Без присъствието на парламентите международните отношения биха били блокирани от вижданията на ограничен кръг политици, заяви Цецка Цачева на Третата световна среща на председателите на парламенти

21 юли 2010 г.

Присъствието на парламентите на международната сцена е елемент, без който международните отношения биха били блокирани много лесно от вижданията на ограничен кръг политици, заяви председателят на Народното събрание Цецка Цачева в изказването си пред участниците в Световната среща на председателите на парламенти. Форумът, който се проведе от 19 до 21 юли 2010 г. в Женева, беше открит от Генералния секретар на Организацията на обединените нации (ООН) Бан Ки Мун.

Председателят на българския парламент направи изказване на тема „Парламентите на международната сцена”. Цецка Цачева отбеляза, че парламентите премахват усещането за разделение и неравнопоставеност между развитите и по-изостаналите икономически държави. По думите й най-добрият пример за това е ОС на ООН, където всяка държава има 1 глас. Затова смятам, че бъдещето на международните отношения, тяхното „хуманизиране”, принадлежи на активно въвлечените в тях парламенти, допълни председателят на Народното събрание.

На форума бяха представени доклади за това как парламентите организират своята работа с ООН, както и за изпълнението на Целите на хилядолетието за развитие. Направени бяха презентации по темите „Изграждане на глобални стандарти за демократични парламенти” и „Укрепване на Интерпарламентарния съюз и неговите взаимоотношения с ООН”.

Участниците в Световната среща дискутираха и темите „Парламентите в един свят в криза: осигуряване на глобалната демократична отговорност в полза на общото добро”, „Обратно броене до 2015: Как да спазим своето колективно обещание за Целите на хилядолетието за развитие” и „Укрепване на доверието между парламентите и гражданите”. Делегатите приеха заключителна декларация.

Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева пред участниците в Третата световна среща на председателите на парламенти

Женева, 19 – 21 юли 2010 г.

Уважаеми дами и господа,

През 21 век парламентите продължават да бъдат най-представителните национални институции, изразяващи волята на народите, независимо от съществуващите различни модели на управление. Болшинството демократично устроени и развити икономически държави са парламентарни демокрации.

Това означава, че можем да възприемем световната политика като увеличен модел на националните – в нея също са необходими „checks and balances”, т.е. изпълнителната власт да бъде ефективно контролирана при изработване и спазване на международни договорености.

В нашия нарастващо глобализиран свят националните политики все повече се проявяват в рамките на общи регионални, континентални или съюзни политики, които има необходимост да бъдат съгласувани в по-широки мащаби. Парламентите са местата, където се постига национален консенсус и те най-лесно могат да го пренесат на международната сцена.

Характерно за международните отношения е, че съвременните кризи, както и полезните национални практики вече почти никога не могат да останат в границите на една или дори няколко държави, те се преливат постепенно и последиците от тях могат да бъдат посрещнати най-адекватно от съвместни координирани усилия.

Съвсем не на последно място, парламентите и парламентаристите са тези, които могат да привлекат най-широка обществена подкрепа за различни политики, предложени от изпълнителните органи на регионалните съюзи. Първоначалното „тестване” им на парламентарно ниво доказано води до практически работещи решения в международните отношения. Самите наднационални образувания, какъвто е случаят с Европейския съюз например, дават все повече правомощия на парламентите – това е пътят за запълване на т.нар. „демократичен дефицит” в международните организации, въпреки че този недостатък все още не е преодолян. Именно парламентите способстват за преодоляването на дефицита на доверие, който правителствата създават, поради по-тясно партийния си характер.

Още няколко наблюдения за ролята на парламентите:

Парламентите утвърждават международните договорености, за да станат те част от всяко национално законодателство, както и контролират последващо изпълнителната власт при прилагането им. Следователно, те трябва да бъдат активна страна при изработването на тези договорености.

Парламентарната дипломация на двустранно или регионално ниво често е по-активна от традиционната. Тя представлява непрекъснат процес, допълва правителствената и може да й дава полезни корекции.

Парламентарната дипломация може да се изявява вместо официалната, когато втората не е „приемлива” за осъществяване, поради временни политически пречки, и това е особено валидно що се отнася до разрешаването на конфликти. Парламентите разполагат с по-широки възможности за формални и неформални контакти между представители на държави, които не са в състояние да ги осъществят на друго ниво и така спомагат да се преодолеят състояния на стагнация на междудържавни или междублокови отношения. По този начин се избягва, също така, възможността за преднамерено изолиране на определени нации в преследване на тесни политически или икономически интереси.

Съвременното наличие на много „центрове на тежест” в международната политика естествено налага присъствието на парламентите, тъй като никой държавен глава или правителствен ръководител не е в състояние да наложи свои виждания със сила или друга форма на принуда – нужни са гъвкавост, компромиси, съчетани с „мека сила”.

В заключение, бих искала да отбележа, че присъствието на парламентите на международната сцена не може да бъде „подаяние”, защото то е елемент, без който международните отношения биха били блокирани много лесно от политическите виждания на ограничен кръг политици.

Парламентите премахват усещането за разделение и неравнопоставеност между развитите и по-изостаналите икономически държави – най-добрият пример за това е ОС на ООН, където всяка държава има 1 глас. Затова смятам, че бъдещето на международните отношения, тяхното „хуманизиране”, принадлежи на активно въвлечените в тях парламенти.

Благодаря Ви за вниманието.