Слово на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на откриването на юбилейната изложба „Вазов във всеки от нас”, посветена на 160-та годишнина от рождението на поета

30 юни 2010 г.

Уважаеми дами и господа,

Да честваме Вазов означава да честваме националното си самочувствие и принадлежността си към европейската културна традиция.

Защото подобно на всеки просветен европейски народ, и ние имаме своя национален класик, своя знаков, обичан и четен писател. Името му е свързано с България – както името на Гьоте – с Германия, името на Пушкин – с Русия или името на Юго – с Франция.

Благодарение на своето литературно дело – не просто разпростряно във всички жанрове, но и богато на шедьоври, Иван Вазов още приживе се превръща в духовна институция.

Не случайно българите му присъждат титлата „народен поет”. Макар и известен писател, още приживе мит и легенда, Иван Вазов не страни от своя дълг на гражданин и общественик. Нека припомним, че през 1894 г. е избран за народен представител на Казанлък в 8-то Обикновено Народно събрание.

Но далеч преди това, още през 1880 г. в Пловдив, тогава столица на Източна Румелия, Вазов е депутат в Областното събрание и секретар на Постоянния комитет.

Като председател на Народното събрание, не мога да не се върна и към далечната 1895 г. Тогава в препълнената с възторг и всенародна почит сграда на Народното събрание и в присъствието на цялото правителство е отпразнуван първият голям Вазов юбилей – 25-годишното му присъствие на българската литературна сцена. И властта, и народът, сякаш припознават във високата фигура на писателя духовен пример и упование.

Днес, когато отбелязваме 160 години от рождението на великия сопотчанин, когато времето ни е отдалечило достатъчно от него, можем да съзрем истинския му исполински ръст, сравним само с присъствието на Балкана. И въпреки този непомерен ръст, Иван Вазов присъства в личния живот и свят на всеки от нас.

Няма да забравяме, че всяко българско дете се ражда благословено от националния си поет със стихотворението „Аз съм българче”. Забравяме само, че Вазов пише това стихотворение през 1917 г., за да окуражи младото поколение и всичките си сънародници след втората национална катастрофа. Днес също преживяваме трудни времена и тъкмо във Вазов, в неговите неповторими думи, с които е възпял любовта си към България, можем да намерим и опора, и проверен смисъл, и надежда.