---

ЧЕТИРИДЕСЕТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
Комисия по правни въпроси



П Р О Т О К О Л
№ 19

Днес, 10.05.2007 г., четвъртък, от 14:30 часа се проведе заседание на Комисията по правни въпроси.
На заседанието присъстваха: Борислав Белазелков, Огнян Стамболиев, Светла Цачева, Даниела Белчина, Елена Владимирова, Николета Павлова, Татяна Върбанова и Петър Бончовски, членове на работната група по ГПК и от Американската агенция за международно развитие – Десислава Бижева и Ралица Величкова.
Към протокола се прилага списък на присъстващите членове на комисията.
Заседанието се ръководи от Янаки Стоилов, председател на Комисията по правни въпроси.
Янаки Стоилов:
Уважаеми колеги,
Откривам заседанието на Комисията по правни въпроси при следния дневен ред:
Обсъждане на второ четене на проекта на Граждански процесуален кодекс, № 602-01-38 от 11.05.2006 г., внесен от Министерския съвет – част първа.
Колеги, предлагам да работим по следния начин. Имате текстовете на вносителя с доклада на работната група. Аз съм отбелязал въпроси, които се отнасят към някои текстове, които са били предмет на дискусия в работната група. Предлагам само там, където вие имате допълнителни предложения към представения текст, те да бъдат правени и да се движим по главите на законопроекта.
Към Глава първа, част първа аз имам само един въпрос. Смятам, че едно уточнение можем да направим по чл. 5, но той е в Глава втора, по редакцията на работната група.
По Глава първа има ли някакви бележки. От членовете на комисията има ли бележки?
Огнян Стамболиев:
Имам една бележка, ако може. (Да.)
Замисълът, когато правихме проекта за ГПК беше той да не се прилага в арбитражното производство, което изрично личи от чл. 1. След редакцията на чл. 1, който в момента се предлага, ГПК ще се прилага в арбитражното производство, защото е гражданско дело. Вероятно такъв е замисълът на Народното събрание.
Янаки Стоилов:
Да, от редакцията на текста следва, че той ще се прилага по всички граждански дела. Това, което е написано, ако това се желае, текстът води към това. Ние вече не говорим за замисъл, а говорим за това, което казва законът. Според този текст би трябвало кодексът да се прилага към граждански дела, независимо кой ги гледа. Ако това е идеята така изразява тази идея текстът. Ако някой има друга идея ще я формулира и тогава ще се търси друго решение.
Борислав Белазелков:
Всеки общ закон, ако го четем само него, следват много неща. Но общият закон се чете заедно със специалните закони. Мисля, че ако човек прочете ЗМК добросъвестно мисля, че може да направи извода, че ГПК не се прилага. Нищо, че ГПК е нов кодекс, а не е нов закон, т.е. нов кодекс, който е изцяло за материята.
Янаки Стоилов:
Вашата идея в работната група е била да не е задължително прилагането на кодекса пред арбитражния съд.
Борислав Белазелков:
Задължителен е за прилагане от частните съдебни изпълнители. Това е идеята. Защото, ако бяхме казали пред съдилищата, тогава се поставяше въпроса за охранителните производства и за нотариусите и правилата за принудителното изпълнение само за държавните съдебни изпълнители.
Янаки Стоилов:
Ясен е въпросът. Специалният закон може да изключи в частта, в която желае.
Приключваме дискусията. Аз го подлагам на гласуване. Мисля, че текстът е удовлетворяващ. Всички други специални въпроси ще бъдат решавани нататък. Ако има предложения за други текстове, за друга редакция по Глава първа, да се направят, ще ги гласуваме.
Мая Манолова:
Исках просто да цитирам Закона за международния търговски арбитраж, който дава отговор на поставения от проф. Стамболиев въпрос, а именно, че чл. 24, в който се казва, че страните могат да се споразумеят за процедурата, която арбитражният съд трябва да спазва по водене на делото и предвид на споразумението в крайна сметка водят делото по начина, по който смятат за подходящ. И в двата случая той е длъжен по ГПК, т.е. че има специален закон.
Янаки Стоилов:
Добре, значи няма проблем по тази редакция. По Глава първа някакви други бележки има ли? Няма. Смятам да не гласуваме с вдигане на ръка, а само ако има някакво възражение, то да бъде изразено и гласувано. Има ли възражение? Няма. Приемаме Глава първа.
Преминаваме към Глава втора – Принципи на производството. В предложението е “Основни начала”.
Тук аз поставям въпроса по чл. 5. Той е възпроизведен общо взето от досегашния Граждански процесуален кодекс и съдържа начина за попълване на празноти, за преодоляване на празноти, когато липсва закон. Тук единствено мисля, че е по-точно при изброяване на субсидиарните източници, освен основните начала и обичая да добавим и “морала”, вместо “справедливостта”, тъй като справедливостта не е източник на правото. Ние говорим за нормативни системи, каквито са закона, обичая и тук би трябвало да причислим морала, тъй като справедливостта е някакъв резултат от правосъдието, но тя не е източник на правото. Това като уточнение го предлагам.
Има ли някакви възражения.
Борислав Белазелков:
Ако се приеме морала – нека в скоби да е добрите нрави. Защото това е терминологията, която се използва общо взето навсякъде. Ние сме свикнали да чуваме добрите нрави. Но както кажете.
Янаки Стоилов:
Под нрави обикновено се разбира някаква по-примитивна система, която е характерна за по-архаичните общества. Нека тогава в скоби да го приемем “добрите нрави”. Може би някаква справка да се направи, за да се види какво е най-удачното. Смисълът в случая би трябвало да бъде почти един и същ.
Още едно предложение имам към чл. 10 в тази кратка редакция, която е дадена.
“Чл. 10. Съдът осигурява изясняването на всички факти, които са от значение за решаването на делото.”
Дали не е по-точно да развием малко този текст, а именно:
“Съдът предоставя на страните възможност и им съдейства за изясняването на всички факти, които са от значение за решаване на делото.”
Защото така може да се създаде впечатлението, че ние прекалено увеличаваме тежестта на служебното начало, че това е задача на съда, а по-скоро съдът трябва да насочи страните и да им осигури възможност за постигането на това. За това аз мисля, че една малко по-подробна редакция за изясняване на този текст е необходима.
Може ли да се приеме това?
Проф. Огнян Стамболиев:
Напълно се солидаризирам, защото някои ще залитнат, че съдът издирва истината – неща, които не са редни.
Янаки Стоилов:
Ще прочета още веднъж, ако имате бележки:
“Съдът предоставя на страните възможност и им съдейства за изясняването на всички факти, които са от значение за решаване на делото.”
В рубриката “Установяване на истината” е това.
Г-н Корнезов, искате думата по този въпрос ли?
Любен Корнезов:
За чл. 7. “Служебното начало” като го чета, не мога да го разбера. Питам тези, които са внесли този текст на ал. 1. Ще може ли съдът служебно да събира доказателства, примерно, писмени, респективно да назначава експертизи.
Що се отнася до втората алинея. Тя не е свързана със служебното начало, но са я сложили там:
“Съдът връчва на страните препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване.”
Значи решения, определения, разпореждания трябва да ги връчим.
Аз питам. Много често в практиката делата се спират по взаимно съгласие на страните и съдът пише: Съдът определи на основание чл. 182, буква “а” спира производството. А сега ще правим трети съд, за да им връчим на страните. Ами те нали са го взели. Защо ни е това.
Реплика:
За ускоряване.
Любен Корнезов:
Напротив, то забавя процеса. За какво трябва да правим тези преписи.
Янаки Стоилов:
Какво предлагате? Да съкратим текста.


Любен Корнезов:
Ал. 2 да отпадне, а за служебното начало на мен не ми е ясно включва ли възможността съдът служебно да събира доказателства. Примерно, писмено да изиска от общината, от министърът някакво доказателство. Ще може ли съдът да назначава експертиза без да бъде поискана такава от страните. Защото той е служебно начало.
“Съдът служебно извършва необходимите процесуални действия ... Той съдейства на страните...”.
Янаки Стоилов:
Това за съдействието може и да падне, защото ние при новата редакция в чл. 10 в установяване на истината решаваме този въпрос и няма защо на две места да се връщаме към неговата уредба. Но въпросът е за другото изречение повече.
Имате ли някакво пояснение. Г-н Белазелков.
Борислав Белазелков:
Идеята беше, понеже “служебното начало” е много спорен въпрос, ние изрично да го уредим най-общо. Т.е. ако човек чете само разпоредбата, която очертава рамките на служебното начало, той трудно би могъл да си даде отговор на който и да било въпрос.
По-нататък в уредбата става ясно, че съдът служебно може да допусне експертиза, както е и по действащото право, но разбира се, че съдът не може сам да си оспори истинността на документа и сам да му я провери. Трябва да има оспорване. Естествено, че служебното задължение на съда, което си е и по действащото право, че съдът може да изиска официален документ и да снабди страната с удостоверение, за да го получи той документът от надлежния орган просто съществува. Но във всеки случай е хубаво да има една разпоредба, която да очертава служебното начало и да го каже, че го има и да посочи рамките. А по отделните разпоредби нататък вече доколко и докъде, отделните разпоредби ще кажат какво обхваща служебното начало.
Ние не случайно сложихме второ изречение на ал. 1 тук, не при диренето на истината. Защото съдът осигурява на страните възможност и ги напътства какво те да свършат. Но ние тук казваме, че по отношение на диренето на истината той има и служебни задължения. Защото той да предостави възможност е едно, а съдейства на страните е съвсем друго. Затова ние се спряхме на “осигуряване” най-общо казано при диренето на истината. Но при служебното начало, че той е длъжен да им съдейства за събирането на тази истина.
А що се отнася до втората алинея, тя е нещо ново, което е утвърдено в Европа. Става въпрос за следното. В момента страните получават едно съобщение, в което секретарката е написала каквото е разбрала от решението. И всъщност съобщението на решението и на актовете, които подлежат на отделно обжалване всъщност гласи: Ела да видиш какво е написал съдът. Знай че има решение или знай, че има определение. И страната трябва да тича до съда, за да види какво е станало. А сега при положение, че печатащите устройства вече да евтини няма никакъв проблем да се принтва един документ повече. Така или иначе отива един човек, който носи съобщение и вместо секретарката каквото е разбрала това да напише, получава го самия акт и при това положение няма нужда да ходиш специално до съда, за да видиш точно какво е постановил съда. Има много случаи, в които пише: Искът е уважен, а всъщност той е уважил насрещния иск. Но секретарката това е разбрала и това праща като съобщение. А така, когато страната получи целия акт вече тя знае в детайли за какво става въпрос и тогава тя може срока за обжалване да го използва по-пълноценно, за да си подготви тезата, а не да загуби 5 дни докато разбере какво е написал съдът, защото делото е било при съдията или при не знам кой и да й останат 3 дни за жалба.
Янаки Стоилов:
Добре. Чл. 7 остава в тази редакция.
Чл. 10. както го прочетох. Може би с уточнението: “съдът осигурява на страните възможност и им съдейства – само тук дали да бъде “за изясняването” или “за установяването” на всички факти. Защото в служебното начало ние казваме, че съдът съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. А в текста за истината може би неговото съдействие трябва да бъде “за установяване”, защото за изясняването на фактите съдът ще си ги изяснява. И тогава текстът, който прочетох, е по-добре да стане:
“Съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото.”
Така няма дублиране между двата текста, макар че има обща идея в тях.
Следващата бележка по принцип е за публичността и смятам тук отново трябва да повдигнем въпроса за непосредственост. Може да се засегнат колегите съдии, но съм забелязал, че не винаги охотно те приемат страните по делото устно да пледират за това, което искат. А трябва да се знае, че процесът, дори и граждански, макар и кратко, трябва да даде възможност, за да могат страните да представят непосредствено това, което смятат за необходимо. Затова чл. 11, ал. 1 мисля, че трябва да кажем:
“Чл. 11. (1) Разглеждането на делата става публично, освен когато в закона е предвидено друго.
(2) Разглеждането на делата става устно в открито заседание, освен ако закон предвижда това да стане в закрито заседание.”
Борислав Белазелков:
По-скоро само второто да остане. Защото второто поглъща първото. Второто - Разглеждането на делата става устно в открито заседание, което означава публично,.
Янаки Стоилов:
Няма нужда от тази двойна терминология, да.
Заглавието ще бъде “Публичност и непосредственост”
Текстът, който прочетох, остава пак в една алинея в друга редакция:
“Разглеждането на делата става устно в открито заседание, освен ако закон предвижда това да стане в закрито заседание.”
По Глава втора има ли други бележки? Г-жо Иванова, заповядайте.
Иглика Иванова:
Предлага се нов чл. 13, редакцията на работната група.
Мога да се съглася, че съдът трябва да разглежда делата в разумен срок, но по отношение на решаването им трябва да бъдем по-конкретни. Разумният срок е твърде разтегливо понятие. 30 дневният срок или както има вариант за три месеца – все пак е малко по-конкретен. Отделен е въпросът, че това и на практик се оказва достатъчно разтегливо понятие. Затова мисля, че тук делегацията би трябвало да бъде:
“Съдът разглежда делото и решава делата в разумен срок и ги решава в сроковете, посочени в закона.”
Или нещо подобно. Може би стилистично малко трябва да се изчисти.
Янаки Стоилов:
Аз мисля, че е уместно това предложение, защото нашият стремеж е поне там, където е възможно да се предвидят във времето действията в развитието на процеса стриктно, трябва да стане. Защото наистина “разумен срок” е един срок, който се налага като обичаен в практиката. Той се използва и в Европейската конвенция. Но мисля, че редакцията на г-жа Иванова внася по-голямо определение. Тя съответства и това, което по-нататък ние уреждаме, да са има винаги определеност на срока за решаването на делото.
Г-жо Иванова, бихте ли повторили Вашата редакция.
Иглика Иванова:
“Съдът разглежда делото и решава делата в разумен срок и ги решава в сроковете, посочени в закона.”
Борислав Белазелков:
Извинявайте, че пак взимам отношение.
Става въпрос за следното. Тук установяваме принципа. Принципът е, че срокът трябва да е разумен. Не могат да се установят законови срокове за постановяването на всеки вид решения. Законът постановява, примерно по дело за издръжка. Би трябвало съдията на следващия ден да си го напише. Или по искане да постановяване на при временни мерки. Какво ще чака цял месец той за да постанови при временните мерки кой ще полага грижи за детето. В това време кой ще се грижи да детето.
Янаки Стоилов:
Там винаги трябва да кажем, ако срокът е по-кратък, дали не трябва да кажем.
Борислав Белазелков:
Мисълта ми е такава, че ние в целия ГПК не бихме могли да всеки тип решение да установим законно установен срок. Трябва да се установи един максимален срок, но да знае съдията, че е длъжен не да чака максималния срок, а веднага, ако делото позволява, ако натовареността е такава, каква е пречката делото да се реши. За едно дело разумният срок е три дни.
Янаки Стоилов:
Вашето възражение всъщност е от гледна точка на това, че конкретизирането на текста може да доведе до удължаване на срока.
Чухме възражението. Г-жа Манолова.
Мая Манолова:
Това е принцип. По-нататък този принцип е развит в конкретни цифри. Измерването на срока в определени дни е в рамките на нашето разбиране за разумност, така че тук няма противоречие. По принцип по този начин се разписва този принцип и в редица европейски актове, включително и в НПК, така също и в редица директиви. Така че като принцип трябва да стане по начина, по който сме го предложили.
Янаки Стоилов:
Добре. Значи да се съсредоточим върху по-нататъшната уредба, където трябва да се фиксират по-ясно тези срокове.



Мая Манолва:
Съвсем разумно е на колегата Белазелков възражението, че тогава, когато е възможно, съдът няма пречка да се произнесе даже направо в съдебно заседание, ако това е възможно.
Иглика Иванова:
Практиката сочи, че проблемът е в обратна посока, колеги. Никой не пречи на съдията да постанови решението веднага. Ако не ме лъже паметта, тази отсрочка от един месец беше само за делата, представляващи фактическа и правна сложност. Т.е. съдията по принцип трябва да постанови решенията си максимално бързо, т.е. и веднага – няма никаква пречка за това, никой не го кара да чака един месец, но този един месец се размива в рамките на две години. На мен ми се струва, че тук действително трябва да се запише.Даже аз съм готова и с една по-добра рестриктивна редакция на този текст, защото не може да страните всички срокове да са фатални, а съдът, съжалявам, колеги съдии, но тази практика на Върховния съд, че сроковете са инструктивни по никакъв начин не ангажира съда, действително води до съдебни решения постановявани след 8-10-15 или 18 месеца. Какво ви остава на вас. Да чакате някой някъде да каже, че това е неразумен срок. И какво следва от това. Просто практиката е абсурдна по отношение на неспазването на тези срокове
Светла Цачева:
Аз се опасявам, че промяната на текста в предложената посока, ще внесе само неяснота, тъй като дори и да запишем, че дори и да запишем, че съдията решава делото в посочения в закона срок, това не променя характера на срока. Той си остава инструктивен, тъй като няма какъв друг да бъде. И може да внесе, както каза и колегата Белазелков, само неяснота в смисъл, че съдът за спазва срока и да се произнася винаги в последния му ден. Само неяснота ще се внесе по-нататък, ако ние променим тази разпоредба. Тази разпоредба е заимствана действително от европейски разпоредби, дори бих казала, че тя в някаква степен възпроизвежда чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и всяка местно законодателство определя конкретните срокове със специалните правила, които са определени за тях. А тук ще внесе неяснота, тъй като въпросът е съвсем принципно поставен.
Янаки Стоилов:
Аз мисля, че тук както и да направим редакцията, това няма да реши изцяло проблема. Но искам все пак д обърна внимание, че ако ние чрез приемането на закона не ускорим процеса, това ще бъде една тетрадка, която общо взето ще бъде безполезна. В това отношение мисля, че и в Закона за съдебната власт ние ще трябва да се произнесем по значението на сроковете, защото тези срокове не могат да бъдат разглеждани просто като инструктивни. И ако се установи, че без основание те не са спазени, това трябва да води до дисциплинарна отговорност. Така че срокът не е просто пожелание към съда, а е нещо, което трябва да се прилага. В това отношение мисля, че трябва да се промени цялостното отношение към сроковете и развитието на процеса.
Заповядайте, г-жо Мингова.
Проф. Анелия Мингова:
Г-н Председател, аз мисля, че с въвеждането на чл. 13, който се предлага именно в резултат на дейността на работната група, личи новото отношение към бързината не като някаква размита процесуална цел, а като основен процесуален принцип. Именно текстът в чл. 13 показва, че това е основен принцип на процеса. Той не може тук да звучи по-конкретно, освен по начина по който е изразен. Още повече стана ясно, че това почти повтаря текста на Конвенцията.
По отношение на конкретните срокове, това трябва да бъде основа, на която конкретните срокове трябва да бъдат разписани, разбира се, с оглед разума. Защото в процеса бързината не може да се самоцел. Говорим за разумни срокове, разумно предвидени заседания и срокове, в които даден казус да бъде решен и да влезе в сила.
По отношение на това понятието “инструктивен срок”, аз мисля, че инструктивен се противопоставя на другите срокове в процеса, които се отнасят до правата на страните и те са преклузивни. И това има отношение само с оглед процесуалните последици от неспазване на срока и в никакъв случай не влияе върху другите санкции от неспазване на срока.
Ние вчера коментирахме по повод на Закона за съдебната власт, че може би там трябва по-конкретно да се впише каква е последицата от неспазването на един законов срок. Безспорно, че сроковете са, особено в тези случаи, когато са фатални, решителни, те са законови срокове. И като такива неспазването не може да доведе до преклузия на правата, защото тук става въпрос за право на гражданина. Не може правото на гражданина да се преклузира от неизпълнение задължението на съда. Това са абсурдни неща. Тогава няма защо да се прави знак на равенство между неспазването на срока от страна и неспазване на срока от съд. Това са две различни неща. Неспазването на срок от съда, от органа, който дължи защита, носи други последици. Това е дисциплинарната отговорност. Може да има и друга. Но не нещо, което да се отразява върху процесуалните последици от неспазване на срока. Процесуалните последици от неспазване на срока са нулеви.
Янаки Стоилов:
Г-жо Иванова, искате ли да подложим на гласуване вашето предложение.
Иглика Иванова:
Аз съм съгласна с това, което каза колегата Мингова, но не виждам защо това ни пречи да задължим съда да спазва сроковете, които го касаят. Това ще бъде основание да им търсим дисциплинарна отговорност на страните. Ако срокът е записан, но те не са длъжни да го спазват, каква отговорност ще се търси.
Проф. Анелия Мингова:
Ние не спорим за това.
Янаки Стоилов:
Ние не спорим за това. Ние единствено подлагаме на дискусия редакцията, която и в единия и в другия случай да напишем, няма без допълнително решение да свършим работата, ако в специалните разпоредби нататък не уредим различните видове срокове.
Иглика Иванова:
Аз мисля, че след като има или поне ще фиксираме един срок максимален за решаване на делата, това значи, че понятието “разумен срок” там сме го дефинирали – един месец. И аз наистина не виждам какво толкова страшно има, ако запишем, че ги разглежда в разумен срок, което наистина е определено с оглед обема и сложността на конкретното дело, и ги решава в посочения от закона срок.
Янаки Стоилов:
Аз мисля, че можем да го запишем. Ще го подложа на гласуване.
Освен това има се предвид крайното решение по делото, а не всички решения, които взима съда в хода на процеса, където тези решения могат да бъдат наистина постановявани в хода заседанието и в по-кратки срокове. Така че нека да го запишем това нещо.
Колеги, аз смятам, че можем да кажем:
“Съдът разглежда делото в разумен срок и се решава в определените от закона срокове.”
Борислав Ралчев:
Всъщност определяме какво означава разумен срок.
Янаки Стоилов:
Не е лошо това нещо, защото в България, ако не го определим ясно, всеки го определя както си иска.
Подлагам на гласуване предложението на г-жа Иванова за допълване на редакцията. Които го подкрепят, моля да гласуват.
Гласуваме, г-жо Балева.
Проф. Анелия Мингова:
Гласуваме, но г-жа Балева не разбра какво гласуваме.
Янаки Стоилов:
Гласуваме за определения срок за решаване на делото.
Четири гласа “за”. Против? Двама “против”. Въздържали се? Двама се въздържат.
Татяна Дончева:
Аз гласувах без да разбирам за какво гласувам.
Янаки Стоилов:
За кое от двете сте, защото не се приема това, което гласувахте.
Татяна Дончева:
Прекрасно, щом не се приема.
Янаки Стоилов:
Остава текста така, както е предложен от работната група.
Глава трета. По чл. 14 има ли бележки.
Заповядайте, г-н Корнезов.
Любен Корнезов:
За чл. 18. питам.
“Чл. 18 (1) Българският съд е компетентен по искове, по които страна е чужда държава, както и лице със съдебен имунитет, в следните случаи:
т. 3. по искове за вреди от непозволено увреждане, извършено в Република България.”
Примерно една катастрофа. Ще може ли българският гражданин да заведе иск срещу посланика на Турция, или на Албания или на някоя друга държава. Излиза, че може, но как щ може.
Второ, ние приехме в парламента да има американски бази и военнослужещи тук. По силата на договора, който ние ратифицираме, те де факто се ползват с имунитет. И там ние казваме, наказателни, административни и граждански. Ще могат ли българските граждани, ако някой американски войник или офицер извърши някое непозволено увреждане, той да отговаря пред български съд.
Така както ни се предлага излиза, че може.
А по международните договори може ли? Деликатен въпрос е тук.


Янаки Стоилов:
Всички други закони са специални. Аз търся отговора и моят отговор е, че когато други закони определят по друг начин процедурата, тогава тези общи правила няма да се прилагат.
Борислав Белазелков:
Тези правила за хармонизирани. Т.е. това са правилата, които са установени във всички държави, членки на Европейския съюз. Разбира се, че тези правила са общи и ако има някакво двустранно споразумение, което да изключва приложението на тези правила, естествено, че този международен договор или тази международна конвенция, по която България е страна, тези правила няма да се прилагат. Но тези общи правила са хармонизирани и се прилагат в абсолютно всички останали държави членки. И ние да въведем някакви оригинални български правила и то в материята на международния граждански процес ще е екзотично, ама?!!
Янаки Стоилов:
Аз имам един въпрос по чл. 16 за споровете за подведомственост. Тъй като тук чл. 16 урежда отказа за разглеждане, но може да има спор, ако пък гражданският и административният съд са приели за разглеждане един и същи спор. Следователно ако този въпрос се урежда, според мен трябва да се уреди и в двата му аспекта. Но аз се питам дали мястото му е в ГПК или в АПК, защото там има подобен текст или в Закона за съдебната власт, тъй като ние трябва да имаме обща уредба на тези спорове в съдилища, независимо какъв вид са те и трябва да може този спор да бъде решен, както при отказ, така и при конкуренция между различни съдилища в искането за разглеждане на един правен спор.
Аз поставям и двата въпроса:
Първо, как да уредим и отрицателният, както е даден и положителният спор за съдебна подведомственост.
Второ, дали това да го изнесем пред скоби в Закона за съдебната власт, тъй като иначе трябва сигурно да повтаряме едни и същи текстове и в Административно процесуалния кодекс и в Гражданския процесуален кодекс.
Борислав Белазелков:
Този текст, който урежда подведомствеността изрично не се занимава с конкуренцията между гражданските и административните съдилища и тази материя си е оставена на Закона за съдебната власт, защото там и е уместното място. Когато става дума за конкуренция между два съда най-нормално е това да е в устройствения закон.
Действително в АПК има разпоредба, но тя е в по-друг смисъл. Тя е една разпоредба, която разрешава компетенциите само между административните отделения на гражданските съдилища и новите административни съдилища и затова нейното място наистина е в АПК. И този проблем е вън от нас.
Вие в новия проект на Закона за съдебната власт е хубаво да оставите тази разпоредба.
Янаки Стоилов:
Добре. Аз имам идея какво да бъде съдържанието и споделям това, което казвате, тъй като и моето мнение е по-скоро това да бъде в устройствения закон.
Борислав Белазелков:
Тук то не е включено. А за оставалите случаи положителна препирня е изключена. Тъй като съд ако приеме дело за разглеждане, никой друг няма право да го приема.
Янаки Стоилов:
Моля да го отбележим, за да не го пропуснем където трябва.
Тази част си остава. Но другата, която повдигнат, не трябва да забравяме да уредим този въпрос в Закона за съдебната власт. Тук не се налага повече от записаното.
По чл. 17 (2) “Съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове....”. Необходимо ли е тук да изясняваме, макар че доктринално това е известно, в какво се състои установяването на валидността. Това е изискването за форма и изискването за компетентност. Дали е необходимо да го разшифроваме, или то е напълно ясно от практическа гледна точка.
Борислав Белазелков:
В практиката на Върховния касационен съд няма никакво колебание и няма случаи Върховният касационен съд да е признал за нищожен акт, който да е валиден а само да е незаконосъобразен. Никога не имало такова нещо.
Янаки Стоилов:
Тъй като има разлика между валидност и законосъобразност.
Борислав Белазелков:
Върховният касационен съд никога не си е прекрачвал компетенциите да проверява и законосъобразността на акта.
Проф. Анелия Мингова:
С други думи не се лишава пътят на административния контрол, когато такъв е предвиден и не е изчерпан.

Янаки Стоилов:
Тук имам една примерна редакция, която не настоявам да я приемаме. Тя снема всякаква дискусионност.
“Съдът се произнася инцидент по административния акт относно изискванията за форма, издаден от компетентен орган, независимо от това дали актът подлежи на съдебен контрол.”
Проф. Анелия Мингова:
Валидността е общо понятие, което е свързано с нищожност в смисъл като термин. Така че конкретизацията по-скоро може да обърка отколкото да реши проблема. Ние го обсъждахме това в работната група.
Янаки Стоилов:
По въпроса на г-н Корнезов има ли допълнителна дискусия.
По тази глава има ли някакви други бележки. – Глава трета – Подведомственост.
По ал. 2 на чл. 17.
“Съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото.”
Да остане с тези изисквания.
Приемаме Глава трета.
Преминаваме към Глава четвърта. Съдилища. Заповядайте, г-жо Мингова. След това г-н Корнезов.
Проф. Анелия Мингова:
Чл. 21. Съвещание. Мисля, че не му е тук мястото. Нещо сме се объркали като сме работили. Много добре е формулирано, но систематичното му място е другаде. Да се отбележи някъде, за да видим къде ще бъде мястото му.
Янаки Стоилов:
Някъде към решението трябва да бъде.
Лобен Корнезов:
Чл. 19. ... касационния съд в състав от трима съдии, единият от които е председател на състава.”
Отмяната по 231 какъв състав ще има. (Кажете.)
Може да искаш отмяна на решение на районен съд и да решим тройния състав на Върховен касационен съд. Ако работната група го е обсъждала и нищо не е написала при отмяната по 231 какъв ще е съставът, е възможно аз да не знам. Затова просто задавам въпроса.


Проф. Анелия Мингова:
Действително се обсъждаше дали изобщо да остане компетентност на петчленни състави като орган в рамките на Върховния касационен съд. Първоначално предложението на работната група, която е внесла законопроекта, приема, че само тричленни състави могат да се формират и в случаи, в които се обжалва определение или когато те са отмяна на решение на ВКС, се разглежда молбата за отмяна от друг състав тричленен. Г-н Корнезов не посочи чл. 307. Т.е. този подход сме избрали. Няма отклонение. Да не се правят петчленни състави
Янаки Стоилов:
По Глава четвърта има ли други дискусионни въпроси? Няма. Приемаме я.
Глава пета. Страни. Представителство.
Проф. Анелия Мингова:
Аз имам една бележка тук. Ние много го мислихме това нещо.
Първо, при чл. 26. Правоспособност.
В правоспособността ал. 2- идеята е, че по принцип държавните учреждения са юридически лица и са правоспособни. А когато ние казваме, че въвеждаме още някакъв субект, който да е правоспособен, това не е точно изречение първо. Всички държавни учреждения са юридически лица. Тези, които се разпореждат с бюджетни кредити, ако са юридически лица, дали се разпореждат с бюджетни кредити е все едно. Нещо не е станало ясно.
Янаки Стоилов:
Тук работната група подкрепя текста на вносителя. Друг текст няма.
Проф. Анелия Мингова:
Така е. Това много се обсъжда в работната група и се търсеше смисъла. Много пъти се връщахме и аз не знам в крайния текст, какъвто и да е останал, дали е ясен смисълът.
Янаки Стоилов:
Не съвсем. Вие ни го кажете. Идеята е, че всяко юридическо лице е правоспособно. Или едно държавно учреждение, аз не знам дали може да има такъв случай, което няма своя правоспособност, да има някаква процесуална правоспособност. Има ли такива случаи.
Проф. Анелия Мингова:
Твърди се, че има учреждения, които не са юридически лица.
Янаки Стоилов:
И им даваме само процесуална правоспособност? Така ли?
Проф. Анелия Мингова:
И затова е излишен съюзът “и”. Това е тезата. Защото само тези държавни учреждения, които са разпоредители с бюджетни кредити трябва да са правоспособни. Тези, които не са разпоредители с бюджетни кредити може да са учреждения, но не са правоспособни.
Янаки Стоилов:
Според мен това “и” е противопоставяне на идеята на ал. 1. Защото процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право.
Ал. 2 дава едно изключение.
Проф. Анелия Мингова:
Не е така. Правоспособен по материалното право не е прокуратурата, защото не е юридическо лице.
Борислав Белазелков:
И затова тя в ал. 2 е правоспособна. Т.е. районната прокуратура не е правоспособна в материалното право. Обаче процесуално ...
Янаки Стоилов:
Но вие давате един не много точен пример, защото тя прокуратурата не е учреждение, а е орган. Защото учреждението е нещо....
Проф. Анелия Мингова:
Главният прокурор е органа, а прокуратурата и другите прокуратури са учрежденията – юридическите лица. Прокуратура само условно го използваме като орган, терминологично. Прокуратура не е орган.
Янаки Стоилов:
Всички длъжностни лица в прокуратурата действат като органи.
Проф. Анелия Мингова:
А ние говорим за юридическото лице като субект на граждански права и процесуални съответно.
Това си го поставям като въпрос, защото като четох окончателния текст да не би да остане нещо, което да не е точната ни идея.
Борислав Белазелков:
Ние приемаме, че прокуратурата се представлява пред районния съд от районния прокурор, пред окръжния съд от окръжния прокурор, пред апелативния съд от апелативния прокурор и т.н. Т.е. всички представляват все една и съща прокуратура. И ако искам вреди, примерно, от районната прокуратура, какво като не е юридическо лице, както като няма самостоятелен бюджет, защото бюджет има цялата прокуратура, а не е както е при съдилищата. Това е идеята и струва ми се, че е ясна. Ако искате по-ясна да стане.
Проф. Анелия Мингова:
Ако това е изключение от ал. 1, въпросът е тогава кои са критериите по ал. 1. За това стана дума на работната група. Някои възразяваха срещу препращането към правоспособността в материалното право. Защото от едно неизвестно препращаме към друго неизвестно.
Тези държавни учреждения, които не са разпоредители с бюджетни кредити не са правоспособни. Това става ясно. Тези, които са разпоредители с бюджетни кредити, са правоспособни. Кои са другите извън тях, които също са правоспособни. Кои са другите държавни учреждения. Освен че са разпоредители с бюджетни кредити, на какъв друг белег отговарят, та попадат в ал. 1.
Борислав Белазелков:
Ако те са правоспособни по материалното право.
Проф. Анелия Мингова:
Какво значи това?
Борислав Белазелков:
Ако са юридически лица.
Проф. Анелия Мингова:
Юридически лица – трябва да са разпоредители с кредити и да имат собствени сметки, за да бъдат юридически лица или поне така сме го учили. А ние тук казваме обърнато.
Борислав Белазелков:
Идеята е ако някой има собствена сметка, ако някой е разпоредител, и без да е юридическо лице, ще бъде правосубектен.
Янаки Стоилов:
Тук се постави въпроса и за ал. 1. дали ал. 1 е достатъчно ориентираща, защото процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право. Тук ние смесваме правоспособност и компетентност в този текст. Защото там няма идентичност по материалното право, защото един е органът, който е компетентен, а учреждението е друго, което той представлява. Ние по ал. 1 кое имаме предвид – компетентният орган или учреждението, което той представлява с неговите.
Борислав Белазелков:
В гражданския процес никога нямаме предвид органа.
Янаки Стоилов:
В ал. 1, примерът, който дадохте, говорим за прокуратурата, която е правоспособна.
Борислав Белазелков:
Която е правоспособна само цялата. Обаче и районната прокуратура, понеже си има собствен бюджет, затова можеш да се обърнеш и към нея. Но примерно общинският съвет, който е орган, ти не можеш ад съдиш общинския съвет, а съдиш общината и тогава тя ще се представлява от кмета. Няма да съдиш общинския бюджет, защото той няма собствен бюджет, нищо че е орган.
Проф. Анелия Мингова:
Кои са белезите на юридическо лице?
Янаки Стоилов:
Белезите на юридическо лице са наличие на имущество, органи, които го представляват, седалище.
Съветът по законодателството препоръчва този въпрос да се реши като отпадне. Аз не го предлагам, само съобщавам какво е становището им. Аз нямам друго предложение по този текст и не го повдигам повече.
Проф. Анелия Мингова:
Да го оставим.
Янаки Стоилов:
Аз по-скоро мисля да го приемем под условие, а ако някой нещо предложи, ще се върнем към него. Ако се появи някакъв заместващ текст или допълващ, който е по-добър, да го разгледаме.
Ако отпадне текста от това следва, че всъщност процесуално представителството винаги ще идва от този, който представи юридическото лице.
Любен Корнезов:
Да докаже, че е юридическо лице. Не е ли юридическо лице, не може да бъде страна в процеса. Чисто, ясно безспорно.
Янаки Стоилов:
Тогава ние изключваме възможността определено учреждение, ако използваме тази терминология, да се представлява – да участва в процеса непосредствено.
Светла Цачева:
Според действащото законодателство в процеса участват структури на учреждения и това е чл. 18, който дава възможност да се води процеса по място, където се намира съответната структура.


Янаки Стоилов:
Аз се питам практически какво толкова това ще промени. Ако използваме този пример за прокуратурата, вместо да се яви ръководителя на районната прокуратура, той трябва да се яви като упълномощен от главния прокурор. Това ще е разликата. Т.е. той пак ще се яви, само че по друг начин. Но тогава ще се промени подсъдността.
Смятам, текстът да остане. Ако има предложения за отпадане ще го гласуваме. За мен все пак е по-добре да има текст. Защото това ще повлияе на подсъдността. Това е само един от аргументите, но явно, че това е наложило някакво отклонение.
Г-н Корнезов, предлагате ли да отпадне.
Любен Корнезов:
Аз ще предложа в зала.
Янаки Стоилов:
Т.е. тук да го оставим.
Любен Корнезов:
Чл. 26. Всъщност е преписан текстът, който е и сега – само предвидените в закона случаи. Практически такива няма.
Борислав Белазелков:
Как да няма.
Любен Корнезов:
Аз ви казвам практически. Аз ще предложа, и тук го предлагам да се гласува, освен “предвидените в закона случаи и защита на държавни интереси.” Това многократно съм го говорил по чл. 27, но не съм го предлагал в зала.
Янаки Стоилов:
Вместо “предвидените в закона случаи” и или или.
Любен Корнезов:
“предвидените в закона случаи и защита на държавни интереси.” Т.е. служебно, когато прокурорът счита, че държавният интерес е накърнен, да може да предяви граждански иск.
Янаки Стоилов:
Някой има ли възражения? (Да.) Кажете го с две изречения.
Проф. Анелия Мингова:
Тази дискусия я водим много годни. Тя беше обект на промяна чл. 27 от 1997 г. Израз на общата идея е за ролята на прокурора в гражданския процес изобщо. Моето лично убеждение е, че законът е в състояние да прецени кога да се намесва прокурорът, а не прокурорът да преценява кога да се намесва, защото другото създава повече рискове, отколкото защита правата на гражданите чрез защита интересите на държавата. В този смисъл.
Надка Балева:
Аз подкрепям г-н Корнезов. От 1997 г. започнаха непрекъснати промени в зависимост от това харесва ли ни лицето, заемащо длъжността “главен прокурор” или не ни харесва. Ако сме удовлетворени, ние му даваме възможност да започне антиправомощия. Когато нещо не удовлетворява нашите претенции, ние орязваме неговите правомощия. А не можем ли да кажем, че не можем да лишим прокуратурата от тази възможност за преценка. Едно от изискванията е упражняване на общ надзор за законност. В крайна сметка тази функция на прокуратурата не е отменена, не е отпаднала. И с ограничението, което се предлага в този текст, ние реално орязваме неговите възможности да изпълни тази си функция.
Янаки Стоилов:
Добре, ще го гласуваме предложението.
Тези, които подкрепят предложението на г-н Корнезов да допълним “или в защита на държавния интерес”, моля да гласуват. Тук сме повече. Тогава други ще правят предложението за отпадане в залата. Така че ще го допълним.
Така се допълва алинея 3, първото изречение.
Аз имам по чл. 29 една бележка по ал. 3. за лице с неизвестен постоянен и настоящ адрес.
Проф. Анелия Мингова:
Това е за особения представител текст.
Янаки Стоилов:
Става дума за първоначалното понасяне на разноските от насрещната страна. Това няма ли опасност да осуети възможността??
Други бележки по тази глава?
Проф. Анелия Мингова:
Само за една размяна на алинеи.
Ал. 2 на чл. 33 – пълномощно, където пише. Според мен, ал. 2 на чл. 33 трябва да се премести като ал. 2 на чл. 34. Тук става дума за изрично пълномощно. Ал. 2 на чл. 33 да стане ал. 2 на чл. 34, а останалите да се преномерират.
Янаки Стоилов:
Друго има ли? Г-н Корнезов.
Любен Корнезов:
Имаме една специална така наречената “брачна дееспособност” – от 16 до 18 години, включваме ли я тук или това е под общия термин на ал. 3 “и в други случаи, определени със закон”. Просто питам и да ни е ясно включваме ли “брачна дееспособност”.
Ако може тези, които са работили текста да кажат. Чл. 32 – представители на страните, сегашния чл. 20. Нищо ново не казваме, но защо е отпаднала сегашната ал. 2 на чл. 20. Все пак тя има значение. Знам, че практиката не е богата в тази насока, но сегашната сме я сложили от 86, после в 97. Синдикалните организации и техните проблеми могат да представляват работниците и служителите. Какво пречи, че трябва да падне това. Все пак тези синдикати са затова да защитават работник, който е дисциплинарно неправилно уволнен, санкциониран. Нали затова членуват. Аз не знам защо е отпаднало. Явно е отпаднало, защото го няма.
Янаки Стоилов:
То не е имало практика.
Любен Корнезов:
Нали синдикатите са затова, да защитават работника.
Янаки Стоилов:
Да оставим тази възможност тогава.
Проф. Огнян Стамболиев:
Това, което го дискутирахме с вас преди година и нещо. Синдикатите никога не са били пълномощници, защото пълномощникът е лице, което участва лично в процеса, а всъщност синдикатите се представляват в крайна сметка от адвокати. И затова тук няма да звучи елегантно да се каже, че някой, който не може да бъде пълномощник, а синдикатът не може да бъде пълномощник, доколкото е юридическо лице, да бъде пълномощник.
Иначе могат да се представляват, естествено, но не в процеса. Там участват физически лица – адвокати, юристи и т.н.
Янаки Стоилов:
Въпросът е ако се запази този по-общ запис, дали синдикатите ще могат да изпратят адвокат, който да участва в това дело.
Проф. Огнян Стамболиев:
Ще могат. Тук се записва кои могат – адвокати, родители.
Борислав Белазелков:
Чл. 4 от Кодекса на труда, попада в други случай.
Чл. 4, ал. 2. Синдикалните организации представляват и защитават интересите на работниците и служителите пред държавните органи и пред работодателите по въпросите на трудовите, осигурителните отношения, на жизненото равнище и т.н. Т.е. те представляват и защитават интересите.
Янаки Стоилов:
Въпросът е да не би съдът да откаже да допусне представителството на синдикатите.
Борислав Белазелков:
Чл. 45 казва представителство пред съд.
Синдикалните организации и техните поделения имат право по искане на работниците и служителите да ги представляват като пълномощници пред съда. И то попада в други случай, уредени в закона. Те не могат да сключват спогодби, да признават искове. То си е детайлно уредено.
Янаки Стоилов:
Други бележки. Г-н Корнезов.
Любен Корнезов:
Чл. 31 – нищо ново, само, че е допълнено:
“Държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго.”
Аз не знам кой закон. Защо ще предвиждаме и друго някъде? При недвижимите имоти – да. Сега ние ще дадем възможност с някой друг закон някой друг да представлява държавата в гражданския процес. Областният управител като пълномощник.
Янаки Стоилов:
Може да бъде някой друг министър по друга категория дела.
Любен Корнезов:
До 1997 г. до промените само министърът на финансите представляваше държавата. След това сложихме и министъра на регионалното развитие. Никога министърът не е отишъл да се явява. Аз не знам в друг закон в момента да е възложил закон да представлява държавата. Говоря за гражданския процес, а не за другите отношения.
Проф. Анелия Мингова:
На първия въпрос става дума за пълна процесуална дееспособност в случаите не непълнолетни, сключили брак. И това е отклонение от общия принцип. Той може да се уреди тук, като се предвиди за кои искове те имат пълна дееспособност, а може да се уреди както е в действащия закон и както предлага и проекта, но систематичното му място е при брачни искове.
Любен Корнезов:
Не съм ги видял там. Но тук даваме процесуално представителство.


Проф. Анелия Мингова:
Това е действащият закон. Текстът е преписан от действащия закон. Защото систематично пълната брачна правоспособност, която е специална, е уредена на специалното й място и затова не е тук. И когато се казва и в други случаи, тези други случаи не визират пълна специална правоспособност, а визират евентуална възможност за други случаи на ограничена дееспособност.
Ние можем да видим брачния процес има ли отклонение.
Янаки Стоилов:
Мисля, че тук вече спорът не е по същество. Нека след като се завърши доклада и представи за особените производства, да видим дали се налага някакво разместване на тези текстове.
Проф. Анелия Мингова:
По другия въпрос. Гледам действащия закон. Приели сме 2006 г. една нова ал. 5 – чл. 18, нова ал. 5 от 2006 г., се предвижда, че държавата се представлява от министър, определен с решение на Министерския съвет по чл. 58, ал. 2 от действащия Закон за концесиите във връзка с дела, които се отнасят до изпълнение прекратяване на концесионни договори. Има и други закони, в които е предвидено друго представителство на държавата и затова работната група изчиства и препраща в този смисъл.
Янаки Стоилов:
Нека да има възможност повече министри да водят дела.
Г-жо Иванова, заповядайте.
Иглика Иванова:
Едно предложение, което не е подкрепено от работната група. Става въпрос за чл. 32. Понеже са се запазили по-нататък тези текстове, касаещи необходимостта всички документи, които страните отправят към съда да бъдат подписани задължително от адвокат, когато дебатирахме тази идея на първото четене, поне аз доколкото схванах целта беше в съда да влизат хора, които знаят за какво става дума.
Правораздаването не е проста работа. Трябва човек да е подготвен, а не да губи времето на съда, особено сега, когато ще въведем служебното начало, съдът ще се занимава предимно с това да обяснява на хора, които за първи път влизат в съда какво трябва да правят, как да го направят и т.н. Ако наистина това е идеята и смятаме да я прокараме през целия закон, като гледам тук представителство се предвижда.


Янаки Стоилов:
Вашето предложение с допълнението става излишно, защото вие искате родители, деца и съпруг да влизат, ако са юристи.
Иглика Иванова:
Въпросът ми беше представителството в съда да се осъществява от хора, които имат юридическо образование, които имат подготовката да го правят. Вярно е, че от една страна даваме възможност на хората не лично, а някой друг. Този друг няма да им защити правата. Ще се размият нещата, ще се проточат, после пак някой не е чул и не е разбра, основание за обжалване и т.н.
Янаки Стоилов:
Това са чувствителни въпроси. Примерно, имате едно дело за непозволено увреждане. Родителят или децата са много лично ангажирани и засегнати и ние да ги ограничим от участие, защото не са юристи.
Иглика Иванова:
Добре. Защо ще задължаваме на по-нататъшна фаза в процеса документите да бъдат подписвани от адвокат.
Янаки Стоилов:
Това само на най-високото ниво остава.
Иглика Иванова:
Каква е логиката. Ако аз съм достатъчно компетентна.
Янаки Стоилов:
Той представя само юридическите основания. Той не се занимава с доказателства.
Иглика Иванова:
Аз като дъщеря да речем, съм достатъчно компетентна да проведа делото през първа и втора инстанция през всичките му усложнения, процесуални действия, срокове и т.н., в един момент законът ми отказва възможността да продължа нататък без адвокат. На мен ми се струва, че взаимно се изключват.
Янаки Стоилов:
Това е компромисът между двете начала, за които говорим. Всяко нещо, което се конкурира с друго, може да се разглежда и като противоречие. Проблемът е къде е баланса между тези противоречия. Нека да го оставим тук класически, както е уреден. Защото все пак процесът не е въпрос само на компетентност. Той е въпрос на възможността гражданите да участват по някакъв начин в защитата на права, които много тясно ги засягат.
С тази глава можем ли да приключим.
Чл. 36. Аз искам да поставя един въпрос. Когато страна по делото си сменя адвоката. За мен този текст е много опасен, че може да се превърне в един от източниците на масови злоупотреби в процеса. Някой, който иска процесът да не се развива и има достатъчни финансови възможности, той може да си сменя адвоката за всяко следващо заседание.
Проф. Анелия Мингова:
То и сега е така.
Янаки Стоилов:
Аз не искам да бъде така.
Проф. Анелия Мингова:
Не може. Има право на избор.
Янаки Стоилов:
Този, който се е ангажирал с едно дело би трябвало да има някакъв краен момент, в който да може да се откаже от воденето на това дело. Какво означава той се е ангажирал с това дело. Водил го е, то е стигнало в една напреднала фаза и се решава тогава да се промени.
Проф. Анелия Мингова:
Винаги може да си оттегли правомощията.
Янаки Стоилов:
Би трябвало да има някаква причина.
Борислав Белазелков:
Не бива да му забраняваме на съда. И при шаканиране няма да го отложи. Не бива да му забраняваме на съда в смисъл има ситуации, в които наистина положението е такова.
Иглика Иванова:
По отношение на тези термини тук – “умоповреждане”.
Понеже работната група не го е приела.
Янаки Стоилов:
Ще сменим много от тези термини. Даже не е ясно дали това е лице, което е под запрещение или пък.
Иглика Иванова:
Този термин не е нито юридически, нито медицински и трябва да му даваме специално тълкувание.
Янаки Стоилов:
Аз имам намерение да пооправим текстовете и не ги подлагам на обсъждане тези въпроси, които не повдигат дискусия по същество, а са само за редакция.
Други бележки има ли по тази глава.Няма бележки. Приемаме я.
Преминаваме към Глава шеста. Съобщения и призовки.
Имаме два варианта: сега да прескочим някои от тези текстове, защото ще се наложи по някои от тях поне още веднъж да разискваме, и да напреднем по други
Но нека да започнем дискусията, за да се очертаят все пак възможните решения. Кой иска думата? Г-жа Иванова.
Иглика Иванова:
Тази част от проекта беше доста обсъждана и критикувана при първото четене. Мисля, че нещата са до крайност и ненужно усложнени. Много тромава процедура, безкрайни възможности, подробно описани и те в никакъв случай не гарантират, че страната по делото ще разбере, че е такава. По никакъв начин не гарантират Според мен, трябва да се изчистят много текстовете. Достатъчно е една стегната схема кой призовава, на кого се връчват призовките, къде и как.
Янаки Стоилов:
Вие имате ли отговори на тези въпроси?
Иглика Иванова:
Аз бях дала едно предложение. Тук в текстовете е много разбъркано, защото по друга схема ги бях подредила – не текст по текст, а изцяло ново подреждане. Особено с съобщението на пощенската кутия и т.н. – това са абсурди и житейски и правни. Кога как ще се доказва това нещо. Някой как и кой как се убеждава, че лицето пребивава на адреса. А това е едно от основните неща, които дава гражданския процес – връчването на книжата.
Даже още в самото начало – адрес на връчване. Съобщението се връчва на адреса, посочен по делото. Не ми е ясно какво трябва да значи това!
Когато се въведоха понятията постоянен и настоящ адрес, доколкото помня единият от мотивите беше, че на адреса, който е посочило лицето, там той трябва да може да бъде намерен от държавата и от всички нейни органи. Това е адресът, на който държавата комуникира с лицето. Дали ще е там или няма да е там, проблемът остава негов. Какъв е смисълът тогава да имаме постоянни адреси и настоящи адреси, да не говорим, че това директно се отразява на компетентността на съда. Аз посочвам някъде някакъв адрес и завеждам делото в някакъв съд което по никакъв начин не е ясно дали е свързан с ответника.
Янаки Стоилов:
Нали той има постоянен и настоящ адрес. Ищецът може да го открие на такъв адрес и той там ще бъде призован. На какъв друг адрес.
Иглика Иванова:
Но вижте текста – връчва се на адреса, посочен по делото.
Янаки Стоилов:
Докато започне делото, ти трябва да го откриеш.
Иглика Иванова:
Говоря за текста на чл. 38.
Янаки Стоилов:
Нали ищецът трябва да открие и делото трябва да започне след като е ясен адресът, а не като започне делото, да се изясни адресът.
Иглика Иванова:
Става въпрос, че когато започва делото пиша вашия адрес някъде – Търговище, ул. и №.. Защо. Това е врата за злоупотреби.
Янаки Стоилов:
Ищецът как може да напише друг адрес, освен адресът, който официално има ответника.
Иглика Иванова:
Оказа се, че може. Даваме тази възможност – адрес, посочен по делото. По настоящия адрес призоваваме или по постоянния. Това е смисълът на тези две понятия. Евентуално по место работа беше, а сега тази възможност отпада.
Янаки Стоилов:
Идеята е, че адресът по делото, който се посочва, това е постоянният или настоящ адрес.
Иглика Иванова:
Гледам тук листове, листове един след друг и в крайна сметка след цялата тази безкрайно подробна уредба делегираме всички права на министъра на правосъдието да напише и наредбата.
Янаки Стоилов:
Тук съм съгласен с вашата забележка, защото законът наистина използва термина “адрес, посочен по делото”. Посочен от ищеца. Но трябва да се каже, че ищецът посочва адреса, който е настоящ или постоянен адрес.
Иглика Иванова:
Аз мисля, че тази схема да се снабди човек с удостоверение и с достоверен настоящ адрес ще спести много повече време, отколкото да се образува някъде дело, това да се окаже, че не е адреса, защото чета 105.
Янаки Стоилов:
Ако допуснем, че ответникът живее на адрес, различен от постоянния и настоящия, дори той фактически наистина да живее и ищецът посочи този адрес, в един момент ответникът ще започне да използва възможността, че той не е там, където е.
Иглика Иванова:
И ако разбере и кога.
Янаки Стоилов:
Той ще разбере и може би точно за да не разбере, ще се опита да не бъде призован там, защото ще каже мен ме няма тук, където сте ме намерили.
Иглика Иванова:
Въпросът е, че имах случай на развод, без човекът да знае, че е разведен благодарение на такава схема на призоваване.
Мисълта ми е. В 105 сме записали следното:
“Чл. 105. Искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника.”
Значи ние трябва да намерим постоянния адрес и там да заведем делото. А тук се явява някакъв друг адрес, произволно избран.
Янаки Стоилов:
Затова се въведоха тези формално определени адреси, за да може наистина да е знайно къде ищецът да търси ответника. Ако ответникът иска друго място, той вече ще има възможност да посочи актуален адрес, на който да бъде призоваван. Така че призоваването е направено в интерес по-скоро на ищеца на това да може да започне делото. И трябва да избегнем риска да не се злоупотреби и без фактически да е призован ответника, да пострадат неговите права. Иначе ние няма къде да го призоваваме другаде освен там, където той самият е посочил че е.
Иглика Иванова:
Точно това казвам, че схемата според мен е много проста – призоваваме по постоянен адрес, ако там не може да се връчи – по настоящ, и ако не стане - Държавен вестник. Много проста схема. Изключително проста и ефикасна. Защото от друга страна ние не можем да задължаваме ищеца в продължение на месеци и години да търси.
Янаки Стоилов:
Мисля, че това трябва да го приемем. Но тук идваме пак до по-сложната задача. Приемаме тази последователност и мисля, че това трябва да се разпише. Тук е казано, че призоваването става по адреса, посочен по делото. А кой е критерият за посочения адрес.



Борислав Белазелков:
Оставете ищецът сам да си се справи с въпроса. Недейте да вкарвате ищеца в едномесечна процедура преди да може да образува делото. Защото и в момента ние накарахме хората да предявяват срещу юридическо лице иск само с удостоверение за актуално състояние. На което на всичко отгоре решихме, че важи 6 месеца, което изобщо не е вярно. Това означава, че ако се каже: съобщението се връчва по постоянния адрес, това означава да не се приеме нито една искова молба, докато няма удостоверение за постоянен адрес. По стотици хиляди дела вие ще изпратите всички ищци да ходят да намерят постоянния адрес на ответника. А той живее на горния етаж.
Янаки Стоилов:
Нека да изясним. Това винаги ли трябва да бъде придружено с удостоверение.
Борислав Белазелков:
Ако го напишем ще трябва да бъде. А така посочен, посочи го. Ако го няма лицето на този адрес, тогава ще видим какъв му е постоянния, къде е, но по 100 хиляди дела ние да събираме удостоверение по постоянен адрес, моля ви се недейте. Никъде по света го няма това нещо.
Иглика Иванова:
Аз чета текста и го разбирам по друг начин. Ако адресатът не е намерен на посочения адрес, значи произволно взет, съобщението се връчва на настоящия, а при липса на такъв – на постоянния. Т.е. явяват се три адреса възможни. Аз срещу това възразявам. Значи би трябвало по настоящия, ако не – по постоянния. Освен това, повтарям, 105 имаме предявяване на иска в района на постоянния адрес на ответника. Значи тук ще нарушим другото правило по някакъв произволно взет адрес.
Янаки Стоилов:
Как решаваме проблема между подсъдност и адрес.
Иглика Иванова:
И аз това питам.
Освен това, трябва да ви кажа, че хората са много изобретателни. Примерно, аз имам намерението да осъдя някого много бързо, соча адреса на моята приятелка, тя като съсед се подписва, приема съобщението, сроковете са изтекли.



Проф. Анелия Мингова:
Нямаме връчване на съсед. Вече не се допуска връчване на съсед. Трябва много внимателно да се прочетат всички текстове и да се види, че всеки следва от предходния.
Този първи текст, за който стана дума, действително дава възможност да се започват делата и се дава възможност реално да се извършва връчването, защото лицата не винаги стоят на постоянния и на настоящия адрес. Обратното по-скоро дава възможност да се злоупотребява с това, че е изпълнено указанието на закона за адрес, но фиктивно да се направи връчване, а лицето фактически да не може да бъде намерено там. Ако не бъде намерено на посочения адрес лицето, тогава идват другите две алтернативи. И това вече е казано кога може да стане в чл. 47. Така че текстовете следват един от друг.
Иглика Иванова:
Аз мисля, че тази формулировка със съседите въобще не е изчезнала, защото като гледаме 46, ал. 2 – друго лице може да бъде всеки пълнолетен от домашните му, или който живее на адреса. Адресът е един блок със сто апартамента.
Проф. Анелия Мингова:
Адресът не е блока.
Иглика Иванова:
Може да е наемател, който не вижда това лице. Значи допускаме трето лице, странично, извън домашните пълнолетни членове на семейство да може валидно да получи. Нека да ги изчистим наистина неща.
Янаки Стоилов:
По отношение на удостоверяване на призоваването виждаме, че са предложени
Проф. Анелия Мингова:
Това отговаряше на някакви изисквания и ние не можем да избегнем от някои от тези текстове. Ще ни наложат предпазни клаузи.
Татяна Върбанова:
Работната група, когато преработи тези текстове, предложенията са мотивирани и с изискванията на Регламент 805/2004 на Европейския парламент на съвета, тъй като той е задължителен за България, така че този начин на връчване, включително и чрез залепване на съобщения и реда, по който сме регламентирали, е с оглед осигуряване на максимална сигурност при този начин на връчване, който е предвиден, който е в съответствие с Регламент 805.

Янаки Стоилов:
Това със залепването е добре, за да се преодолее невъзможността понякога да бъде открито лицето.
Татяна Върбанова:
Във връзка с първия текст – адрес за връчване, (чл. 38) винаги и сега и винаги така е било, адресът на който се призовава ответника е този, който е посочен от ищеца с исковата молба.
Проф. Анелия Мингова:
Винаги е било така. Как ще го караме ищецът да прави всенародно издирване. Повече възможности дава това при запазена сигурност, според мен.
Янаки Стоилов:
Добре. Само някъде в текста на чл. 47 се налага да заменим “поставяне” със “залепване”, за да е ясно, че на някакво сигурно място. За мен и тук има несигурност, но едва ли има противодействие. Ако някой не добронамерено махне това съобщение.
Проф. Анелия Мингова:
Обсъждахме го. Но това не е въпрос на закон каква да бъде лепенката. Може да бъде закрепена трайно така, че да не може да се въздейства за известно време поне. Има някакви нишки не знам какви си.
Янаки Стоилов:
Използваме залепване, защото някъде се говори за поставяне, за да се знае, че трябва да има някаква сигурност на прикрепването.
Проф. Анелия Мингова:
Когато няма пощенска кутия, къде ще го сложиш.
Надка Балева:
Какво значи “около входната врата”. Вижте ал. 3 на чл. 47.
Янаки Стоилов:
Защото ако е в някакъв двор, входната врата не винаги е плътна. Искате да кажете, че това “около” е много широко понятие.
Проф. Анелия Мингова:
Може да се коригира. Може да се каже на входната врата на жилището. Въпросът е за принципа как се поставя уведомление.
Янаки Стоилов:
А “входната врата” какво се разбира.
Проф. Анелия Мингова:
На жилището на адреса.
Янаки Стоилов:
Това включва и номера на апартамента.
Проф. Анелия Мингова:
Разбира се. То и сега е така. Няма друго разбиране за понятието “адрес”.
Проф. Огнян Стамболиев:
Извинявайте, две думички бих казал. Имаме проблем наистина, но аз мисля това да бъде уредено допълнително в инструкция на министъра на правосъдието какво точно значи. Защото действително има проблем. Примерно, човек живее на село. Има си входна врата, която е с железни пръти. Тия технически подробности не са за закона.
Янаки Стоилов:
А защо, когато е пощенска кутия, не се поставя в нея, а се залепва върху пощенската кутия.
Проф. Анелия Мингова:
Понеже някой може да му отвори пощенската кутия и да го вземе. Докато при едно такова залепване не може да бъде взето.
Иглика Иванова:
В тази връзка, аз си позволявам да мисля, че е точно обратното на практика. Това е едно. И второ, когато връчваме съобщение на страна, слагаме това нещо върху пощенската кутия. Обаче само няколко алинеи по-надолу, когато става въпрос за свидетел, вещо лице и т.н. пускаме в пощенската кутия. Значи и единия и другия трябва да бъде надлежно уведомен. Или едното е сигурно, или другото е сигурно. Защо ги поставяме в различен режим? За да глобим свидетеля, че не се е явил.
Проф. Анелия Мингова:
Това има логика. Но понеже преработката беше главно върху връчване на страна и затова. После не са уточнени. А може и да помислим все пак при свидетеля не е фатално, ако не го призоват. Защото ако той не го получи няма как да го глобят свидетеля ако не се яви.
Янаки Стоилов:
А с доказване на предоставяне на съобщението с това свидетелстване трябва ли да се усложнява. Нали този, който връчва трябваше да води свидетел.
Проф. Анелия Мингова:
Това е чл. 44. Ти гледаш втори вариант. Защото сега по действащия режим трябват двама свидетели и те ги намират “кошаревски” и те се подписват. Сега има вариант дали е нужен изобщо свидетел. То е дадено като вариант. Може изобщо да отпадне.

Янаки Стоилов:
И аз това се питам. За това поставям въпроса кое е по-добре от двете. Г-жа Иванова.
Иглика Иванова:
Аз съм склонна да приема да няма свидетели, но сами при положение, че това се свърже с едни доста засилени санкции за връчителите, защото злоупотребите са големи, а санкциите са символични. А от години се знае тарифата за връчване, респективно за невръчване на призовки. Отработено е до съвършенство. В тази връзка с оглед доказването на връчване или невръчване в срок или извън него, аз продължавам да се питам, примерно тук в ал. 5 “до изтичане на една седмица от поставяне на уведомлението връчителят заедно със служител проверяват узнал ли е ответникът...”.
Да ви кажа откровено това не мога да си го представя на практика как става и как ще се докаже.
Янаки Стоилов:
Колко е времетраенето на една такава процедура в най-усложнения вариант на търсене, на залепване, на проверяване. Не трябва ли тук да се сложат някакви срокове, които за сгъстят целия този процес.
Надка Балева:
Някъде около месец.
Светла Цачева:
Идеята беше да постигнем някакво разумно съотношение, защото в момента при нередовно връчване на съобщение, процесът се забавя не в рамките на месец, а на много месеци. Делото може да се забави и година. Идеята беше да се постигне някакво равновесие и макар и забавено първото призоваване, оттам нататък вече делото тръгва и същевременно да има максимални гаранции. И затова са сложени тези месечни срокове и всички тези усложнения.
Проф. Анелия Мингова:
И затова е много описателно, но няма как.
Янаки Стоилов:
Още един въпрос поставям за призоваването по факса, телефона. То може би трябва да се запази, макар че почти не го практикувате. Да го освободим от тези условности “по изключение”. Може би трябва да се либерализира този режим на призоваване, освен ако това няма да увреди интересите.
Реплика:
Това е действаща уредба.
Янаки Стоилов:
По изключение в какъв смисъл. Тогава не трябва ли да кажем, ако лицето не е призовано по общия ред, тогава може да се призове по този начин. Т.е. да се знае в какво се състои изключението, че винаги е направен опит за призоваването му по общия ред и ако то не е дало резултат, тогава се призовава с тези средства. От страни като се чете, не се разбира, че това винаги е някакъв допълнителен начин на призоваване, ако общият не е могъл да се приложи. А излиза от текста, че той може без да е опитал прилагането на общия ред на призоваване, да реши по изключение да го призове по този.
Светла Цачева:
Никога не е имало съмнение в този смисъл, че изключение означава не съм могъл да го призова по общия ред и затова този път по изключение , еднократно се прави това.
Янаки Стоилов:
Тогава да го запишем, че ако лицето не е могло да бъде призовано – ако не е дало резултат призоваването по общия ред, тогава може да бъде призовано така. А необходима ли е уговорката в бърз и спешен случай или тя може да отпадне. Щом е по изключение, това изключение включва и бързината, така че да не правим две неопределени понятия.
А по електронен път сте изключили? (Има.) Не е в текста на изброяване на другите начини. Само ако е посочил електронен адрес.
Остава да решим въпроса за свидетеля. Остава или отпада – свидетел на призоваването.
Проф. Анелия Мингова:
Според мен, без този вариант.
Мария Кьосева (експерт):
Единственият човек, който беше на обратното мнение в работната група, беше г-жа Манолова и тя помоли това да се каже тук, че тя ще държи на това.
Проф. Анелия Мингова:
Като я няма да го защити, къде ще го държи. Ето г-н Корнезов дойде и си наложи прокурора и ще си държи.
Янаки Стоилов:
Приемаме тези текстове с една условност.
Любен Корнезов:
В чл. 47, ал. 9 където се говори, че връчването на съобщения на свидетел и вещо лице може да става чрез оставяне на съобщението в пощенските кутии, пише: свидетел, вещо лице и неучастващо в делото лице”. Питам кое ще е това неучастващо в делото лице.
И още нещо редакционно. В чл. 51, както е сега, страната можеше да бъде призовавана, да се връчват съобщения и т.н. Но вижте какво е написано сега. Дряазни ме.
“Връчването на адвокат става лично в неговата кантора или на всяко място, където може да бъде намерен.”
Той може да бъде в канцеларията на съда.
Янаки Стоилов:
Г-н Корнезов, аз предлагам точно това да запишем за адвокатите: в деловодството на съда.
Любен Корнезов:
Може да стане чрез помощника адвокат, а къде ще го намеря – естествено в кантората, а може и в съда. Защо трябва да пише точно къде?
Янаки Стоилов:
Обаче тук възникват въпроси. Едно от най-честите места, където може да бъде намерен адвокат, дори този, който е правил опити да не осъществи връчването е в съда, когато е отишъл да се запознае с дела или да върши някаква друга работа. Тогава се питам, ако той откаже, как това ще бъде удостоверено, че на него му е направено връчването.
За тези категории – за адвоката, за представителите на юридическото лице, трябва да има някакъв облекчен ред, по който адвокатът с го търсили еди-два пъти, не са го намерили, той си има кантора, няма никакъв проблем там да се остави съобщението.
Надка Балева:
Г-н Стоилов, ал.1 казва: “Връчването на адвокат става лично в неговата кантора или на всяко място, където може да бъде намерен.”
“Ал. 2. Когато в адвокатската кантора не може да бъде намерено лице, което да получи съобщението, то се прилага към делото и се счита редовно връчено.”
Тогава защо е първата част “навсякъде, където може да бе намерено.” Те няма да ги търсят.
Янаки Стоилов:
Това наистина е доста разтегливо.
Светла Цачева:
На първия поставен въпрос – трето лице, на което се връчва съобщението, е лицето, което може да бъде задължено да представи намиращ се в него документ, лице, което не участва в процеса, но по силата на процесуални правила, касаещи доказването може да бъде задължено да представи намиращ се в него документ.
По въпроса за връчването на адвокат, на всяко друго място, на което може да бъде намерен, не означава безспорно тоалетната или баня, защото ако връчителят се озове в апартамента му, няма да го издирва чак там. Имали сме предвид, идеята беше, действително да могат да бъдат връчвани книжа в канцеларията на съда, където обичайно адвокатът се намира и където сега може да откаже да му бъдат връчени книжа, защото законът трябва да урежда кое е мястото на връчване на книжата.
Янаки Стоилов:
Можем ли да изпишем изрично неговата кантора и съда, да не описваме другите неща.
Светла Цачева:
Идеята на вносителите е била, че ако той по сведения на негов колега или се е обадил самичък, се намира в община, или в затвора за предявяване на следствие или в някое друго учреждение, където ще присъства целодневно, служителят да може да го връчи и там. Това е идеята.
Янаки Стоилов:
Тогава не трябва ли да го кажем по друг начин, че връчването се извършва в неговата кантора, в съда или на друго място, посочено от адвоката.
Светла Цачева:
Не е задължително да е посочено от него. Връчителят може да бъде изпратен, да има сведения от негов колега или от служител или от друго лице. Това всъщност е един облекчен режим на връчване само по отношение на адвоката.
Янаки Стоилов:
Или на друго място, където той служебно се намира. Всяко друго място?
Надка Балева:
Има и друго нещо. Адвокатът е поставен в по-неблагоприятна позиция от страната по делото. За страната говорим на еди кой си адрес.
Янаки Стоилов:
Това е нормално да бъде така. Ще ви кажа случаи в други страни, където се издирва обвиняем по делото. Неизвестно къде е и неговият адвокат отива пред съда и казва: Аз поемам ангажимент да го намеря и да го призова да се яви на делото. Това е действителност. Там обикновено адвокатите не се използват за укриване на страните.
Любен Корнезов:
Това е за адвокат, който има пълномощно, който е упълномощен. Не всеки адвокат може това да направи.
Янаки Стоилов:
Това са редакционни уточнения.
Аз искам да поставя още проблеми - за призоваването на човек в чужбина.
Иглика Иванова:
Нека да изчистим за адвокатите. Ал. 2 на чл. 51 трябва да отпадне в този случай. Много са сериозни последиците.
Янаки Стоилов:
Момент да изясним. Какво е съотношението между прилагането към делото на призовката и нейното залепване. Ако то не може да бъде намерено, не трябва ли да му бъде оставена призовката, а не да се приложи към делото, защото той може добросъвестно да отсъства няколко дни, но се знае неговата кантора. Защо лицето, което го търси да не я остави в кантората, адвокатът ще разбере и ще се яви на делото.
Реплика:
Дадено е вариантно.
Янаки Стоилов:
Аз бих препоръчал следното. Когато адвокатът не бъде намерен, да може да му се остави съобщението в кантората, а не по цялата тази тромава процедура, която преди това е описана. Т.е. след като става дума за адвокат или даже за юридическо лице, тази процедура на залепване на съобщението може би трябва много по-ускорено да се развие, а не преминавайки през цялата тази продължителност, която е описана за общия случай.
Борислав Белазелков:
Става въпрос за следното. Действително идеята да се оставя някъде призовката не е лошо, но трябва да кажем къде или трябва да задължим всички адвокати да си сложат пощенска кутия. Но представете си една адвокатска кантора, която е облепена с тапети само защото адвокатът го няма. Ако започне тази тромава процедура по залепване заедно с
Янаки Стоилов:
Точно това казвам. Да опростим по отношение на адвокатите и юридическите лица.

Борислав Белазелков:
Но те трябва да имат пощенска кутия.
Янаки Стоилов:
Но те имат най-малко врата.
Иглика Иванова:
Много по-добре е да има 10 залепени призовки, докато адвокатът е в отпуск, отколкото той изобщо да не разбере, че е бил търсен да му се връчи нещо.
Янаки Стоилов:
Това, което решаваме тук е, вместо да се приложи призовката към делото за адвоката, да се приеме ускорена процедура тази призовка да му бъде оставена. Тя може да бъде оставена на негов сътрудник, може да бъде залепена, т.е. тук трябва по-гъвкав да бъде режима.
Надка Балева:
Това е в случай, когато няма сътрудник и не е намерено друго лице освен адвоката в кантората, в тази връзка е ал. 2.
Янаки Стоилов:
Трябва да се предвиди, че ако на следващия път не бъде намерен, тя се залепва и толкова. Той е уведомен за делото. Защото сериозните адвокати или адвокатски къщи имат си адрес, имат си кантора, имат си приемно време. При това положение след няколко дни адвокатът като мине оттам ще разбере, че е насрочено делото.
Борислав Белазелков:
При това аз имам впечатление, че нормалните адвокати си имат уговореност с призовкарите и призовкарите много добре знаят в кое време да отидат. Те ходят в приемното им време и общо взето нормалният адвокат няма да остави да не бъде намерен. Защото няма призовкар, който да си има разбирателство с адвоката и ако не го намери два дни да му лепне призовката.
Надка Балева:
В нормалните да. Но ако адвокатът, който е в много добри отношения с призовкаря и има уговорката, защо да не изпратим този номер на защитника на другата страна.
Янаки Стоилов:
Затова казваме, че той ако не бъде намерен в кантората, следващия път ад му се залепи съобщението и тогава призовкарят няма как да злоупотреби с тази уговорка.
Така се уточняваме общо взето. Още един път ще помоля да се опрости текстът в модела, който сте предложили и да се рационализира тази процедура по отношение на адвокатите и юридическите лица.
И още един въпрос, който мисля, че е лесно решим – за призоваването на лица в чужбина.
Чл. 48. Може би трябва да добавим в текста, че става дума за български граждани. Иначе как ще призоваваме чужди граждани в Държавен вестник. Как можем да презюмираме, че чуждите граждани четат Държавен вестник. Няма друг начин?
Проф. Анелия Мингова:
Това е само една дикция. Последицата не е той да бъде уведомен, а да може да се назначи представител, за да може делото да се гледа. Този вид връчване просто има други функции.
Янаки Стоилов:
Добре. По тази глава има ли други бележки. Мисля, че изяснихме въпросите.
Надка Балева:
Пише, че министърът на правосъдието издава наредба, с която урежда процедурата по връчване, неговото удостоверяване и образци на съобщенията.
Реплика: Четете стария текст.
Янаки Стоилов:
Чл. 55..., с която утвърждава образците на всички книжа. Никакви процедури не урежда.
Да погледнем и чл. 50 – за търговците, защото това е също важно. Там са във варианти. Аз мисля да се приложи това като с варианта за адвокатите. Отива се да му се връчи призовката и ако това е безуспешно, тогава при следващото посещение му се залепва в седалището и толкова. Ако това не е някакво фиктивно дружество, защото има много дружества, аз които има някакъв адрес, а няма нищо. Говорим, ако няма на кого да бъде оставено, тогава се залепва.
Приемаме ли това като насока на работната група? (Да.)
Други въпроси за призоваването няма, нали?
Приемаме с необходимостта за отразяване на направените уточнения.
Глава седма. Срокове и възстановяване на срокове.
По сроковете имате ли бележки. Г-жа Иванова.
Иглика Иванова:
Аз имам предложение за отпадането на чл. 57 и мотивът ми е бил един единствен – начина на броене на сроковете. Чл. 60 по окончателния вариант. Тези правила ги има в ЗЗД. Защо трябва да преписваме цял раздел от един закон в другия закон, не ми е ясно. Става въпрос за начин, по който се броят сроковете, независимо дали са процесуални, материални или каквито и да е. И няма разлика.
Надка Балева:
Няма. Но има нещо друго. По реда на ГПК се гледат не само спорове въз основа на ЗЗД. Струва ми се, че е редно да си остане и в процесуалния закон разписа за изчисляване на сроковете.
Янаки Стоилов:
Други бележки по сроковете? Няма. Остава така, както са предложени.
Глава осма. Такси и разноски.
За размера на цената на иска.
Аз ви предлагам да си запазим класиката. Аз не го разбирам това нещо. Цената на иска трябва да отразява общо взето това, което реално е материалният интерес. Той си е оценката на имота. Защо друг критерий.
Борислав Белазелков:
Народното събрание да свърши работата на Министерския съвет. Вместо Министерският свет да си определи ниска такса, Народното събрание да определи ниска база. Така че базата нека да си е реална, а Министерският съвет каквато такса иска такава да си определя. Защо ние трябва да намалим базата, за да си намали таксата.
Янаки Стоилов:
Ние не определяме конкретния размер, а даваме условията върху която той се определя. Ако трябва да кажат 15-20 или 30%.
Мария Кьосева (експерт):
Този текст много дълго беше обсъждан в работната група и основно се включи г-н Янев. Първият вариант всъщност е варианта около който се обедини работната група. Включени са освен правото на собственост, вещни права, т.е. редакционно текстът е по-точен. Остава проблема с една четвърт. Затова са предложени двата варианта.
Янаки Стоилов:
Освен това, ние говорим за размер на цена на иска. А таксата е винаги някакъв процент от цената на иска, а таксата винаги е някакъв процент от цената на иска.
Взимаме първи вариант.
Има друго, което е свързано с таксите. Ние го обсъждахме в други законопроекти този проблем. В чл. 73 – за размера на таксите. Таксите са прости и пропорционални. Мисля, че е удачно да въведем някакъв таван на пропорционалните такси. Защото при някои много скъпи искове може да се окаже трудно тяхното водене. Той после нека да си плаща всичко но ако става дума за големи размери дали да няма някаква максимална такса или смятате, че може винаги таксата да е пропорционална.
Борислав Белазелков:
Единственото съображение да няма тавани е, че ще започнат от една зона нагоре.
Янаки Стоилов:
Искате да кажете, че може да се злоупотреби с воденето на дело.
Борислав Белазелков:
Нали затова се отхвърли иска срещу отговорността на държавата. Той си плаща таксата за отхвърлената част, за да не се изхвърля. Само това е идеята.
Янаки Стоилов:
За присъждането на разноски. Тук има два варианта. Защо да не се включат в разноските адвокатското възнаграждение – таксата.
Борислав Белазелков:
Не това е разликата. Разликата е друга.
Мария Кьосева (експерт):
Два варианта са. На с. 47, ал. 7 има два варианта.
Янаки Стоилов:
Защо не се придържаме към класическото, че разноските включват хонорарското възнаграждение и таксата, а само едното.
Борислав Белазелков:
Защото освобождаването от разноски е за сметка на бюджета на съда, а правната помощ е само адвокатското възнаграждение и тогава защо разноските ще отиват в Агенцията за правна помощ. Затова трябва да се приеме втория вариант. Защото вторият вариант казва: Когато си получил правна помощ, ти си получил само адвокатски хонорар, но разноските, ако обичаш, от съдебния бюджет са извадени. Защо ще вадим от съдебния бюджет нещо, което не е платил.
Янаки Стоилов:
Значи приемаме втория вариант.
За разноските. Г-жа Иванова.
Иглика Иванова:
Съдът определя депозит за вещо лице. За да направи вещото лице експертизата, представяме с молба квитанцията за внесения депозит. Т.е. всичките документи по делото са своевременно. Какво правим? Защо първо трябва да ги описваме още веднъж. Значи трябва да имаме по още едно копие, което е просто безсмислено. И да претендираме, съдът няма да присъди нищо повече от това, за което вече има представен документ.
Светла Цачева:
Първият аргумент е за бързина при постановяване на съдебното решение. Всички сме заинтересовани то да се постанови бързо. Има случаи, в които едно сравнително просто от фактическа или правна дело съдържа толкова томове, в които са разположени на различни листове разноски, че съдът губи повече време, за да изчисли и да намери разноските по делото. Лично а мен се е случвало многократно. Идват вещни искове, които са няколко тома и аз ровя в рамките на няколко часа, докато издиря всички квитанции, за да ги събера и да изчисля разноските.
Янаки Стоилов:
Ако те ви представят списък, не се ли налага пак да търсите квитанциите.
Светла Цачева:
Разбира се, че ще се проверят. Но в този списък е написано: таксите за държавни разноски са на с. 3 по гражданско 356. Адвокатът знае. Той е приложил тези книжа по делото. За адвоката не съставлява трудност да приложи този списък.
Янаки Стоилов:
Това наистина е едно повторно предоставяне на същите документи. Защото той веднъж го е предоставил при искане на процесуалното действие, после трябва да го предостави и на финала.
Светла Цачева:
Не е необходимо да го предоставя. Той може да го опише. Текстът вие ще прецените дали да падне или не.
Надка Балева:
Ако не е внесена държавната такса, ако не е внесено определеното от съда възнаграждение за вещо лице, няма да му бъде предадено делото възложено му за изготвяне на експертиза.
И още един аргумент. Не във всички случаи вторият екземпляр от документите остава в адвоката.
Светла Цачева:
Текстът означава само едно. Моля списък какви разноски сте направили. Вярно е, че съдът не дава ход на делото, ако не е внесена държавна такса, но пък и съдът не проверява при представяне, на второ и трето пълномощно по едно и също дело, по което има допълнително внесени суми не са пречка за разглеждане на делото. Така че съдът не проверява тези пълномощни.
Янаки Стоилов:
Можем ли да приемем компромисния вариант за представяне на списък за разноските без да ги доказва повторно. Ако има някакво съмнение в съда, той ще провери по делото дали са налице.
Проф. Анелия Мингова:
Ако изисква документите, това означава задължение страната да си доказва вноските. Съдът е длъжен да ги присъди, ако прецени, че са направени.
Янаки Стоилов:
Идеята е, че тя самата вече е представила доказателствата за направените разноски, а само обобщава списъка, за да улесни съда в това да не пропусне някои от тези разноски. Ако съдът има съмнение, той да си ги провери.
Светла Цачева:
Ако разрешите само две думи.
Ако обърнете внимание на последното изречение, всъщност това е основния смисъл на текста. По делата най-редовно адвокатите претендират или страната претендира разноски, след това обжалва определението в частта му за разноските и за нас като съд действително е тежко да изчисляване и да губим време, което може много по-рационално употребено в изчисляване на разноски. Нека страната бъде любезна да си изчисли разноските и да представи списъка и да изгуби правото на обжалване, ако не представи твърдение поне, че разноските са в размер Х. Иначе пристигат молби: Моля изчислете разноски!
Янаки Стоилов:
Да отпаднат думите “заедно с документите, които ги доказват”. Останалата част от текста остава.
Мария Кьосева (експерт):
Друг проблемен текст е 84 – в три варианта.
Янаки Стоилов:
Може би трябва да възприемем принципа, че за всички частни интереси за защитата се заплащат разноски.
Мария Кьосева (експерт):
Гледаме втори вариант, където са изключени частните държавни вземания и права върху вещи частна държавна собственост, респективно общинските по т. 3. Това, което препоръча Съветът по законодателство. Те препоръчаха този вариант с оглед равнопоставеност на страните в процеса, защото става дума за частни вземания и частна собственост в държавна.
Янаки Стоилов:
Има ли възражения срещу този вариант. Няма. Приемаме го.
С това приемаме Глава осма.
По Глава девета. Глоби. Този въпрос можем ад го оставим за залата. Той не е толкова юридически и могат и други хора да се включат в тази дискусия.
По глобите има ли някакви бележки.
Иглика Иванова:
Чл. 95 по вносител, който става чл. 92.
Когато се обжалва дадена глоба – всяка една глоба като правило се обжалва, има няма защо се обжалва, което блокира процеса с месеци, защото цялото дело отива в по-горния съд и докато съдът не се произнесе, докато не се върне, тепърва ново насрочване, нови дати, нови призовки – цялата сложна процедура, която записахме преди малко. А всъщност нищо не пречи материалите, касаещи налагането на глобата и нейния размер да бъдат отделени и пратени в по-горния съд да се произнесе и с това да не се пречи на продължаването на делото. От една страна, обикновено глобите се налагат тогава, когато не са спазени някакви срокове, когато умишлено се протака процесът. И сега даваме още една възможност на същата тази страна да протака.
Янаки Стоилов:
Какво конкретно се предлага?
Иглика Иванова:
Предлагам обжалването на глобите с частна жалба, без това да спира разглеждане на делото. Подобно нещо е със съдия изпълнител – не праща цялото изпълнително дело, прави копие само на това, което касае обжалването и само това отива в съда. По подобен начин може да се подходи и тук. Само протокола и документите, които са причинили налагането на глобата, само тази част в заверени копия отива в по-горния съд, а в това време насрочва и съответно си върви делото нататък.
Борислав Белазелков:
Ти си абсолютно права, но редът за частните жалби е същия. Т.е. по частни жалби не ходи цялото дело. Естествено, че и по глобата няма да ходи цялото дело. След като се казва, че е с частна жалба, значи по този ред върви. Няма да върви цялото дело. То не се спира. Няма смисъл заради глобите да възпроизведем, още веднъж да напишем същия ред по частните жалби. Просто препращаме към същия ред.


Иглика Иванова:
Има ли обжалване на глоба, съдът въобще не гледа делото – делото не е в съда, то е в по-горния съд, дори на насрочената дата в списъка делото ви го няма и се казва, чакаме да се върне делото и тогава насрочваме нова дата. Това е на практика положението.
Янаки Стоилов:
Тогава може би да кажем: По реда на частните жалби, без да се спира разглеждането на делото. Нека да го кажем, за да е ясно. Явно, че има някаква практика, която е различна и ако остане текстът същия, няма да променим тази практика.
Иглика Иванова:
Мисълта ми е, че има частни жалби, които в зависимост от това дали ще бъдат уважени или не, могат да се отразят на по-нататъшния ход на делото и на решението му по същество. Това, което касае глобата по никакъв начин не касае предмета на делото. Затова няма защо да даваме възможност да се шаканира.
Борислав Белазелков:
Няма нужда да възпроизвеждаме целия ред. Ние сме го препратили.
Янаки Стоилов:
А защо това става обратно сега.
Борислав Белазелков:
Защото понякога става обратно. Защото така някой решава, защото му е по-лесно. Но ние със закона да се борим срещу порочна практика?
Янаки Стоилов:
Отбележете го това и ако се налага да се види.
Г-жо Балева, заповядайте.
Надка Балева:
Чл. 88 по предложението на работната група.
(1) Съдът налага глоба на връчител, който е връчил неправилно съобщението и т.н.
Не следва ли да се конкретизира, че става въпрос за връчител извън служителите на съда. (За всеки връчител.)
Янаки Стоилов:
Защо трябва да изключваме някой.
Надка Балева:
Защото той е в по-особени правоотношения със съдията и с председателя на съда.

Янаки Стоилов:
Към него по-тежка отговорност ли да се предяви. Това ли имате предвид.
Надка Балева:
Той отговаря дисциплинарно за тези нарушения при изпълнение на служебните му задължения.
Янаки Стоилов:
Трябва да предвидим тогава някакъв допълнителен състав като алинея. Той не е длъжностно лице. В Закона за съдебната власт не помня дали там се реши този проблем.
Надка Балева:
Служители на съдебната администрация са и те.
Янаки Стоилов:
Запомнете за дисциплинарната отговорност да има специално налагане на дисциплинарни санкции, освен на глоби. Там глобите може и да са по-високи. Тук единствено можем да предвидим размер на глобата за лице, което по занятие се занимава с връчването.
Надка Балева:
В Кодекса на труда има ли предвидена санкция работодателят да наложи дисциплинарна отговорност с глоба.
Председателят на съда назначава този служител.
Янаки Стоилов:
Ако искате напишете един допълнителен текст за тези и ще го включим. Като квалифициран състав да бъде глобата.
Борислав Белазелков:
Първоначално размерът на глобата беше определена от 50 до 1000 лв. То е за всяка глоба, а не само за този вид. И в рамките на един широк диапазон съдията може конкретно да преценява глобата и да казва каква да бъде на служител и каква да бъде на друг. В рамките на един широк диапазон за всеки конкретен случай винаги може да се намери подходящият размер за глоба. Защото един частен съдебен изпълнител, който се очаква да бъде доста богат човек, една глоба от 50 лв. ще е нищо и една глоба от 300 лв. ще е пренебрежима.
Янаки Стоилов:
Вие това сте предложили.
Борислав Белазелков:
По вносител беше 1000, а после се намали на 300. Но не може един за най-дребно нарушение глобата да е 200 лв., а когато е за каквото и да е разпореждане на съд, въобще съдът да не може да наложи глоба 1000 лв. Не знам, преценете. Но нека да има един широк диапазон, за да може съдията да преценява в конкретния случай с оглед на личността на извършителя какво ще бъде наказанието. Защото все пак това си е наказание.
Янаки Стоилов:
Аз ви предлагам там, където се определя размерът на глобата, да останат тук тези размери, но в случаи, когато нарушението е довело до съществено засягане на права за удължаване на делото, тогава трябва да отидем към големите размери. Т.е. да има една допълнителна алинея, освен 91 за общия случай, който в много случаи няма да се отрази. Примерно, неправилно му е връчил, но му я е връчил, но ако пък въобще не е пожелал да му я връчи, е нещо много различно и затова там трябва да предвидим в горните размери и тогава глобата да бъде. В случая еднакви ли ще са последиците по 88 – на връчител, който е връчил неправилно съобщението, но го е връчил.
Надка Балева:
Другият се счита нередовно призован. Дали е правилно или неправилно и дали въобще не е връчено.
Янаки Стоилов:
Той не е установил надлежно връчването. Не може да представи документ. Но това ще кажат колегите от практиката дали това става. Връчителят може да не е удостоверил връчването, но да го е направил. Е страната, на която е направено връчването може да не се позовава на това, че служителят не е удостоверил. Но ако се констатира, че той не е осъществил връчването, да се глоби поне с 50 лв. Даже съдията е длъжен да го направи.
Затова ви предлагам да се напише една втора алинея за тези утежнени случаи и там санкцията да бъде оттам нагоре – от 300, като може минимумът да е и 150, но той достига до 1 000- 1 500 в тия случаи.
Моля запишете втора алинея, която да е квалифицираща.
Борислав Белазелков:
Кажете му от 20 до 1000 и тогава той ще знае какво да прави. Това е цял съдия, който ако не знае колко да е глобата, тогава не знам кой по-добре ще знае.
Янаки Стоилов:
Добре, да се направи и ал. 2, която да започне от 100-150 лв. и да стига поне до 1000 лв., както е дадено.
Преминаваме към следващата глава.
Иглика Иванова:
Имам още една бележка. По чл. 93 на работната група.
На т. 1 има няколко въпросителни. Какво значи това”
Проф. Анелия Мингова:
Само заради препратките, да се проверят препратките.
Иглика Иванова:
Чл. 85-88 от кой закон. (От този закон.)
Мария Кьосева (експерт):
Като не е посочено нищо, значи от този закон.
Иглика Иванова:
Защо има такава голяма разлика между глобите – примерно пропуските за връчването, които току-що обсъждахме – от 50 до 1000, а тук са от 50 – до 300 лв.
Янаки Стоилов:
Нали затова говорихме досега, че това ще остане ал. 1 като основен състав, където са по-леките нарушения, а за по-тежките ще се направи алинея втора.
Иглика Иванова:
Тук говорим за глобите и за принудително изпълнение. По чл. 93.
Мария Кьосева (експерт):
Те са уеднаквени двата текста, затова е паднала границата. И двата случая е предвидено от 50 до 300 лв.
Иглика Иванова:
Много е ниска границата. Тук трябва да се качи.
Янаки Стоилов:
За правната помощ имате ли бележки?
Иглика Иванова:
За чл. 86, за нова т. 5 бяхме предложили служебните защитници да не бъдат задължавани да внасят такси и групата не го е приела това предложение. Служебният защитник откъде ще вземе пари, за да внесе таксата и той не може да осъществи задълженията си. Служебният защитник да бъде освободен. Има отсъстваща страна и служебен защитник Асо вие задължите служебния защитник да внесе лични средства, за да плати държавната такса, как ще стане, на какво основание, кой ще му ги плати на него. Говоря за граждански процеси.
Янаки Стоилов:
Ние не сме в наказателния процес. Той е особен представител, какъв служебен защитник.
Борислав Белазелков:
Представителят не дължи.


Иглика Иванова:
При всички случаи това би трябвало да бъде адвоката. Разбирате ли колко е абсурдна ситуацията. А в момента, в който той не я внесе, утре носи отговорност защо не е защитил интересите на лицето, което представлява.
Янаки Стоилов:
Значи има две различни опасности. Едната е, че в единия случай той никога няма да се явява, за да не плаща, а в другия, винаги този, който е назначен за служебен защитник може да каже: Аз защо ще се явяват, като трябва и да си плащам за тази работа.
Проф. Огнян Стамболиев:
Страната е тази, което плаща разноски за вещо лице, държавни такси и т.н. А за служебния защитник, една ли ще има толкова луд съд, който ще осъди служебният защитник да внесе такса. Но може би ще има луди съдии.
Янаки Стоилов:
По правната помощ бележки няма. Ние този въпрос го обсъждахме не отдавна.
Глава единадесета. Аз нямам предложения и въпроси.
Преминаваме към Исков процес.
Аз вече съм на производство пред първа инстанция.
До дял втори ( с. 68) има ли въпроси?
Мария Кьосева (експерт):
Глава тринадесета. Основно производство.
Проф. Анелия Мингова:
Имам само една бележка. В доклада не са нанесени препратките да съответстват – специално за конституционното начало. Да не объркаме там. Не е нито 222, нито 223. Става дума за чл. 133.
Янаки Стоилов:
Чл. 133 по първоначалната номерация ли. (Не, по окончателната.) Ние не сме стигнали дотам.
Нека да ги проверят. Важен е въпросът, макар и технически. Но не мога да отговоря сега.
Преминаваме към Дял втори. Основно производство. По глава Искове има ли въпроси? Няма.
Преминаваме към Районния съд. Има ли бележки?
Проф. Анелия Мингова:
Няма бележки.


Янаки Стоилов:
Аз имам по чл. 133 на работната група. Последици от неподаването на отговор и уговорката “освен ако пропускът се дължи на уважителна причина”. (с. 80 от доклада)
Тук много разтегливо е и това може много дълго да забави целия процес.
Борислав Белазелков:
Това е наш пропуск Ние навсякъде приехме “особени непредвидени обстоятелства”.
Янаки Стоилов:
Нека да го стесним.
Борислав Белазелков:
Заменяме го със “се дължи на особени непредвидени обстоятелства”.
Янаки Стоилов:
По чл. 140. Разглеждане на делото. Да включим тук и медиацията в ал. 3.
Мария Кьосева (експерт):
Нататък в текстовете ги оправихме, за да бъде по-конкретно и в последващи текстове сме използвали понятия “медиация и други способи за уреждане на спора”. Уточнихме го, но тук е пропуснато. Ще ползваме един и същи термин навсякъде.
Янаки Стоилов:
По чл. 147. Тук след “своевременно” може би трябва да се добави
“с исковата молба или с отговора по нея”.
За протоколите и времето на тяхното запазване, може би звукозаписите по-кратко време да се пазят.
Борислав Белазелков:
Оказва се, че има огромен масив от данни. И ако се преклодира възможността за поправка на протокола, защо да се пази.
Янаки Стоилов:
Това казвам. До тогава да бъде срока за запазването им. По-краткия срок.
Иглика Иванова:
Става въпрос до съставянето на протокола и три дневния срок за това. Чл. 150.
При положение, че в този протокол трябва да се запише същността на изявленията, исканията, изказванията, показанията на свидетелите, абсурдно е това да стане след три дни. Нямам представа по другите съдилища, но в Софийския районен съд нормално се гледат по десетина дела на ден. Кажете ми как съдът след три дни ще помни по 20 дела какво са казали свидетелите. Заедно с това, че протоколът е доказателство за всичко това, което се е случило на съдебното заседание, но на практика и на теория протоколът се съставя в съдебното заседание. Трябва да се даде една възможност, примерно 7 дни, да се предостави на страните те да възразят и т.н. Изключено е съдържанието да бъде възпроизведено за три дни. Изключено е на практика. Затова вместо такива абсурдни хипотези да ги утвърждаваме в закона, нека да се съобразим с това, което е реално. Да не говорим, че имаше една много положителна практика преди години – протоколите се съставяха по един за всяка страна и го получаваш в момента в който заседанието приключи. И ако има някаква непълнота, можеш да реагираш веднага. Но да не стигаме до крайности, въпреки че тук се чу за размножителната техника какви са й възможностите сега. Просто няма съд, който да си пише протоколите след няколко дни.
Янаки Стоилов:
Протоколът се изготвя в срок до 3 дни, а може и по-рано и може да се оспорва до 7 дни.
Иглика Иванова:
Как след 3 дни за 20 заседания съдът ще възпроизведе показанията на свидетелите. Протоколът се изготвя веднага след съдебното заседание. Едно е да се състави, друго е да се размножи и разпространи. Аз правя голяма разлика между това. Съставянето на протокола е това, което в момента се пише. А за три дни протоколът може да се напудри и фризира отвсякъде. Как ще стане на практика.
Янаки Стоилов:
На нас ни са необходими по 3-4 дни, за да се свали, ако са пълни протоколите.
Татяна Върбанова:
Може ли само да погледнете съставяне на протокола под диктовка на председателя, което и сега се извършва на съдебните заседания, в което се разглежда съответното дело, а изготвянето в три дневен срок от заседанието, ако има някакви съкращения, ако секретарката неправилно е записала имена на страни и т.н. Съставянето е в момента на заседанието в залата.
Иглика Иванова:
Между съставяне, изготвяне и проверка за различни понятия.
Татяна Върбанова:
Точно затова съставя се на съдебното заседание под диктовка на председателя, а изготвянето на протокола
Иглика Иванова:
А каква е разликата между съставяне и изготвяне?
Татяна Върбанова:
Разбира се, че има разлика.
Иглика Иванова:
Каква е? На нормален български език да съставиш нещо и да го изготвиш за мен е едно и също.
Борислав Белазелков:
Въпросът е за официалния протокол без печатни и правописни грешки, с верни имена с подписа на председателя и секретаря и това винаги е било така и така и по действащото право.
Иглика Иванова:
Това че действащото право от 1952 г. насам знаци, че не сме мръднали наникъде. Защо пишем нов закон, ако ще утвърждаваме това, което действа от 30-40 години насам. Нали смисълът на новия закон е нещата да съответстват на новата обстановка и евентуално да се подобрят.
Янаки Стоилов:
Всъщност ние не трябва да се интересуваме от допълнителните технически термини върху протокола, които могат да уточняват някои неща в него или пък да махнат нещо, което е излишно и затова може би във второто изречение ние трябва да фиксираме, че тридневният срок е срокът, в който той се предоставя на страните. Нас не ни интересуват действията на съдията между съставянето на протокола и предоставянето на страната. Така че няма да има изготвяне, а той се предоставя на страните в срок от три дни от заседанието. Това е идеята.
Така се удовлетворява вашето искане, г-жо Иванова.
Друго по тази част?
Преминаваме към доказателства. Аз имам един въпрос за свидетелите за провеждането на разпис.
Борислав Белазелков:
Мога ли да повдигна преди това един въпрос.
Вносителят искаше да се ограничи, т.е. да се намалят ограниченията на свидетелските показания, защото първоизточника, от който са взети тези ограничения отдавна си ги е разширил. Т.е. тези увеличения са взети от 18 век от Италианския процесуален кодекс. Вече в Италия са изоставени тези ограничения, защото се установява от практиката там, че възпитаването на страните да изготвят документи просто не върши работа, тъй като целта им е била тази. И сега ние всъщност ограничавайки свидетелските показания всъщност ограничаваме възможността да се търси истината. Действително има проблеми.
Въпросът е да се възприеме това, което вносителят е направил. Да останат само до т. 3.
Янаки Стоилов:
Аз мисля, че вариантът на работната група е по-добър, защото в края на краищата трябва да има някакъв компромис между установяването на фактите и развитието на процеса. Сега той ще сключва някакъв договор на висока стойност за 20-30 хил. лв. и ще води свидетели, за да спорят имало ли е или е нямало такъв договор.
Аз не знам да има някаква директива, която да определя формата на доказване по националното право.
Бончовски:
Би имало проблем, ако има един ред спрямо български граждани и друг ред спрямо чуждестранни граждани. А ние имаме единен ред - това, което се отнася за чужденеца, се отнася и за българите.
Мария Кьосева (експерт):
Всички депутати бяха за текста на работната група.
Бончовски:
Освен това практиката на Италия е може би най-критикуваната изцяло в Европейските съюз. Така че на да ли е добре да взимаме примери от една система, която се критикува от цялата система.
Иглика Иванова:
Аз се връщам малко на чл. 156. Доказателствено искане за свидетели – ал. 2.
Страната трябва да посочи трите имена и адреса на свидетеля. Каква стойност има това нещо. Значи ли, че след това свидетелят не може да бъде заменен с друг. И ако няма да бъде призоваван от съда с призовка, какъв е смисълът да му бъде сочен адреса. Ако в един момент в хода на делото възникне необходимост да се поиска свидетел, но не му знаеш трите имена и точния адрес, ненужно ще се протакат нещата.
Янаки Стоилов:
Какво предлагаш.
Иглика Иванова:
Да се допусне възможността и при довеждане.
Проф. Анелия Мингова:
Има го малко по-назад.
Иглика Иванова:
На едно място да ги сложим, защото така излиза, че е разпиляно малко.
Проф. Анелия Мингова:
Общите правила са разпилени.
Янаки Стоилов:
Страните могат до доведат допуснати свидетели без призоваване. Добре. Нека да се огледа дали не трябва да се направят последователно. Иначе въпросът е решен. Систематично да се погледне дали да бъде там.
Татяна Върбанова:
Да бъдат допуснати свидетелите, но не е без значение за другата страна. Искате да кажете, че другата страна не трябва да знае вие кои свидетели искате да бъдат допуснати.
Иглика Иванова:
Това е възможна тактика и понякога се прави, за да не се въздейства на свидетелите. Но има и нещо друго. Просто вие в момента не знаете от десетимата души свидетели, които биха могли да дойдат, кой точно ще ви свърши най-добре работа и кой би могъл да дойде и т.н. И вие не му знаете адреса в момента. Напълно допустимо е, напълно нормално е. Ако това е условие за допускане, не ми се струва оправдано.
Янаки Стоилов:
А в кой момент или трябва да се иска той да бъде допуснат.
Иглика Иванова:
Мисля, че трябва да се иска допускане на 2-3-5 свидетели за установяване на еди-какви си обстоятелства, а само ако се търси призоваване чрез съда, тогава да се посочат трите имена и адреса за призоваване. В противен случай, ако страната води свидетеля, самоличността му се снема на заседанието.
Борислав Белазелков:
Има разум, но не бива да се възприема по начина, по който се казва. Действително да се иска адрес на свидетеля, при положение, че ще го водя, е в повечко. Но да се иска допускане на неизвестен свидетел на разпит, това просто е срещу интереса на другата страна. Тя трябва да знае кой ще бъде разпитван като свидетел.
Няма пречка да се напише, че в искането за допускане на разпит на свидетел страната посочва за кои факти ще бъде разпитван, трите му имена, а когато иска призоваването му и адрес.


Иглика Иванова:
Добре, но ако по някаква причина допуснатият свидетел може да се яви, значи ли това, че трябва да се прави ново искане, да се сочи нов свидетел и това да стане основание за отлагане на делото.
Борислав Белазелков:
Имате ли случай колега да водите друг свидетел и съдът да ви откаже замяната.
Иглика Иванова:
Нямам, но няма и такъв текст в закона. Дали е естествено.
Борислав Белазелков:
Има ли съдия, който да е отказал.
Иглика Иванова:
Сега нямате този ограничителен текст.
Янаки Стоилов:
От текста обаче не следва това. Защото е казано: “Страните могат да доведат допуснатите свидетели...”.
Излиза, че той първо трябва да има решение за допускане и после да го доведе, а не след като го доведе, той да стане свидетел. Добавете го, за да стане ясно, че тази гъвкавост е възможна. Да не се окаже, (че винаги решението да допускане винаги предшества другото действие. Защото той може да извърши фактическото действие на довеждането и тогава да иска да го допуснат.
Надка Балева:
Мисля, че няма да има проблем, защото никъде няма разпис на допуснат от предходното заседание свидетел. Има едно обобщаващо на допуснатия свидетел, без да се прецизира кога. И е нормално, че той ще бъде допуснат, за да бъде разпитан.
Не приемам това, което г-жа Иванова казва, да не се сочат имена, с оглед това да се запази.
Янаки Стоилов:
Само да не се сочи адреса.
По 171 за провеждането на разпит не трябва ли да предвидим да не присъстват другите свидетели при разпита, за да не се влияят от показанията си.
Борислав Белазелков:
То е казано. Свидетелите, които още не са дали показания, не могат да присъстват при разпита на другите.



Бончовски:
Те винаги могат да се разговорят навън, но е важно да не чуват какво става в залата. Когато се прави след това справка, когато се прави кръстосан разпит, защо да слушат какво се говори предварително.
Борислав Белазелков:
Стандартната процедура е тази: не разпитаните стоят вън, а разпитаните стоят вътре, защото ако аз пусна разпитаният вън, все едно неразпитаният е чул, защото отива и му казва. Разпитаният стои в залата.
Надка Балева:
Разпитаният седи в залата, ако съдията не му разреши да излезе. Защото той, излизайки от залата, той уведомява кои са въпросите, на които се набляга и какъв отговор трябва да даде. Защото примерно, аз казах еди-какво си и ти да не изпаднеш в противоречие с мен.
Борислав Белазелков:
Затова стандартната процедура е разпитаните да стоят в залата, а неразпитаните да стоят от вън.
Янаки Стоилов:
Ясно, така остава текстът.
Аз ви предлагам да стигнем до вещите лица.
Иглика Иванова:
Може ли по 174. Имаме предложение текстът за очна ставка да отпадне. Моето дълбоко убеждение (чл. 185 – очна ставка) е абсолютно безсмислен институт. Практиката сочи, че всеки казва: Аз казвам истината, аз си потвърждавам думите. И това е резултатът от всяка очна ставка. Аз не съм видяла зад гърба си да се случи нещо друго. Абсолютно безсмислено въвеждане на един не действащ, безрезултатен институт, чужд на гражданското право. Нищо няма да постигнем по този начин. Само губим времето на съда и на страните, и на свидетелите и т.н.
Янаки Стоилов:
Добре. Нека да остане. По-нататък.
Аз имам една бележка по 194
Чл. 194. Ако съдът се е произнесъл по оспорването на документ да го задължим да изпраща това на прокурора, защото все пак след като се твърди, че този документ е оспорен, нека да го пратим на прокурора да се произнесе по този въпрос.
Борислав Белазелков:
Чуйте какво пише в ал. 2 на чл. 194.
(2) След проверката съдът с определение признава или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински.
В ал. 3. “Съдът може да се произнесе по оспорването на документа и с решението на делото.”
Тогава няма ли да го изпрати на прокурора.
Борислав Белазелков:
Чак като влезе в сила. Чак като влезе в сила решението, иначе не може да го провери в горната инстанция.
Горната инстанция какво да прави в момента.
Надка Балева:
Тук има нещо друго. По ал. 2 е предвидено изпращане на документа само, когато става дума за произнасяне с определение. Но съдията не се е произнесъл с определение. Произнася се едва в решението си. Тогава за него не е предвидена тази задължителност.
Борислав Белазелков:
Да, защото ще почакаме да влезе в сила.
Надка Балева:
Определението не го изчаква. То може да бъде обжалвано с частна жалба. Има неравнопоставеност.
Иглика Иванова:
Аз мисля, че ако съдът констатира евентуално нещо, дори индикации да има за неистинност на документа, е много по-удачно в този момент той да сезира прокурора, а не да изчакаме да мине през трите инстанции, след което да се задейства прокуратурата и след което евентуално всички решения да паднат и производството да се върне обратно от начално, защото е констатиран по надлежния ред неистинност по документа. Защо трябва на празни обороти да въртим още две инстанции.
Борислав Белазелков:
Защото когато гражданският съд се произнася по истинността или неистинността на документа, той решава веднъж завинаги дали документът е истински или неистински. А престъпният състав е съвсем друг. Той е съставяне на документ, т.е. умишлено и ползване умишлено на документ с невярно съдържание. И не може гражданските дела да чакат прокуратурата да се на тутка 6 години за всеки документ. Ако съдът започне да чака прокуратурата да се на тутка за всеки документ, забравете за решение.
Иглика Иванова:
Значи ли това, че тия дела ще си ги гледаме два пъти през трите инстанции. Защото това е другата възможност.
Борислав Белазелков:
Ако се докаже престъпление. Кажете колко влезли в сила присъда за фалшив документ знаете.
Иглика Иванова:
Това че прокуратурата зле работи не значи, че нещата ще продължават да бъдат такива.
Борислав Белазелков:
Но това означава, че гражданският съд трябва да продължи да работи. Защото, ако гражданският съд чака прокуратурата да си свърши работата, това означава просто да го махнем и гражданския съд.
Иглика Иванова:
И когато след няколко години прокуратурата каже неистинско е това решение и гражданското дело тръгва отново.
Светла Цачева:
Следващият ред е по 231 за отмяна и този ред си съществува.
Иглика Иванова:
Въпросът е кое е по-точното, кое е по-бързото, кое е в по-голям интерес на страните.
Янаки Стоилов:
Излиза, че даже когато решението е влязло в сила, дори съдът който се произнася с окончателното решение той няма никакво задължение да сезира прокурора.
Надка Балева:
Аз не знам защо говорим трябва ли да се изчака прокуратурата, кога ще приключи преписката и т.н. Никъде не е визирано, че гражданският съд, произнасяйки се по даден документ, спира производството до решаване въпроса от прокуратурата. Това не го приемам като аргумент да чакаме ли прокуратурата. Тук въпросът е да се сезира ли или не? Гражданското производство си продължава.
Борислав Белазелков:
Как ще я сезирате без документ. Нали документът трябва да ви е по делото.
Надка Балева:
По ал. 2 – с определението още сезирате.
Янаки Стоилов:
По ал. 2 е ясно, защото се изключва като доказателство и не му трябва.
По ал. 3 е друго – то стои в делото и се позовава до решението на това нещо.

Иглика Иванова:
Никога по делото няма да стои оригинала на документа, което значи, че няма никаква пречка прокуратурата да се занимава с него.
Надка Балева:
В практиката изчезват твърде често оригинални документи и какво правим. Заверяваме преписа и представяме за констатация, а оригиналът го държиш в себе си.
Янаки Стоилов:
На този въпрос доста време посветихме. Сега остава да решим дали по ал. 3 с произнасянето на решението, в което се съдържа оспорване на документа, съдът да сезира прокурора, както е по ал. 2.
Който е “за” това нещо, моля да гласува. Приемаме го. Да се добави в ал. 3.
По един въпрос малко по-напред. По чл. 191. Основания за отказ от представяне.
“Чл. 191 (1) Представянето на документ може да бъде отказано, когато: т. 3. е налице друга важна причина, която оправдава отказа.”
Какво означава това?
Борислав Белазелков:
Това означава, че тези основания не са били прецизно изброени. Т.е. възможно е да съществува и сходна ситуация, че даже и по-тежка ситуация, но не е описана.
Янаки Стоилов:
Защо да не се представи един документ, който може да е много важен, като той каже, че това е много важно да не г представя. Какво може да бъде това.
Надка Балева:
Освен т. 1 и 2.
Янаки Стоилов:
По т. 3 той може всякакви обстоятелства да изтъква да не го представи.
Борислав Белазелков:
Три инстанции една след друга преценяват. Ако има равностойна хипотеза на т. 1 и 2, защо да издевателства над страната. И един, и 3-4 съдии са казали, че наистина е равностойно.
Бончовски:
Аз по-скоро си задавам въпроса представянето на документ може да бъде отказано, а как ще се направи проверка истинска, че има такива обстоятелства по 1, 2 и 3, след като отказваш да представиш изобщо документа. И кой ще е контролният орган.
Реплика: Съдът.
Бончовски:
Представянето на документ може да бъде отказано. (Да.) А какъв ще е резултатът от цялата тази дейност.
Борислав Белазелков:
Нещо губим. Нищо.
Бончовски:
Но въпреки това документът не е представен. Но няма да имаме другата санкция, че непредставянето се ....
Янаки Стоилов:
Тук много навлизаме в сферата на целесъобразността. Аз смятам, че съдът не трябва да бъде поставян на такива изпитания. Аз ви предлагам да я махнем. (Махнете я.) По-добре да я махнем Достатъчно широко е - личен и семеен живот. Ако в трета точка може нещо подобно да се напише, да го приемем, но така въобще нещо, което е важно да него, да не го представи.
Отпада точката.
Можем ли да приключваме вече? Стигнали сме до с. 116.
Иглика Иванова:
Аз за вещите лица искам да кажа нещо. Чл. 195 по работна група.
Янаки Стоилов:
Вещи лица. Чл. 195. Назначаване на вещо лице.
Иглика Иванова:
Редакцията е: Вещо лице се назначава – не става ясно кой може да го иска. Защото в първия текст е посочено по искане на страната или служебно. Не е прието да отпадне служебно, обаче от текста не става ясно, че съдът има такова задължение. Има ли или няма.
Янаки Стоилов:
Нека да стане: Вещо лице се назначава по искане на страната или служебно.
Иглика Иванова:
Аз възразявам срещу служебното назначаване на вещи лица. Това е довеждане на служебното начало в абсолютна крайност.
Надка Балева:
Ние го въведохме като принцип. Защо да правим изключение.
Янаки Стоилов:
Смятате, че това може да означава някаква предубеденост на съда.
Иглика Иванова:
Разбира се, че може да означава и предубеденост. Възможност за назначаване на всевъзможни експертизи, които не са необходими.
Надка Балева:
Аз имам различно становище от това на колежката Иванова.
Иглика Иванова:
Какво правим, ако съдът прецени, че трябва да има някакъв вид експертиза и в този момент страната се сеща да добави нещо или да иска нещо друго. Колко видове експертизи и въобще получава се хаос, според мен.
Янаки Стоилов:
Според мен, не е страшно съдът да го назначи, но ние трябва да преценим какво става, ако съдът поиска вещо лице – експертиза, и страната не внесе разноски.
Иглика Иванова:
Обезсмисля се инициативата на съда за назначаване на вещи лица.
Янаки Стоилов:
Съдът ще каже, че лицето не е успяло да докаже това обстоятелство.
Иглика Иванова:
Аз мисля, че това е абсолютизъм.
Надка Балева:
Има и друга възможност. Съдията, когато го назначава, съдията не е длъжен да бъде компетентен по всички въпроси и затова е въведн институтът на вещите лица.
Янаки Стоилов:
Добре. Остават и двете възможности.
Надка Балева:
Възнаграждението може да се изплати от бюджетните суми на съда и присъжда разноските на страната, която е загубила делото.
Янаки Стоилов:
Г-жо Мингова, ние сме на финала. Имате ли нещо да кажете.
Проф. Анелия Мингова:
Аз чакам само за финала за да направя едно уточнение в ал. 2 на чл. 204. Допускане на оглед и освидетелстване.
Вярно е, че е преписан текстът и това не създава никакви проблеми на практика, но мен определено ме дразни да продължаваме да изписваме, че те са някакво доказателство, като е ясно, че не са доказателство огледа и освидетелстването. Аз предлагам изречението на ал. 2 да е така:
(2) Оглед и освидетелстване са способи за събиране и проверка на доказателства.
И те са точно такива. Дали са първични или вторични, но са способи за събиране и проверка. Това е. Нямам друго.
Янаки Стоилов:
Добре. Днес много работа свършихме. Благодаря ви.
Следващата седмица няма да имаме заседание на комисията. След това са дните около 24 май. Ако имаме някаква готовност със съдебната власт, ще започнем. Ако не, ще направим още едно заседание по ГПК, за да можем да завършим с останалата част от този доклад. Ще ви уведомим.
Благодаря на всички за участието.
Закривам заседанието.

Председател:
(Янаки Стоилов)

Стенограф-протоколчик: