” и за това 20 години сме на това ниво.
Още веднъж призовавам с всички предложения, които правите мислете и за младите хора, системата се нуждае от млади хора. Драматично се нуждае от млади хора. Отива си една генерация, а новата генерация далеч не е достатъчна, за да замени тази, която си отива. Трябва да се повиши притегателната сила на системата, а това може да стане чрез облекчаване на процедурите до голяма степен.
Благодаря ви за вниманието!
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Давам думата на проф.Емил Хорозов от Софийският университет, след това ще дам думата на представител от Движението на младите учени „КОГИТО” и след това на г-н Николов и ако не възразявате след тези изказвания ще дам думата на министър Игнатов. Ако има други желаещи за изказване, ще обявя почивка и ще продължим напред.

Проф.ЕМИЛ ХОРОЗОВ: Най-често обсъжданата точка е за качеството на новопроизведените професори и доценти, сигурно и аз на нея ще се спра предимно. Действително има опасност да се произвеждат некачествени доценти и професори. Моето мнение е, че и сега е така. При това сега е така, тъкмо защото помага Президиумът на ВАК. Аз съм човек, който е бил в Президиума на ВАК, бил съм член на Президиума на ВАК, бил съм член на комисията, бил съм член на съвета, на всички места, които там са описани съм бил член и знам какво се прави. Трябва да ви кажа, че след като човек мине през тези 3 процедури и накрая стига до Президиума на ВАК, ВАК може да обърне гласуването и не само че може, прави го. Във ВАК може да няма нито един специалист в областта, в която обръща гласуването и въпреки това, те обръщат гласуването. Не може да ме убедите, че по този начин, като оставим ВАК или подобен контролиращ орган, ще се подобри качеството. Напротив, аз мисля, че ако се премахнат всички тези органи тогава качеството има по-голям шанс да се подобри. Защо? Ето сега ще ви изброя.
Първо човек получава рецензии. Рецензентите са най-компетентните. След това има съвет. В избиращият съвет има 1-2 специалисти или 3-ма, след това има специализирана комисия, където има или няма специалисти и накрая отива в Президиума на ВАК, където никакви специалисти няма, имам предвид в тази област. Не искам да обиждам колегите, които стоят тук. Те са много големи учени, особено акад.Матей Матеев, който го познавам много отдавна. Не че те не са специалисти в областта си, те не са специалисти във всичко. Това казвам, нищо друго.
Считам, че една комисия от 4 или 5 души, в която всички са специалисти, тя ще е по-обективна и по-точно ще прецени. Напротив, тя ще даде по-добра оценка за качеството.
Второ. Искам да кажа две-три думи за така наречените критерии. Честно казано аз сигурно бих могъл и да приема някакви критерии, само че трябва да ги чуя. Аз не чух нито един критерии. За разлика от проф.Веселинов, аз не съм инженер, аз съм математик, и при това чист математик, т.е. тези дето живеят в небето. Въпреки това аз не мога да приема да се казва, че трябва да има критерии и досега да не сме чули нито един пример на критерии, нито един пример. Аз съм бил в комисия, където са правени критерии, нещо повече критериите ги направих аз, обаче тези критерии са много размити, неясни и освен това извънредно атакуеми. Например нека да има примерно 10 статии от човека, за да стане професор и 50 цитирания примерно. Ако има 9 статии, какво ще правим? Това ли ще бъде записано в закона? Представете си един закон, в който пише: ”Човек за да стане професор по математика, трябва да има 50 цитирания”. Няма ли светът да се смее с нас. Това е просто абсурд.
Аз предлагам на тези, които мислят, че все пак трябва да има някакви критерии, да кажат нещо по обективно. Човек да може да възрази или напротив да каже – точно това трябва, съгласен съм с вас. Благодаря за вниманието!

Г-Н СТИЛЯН ГЕОРГИЕВ: Аз съм председател на Сдружението на младите учени, на 32 години съм. Стана дума много пъти, че младите трябва да се поставят в центъра на закона, да им се дава път, редно е и ние да кажем няколко думи. Като цяло всичко, което сутринта с колегите обсъдих, се потвърди тук в тази зала, не мога да допълня нищо от това, което беше казано като критика към закона, но все пак искам да подчертая, че от много дълго време, доколкото на мен ми е известно, това е първият опит кардинално да се промени системата. Не искаме да гледаме докрай негативистично към този закон. Аз самият мога да кажа, че не съм съгласен поне с 5, ако не и повече от членовете в закона, но не желая да го коментирам тук. Ако министър Игнатов желае, това може да бъде представено в писмен вид. Все пак да подчертая кое ме притеснява най-много в закона. Това е, че степента „доктор” и „доктор на науките” или „доктор хабил”, първо хабилитираният доктор изчезва, което според мен не е правилно, мога да се обоснова. Това, което пряко ме касае е, че степента „доктор” няма да има тази национална валидност, както е било досега. Всички се опитват да ме убедят - не е съвсем така, като ти дадат пример от твоя институт, степента „phd”, ти ще си конкурентноспособен навсякъде, не съм съвсем сигурен че това ще е така. Същото може би важи и за университетите.
От друга страна тази степен „phd” и „доктор на науките”, те могат да бъдат използвани като един вид репер, един вид критерии. В университетите, там където говорим повече за обучениер също се прави и наука. Автономията е нещо съвсем приемливо. Там печеленето на пари чрез студенти, чрез този обучителен процес, всъщност вкарва системата в малко по-друга схема, така че аз абсолютно разбирам автономията. Ако един човек е прекрасен учен, не е необходимо той да бъде прекрасен преподавател. Може да има прекрасни преподаватели, не е задължително всеки един от тях да бъде хабилитиран доктор, т.е. следната идея искам да изкажа: да се запазят степените „доктор” и „хабилитиран доктор” по този национален модел, както са сега, за да се избегне политизацията, в момента да не са ситуирани под шапката на Министерски съвет или МОН, а Президентството да бъде институцията, която дава гаранциите, доколкото знам това е така във Франция, вече не сме политизирани, т.е. решава се това нещо и ако човек си е взел „phd”, той да не може да бъде назначен на позиция по-ниска от асистент. Ако е хабилитиран доктор, да не може да бъде назначен по-ниско от доцент, т.е. това е така да се каже лично персоналната облага на всеки един от научните или от образователните работници, а иначе в университетите критериите могат да бъдат много по-свободни. Аз там не мога да кажа точно какъв да е моделът, тъй като не съм компетентен.
Слушайки всичко през последният час, мога наистина да кажа, че законът се нуждае от доработване, това е задължително. Не бива да минава в този вид, в който е сега.
Обръщам се сега директно към министър Игнатов. Преди две-три седмици в УНСС. Вие имахте публична лекция и тогава стартирахте изказването си със следното нещо: разглеждайки последните 20 години, всъщност във всички сектори, във всички държавни сектори, висшето образование и науката като цяло са останали най-малко засегнати от промените. Нека да не бързаме с този закон наистина, за да може това да си остане така, в смисъл да се измъкнем, да намерим правилните решения, правилните ходове. Желанието ми за доработване не го тълкувайте като някакъв опит да се протака или да се спира цялата процедура, а просто да не се допускат излишни грешки, като вярвам, че едва ли скоро се е случвал толкова оживен, толкова смислен дебат. Вие успяхте за запалите огъня, не го изпускайте и за кратък период от време аз вярвам, че може да се стигне до някакъв компромисен вариант.

Г-Н ДИМИТЪР АТАНАСОВ: Господин председателю, господин министър, дами и господа депутати, колеги, аз съм докторант в Софийския университет, историк. Аз ще се опитам да започна с нещо по-радикално. Системата е на път да се научи да работи и без пари, а ние тръгнахме така да се каже да я уреждаме така, че да се научи да работи по различен от този начин отново без пари и тъй като виждам, че не оценявате чувството ми за хумор, продължавам по същество.
Как стоят нещата според мен? В крайна сметка всеки законодателен акт изхожда от някакъв логически базис. За огромно съжаление на този закон аз не мога да схвана точната логика. От една страна този закон задължително трябва да представлява някакво продължение в смисъл доколкото науката е продължение на образователния процес, в смисъл имаме начално, средно, висше образование и някъде там продължава науката. Ние трябва да имаме така да се каже някаква продължаваща логика от едното към второто, до последното. Такова нещо ние не виждаме, тъй като имаме от една страна държавни образователни изисквания, които нормират степените, съответно средно образование и т.н. От там нататък имаме бакалавър и магистър. От тук нататък обаче настъпва хаоса, който аз и до ден днешен не мога да си обясня. От една страна ние имаме йерархия на научните степени, която йерархия на научните степени, която би трябвало да бъде, /казвам би трябвало да бъде, без та твърдя че това е така/ доктор и хабилитиран доктор. От другата страна ние имаме професионални позиции, които са асистент, доцент и професор. Те са по някакъв начин отражение на онова, което споменах току що – на доктор и на хабилитиран доктор.
В момента обаче ние какво виждаме. Ние имаме бакалавър, магистър и доктор като образователни степени, върху които скача директно асистент, доцент и професор. Дали е професионална, или е научна тази йерархия аз не мога да си обясня и до днес, а според мен е изключително важно ние да ги различим, тъй като ако не ги различим, това означава чисто и просто, че човекът който някъде е професор, той трябва да бъде признат за професор навсякъде, тъй както ако някой бъде някъде директор, то той задължително трябва да бъде назначен на друго място, на еквивавалентна позиция, т.е. отново директор. Това нещо, дами и господа, го няма никъде. Всъщност инвестицията, която прави човекът в себе си, се отразява в доктор и доктор на науките. Това са тези две титли, звания, както искате ги наречете, които отразяват моята инвестиция в моето собствено познавателно ниво. Те следва да бъдат взети предвид при евентуалното ми назначаване на работа, но по никакъв начин едното не бива да се смесва с другото. Това е нещото, което аз и до днес не мога да си обясня. Всъщност защо тези две неща се смесват. Смесват се естествено поради фактът, че се изтъква довода, че ако не бъде направено така, видите ли малките университети няма да могат да произвеждат доктори, доценти, професори, асистенти и т.н. Защо на мен ми се вижда неадекватно университети, които нямат научна продукция да произвеждат научни кадри. Смятам, че това нещо се нарича в логиката „контрадикцион адиекто” ако не се лъжа. Става дума за това, че от двете страни на уравнението ние нямаме равни стойности, т.е. институции които са доказали своята непричастност към научния живот на страната не би следвало да имат право да произвеждат научни кадри.
Да се върнем да думите за конструктивният диалог, тъй като ние не сме тук само да рушим онова, което е казано от по-висшестоящи. Онова, което ние предлагаме е акредитацията да не бъде по принцип акредитация с „да” и „не”, а акредитацията да бъде степенна, т.е. да има университети, които произвеждат само бакалаври, тъй като те са изпълнили такава част от изискванията за акредитация. Следващото ниво, по-малко на брой университети, които произвеждат и магистри и най-малко количество университети, институти и т.н., които произвеждат и доктори, и доктори на науките. Нещо, което смятам, че е изключително значимо, тъй като това би довело някак си до това настоящата научна система, такава каквато бихме искали да я направим, да бъде такава, че да охранява онези значения , които ние искаме да стоят зад „доктор”, „доктор на науките” и т.н. Тъй като аз не мога да приема, че в даден водещ университет доктор означава нещо, а в друг университет доктор не означава това, което означава в този именно университет. Тук ако погледнем отново в логическия базис на това изказване, на този принцип ще се убедим, че става дума за следното: комуникацията се базира на общосподелени значения на думите, колкото и проблемни да са те. В този случай, когато ние имаме очевидна равнопоставеност на значенията, т.е. на едно място се използва един речник, на друго място друг, това означава, че чисто и просто научната комуникация на определено ниво, на нивото на техническите термини, където тя би трябвало да е най-обективна, директно се разпада, няма такава.
Ето защо отново казвам – нека да запазим онова, което ние имаме. От една страна ние имаме йерархия на научните степени, която включва тези двете „доктор” и „доктор на науките” и йерархия на професионалните позиции. Нека да запазим държавният контрол върху придобиването на едната част. Контролната комисия нека да контролира придобиването на доктор и хабилитиран доктор, нещо което смятам че е принципът, около който можем да се обединим, макар и с някои пунктуации. Нека да бъде вече проблем на самите университети и институти дадените доктори и доктори на науките на какви позиции ще ги назначават. Това в крайна сметка е и въпрос на университетската автономия. Всъщност това е, което исках да кажа. Благодаря ви за вниманието!

Г-Н ИВЕЛИН НИКОЛОВ: Аз ще започна от въпроса на г-н Местан, който постави преди час и половина – от къде ще изскочи цената на съгласието и на съглашателството. Свързвам го с това, че на второто заседание на тази комисия на нашата среща с ръководният екип на Министерството на образованието, младежта и науката аз казах, че ние сме готови да подкрепяме всички добри промени в сферата на образованието и науката, стига те да предложат своята обща визия за промените и мен ме изненадва, че започваме точно с този законопроект, без наистина да сме наясно какво ще има в новия Закон за висшето образование. Оставям Законът за училищното образование, за професионалното обучение и т.н.
Да, брадясал е старият закон. Да, той трябва да бъде различен и още от сега искам да кажа, че няма да го подкрепя в този му вид не защото не му е сега времето, времето му е било отдавна, професор Веселинов, а защото всички казваме, че този законопроект е слаб, че той трябва да бъде поправен в по-голямата си част. Председателят казва – ще го работим между първо и второ четене. Има няколко сбъркани неща, които са в самата философия на законопроекта и за това предлагам той да бъде доработен и тогава да го гледаме отново, защото в тези две седмици, които ни предстоят, той не може да бъде поправен, иначе можем да решим, че той от само себе си ще решава проблема за броя на университетите и факултетите в България и тогава ще ни е по-лесно да решим проблема със Закона за висшето образование. Има неща, които са безспорни. Преодоляването на сталинската ВАК – тук няма никакъв спор, всички сме „за”, обаче всичко останало в законопроекта вече започва да се оспорва. Аз говоря за друг сталински подход – отново за пореден път ние имаме уеднаквяване на изискванията за преподавателска и изследователска дейност. Погледнете във всички глави и членове на закона – в едната алинея се говори за преподавателите, в другата алинея се говори за изследователските институти, навсякъде има уеднаквяване на изискванията, като се започне от асистент-изследовател и се завърши до професор и главен изследовател.
Аз мога много да говоря, но искам върху един текст да се съсредоточа – чл.16 , ал.1, за асистентите. Вие имате декларацията на колегите асистенти от Софийския университет. Не става въпрос за това, че ще бъдат уволнение сигурно 2 000 души в България. Става дума за това, че не е доработено. Прави са колегите, че има логика в това, че научната степен „доктор” и научната степен „хабилитиран доктор” могат да съпровождат твоето лично развитие, за да заемеш академична длъжност, но ти можеш да работиш като асистент без да искаш да си изследовател. Това го каза и проф. Илчев. Преподавателската дейност не е свързана само с докторската дисертация. Те за това са асистенти, защото водят практически занятия, а това че не им се дава никакъв срок, а това че само ще бъдат зачислени, не е ясно по §5 кога точно прекратяваме с тях договорите – другата седмица като приемем закона. Какво ще правим с тях, те не отговарят на изискванията на чл.16 от закона? В Софийският университет има само 460 асистенти без докторантура. Мога да ви ги кажа по факултети.
Министър Игнатов, Вие идвате от един университет с много разпространена приложна преподавателска дейност. Мисля, че Вие много добре знаете че там има много преподаватели, които никога не са се занимавали с изследователска дейност и искат да бъдат преподаватели, и то добри преподаватели, които усвояват нови знания непрекъснато. Не търсим разликата между ниво знания и ниво умения в образованието, защото много професори не водят семинарни и практически занятия и това е нормално.
На следващо място, казвате че така е в целият цивилизационен свят. Не знам какво имате предвид. Там, където аз съм работил, правил съм специализация има асистенти и бакалаври, в Балтимор например. Той има право след това да се развива, да стане магистър, но той си остава асистент винаги. Ако някога реши да не е асистент, той тогава започва научна работа. Но той ако е решил цял живот да е асистент, той ще работи като асистент, особено при сегашните трудности да се намерят преподавателски кадри. Има специалности, които при отсъствието на наличните асистенти, ако търсим само хабилитирани лица, няма да има кой да преподава и тогава професорите няма да могат да пътуват, което сигурно е добро, защото те ще водят всички занятия.
Едва ли мотивите са финансови. За това ви казвам, че има неща, които могат да се доработят чисто добронамерено. Крайният вариант е да се даде срок 5 или 7 години, ако решите че трябва да бъдат хабилитирани асистентите, за тези хора да има някакъв преходен срок, а не от утре. Другият вариант е наистина да върви магистъра, че може да бъде асистент, доктора, че може да бъде доцент, доктора на науките - да бъде професор, но да има някаква логика, а не така по принцип да закриваме възможността, защото това са най-младите хора в образованието. Асистентите са най-младите хора и ние тях ги вадим от университетите. За мен това не е децентрализация, а някаква липса на изисквания за качество, което се прави и до някаква степен, гледайки духът на закона, имам чувството, че е някакъв път към безконтролен пазар на дипломи, защото ще има непрекъснато все повече и повече университети, професори и дипломи.
Всичко това ще бъде контролирано от Контролна комисия. Господин Игнатов, вие предлагате Контролна комисия от 3 души, даже някои от говорещите каза, че ще има Секретариат – една хубава дума, аз не видях в проекто-закона тази дума, сигурно на някакво друго ниво или в друга глава я има. Ако ще бъде тази тричленка нещото, което ще контролира научните степени в България, да я наречем чeрезвичайна комисия. Има такава световна практика от началото на миналия век. Не може да е това.
Завършвайки моето изказване искам да кажа, че този текст който удря по асистентите, най-вече ще удари държавните ВУЗ, защото там са много асистенти. Едва ли някой тук има интереси да защитава само частните ВУЗ, далеч съм от тази мисъл.
Накрая искам да се обърна към господин председателят на комисията. Вчера се появи законопроектът, днес го гледаме тук, утре ще бъде в Пленарна зала. Някой на някого е обещал коледен подарък. Не мога да разбера това, след като може да се доработи.
Аз лично съм съгласен да взема участие в доработката на някои текстове, но да не го приемаме в този вид. Благодаря.
Вие казахте господин председател, че между първо и второ четене ще коригираме някои текстове, аз Ви предлагам това да стане преди първо четене.
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Аз казах, че като председател на тази комисия, с оглед особената важност на закона и неговата промяна в движение, а ние обсъждаме всъщност законопроект, който миналата сряда беше обсъден и в петък дойде в Народното събрание, ще помоля Народното събрание да удължи 7-дневния срок между първо и второ четене и да гоним максималния срок, който е по нашия правилник. Това мога да направя, срокът е 3 седмици. Ние не сме в режим на гласуване, при гласуването всеки ще изрази позицията си. Господин Методиев, имате думата.

Г-Н ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: Уважаеми колеги, уважаеми гости, аз ще подкрепя проектът на Министерски съвет, внесен и разглеждан тук в присъствието на министър Игнатов и разбира се, ще кажа защо.
Първо, аз следя дискусията, която минава през медиите и в тази дискусия, както и тук в залата всички без изключение казаха – нужен е нов закон. Аз слушам това изречение: „Нужен е нов закон” от много отдавна, няма да кажа колко, защото ще излезе, че съм много възрастен, но не е от този век. Въпросът е да се приеме текст, който да създаде новата рамка. Подходите са два.Единият подход, за който стана дума тук от г-н Местан е да се направи подробна рамка. Такъв опит е правен. Ще кажа, че опитът не беше сполучлив, поради една много проста причина, във връзка с това, което каза г-н Местан. Благодаря за оценката за г-н Костов. Миналата година, в края на мандата на предишният Парламент, също имаше инициатива за нов закон в тази област и поради същите причини, че наближаваха избори, се оказа невъзможно да бъде постигнат и текст дори, така че в една година, в която имаше и парламентарни и президентски избори, беше нормално точно този тежък дебат да не бъде в центъра на вниманието на политиците, които отиват на избори, защото тогава политизацията на тази тема става невъзможно да бъде избегната. Сега това нещо е в съвсем друг етап и може да не се политизира така тежко случая.
Второ, ще го подкрепя защото този вариант, който е избран е според мен по-бързо даващият резултат. Много хора говориха тук за независимост на институции. Практиката показва, че такива независими институции, включително и на НАОА не могат да стигнат до своята независимост. Защо е така няма смисъл в момента да ви убеждавам, мисля че всички сте убедени при едни или други случаи, в подобен тип „независими” институции. Тези независимости не могат да се реализират по една проста причина от демократичен характер, че се провеждат избори и чрез тези избори се определят хора. В тези избори съществува някаква конюнктура, каква е тя както се казва, един Господ знае. Не можем ние да поставим в такава конюнктурна среда решаване на въпрос, за който знаем, че 20 години тъпчем на едно място и не го решаваме. Така че, този вариант, който е предложен в момента е свързан с този път, който е избрало Правителството и в частност обсъжданията, които е провел министър Игнатов.
На следващо място искам да кажа няколко думи във връзка с изискванията и критериите, тъй като аз съм работил в тази посока. Когато трябваше България да започне преговори с Европейският съюз, това което казаха тогава на българското Министерство на образованието от Брюксел беше следното: „Моля ви представете ни вашия корикулум за средно образование, тъй като нас ни интересува то, защото е част от задълженията по Конституцията в Европейските държави и от там насетне вие решавате как да продължите нататък”. Никой не е споменал, че е възможно да бъде създаден корикулум за висшето образование. Общообразователният минимум, тук присъства в залата един бивш министър на образованието проф.Матеев, когато се обсъждаше на ниво средно образование, бившите министри от образованието в едно сдружение, оглавявано от проф.Матеев дадоха следния съвет на действащия министър през 1998 г. – не вкарвайте в закона за учебния план и общообразователния минимум към изискванията към отделен учебен предмет, защото Комисията по образование няма да успее да приеме закона. Бяха абсолютно прави. Така че такъв тип изисквания, общовалидни е ясно, че са практически недостижими.
Къде са опасенията обаче и аз ще споделя част от тях, т.е. ще се опитам да бъда ефективен народен представител между двете четения? Първото опасение, което чувам и което ми се струва основателно е да се помисли още един път за двете докторски звания. Това премисляне трябва да бъде свързано с мислене върху длъжностите, за да отговорим на младият колега историк от Софийският университет как се продължава тази логическа връзка след бакалавър и магистър и в някаква степен да отидем до това, което г-н Николов каза – трябва ли непременно да си магистър, за да си асистент, т.е. за да развием тук докрай нещата, ние депутатите ще трябва да проведем такава дискусия, господин председател по процедурата да направим една работна група, която да се събере първоначално с колеги от комисията, които желаят да участват в такава дискусия, за да не затрудняваме и самите заседания. Парламентът познава различни техники. Там да помислим, дали може да се срещнат тези длъжности с тези научни степени, което доколкото аз разбрах съществува като идея и част от колегите срещу мен, докато говореше г-н Веселинов, дадоха знак на съгласие, че срещу длъжността асистент трябва да застане може би малкия доктор, а срещу длъжността професор да застане големия доктор, с което обаче изчезва доцента. Какво ще правим ние с доцентите? Ние доцентите ще откажем да гласуваме, може би. Това не е наш дебат, аз го слушам да върви в публичното пространство от доста време.
Въпросът, който беше поставен и който заслужава да намери тук своето решение е какво се случва с тези гост-професори, има ли ги, няма ли ги, с тези преподаватели, които имат желание да бъдат преподаватели в друг университет, защото общото мнение, което ще вземем предвид сигурно накрая, ще бъде че този закон ще се занимава с длъжности, но ще остани на Закона за висшето образование да реши окончателно тези въпроси. Ние обаче народните представители сме длъжни да си отговорим на себе си има ли решение още сега, или няма, в смисъл да се убедим взаимно че няма сега и ще отиде в Закона за висшето образование, защото аз мисля, че има и сега. Тъй като един от начините да може да се спре това пътуване на преподаватели в страната е наистина като се санкционира възможността да бъде сведена до минимум и това става именно през заемането на такава длъжност, ако разбира се постигнете съгласие.
Искам да споделя, за това което каза моят колега и приятел проф.Иван Илчев, аз съм съгласен с него, че има национални особености и върху тези национални особености ние народните представители също сме длъжни да помислим и да видим можем ли да дадем отговор. Една от националните особености беше засегната тук от зам.председателят на Българската академия на науките. Самото появяване на име, не професор в Българската академия на науките, звучи като че ли им се отнема на хората нещо и той го каза, че те настояват за този вариант, в който има там събиране на хората като понятие, като че ли това е националната особеност. Ако нямаш буквички пред името, имаш проблем. Този проблем е на доста години, брадясал е. Позволявам си да го кажа като човек, който го е наблюдавал много отблизо този проблем с буквите пред името, защото бланките, на които се подписват министрите или зам.министрите много често се връщат на администрацията, за да се допишат букви пред името, като че ли това, че се казвам Веселин е малко срамно и трябва непременно да напиша отпред „доцент”. Аз това не го разбирам, но осъзнавам че го има вътре в обществото и сред хората, това е важен въпрос и ние сме длъжни да отговаряме на тези въпроси.
Накрая ще кажа, че приемането на този законопроект ще направи още по-динамична работата на министерството във връзка със Закона за висшето образование, защото ако сега бъде по някакъв начин спряна тази инициатива, тази динамика, тази решителност, то промени няма да настъпят. От опит знаем, че такъв тип реформи или се правят във времето сравнително динамично, или се отлагат във времето и остават така. Мисля, че българският парламент е длъжен да приеме този законопроект от тази гледна точка.

Г-Н АТАНАС СЕМОВ: Длъжен съм да кажа в началото, че няма съмнение, че такъв закон е нужен и впечатлява волята, политическата воля и личната енергия на министъра да се хвърли ударно в приемането и прокарването на един такъв закон. Слушайки казаното днес и във всички дни, кратни но все пак интензивни, в който имаше обсъждане на проекта обаче, оставам с усещането от една страна, че сме свидетели на едно изключително голямо бързане и припряност в най-нетрудоспособният период на годината, края на м.декември и предвидените в Правилника срокове. Второ, все пак съдейки от много от изразените позиции, че сме пред един нужен, с положителни елементи, но като че ли недовършен закон. Имаше много силни възражения срещу закона, които се чуха, има и празноти, които са повече от очевидни. За мен най-големият проблем на този закон е, че той се предлага преди Закона за висшето образование и преди решаването на проблема с акредитацията на висшите училища. Всъщност сега се получава така, че ние ще дадем изключително голяма свобода за произвеждане на доктори, доценти и професори на университети, които са акредитирани на практика само на принципа на явяването пред Агенцията по акредитаця. Нека си го кажем абсолютно честно. В България в момента действат не по-малко от 15, аз бих казал 20 университета, които не са на университетско равнище, не отговарят на нашата представа за висше училище и ако на тях дадем и свобода, при това без критерии, при една силно опростена процедура да произвеждат доктори, доценти и професори, това означава всъщност да засилим тяхната неефективност, тяхното ниско качество и аз не мога да не задам на глас въпроса или да не споделя, че се създава усещането от този закон, че една от целите, които се преследва е чрез него да се реши проблема на университетите, които при една сериозна акредитация, каквато несъмнено предстои, въз основа на нови критерии, по-ефективни, ще се изправят пред проблема със своето акредитиране, поради липсата на хабилитирани лица. И да не би да се получи сега така, че бързото израстване на кадрите да позволи на тези, да ги кажем недостатъчно снабдени с кадри университети, бързо да си произведат нужните им кадри, за да отговорят на законовото изискване на акредитация, след което хубавата страна на закона да престане да действа и производството на кадри да спре на следващият ден. Не мога да не споделя няколко много съществени въпроса. Законът съвсем заличава разликата между асистент, доцент и професор и разграничението между доктор и останалите длъжности. Защо? Защото, ако станеш асистент трябва да си доктор, разликата тогава е, че след като станеш доцент, трябва да си доктор, а за да станеш професор, трябва да си доцент с публикация. Всъщност това е един от най-големите проблеми на закона.
Член 25 определя, че доцент е лице с придобита научна степен „доктор”, а професор е същият този човек, който обаче има публикация, нищо повече. И тук не мога да подкрепя безусловно въпросът, който проф.Веселинов постави - липсата на яснота защо имаме доцент и професор и каква е разликата между тях, впрочем и днес няма никаква разлика, освен в психологическото удовлетворение, че си постигнал едно по-високо ниво. И след като това е единствената разлика, ще ги различаваме по онова, което е действително научен критерии – разликата между доктор и доктор на науките, вторият доктор. Много по-логично ми се струва да имаме два доктората и една длъжност и там вече разликата става ясна. Какво прави асистента и какво прави онзи, който е над него, който е хабилитираното лице? Досега между доцент и професор разликата е единствено в трудовия стаж. Ако трябва да се върви в посока на опростяването нека длъжността да е една, университетски преподавател с лекционни курсове професор, но да се запазят двете научни степени и в никакъв случай да не допускаме грешката да извеждаме първата научна степен преди асистентското назначаване. Първо, защото някой който се занимава с преподавателска дейност ще потвърди, че да водиш упражнения е по-трудно, отколкото да напишеш дисертация. Упражненията през годините ми помогнаха да се ориентирам по-добре в материята и да подготвя своята дисертация. Да не говорим какво ще стане, ако започнем да назначаваме такива доктори, това означава години наред да не назначим асистенти, плюс онази светла енергия на току що завършилият студент, който минава в някаква степен от другата страна и може да бъде назначен като асистент и в хода на неговата работа като асистент, самият той да се убеди иска ли да осъществява научна кариера, става ли за това, колегите му катедрата и факултета да се убедят и въз основа не неговия докторат малко по-късно той да стане титуляр, т.е. хабилитирано лице, което има право да чете лекции. Ключовата разлика днес е тази, а тя очевидно ще остане същата, с този нюанс, че по сегашния закон никой не може да чете лекции, ако няма хабилитирано лице в съответната материя. Вие разбирате ли какъв е парадоксът. Поради пълното отсъствие на механизъм за вътреуниверситетско атестиране, ако аз съм доктор и асистент, този който преди мен е станал доцент, просто защото е бил избран, но аз съм по-добър от него, по никакъв начин не мога да взема вместо него лекционните курсове, защото тези 90 часа той има в момента на разположение и само защото той е доцент, а аз не съм, той ще чете тези лекции докато се пенсионира. Затова пак казвам, че Законът за висшето образование трябваше да изпреварва този закон.
Още нещо, много съществено. Аз не съм наясно какъв проблем решаваме с премахването на вторият докторат, според мен никакъв. Сега в закона, който ни се предлага за професор може да бъде избран само доцент. По никакъв начин не разбирам защо един доктор не може директно да стане професор. Защото разликата е, пак казвам, че бъдещият професор има публикации. Представяте ли си кой е този, който иска да стане професор и доцент и няма публикации. Искам да ви кажа, че в седем юридически факултета в страната дисциплината „Право на Европейския съюз” се чете от лица, които нямат нито една публикация по материята.
Още нещо много съществено. Доктор може да стане всеки магистър. Това означава ли, че магистър по химия може да бъде доктор по право. Доктор по химия може ли да стане доцент по право. Давате ли си сметка какво ще се случи в онези университети, чиито имена не искам да споменавам сега и които трябва да стабилизират своите непокрити с хабилитирани лица факултети? Шифрите отпадат, но тук -там обаче в закона се мярка научна област. Кой определя научната област?
Накрая ще поставя последният въпрос. Тук се каза, че ВАК била сталинистка структура. Признавам си от всички тези години, в които имам някакви наблюдения не разбрах защо ВАК е сталинистка структура и още по-малко не разбирам как ще наречем тогава новият ред, при който цялата власт се предоставя първо на ректора, който назначава журито и след това на министъра, който единствен има власт и то с комисия от трима членове. Разбирате ли, че сега се получава следното по този нов закон: ректорът назначава журито, не засягам въпроса за тримата външни, и каква ще бъде решаващата власт на тези трима външни, те ще имат мнозинството в тази комисия, дори решението на комисията да се взема със средноаритметичната оценка на петимата, те пак имат решаващата роля, и това жури го определя ректора и ако ти си симпатичен млад кадър или вече застаряващ кадър, той ти назначава жури, което те избира за доктор, ако не си, никъде не можеш да направиш нито сантиметър в науката, а ВАК е сталинистка структура.
Последното, което искам да кажа наистина е важно от юридическа гледна точка. Член 34 и чл.35 на закона. По чл.34 се определя нещо, според мен стъписващо. Даденият сигнал, нека го наречем донос, нека го наречем напълно мотивирано реагиране, спира процедурата за придобиване на научната степен или заемане на академична длъжност до произнасяне по него и веднага след това виждаме в чл.35, че министърът в случай на нарушение има право да спре процедурата, че тя вече е спряна. Всеки сигнал ще спира процедурата и в коя фаза ще я спре. Има още възражения, с които мотивирам следното си разбиране и призовавам комисията да се обедини около това разбиране. България има нужда от Закон за академичното израстване. Убеден съм, че такъв закон ще има и трябва да има. Той трябва да се ползва с широката подкрепа на академичната общественост. Такава подкрепа в тези няколко седмици не видяхме. Призовавам да дадем възможност законът да бъде доработен, за да бъде подкрепен по един силен начин, който да го направи ефективен закон, а не да се наложи след няколко месеца по повод Закона за висшето образование да поправяме Закона за академичното израстване. Благодаря.
Доц. ЛИЛЯНА ВЪЛЧЕВА: Уважаеми господин председател, уважаеми госпожи и господа народни представители, уважаеми господин министър, уважаеми господа ректори и колеги, благодари ви за това, че все пак организирате един такъв широк форум, една широка дискусия и за това в началото ще кажа, че доста дълго дебатирахме по този законопроект. Поне нашият синдикат в последните три месеца само това прави и сме благодарни, че министърът дойде и на нашия форум и там уточнихме много неща. Аз преди малко казах тук на колегата от Шуменския университет, че предложенията на Шуменския университет, бяха взети под внимание, всяко наше предложение, изпратено дори по телефон, както каза и министър Игнатов беше отразено в този проекто-закон. За това в написаният документ, който е и във вашите папки ние казваме, че ще подкрепим този законопроект. Твърде дълго го чакахме и ако се обърнете към бюлетините на нашия синдикат от 2005 година ние работим в тази посока, мъчим се като грешни дяволи да покажем, че сме важни, значими и че имаме нужда от добро законодателство. Да ви припомня, че по тази причина бяхме достигнали до едно съгласуване, до момента до който предишният министър се намеси с екипа си и концепцията на акад.Скендеров беше направена на пух и прах, а тя беше добра. Сега на този законопроект аз няма да се спирам, защото тук се казаха много добри, много полезни неща, казаха се и някои примери, които не можем да приемем еднозначно. Всичко е вярно. Дали трябва да бързаме и дали бързането трябва да бъде бавно, мисля че добре го каза проф.Борисов в една публикация във вестник „24 часа”, но нашият акцент основно е към чл.16 и това е за поставянето на бариерите пред младите асистенти. Слава на бога там паднаха всички тези точки и всички тези изисквания, които бяха дадени по два пъти дори да се доказваш – веднъж че си годен за доктор, после за асистент, но сега в този последният вариант на законопроекта ние виждаме в чл.16, ал.1 текст, който дава тежина, т.е. за някои висши училища асистентите трябва да имат задължително научната степен „доктор”, а в ал.2 на същия този член за някои висши училища и там се цитират медицинските и т.н. изведнъж това не е задължение. За това ние смятаме, че трябва да се помисли върху този вариант, за да няма такъв дискриминационен подход спрямо нецитираните в ал.2 на чл.16 висши училища. Аз ще подчертая, че министърът прие на нашия форум предложението ни, че в преходните и заключителните разпоредби да има един гратисен период. Ние все още нямаме добра база данни, нямаме банка със защитили доктори, не сме готови веднага да бъдем подложени на действието на такъв закон, а освен това в този момент, когато нямаме такова изискване, пропадат конкурси за асистенти. Поради ниското заплащане няма желание от младите хора да бъдат асистенти и научни сътрудници във висшите училища, респективно в БАН. За това предлагаме в преходните и заключителни разпоредби един гратисен период до 7 години, различен за всяко професионално направление, за да може и колегите от медицинските висши училища да отговорят на такава потребност. Спирам до тук с този анализ, защото искам да отида към важната за нас Контролна комисия, много важен елемент в законопроекта. Господин Семов каза – да, властта е в ръцете на ректорите, властта е в ръцете на министерството. Да, ние ректорите можем така да се каже да ги контролираме и да упражним взаимодействие, защото ние в колективните трудови договори, а както и в правилниците, там се вменяват подобни задължения на висшето училище, можем да ограничим пълното действие на ректора. Не знам дали така смело мога да кажа, че това стои с Министерство на образованието, младежта и науката. Нашето предложение е представено, аз няма да се спирам подробно на него, тъй като сме го дали в писмен вид, добре е разработено по всички членове на закона, главния юрисконсулт и лично Желязко Христов е направил това предложение. Нашето желание е тази комисия да бъде на принципа на трипартитност и да има квота за участие, за да бъде по-прозрачна нейната работа, за да няма съсредоточаване на власти, за създаване на презумции за съдебни процедури и т.н. Нашето желание е тази комисия да бъде назначавана на ниво Министерски съвет, със заповед на министър-председателя. Нашето желание е там да има квотно представителство по предложение на Министерство на образованието, младежта и науката, там да има представителство на Съвета на ректорите, т.е. тези национално представени работодателски и синдикални организации, които са отъждествени с решение на Министерски съвет, тогава тези притеснения, които и тук се изказаха, ще отпаднат.
Ще кажа само две думи по § 1, където ясно се пише как се заплаща труда на младите учени, как по критерии ще го направим. Тук задължително трябва да се направи кореспонденция с изискванията към Кодекса на труда, които ние разписваме и в колективните трудови договори и към едно постановление № 4 на Министерски съвет, което дава възможност и правила за структуриране и определяне на работната заплата. Тук законът трябва да е в противодействие с вече съществуващо законодателство, каквото е трудовата ни конституция – Кодекса на труда.
По отношение на Законът за висше образование ние не се притесняваме, че той е оставен на втори план след Закона за развитие на академичния състав, защото уважаеми госпожи и господа народни представители, лично нашето мнение е /много внимателно го разгледахме този въпрос/, че недостатъците от действието на този закон, който сега подготвяте да влезе в сила ще може да бъде коригирано с новия Законопроект за висше образование и наука, за който както знам вече има някакъв ход.
Благодаря за вниманието!
Проф.СТАНИЛОВ: Аз ще бъда много кратък. Този закон има много несъвършенства, почти всички се изтъкнаха, аз няма да ги повтарям. Ще кажа само, че са пропуснати основните нарушения като плагиатството, темите в докторантурата, повторението на темите във времето, съдържанието на самите теми и най-сетне опорочаването на процедурата, което опорочаване би следвало да бъде постфактум, така както е разписано предварително – до избирането на доктор и трябва да има някакъв срок. Не съм убеден, че така ще действа. Въпросът е на разписване.
Що се отнася до Контролният съвет, който е най-важният орган, в този му вид мисля, че е много тесен и би трябвало да се разшири и да получи малко по-друг вид, който аз ще предложа на второ четене. Това, че министърът е куратор би трябвало да се приеме, аз съм съгласен с това, поне само заради опита, защото опита показва, че независимите органи в България винаги са вън от контрол и винаги стават комбинации и имаме типичен пример с независим съд в България, докъде се е стигнало в България да няма право, а да има само криво. Нека да се опита това и мисля, че то ще работи, ако разбира се в законът се запише: „министърът чрез Комисията за контрол …”, може да се запише и „зам.министъра чрез…”, защото министърът няма да седне да чете всички процедури, той няма такова време. Подобен акт има в Министерство на културата, например издаването на лицензии, но министъра само разписва предложението на комисията и нищо не прави.
Да се спра само и на големият доктор. Аз съм за оставане на „доктор хабил”, обаче е неправомерно свързването на „доктор хабил” с присъждането или назначаването на професорска длъжност. Защо? Защото по-голямата част от технологическите дисциплини – медицината, по-голямата част от медицинските специалности не могат да изпълнят изискванията на голям докторат и не могат да пишат голям докторат. Не може проф.Начев, сърдечният хирург, който всички го познават, да го караме да става доктор на науките по сърдечна хирургия, това е невъзможно. Самият хабилитационен труд в целия свят, където го имаше и сега го има, той предизвиква писането на теория. Там трябва да посветиш от живота си 10-15 години. Аз например 12 години писах големия докторат, но си избрах тема, която даде примерно резултат и за това беше издаден в Германия, беше оценен високо. Нека да оставим хабилитиращият доктор, без да го свързваме с назначаване на научни длъжности. Този, който го пише, да го пише само за чест и слава, за научно постижение, за да пише теория и тогава ще видите, че в годината може да се напишат 5 доктората, може и да се защитят. Ако спазим българската традиция, това ще предизвика писането на теория, за която както е известно, няма нищо по практично от добре изразената теория. Това е моето скромно мнение по този въпрос. Аз имам твърде много познати колеги от тези дисциплини, които просто не предизвикват писането на големи докторати, хората са доценти и не могат да се обвържат двете в света, науката е така сигментирана и така разчетена, че тези две неща не могат да се обвържат. Аз съм разговарял с министъра и той е напълно съгласен с мен, много колеги също са съгласни с мен. Що се отнася до други неща, аз имам известно несъгласие, но това мога допълнително да ги предложа. Аз не смятам например, че трябва да се пишат бележки, когато се защитава докторат – или си доктор или не си доктор, не може да си доктор с петица и доктор със шестица или не може да си доктор и да кандидатстваш за асистент и пак да те изпитват и да ти пишат бележки. Според мен това е неправомерно. Един път си се явил на изпити и си станал докторант, защитил си докторантурата, вече си на друга степен, там те оценяват по научни постижения и не е вярно, че няма разлика днес между доцент и професор, институционална може да няма, но научна има. Всички знаят кой е професор в един научен съвет, в един научен институт, каквито са големите научно-изследователски институти и университети. Във факултета всички знаят кой е професор, кой е доцент и кой е за професор, а в големите университети вече има традиция, там знаят какво е станало и кой е вече за професор. Той ще представи хабилитационен труд, там се става професор по съвкупност и по целият свят се става професор по съвкупност. Някои университети по света само с правилниците искат хабилитационен труд. Добре, щом го искат представя го и толкова. Що се отнася до степените доцент и професор , мога да ви кажа че в Германия наистина отмира доцентската длъжност, те са я оставили на доизживяване. Който си е доцент, си е доцент, пенсионира се, който е професор през цялото време остава професор. Наскоро говорихме с един младши професор от Германия, който е физик. Имат младши професор, което е равно на доцент, професор и пълен професор. В различните провинции е различно.
Искам да кажа само, че аз ще гласувам за този проект и ще се постарая на второ четене да внеса поправки, които би трябвало да се приемат, защото единствената възможност е този закон да бъде подобрен във вид, годен за работа, за действие. А що се отнася до израстването на младите, не мисля че ще предизвикаме нещо с този закон. Израстването на младите ще стане само когато им се увеличат базовите заплати и престанат да работят на 3-4 места, за да си хранят семействата. Това е моето изказване. Благодаря ви за вниманието!

Проф. ДИМИТЪР БАКАЛОВ: Натоварен съм да представя позицията на гражданското движение за защита на науката и образованието в България. Тук бяха направени много конструктивни предложения, а също така и критики. Аз ще представя нашето предложение писмено.
Гражданското движение подкрепя идеята за нов Закон за развитие на академичния състав, който да замени досегашният Закон за научните степени. Аз ще посоча една критична бележка и едно предложение.
Основният недостатък на законопроектът според нас е принизяването на изискванията за качество. Присъждането на научната степен „доктор” се делегира в над 33 висши училища с акредитирана докторска програма по наследен от миналото и доказан неефективен механизъм. Напълно липсва дори място за въвеждане на национални критерии за оценка на научните резултати и приноси в докторските дисертации, а в същото време се постановява взаимното им признаване от всички национални институции. В същата степен това се отнася за академичните длъжности „доцент” и „професор”, като между другото е неясно условието за израстване на доцента в професор. Академичните длъжности привидно имат действие само в институцията, в която са получени, но в действителност по силата на същия закон получават общонационална валидност, например като критерии при съставяне на жури при назначаване на държавни органи и другаде.
Искам да формулирам предложението, което се основава на тези наблюдения. Настояваме преди приемането на законопроекта той да бъде основно преработен с участието на екип от експерти, водещи учени с международно признание, в пакет с необходимите промени в законите, регулиращи акредитацията на висшите училища и научните организации. Законът според нас не бива да влиза в сила преди да е факт актуализираната акредитация на висшите училища и научните организации по силата на нов закон за висшето образование, гарантиращ очакваните от обществото реформи.
Благодаря за вниманието!
ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Има заявени желания за изказване, но след това изказване ще се наложи да прекратим изказванията поради напредналото време. Ще ме извинят нашите партньори от неправителствените организации. Те са представили в писмен вид своето становище. За информация на журналистите, които ми задаваха въпроси ще кажа, че всички становища на висшите учебни заведения, на всички научни организации и звена в Българска академия на науките ще бъдат отразени в сайта на Народното събрание в директорията на Комисията по образованието, науката и въпросите на децата,младежта и спорта.

Доц. ГЕОРГИ ПЕТРОВ: Уважаеми народни представители, членове на комисията, уважаеми господин министър, уважаеми колеги и членове на академичната общност, аз съм зам.председател на Федерацията на университетските синдикати и имам задължението да представя пред вас становище на федерацията относно проекта на Закон за развитие на академичния състав в република България.
Федерацията на университетските синдикати изцяло подкрепя вносителите и идеята за създаването на нов закон, който да регламентира научното израстване, но ни смущава фактът, че философията на предлагания проект не си личи. Какво имаме предвид? Както беше споменато няколкократно тук липсват единни критерии за оценка за качеството на академичния състав на Република България. Имаше въпрос какви предложения в това отношение могат да се направят. Ние имаме специалисти, които могат да помогнат в това отношение, но както разбрах тук от някои господа народни представители, те тази сутрин са получили проекта за закон, ние за съжаление ги изпреварихме, получихме го снощи, но нямаме възможност да представим такива критерии, които трябва да обсъдим с всички наши 8 държавни училища и които влизат в рамките на нашата федерация с над 1250 човека академичен състав.
Другото, което държа да спомена, като поръчение от нашият председател проф. Рангелова, че реално се създават условия за снижаване качеството на академичния състав, а от тук и качеството на висшето образование, както също няколкократно беше споменато. Аз съм в малко неизгодна позиция, защото от една страна съм задължен да представя това от името на моята федерация, от друга страна някои неща вече бяха казани.
С изграждането на контролният орган към Министерство на образованието, младежта и науката неоснователно се залага партийно-политическия принцип при получаването на научни степени и звания. Този орган трябва да бъде надпартиен, той трябва да бъде над конкретно министерство. Не приемаме и едностепенната система за оценяване на академичният състав. Защо това 5-членно жури, което ще определя кой може да бъде доцента и професор, в същото време ще бъде коригирано от 3-членно друго жури и тук справедливо беше направена една аналогия със сталинската власт. Защо това жури да не бъде също 5-членно?
Всичко това ни дава основание да предложим на уважаемите членове на Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта да не внася на първо четене предложеният Закон за развитие на академичния състав в Република България, докато не се промени неговата философия и докато той не бъде обсъден от цялата академична общност в нашата страна. И едно мое частно мнение по повод на фрагмент от изказването на господин министъра по отношение на това, че ще се намали възможността, т.е. по отношение на срока за така наречените доноси. Ние за доносът знаем, че това е невярно твърдение от неподписал се автор, но дали няма да се получи нещо също не така добро. Правя аналогия с конкурсите на Евровизия. Някой си купува карти, появяват се 3 000 гласа и този някой отива на Евровизия, а тук 5 човека последователно ще се обадят по Интернет, процедурата ще се спре и може да се блокира всяка една процедура винаги. Това е с обратен знак една опасност, която трябва по някакъв начин да прекратим. Благодаря за вниманието!

ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Ще ме извините, но просто нямаме технологично време. Колеги, ако не възразявате да дам думата на министър Игнатов да обобщи направените критики и становища.
Г-Н СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Аз се чудя дали въобще трябва да вземам думата, защото като свърши заседанието аз се прибера, ще се окъпя и всичката тази помия, която се изля днес върху този проект ще забравя, защото с този законопроект ние не налагаме някаква партийна воля, а просто решихме да свършим нещо, което 20 години се дискутира. С много от присъстващите тук ние сме присъствали и през годините и сме стигали до съгласие за точно подобен текст. Голяма част от това, което е казано от експерти-професионалисти, за което им благодаря, то ще бъде взето под внимание и между първо и второ четене на този закон ще бъде допълнено. Тук се чуха много неща, които са свързани с неразбиране или невникване в текста, или всеки го е чел така, както четем вестниците.
Да започнем с прословутата докторска степен. Първо в България това, което е малък доктор, ако отидете отвъд Калотина малко са страните, където има малък доктор, има един доктор. Поради организационната структура на България навремето беше формулирана като образователна и научна степен по много причини – от една страна на университети, придобива се обаче и в академията. От друга страна понеже този тип, тази нова култура навлизаше в страната, да се покаже, че все пак това е страна от образователния процес, който завършва с научна степен. И понеже аз също съм член на Специализиран съвет на ВАК, аз не съм човек който търси бърза реализация, при това имам и „голям доктор”. Не го пиша никъде защото мисля, че е смешно. Тя е една докторската степен, просто имам още една докторска степен, мога утре да придобия и трета докторска, пак ще бъда само доцент доктор, нищо повече. Какво се получава, когато се четат рецензии в съветите? Рецензентите, хващайки се за образователната и научната степен казват: „В 80 процента от образователните изисквания дисертацията е добра. От научните изисквания не са спазени еди какви си”. А такива няма в закона, те просто описателно ни казват, че това е доктор, който е получил тази степен в университета или академията. Другото е за критериите и качеството. В България отскоро съществува Национална агенция за оценяване и акредитация. В по-близък период тази национална агенция по оценяване и акредитация дава правото на някои университети да присъждат в определени области, не амблок за целия университет, докторска степен. Дадена специалност кандидатства, дава самооценка, докторска програма и там се разписват изискванията в тази програма, по която се обучават докторантите в тази специалност. Те получават кредити за това, че са минали някакво обучение, за това че те самите преподават, т.е. докторантите вършат това, което вършат асистентите без докторска степен. Те участват в преподавателският процес, те са задължени според някои от тези програми да участват в конференции, защото трябва да се съберат кредити, най-важното да публикуват в специализирани издания резултатите от своя труд, преди да бъдат допуснати до защита. Така че всичко това го има, уредено е в българската нормативна база и няма нужда да влиза в този закон, който подчертавам е рамков и там, където има бели петна в закона това трябва да се решава според правилниците на съответните висши училища и научните организации. Всъщност на мен ми стана смешно като разбрах, че докторите от Софийският университет ще съдят министъра, те ще осъдят министъра и аз най-сетне ще имам бонус от този закон, защото като доктор на науките и аз съм ощетен от него. Ще им платят нещо, т.е. аз ще трябва да си платя на себе си.Вторият доктор е неработеща институция и ще ви кажа защо. В България вторият доктор се защитава като правило след 50-годишна възраст. Редно е професорът да бъде на 40-45 години и от тук нататък да създава школа, а не отново да преодолява някакви бюрократични стъпала, за да заеме някаква позиция. Това, което в днешният свят е работещо е, да участваш ежедневно в международният научен живот, да имаш там публикации и ти с тези публикации, накуп вече готови, да се явяваш в случая за доцент, след години за професор.
Системата на защита на един докторат, на втори докторат е отглас от Средновековието, когато има една малка група знаещи и по-голяма незнаещи и ти там се явяваш и всъщност ти дават правото и ти във висшите вселения някак си да проникнеш, но ако толкова много искаме нищо не пречи да го оставим под различна форма – ако падне доцента, това да е условието да станеш професор, само че аз бих добавил – не кух докторат, а публикуван труд на сериозно място, него да покажеш, а не намерения. Сега ви давам труда. Вие знаете ли как е в момента? Подписваш една декларация и те питат къде ще се съхранява трудът ти. Може да се съхранява и никой да не го чете, а може да има достъп до него. Казвам го по повод това, че ще падне качеството. Това не е качество. Първо кой е казал, че имаме голямо научно качество. Ако имахме толкова голямо научно качество защо в България по конкурентноспособност е на последно място в Европейския съюз. Това ли е голямото научно качество, което всички защитаваме тук. На последно място сме. Ние имаме добри учени, но по нашите си критерии някои от тях са проникнали отвъд. Общо взето все още сме бяло петно, те не ни познават, а не ни познават, защото ние не сме били активни съучастници на този динамичен живот, който кипи в науката.
Връщам се към асистентите. Знам, че всички ще ме намразят, особено от Асистентският колегиум, който всъщност аз съм създал в началото на прехода, когато искахме да модернизираме Софийският университет, бяхме трима души, когато го създадохме. Той сега е против мен. Те естествено дори не знаят историята на тази организация. Оздравително за системата е изискването асистентът да бъде с докторска степен. Ако кандидатствате вие в „Джон Хопкинс’’ за асистант-професор първото, което искат е да имате докторска степен, даже в определена област, защото този труд, който вършат сега асистентите, го вършат докторантите в света. Така е в Германия например. Освен това в закона е предвиден стажант-асистент до придобиване на докторска степен. Това, което някой си мечтае цял живот да е асистент, Законът за висше образование го урежда – имаме преподавател и там е написано по практически дисциплини може да се промени за мечтаещите цял живот да бъдат такива.
Аз смятам, че в храма на науката тези, които пристъпват в него, те пристъпват за да може в края на живота си да кажат: „Аз с една стъпка придвижих познанието напред”. Проблемът на днешната дискусия, и с това ще завърша, е че в този храм на науката има няколко категории хора, по-голяма част от присъстващите са дошли съвсем случайно в него. Те по същата сила могат да бъдат търговци, офицери, адвокати, всякакви могат да бъдат. Има обаче един много тънък слой, това са хора които бягат от жестокото битие на ежедневието, те се крият там, задават си въпроси, строят обаче картини на света, за да променят света. Е, науката съществува само заради тях всъщност. Тези хора не могат да се оправят в живота, особено когато трябва да преодоляват сложни бюрократични пречки. Към тях добавям и младите хора, които още не са станали такива акробати като нас, по-възрастните. Ето на тези хора е посветен този закон. Може да го отложите с още 20 години ако искате, какво пречи. В историята 20 години нищо не са и всъщност всички призиви за отлагане, за осмисляне, да изчакаме единия закон, другия закон, целят това. Не е ясно защо – за да не се наруши статуквото. Всъщност ако започне всеки сам да си задава вътрешни въпроси, той няма да разбере защо е против.
Нашата цел е всичко да става според правилниците, този закон да има рамков характер. Тази прочута Контролна комисия аз я написах под натиск, аз не исках да има това нещо, защото винаги съм твърдял, че в България съда трябва да решава всички спорни въпроси. Защо тази комисия е в министерството? Ако тя е отделна, тя няма да работи, но понеже всички казват: „Да не стане като в Румъния”, ние я записахме. Тя ще следи броят на процедурите и ще се намесва. Основното за тази комисия да бъде работеща. Това са хора, които ежедневно трябва да следят ситуацията в страната и да се намесват само където има нужда. Няма да има нужда, защото за да стане човек доцент или професор има определен жизнен цикъл. Тук всеки говори за университети, назовете ги конкретно. Всички те са акредитирани от агенцията. Тук колегата Семов постави един въпрос. Сега е така – ти като имаш докторска степен и станеш главен асистент, след години за да станеш доцент какво носиш – трудове, а някъде те задължават и да защитиш хабилитационен труд, за да станеш професор какво носиш – трудове. Вашите юристи не обичат да защитават докторски дисертации, те повечето са с хабилитационни трудове. Броят се на пръсти хората във вашата област, които са доктори на науките. Навсякъде носиш трудове. Ние искаме да са публикувани и е написано – в специализирани издания. Също така ти да публикуваш в едно специализирано издание, например в моята наука, чакаш две години. Аз за да занеса една папка с трудове са си отишли 10 години от живота ми само докато излязат, така че не е възможно всички изведнъж да станат професори и доценти, освен това в нашето време, в което живеем няма толкова желаещи да станат такива. Благодаря за вниманието!

ПРЕДС.ОГНЯН СТОИЧКОВ: Благодаря на министър Игнатов. Колеги, ако няма други желаещи за изказване предлагам да приключваме дискусията. Обявявам режим на гласуване.
Моля, който е съгласен с предложения законопроект, да гласува.
Гласували „за” – 13, против – 3, въздържали се – 2. Приема се.
Предлагам на основание чл.24, това което предложи и колегата Методиев, да създадем Работна група за доработка на закона, за оформяне на всички предложения и допълнения, които ще бъдат направени в работен порядък. Тази Работна група да докладва на комисията предварително за нейното становище. Мисля, че така ще улесним и без това съкратените срокове на работа, която ни предстои. Бих желал да апелирам и министър Игнатов на второ четене да дойде с представители на Правния отдел, тъй като това е важен момент за прецизността на законодателните текстове. Разбира се в тези работни групи ние ще се радваме на вашето съдействие, както и на съдействието на всички лица, заинтересовани от един добър и работещ Закон за развитие на академичния състав.
Благодаря за вниманието! Лека вечер.
Поради изчерпване на дневния ред закривам заседанието.
Край: 18.50 часа
СТЕНОГРАФ: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИСИЯТА
ОБРАЗОВАНИЕТО, НАУКАТА И
ВЪПРОСИТЕ НА ДЕЦАТА,
МЛАДЕЖТА И СПОРТА:
/Тр.Стоянова/ /Огнян Стоичков/