Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на Международната конференция, посветена на 20-та годишнина от създаването на Атлантическия клуб

Централен военен клуб, 21 април 2011 г.


Уважаеми дами и господа,

Позволете ми в началото да се присъединя към поздравленията към Атлантическия клуб за неговата 20-годишнина. Наистина трябва да отдадем дължимото за приноса на тази организация за придвижването на България към евроатлантическите ценности.
Днес, когато страната ни е член на НАТО и на Европейския съюз, можем по достойнство да оценим пионерската дейност на Клуба, приноса му към българския дебат за присъединяването и мястото на България в тези организации.

Уважаеми дами и господа,
Моето изказване пред този форум няма за цел да прави анализи или да дава предписания – искам по-скоро да поставя въпроси. Още повече темата е „Европа като участник на световната сцена ... изследване на измеренията...” При изследването въпросите предхождат отговорите...

В началото на своите думи за предизвикателствата пред обединена Европа ще поставя думата неудовлетвореност.

Това, което, струва ми се, винаги е характеризирало европееца, днешното европейско живеене, е неудовлетвореността. Нежеланието да се примиряваш. Стремежът да се развиваш. Този стремеж може да се проследи през цялата европейска история, на него дължим бурния икономически растеж, разцвета на науките, разширяването на европейския свят. Може да се каже, че на тази неудовлетвореност, потикваща ни постоянно да се усъвършенстваме, се дължи и създаването на Европейския съюз, и задълбочаването на интеграцията между страните-членки, и развиването и усъвършенстването на неговата институционална уредба.

Какви са причините на неудовлетвореността ни от състоянието на Съюза днес, какво искаме още от него ние, народите на 27-те страни, които сме си дали дума да се развиваме заедно, да се подпомагаме в развитието си, да се защитаваме в случай на нужда?
Много просто – ние искаме силна, сигурна и демократична Европа в днешния коренно променен, бързоразвиващ се свят.

Но като че ли именно бурното развитие на околния свят – Азия, Африка, Латинска Америка, е днешното предизвикателство пред ЕС, именно съпоставянето с този свят, реакцията на случващото се там са в основата на европейските неудовлетворения. Човек си задава въпроса, например, реагира ли адекватно Европа на обективно създалата се пропаст между нея и този свят в областта на цената на труда и на социалната осигуреност? А и каква би трябвало да бъде адекватната реакция?

Не искам да се спирам специално на общата загриженост от темповете на икономическото възстановяване след кризата. Те са все още незадоволителни, особено в сравнение с темповете на растеж в Азия, Латинска Америка, Африка, САЩ. Това, заедно с тежките проблеми, които изпитват някои страни в Еврозоната, поражда несигурност сред гражданите и води, както наблюдаваме напоследък, до засилването на крайната, евроскептична десница в някои страни, до гласове срещу солидарността със заплашваните от неплатежоспособност държави. Но може ли да има Европейски съюз без солидарност?

Евроскептицизмът, разбира се, не е нещо необичайно. Една друга характеристика на Европа е нейната демократичност – тя събира в себе си не само независими и свободни в избора си личности, но и общности – национални, етнически, културни. Разнообразието от общности всъщност прави обединена Европа богата и привлекателна.

Тъкмо това разнообразие от общности, с техните различни наследени нагласи, с техните културни особености и понякога с техните различни интереси обаче затруднява взимането на общи решения, затруднява и това, което европейската неудовлетвореност иска в момента – кохерентна обща външна и отбранителна политика.

Уважаеми дами и господа,
Много е красиво, когато ние, политиците, казваме, че изграждаме една мултикултурна и демократична Европа, в която решенията се взимат с общо съгласие, но когато общественото мнение недоволства от недостатъчно бързата европейска реакция на „Арабската пролет”, например, ние премълчаваме, че това се дължи именно на търсенето на общото съгласие. Което някой път се постига трудно. Или не се постига.

През последните години с Лисабонския договор  Европейския съюз направи немалки стъпки по пътя към обща външна политика. Дали ще дойде момент, когато Европа ще има наистина единна, реактивна, стратегически насочена външна политика, не се наемам да прогнозирам.

Мисля обаче, че в Европейския съюз – особено сега, когато се подготвя бюджетът за следващия период, би трябвало да обърнем внимание на предпоставките, необходими за бъдещото единно присъствие на Съюза в света.

Нека помислим заедно – не е ли залогът за единното присъствие на Съюза в света създаването у европейските граждани на чувство за принадлежност към общността, към общи за всички културни и духовни ценности, изграждането не само на национално, но и на европейско самосъзнание? Не е ли вътрешната единност (не казвам еднаквост или еднородност!) на основното ниво – на ниво граждани – най-важната предпоставка за единни действия навън?

Наистина много са инициативите и програмите на европейските институции в тази посока. Изключителна роля за създаване на чувство за обща принадлежност играят отворените граници, пътуванията, контактите, образованието на младежите в различни университети из континента – тези предпоставки, заложени в европейския договор, постепенно, но неотклонно работят за единството.

Но тук голяма роля играят и културните продукти. Европейската култура има своите върхове, включително и днес. Няма да се спирам на тях. Но европейската култура трябва да се подхранва.

Говоря със съвременната терминология – културни продукти, производство, предприятия – но всички знаем какво се крие зад това – творчество, духовност. Разбира се и тук позициите на различните страни – изкушавам се да кажа „на различните страни на единната европейска култура” – не са единни. Някои твърдят, че помощта за културата ражда нежизнеспособни произведения. Дали имат право? И дали залогът – общата европейска принадлежност – не си струва една по-засилена подкрепа за културата?

За общата европейска принадлежност важна роля могат да играят „новите медии” в интернет. Това е парадоксално. На пръв поглед според много наблюдатели те са персонализирани, те атомизират обществото.

Събитията в последните години – и в Иран, и в арабския свят обаче показват до каква степен те могат да мобилизират, да активизират обществото, да насочват колективни действия. Може би не трябва да ги надценяваме и да им приписваме ролята на генератори на общественото недоволство, но факт е, че в социалните мрежи се вихрят дебати, раждат се настроения и идеи, които след това по един или друг начин се проявяват в обществения живот.

Интернет е световна мрежа и естествено е питането с какво новите медии могат да допринесат за европейската принадлежност. Тук искам да поставя два въпроса – за откритостта на политиците и за информираността на гражданите.

Интернет обществото е информирано общество, в което няма забранени теми, което подлага на анализ всяка дума и всяко действие на политиците. Нещо повече – някои негови членове се грижат да извадят на светло скритите страни на политиката (имам предвид Уикилийкс). Това налага политиците да говорят открито и честно, без да се опитват от тактически съображения да премълчават истини или аргументи. Все по-често те използват блогове и социални мрежи за контакти с обществото. Дали обаче европейските институции имат откроен контакт с европейското общество чрез новите медии? Кога европейският гражданин ще може да се информира на понятен език за непонятните за него програми и aquis communautaires? Даваме ли си сметка, че когато той успее да вникне в интересуващите го въпроси от вътрешноевропейската политика, това ще го ангажира, това ще провокира неговата европейска принадлежност? Този задача – да я наречем „за понятно информиране” – стои и на национално ниво, и на ниво европейски институции.

Струва ми се, че европейският гражданин има нужда и от една друга информираност – за различните дебати, водени в различните страни-членки. На англичанина сигурно ще му е интересно да прочете унгарските дебати по новата унгарска конституция. На холандеца сигурно ще му е интересно да прочете ирландските дебати „за” и „против” абортите. На португалеца и гърка ще им е интересно да прочетат финландските дебати „за” и „против” помощта за изпадналите в криза държави. На българина сигурно ще му е интересно да прочете какви са споровете в Румъния по националната енергийна политика и т.н.

Примерите са произволни, но е ясно, че общото европейско гражданство има нужда от информираност за това, което мисли другия, от какво се вълнува комшията. Не е ли време европейските институции да създадат мрежа в мрежата Интернет, в която гражданите на Европа да се запознават с аргументите на гражданите на Европа с различна от тяхната нагласа?

Отново искам да кажа – залогът е единното европейско общество.

Накрая, позволете ми да ви отправя към литературната история – и понеже сме в голямото европейско семейство, ще използвам за примера си историята на нашата братовчедка Франция. На междата между ХІХ и ХХ век френските академични среди се тревожат от растящия хаос в изкуствата и литературата: раждат се странни течения, които деформират изящния слог и точния рисунък; случва се нещо, което заплашва да разруши стройните представи за художествено произведение. „Френската литература загива”, оплакват се блюстителите на реда в духовния свят. Тъкмо по това време, на последната страница на своята класическа вече „История на френската литература”, Гюстав Лансон публикува един постскриптум, в който описва брожението и загрижеността на „правилно мислещите”, предизвикани от избухването на нови явления в литературата.

„Да имаме доверие!”, призовава той в своя постскриптум. Във всеки един век от дългата й история, на френската литература са й предсказвали, че загива, че ще загине – и всеки път тя е доказвала, че става по-силна и по-богата. Сигурен съм, че и през ХХ век тя ще роди безсмъртни произведения, които ще докажат колко са били жалки днешните й критици.

Трябва ли да обяснявам защо привеждам този пример?

Не знам дали в полувековната история на Европейския съюз е имало година – а може би дори месец, през който критиците и паникьорите да не са прогласявали неговата крехкост, неговата нетрайност, неговия близък разпад.

Той обаче издържа. И от простичко обединение за решаване на няколко икономически въпроса, се превърна в политически съюз. Нещо повече – той се уголеми. Нещо повече – той се усъвършенства.

Уважаеми дами и господа,
Започнах с „неудовлетвореност”, завършвам с „доверие”. Именно в неудовлетвореността Европейския съюз черпи доверието в бъдещето си.

И мисля ще се съгласите, че именно неудовлетвореността ще ни движи днес, при анализите на поредната сложна ситуация, в която се намира нашият Съюз.

Благодаря ви за вниманието!