Народното събрание е домакин на представителна документална изложба „Посвещенията на Яворов”. С нея се отбелязват 134 години от рождението на големия български поет Пейо Яворов. Експозициятата откри на 18 януари 2012 г. заместник-председателят на Народното събрание Екатерина Михайлова. Слово произнесе проф. Михаил Неделчев.

В изложбата са включени 14 посветени стихотворения, както и писма на Яворов до близките му, до зет му Никола Найденов, до сестра му Екатерина и до най-малкия му брат.

Посветените творби могат да бъдат разделени в четири кръга – стихотворения, отправени към литературните му съмишленици и духовни събратя – д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Боян Пенев; стихотворения за мъчениците и харамиите – Гоце Делчев, Тодор Александров; посвещения на любовта, която носи имената на четири жени – Нонка Чипева, Дора Габе, Мина Тодорова и Лора Каравелова и посвещения на роднините, сред които е и “В часа на синята мъгла”.

Организатори на изложбата са Народното събрание, Националният литературен музей и къща музей „П. К. Яворов“, София. Експозицията ще гостува на парламента до 31 януари.

Слово на проф. Михаил Неделчев на откриването на изложбата „Посвещенията на Пейо Яворов“

Уважаеми дами и господа,

Януарска изложба за Яворов - с неговите посвещения върху стихотворенията му за любимите жени, за братя и сестри, за критици-съмишленици,една януарска изложба за Яворов в Народното събрание на Република България - какво по-логично и естествено събитие...

Защото:
първо- Яворов - като Левски и Гоце Делчев - е, разбира се, републиканец;
второ - Яворов /често го забравяме/ е не само велик поет, но и значителен политик и политически писател;
и трето-с делото си, с биографията си, Яворов би трябвало да символизира трагически и за днешните ни политици нерешени и до днес общобългарски проблеми.

Щастливата идея на колегите от Националния музей на българската литература да се направи тук тази изложба, е и един опит деликатно да бъде напомнено на уважаемите народни представители за печалната участ от последните години на Яворовия музей в София на ул. "Раковски".

А сега, позволете ми, уважаеми дами и господа, да премина към същностното мое слово, което е озаглавено:

ЯВОРОВ В СВОИТЕ БРАТСТВА
Всяка година, в средата на януари, през няколко дена, ние честваме годишнините от рождението на двамата гениални поети на България - първо на Ботев, след това на Яворов. Тази среща през януари винаги е била вълнуваща, като особено при кръглите годишнини /тази година не е такава/ отново изпитваме удивлението: всъщност само тридесет години делят двамата гениални поети на България и каква огромна дистанция са тези десетилетия, колко различно е битието им. И колко близо са един до друг, колко много търсени повторения, колко възпроизведени и преобразувани жестове.

Едно от най-загадъчните стихотворения на Яворов - "Угасна слънце" - може да ни даде в наглед знаците за тези полярни различия и за тази близост. В това стихотворение топлият свят на "Хаджи Димитър", хайдушкият уют на Балкана са трансформирани в едно безприютно, обезлюдено пространство. Тук и природният кръговрат сякаш е угаснал: "угасна слънце, няма я луната, /в небо звезди не ще изгреят пак!" Вледеняващата самота на трагическата смърт на героя не е стоплена от каквото и да било съпричастие. Това е абсолют на безнадеждността.

Може би точно такива настроения от поезията на Пейо Яворов ни карат да пренасяме върху биографията на поета и знаците на самотата. Ние често мислим житейските сюжети на Яворов като осъществяване или разпадане на замисъла за прокълнатия да страда и да отправя призиви без ответ. Но биографическата истина е доста по-различна и доста по-сложна като сблъсъци и противоречия.

А ние продължаваме да привиждаме онова време - времето на Левски и Ботев като топло лоно, като цветно и благожелателно битие, преизпълнило котловините с традиционен хармоничен бит - въпреки чуждото иго. Виждаме двамата герои постоянно обкръжени със съратници, с другари. И всъщност забравяме, че точно в съдбовните им мигове те бяха подложени на великото изпитание да бъдат пронизани от космическа самота.

При Яворов битието в самота е мирогледна позиция, то е твърда екзистенциална нагласа. А в обратното съотношение той непрекъснато пребивава спрямо двамата предходници в разнородни братства при своето биографическо осъществяване.
Яворов в своите братства: какво изключително богатство от взаимоотношения!

Началото е братството на народниците-социалисти, на тези съвсем млади учители и чиновници, провинциални интелигенти, които така любовно и трескаво общуват, като в мрежа, дълбоко под нивото на каквато и да е официална действителност. За Яворов това е братство и в съвсем буквалния смисъл на думата - тук са и сестри, зет, други роднини, тук са и съграждани от Чирпан, с които са продължени на друга степен ученическите привързаности. Следва голямото, великото братство на национал-революционерите. В епохата на Яворов то се е конституирало отново, за пореден път в българската история -този път в името на освобождаването на българите от Македония и Одринска Тракия, за обединяването им в общото Отечество. Братството на националреволюционерите е индоктринирано с идеята за братските взаимоотношения, за fraternite още с началните стъпки на Млада Европа. Това са нови и нови поколения братства в различните страни - срещу империите. Тридесет години по-напред стои Ботевското Брате Драсов, Побратиме Драсов, Брате-Кършовски, Брате Панайоте. И дори: Брате Греков, както и нежното: Драгинко Пейов.

Сега Яворов е в онова по-тясно братство на онези интелигенти - работници по революционното дело, които търсят и осъществяват ритуално битие, които работят със знанието, че това революционно битие има двоен смисъл -прагматически и символически. То се гради по сакрализирания образец на предходниците. То е сърцевината на могъщата и сложно йерархизирана - и формално, и символно - организация.

Братята от Висока е в началото на XX век кодовото название на Задграничното представителство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, а Братята от Ввета гора са ЦК на ВМРО в Солун. За брата Ахил во Висока е надписването на писмата за апостола Гоце Делчев, с неговия революционен псевдоним. От вътрешността, т.е. от поробените краища, писмата се изпращат "За братята в България". Хилядократно се срещат в семиосферата "С братски поздрав", "С братски целувки, "Братко Гоце", "Твой брат Марко", "Поздрави и другарите ти, со братска целувка", "За братята пише като ви целува Давид".

Самият Яворов в продължение на години е брат от Висока, той е точно един от задграничните представители. Но Яворов няма революционен псевдоним. Името Яворов само по себе си е централен символ за движението. Той е с уникалния си статут на Поета на националната революция, на втори Ботев. Този статут също възпроизвежда образец, но той не може да се заеме отново; това става веднъж на едно поколение. И с онова "Брате Тодоре" от предсмъртното писмо на Яворов до новия ръководител Тодор Александров поетът завинаги остава в това братство.

С пиетет Яворов е приет в най-високото и най-затворено братство. Той е въведен в кръга на избранниците от "Мисъл", с него именно кръгът се затваря; вече може да се направи ритуалната снимка около кръглата масичка. Като колективна персона, която непрестанно, отново и отново се явява в българската култура като цяло и чрез своите конкретизации, кръгът "Мисъл" осъществява в нея елипсата на окончателното завръщане на Автора.

А фигурата на въображаемо изкачилия се на Айфеловата кула Яворов, желаещ оттам да покаже на европейското човечество. "На острова на блажените" на Пенчо Славейков, свидетелствува - въпреки цялата красива театралност - за високата вътрешна етика на това братство, независимо от естествените съперничества и раздори със семейно-съсловна основа. Във всички тези братства Яворов е неизменно всред главните фигури. Но има едно неконструирано докрай братство, където той е просто патронът - това е неформалната общност на младите литератори, които той вдъхновява и насърчава. С тях той проектира, след спирането на списание "Мисъл", да прави ново литературно издание "Витоша". Те му подражават, а понякога се осмеляват да го пародират, напълно любовно. Те градят впоследствие основите на посмъртното битие на Яворовата литературна личност.

И в още едно друго братство бе веднага добре приет Яворов: всред хората на театъра. Сякаш нямаше нищо по-естествено той да попадне в театъра - след като бе изпълнил своите социални роли на българската обществена сцена. В краткия си очерк за артиста Атанас Кирчев той пише: "Повечето артисти, вън от театъра, се загубват сред тълпата; те са като всички граждани..." Яворов безспорно не е като всички граждани. Той прави видимо мястото в града, където се е разположил. Така е и с Народния театър - той става по-видим благодарение на Яворовото присъствие.

Величието на този поет е и в умението му да се впише в общностите, да гради нови общности и да остава в самота. Ето че и нас Яворов отново ни събира.

Честита изложба!