ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
КОМИСИЯ ПО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО

П Р О Т О К О Л
№ 9

На 12.11.2009 г. се проведе редовно заседание на Комисията по здравеопазването при следния

Д Н Е В Е Н Р Е Д:

1. Обсъждане на проблеми, касаещи дейността и финансирането на спешната медицинска помощ в България.
2. Изслушване на Българската психиатрична асоциация относно проблемите на психиатричната помощ в България.
3. Изслушване на Националната асоциация на трансплантираните относно проблеми, свързани с трансплантацията на органи, тъкани и клетки и донорството в България.

---

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
КОМИСИЯ ПО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО

П Р О Т О К О Л
№ 9

На 12.11.2009 г. се проведе редовно заседание на Комисията по здравеопазването при следния

Д Н Е В Е Н Р Е Д:

1. Обсъждане на проблеми, касаещи дейността и финансирането на спешната медицинска помощ в България.
2. Изслушване на Българската психиатрична асоциация относно проблемите на психиатричната помощ в България.
3. Изслушване на Националната асоциация на трансплантираните относно проблеми, свързани с трансплантацията на органи, тъкани и клетки и донорството в България.

Списък на присъствалите народни представители – членове на Комисията по здравеопазване, и гости се прилага към протокола.
Заседанието беше открито в 15,05 ч. и ръководено от председателя на комисията доктор Лъчезар Иванов.

ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Добър ден на всички колеги и гости!
Уважаеми дами и господа народни представители, уважаеми колеги! Имаме кворум. Откривам редовното заседание на Комисията по здравеопазване.
Предлагам следния дневен ред:
1. Обсъждане на проблеми, касаещи дейността и финансирането на спешната медицинска помощ в България.
2. Изслушване на Българската психиатрична асоциация относно проблемите на психиатричната помощ в България.
3. Изслушване на Националната асоциация на трансплантираните относно проблеми, свързани с трансплантацията на органи, тъкани и клетки и донорството в България.
Има ли предложения за включване на други точки в дневния ред? Тъй като не виждам да има предложения, подлагам на гласуване така предложения дневен ред.
Моля, гласувайте.
“За” – 11, “против” и “въздържали се” – няма.
Дневният ред се приема.
1. Обсъждане на проблеми, касаещи дейността и финансирането на спешната медицинска помощ в България.
2. Изслушване на Българската психиатрична асоциация относно проблемите на психиатричната помощ в България.
3. Изслушване на Националната асоциация на трансплантираните относно проблеми, свързани с трансплантацията на органи, тъкани и клетки и донорството в България.

Преминаваме към обсъждане на точка първа от дневния ред:
Обсъждане на проблеми, касаещи дейността и финансирането на спешната медицинска помощ в България.
Давам думата на д-р Георги Гелев, директор на Централната спешна медицинска помощ – гр. София, тъй като той е вносител на писмото, адресирано до Комисията по здравеопазването.
Д-р Гелев, имате думата.
ГЕОРГИ ГЕЛЕВ: Уважаеми господин председател, уважаеми депутати, уважаеми господин заместник-министър д-р Митрев! Когато написах това писмо до парламентарната Комисия по здравеопазването, към момента Центърът беше изключително зле финансово - поне аз лично откакто съм директор – никога не сме имали такива дългове. Говоря само в чисто финансов план. Дълговете ни бяха стигнали над 600 хиляди лева.
След като по Закона за бюджета 10 процента бяха оставени за буфер, след идването на новия кабинет – още 15 процента поради финансовата криза, което изцяло се отразява пряко на издръжката предвид на това, че заплатите трябва да се изплащат 100 процента, специално в София – град минусът е 1 300 000 лв. в бюджета и то пряко в издръжката. Като се има предвид, че се готви една сериозна реформа в здравеопазването, в която отново буферът ще бъде спешната помощ на България, при това преструктуриране на болници, които няма да могат да отговарят на условията за лечение на граждани, прехвърляне на тези остроболни към по-големи лечебни заведения, тип областни и по-високостояща болница, отново ние ще бъдем тези, които ще изпълняваме задачите по хоспитализациите, транспортирането, медикацията и стабилизацията по време на този транспорт, който, да кажем, зимата винаги е по-труден, по-дълъг като време и т.н.
Това ме накара тогава да напиша това писмо предвид невъзможността на Министерството на здравеопазването да отговори финансово на нуждите ни, говоря специално за гр. София, но знам от колегите ми, че така е навсякъде в България. На практика, когато преди малко си говорихме с тях, колкото е по-малък центърът, толкова по-тежка е ситуацията, защото съответно те не разполагат с някакъв вътрешен буфер, чрез който да могат да пренасочват финансови средства с цел да си изплатят задълженията.
Само искам да спомена, че при нас всички договори, които се подписват, било за ток, вода, парно, гориво, ремонти, лекарства и т.н., всичко това обикновено е с падежи обикновено от по 20 дни. Това е отложено плащане. Разбира се, до момента поне в София никой не е начислявал лихви, а доколкото знам и в България, но, така или иначе, при едно доста неравностойно положение на работещите в Спешна помощ и в останалите лечебни заведения – имам предвид един път като заплащане, втори път като възможност за квалификация, трети път като възможност за специализация – нещата не стоят добре предвид на онова, което се очаква от нас, тоест, ние да поемем сериозно безпрепятственото осигуряване на този преход при преструктуриране на болниците, които се предвижда да бъдат преструктурирани или пък, които съответно не могат да покрият необходимите стандарти, нормативи и т.н.
Мисля, че доста подробно това съм го изяснил за всички вас в това писмо. Изяснил съм нашите проблеми. Моята молба е Комисията по здравеопазването да помогне на Спешната помощ на България, осигурявайки – поне за това мога да говоря – необходимите средства до края на годината, като може би най-същественото, погледнато държавнически, ще бъде да не се допусне демотивация на работещите в спешната помощ, тоест, те да бъдат достатъчно аргументирани да работят, защото вероятно към средата на януари или от м. февруари, най-късно м. март ще започне това преструктурирани, което отново повтарям, защото един път това нещо сме го правили, знаем как беше през 1999 г., знаем през 2000 г. как беше. Подозирам, че пак ще ни бъде толкова тежко. Със сигурност ще го направим, но това има цена.
На фона на огромното текучество и на фона на изключително многото кадри, които специално от София отидоха да работят на Запад – не по-малко от 25 лекари от центъра отидоха и вече са лекари в Германия, Дания, Англия, Франция – тази тенденция ще продължи най-вероятно. На фона и на това, че има една изключително дискриминационна за нас, работещите в Спешна помощ, клауза в Наредбата за специализация, където може да се специализира само в Спешна помощ, това е тотална дискриминация. Вместо по стария начин да може всички клинични специалности, които имат общо със спешната помощ, да бъдат разрешени, да не говорим, че това ще доведе и до икономии на държавата, тъй като те ще работят на пълен щат в центровете, а ще специализират по два полудни или един цял ден или, както се разберат със своите обучаващи професори, но тези млади хора при всички положения ще предпочетат да тръгнат от нас, да започнат една специализация по която и да било от клиничните специалности и докато вземат тази специалност – пет или шест години – те ще работят в Спешна помощ. Да не говорим каква школа е Спешната помощ, защото там си сам. Смятам, че не е необходимо много да разяснявам това тук. Това просто остава за цял живот. Винаги в спомените си всеки ще се върне към първия си работен ден и изобщо първата си година.
Не на последно място, доктор Иванов, искам да обърна внимание относно нашия работен график, който смятам за абсолютно незаконен – 7-часов работен ден. Ако някой на мен може да ми обясни как Бърза помощ може да работи на 7-часов работен ден при максимална продължителност на работния ден 8 часа, след като е намален, бих искал да видя този график. Ако за гр. София все пак има някакво оправдание, защото в 2 ч. през нощта, когато трябва да се сменят екипите, има таксита или има градски транспорт, то в село еди кое си няма никакъв транспорт.
Аз съм написал достатъчен брой писма до всички възможни институции. Много моля да обърнете внимание, защото съм писал включително на министъра на труда и социалната политика, на премиера – разбира се, на предишния, на президента, на министъра на здравеопазването, до всеки, който по някакъв начин може да помогне в тази ситуация, съм писал писма. За най-голямо съжаление никой нищо не отговаря. А това е незаконно. Лекарите или трябва да работят по 8 часа, тоест, три смени в 24 часа, или, ако си останат по 12 часа, трябва да минат на 8-часов работен ден.
Разбира се, с това не искам да кажа, че трябва да се намаляват средства или да се ограничават щатове, но това е много съществен момент, още повече, че Инспекцията по труда вече почти е безапелационна при проверките си. Актовете по някой път стигат и до 30 000 лв. Те са персонално за директора.
Разбира се, аз съм подготвил за вас една ретроспекция от 10 години назад как е вървяло нашето финансиране. Говоря за София – град. То е било от 1998 до 2008 г. само възходящо. Отделно има един финансов отчет за до десети месец тази година, където сме на минус 1 300 000 лв.
Разбира се, тук са всички мои колеги от България. Има експерти от Министерството на здравеопазването. При нас е финансовият директор. Всеки един може да ме поправи или да ме допълни или да каже нещо друго, но смятам, че по отношение на финансите с казаното дотук аз изразявам не само нуждите на София, а и на цяла България.
Този отчет ще ви го оставя след това, ще Ви го предам на Вас.
За да стане по-ясно, ако ще има някакъв вид дебат, ще кажа, че през 1998 г. издръжката на София – град е била 1 138 000 лв. Издръжката в края на 2008 г. е била 3 100 000 лв., а сега се с 1 300 000 лв. надолу, тоест, ние сме се върнали някъде в периода около 2004 г. Разбира се, като се имат предвид сега другите цени.
Може би, за да подчертая още повече колко непривлекателен е нашият труд, разбрах от д-р Митрев, заместник-министър на здравеопазването, че има 280 незаети щата в системата на Спешна помощ за България. Само в гр. София са 140 незаетите места, тоест, половината от цяла България са само тук. В нашия център има недокомплект с 90 лекари и с 50 медицински сестри. Смятам, че това е изключително показателно, както, разбира се, и смятам, че не може средната брутна заплата – както и да я наричат по формулировка, тъй като болниците са към касата и това били доходи, приходи и не знам какво били – но, така или иначе, това представлява възнаграждение за месечния труд. Не може да има разлика с 40 процента при положение, че учим в едно и също училище, по един и същи начин си полагаме изпитите, на едно и също място взимаме специалност. Това, че някого финансират по един начин, а другия – по друг начин, смятам, че не би трябвало да продължава да бъде така. При средна заплата, да кажем, в болницата от около 800 лв., в спешна помощ тя е 550 лв. или близо около 550 лв. Никой не гледа висококвалифицираните специалисти, никой не гледа водещите лекари на България, професорите и доцентите, но трябва да има някаква справедливост.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви, д-р Гелев.
Аз ще си позволя на базата на Вашето изказване да не се съглася с някои от изброените от Вас цифри, тъй като бих искал да заостря вниманието, че през 2008 г. парите, отделени за спешна медицинска помощ и тел. 150, са 65 696 000 лв. За 2009 г. са 84 420 000 лв. За 2010 г. са 108 601 000 лв. или с 36 000 лв. повече отколкото през предходните години. И това е във връзка именно с онова, което Вие дадохте като аргументировка затова, че предстоят промени в сферата на здравеопазването, върху които ние акцентираме, и тук мисля, че бюджетът на Министерството на здравеопазването именно е отчел този момент.
Така че, позволете ми да не съглася с Вас.
Няма да се съглася с Вас и с още един факт, тъй като пред мен стоят щатните бройки по план, щатните бройки по отчет и свободните щатни бройки. Бих искал тук всички присъстващи да знаят, че бюджетът, който се полага на гр. София, се получава за всички бройки. Искам да обърна внимание и да заостря вниманието ви, че щатните бройки за гр. София са 591, от които по щат и отчет са 450 бройки или имаме 141 незаети бройки. Когато погледнем това, съотнесено към страната, искам да ви кажа, че в Габрово има 5 незаети бройки, в Добрич – 9 незаети, в Кърджали – 1 незаета бройка, в Силистра – 15 незаети, в София – област – 23 незаети бройки. Това са незаетите бройки в цялата страна.
Смятам, че за цялата страна аз изброих 4 населени места, без София, където не са заети бройките. Тук няма да коментирам защо и как, но бюджетите се получават по дадените щатни бройки. Така че мисля, че ръководството на съответните населени места, които преди малко прочетох, би трябвало да попълнят щата си по един или друг начин.
А що се отнася до работното време, тъй като повечето от тук присъстващите може би са правили щатове и знаят как се прави това, прави се на брой дни. Примерно: 20 работни дни по 7 часа правят 140 часа, тоест, толкова часа лекарят трябва да има изработени за месеца. Така че се падат някъде по 1 до 2 допълнителни свободни дни.
Така че аз бих искал тук да призова всички към една максимална откровеност. Ние сме се събрали тук, за да поставим действително проблемите на спешната медицинска помощ и всички ние добре знаем колко е натоварена, колко е натоварена реално с дейности, които не би трябвало да извършва и всички останали проблеми.
Затова преди да дам думата на народните представители бих искал да чуя и представители от регионалните центрове за спешна медицинска помощ, които също да споделят своите проблеми, тъй като смятам, че проблемите на големия град и проблемите примерно на столицата, проблемите в другите градове, колкото и да си приличат, те не са еднакви.
Така че призовавам тук – затова всички вие днес получихте покана – да се чувствате приобщени и да споделите проблемите, които имате в съответните градове.
Така че, имате думата, колеги.
Заповядайте, д-р Шандурков. Имате думата.
ГЕОРГИ ШАНДУРКОВ: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа народни представители, колеги! Аз съм директор на Центъра за спешна медицинска помощ в Габрово.
Аз бих разделил проблемите на две групи – едните, които да адресираме конкретно към вас, имам предвид като към законодатели и те касаят точно законодателството, тъй като към момента един от основните проблеми, с който се сблъскваме, е некачественото законодателство. Моля да ме извините за квалификацията, но и в момента има сериозно разминаване между различните нормативни документи. Най-простият пример е разминаването между разпоредбите на Наредба № 25 за Спешната помощ и Правилника за устройството и дейността на центъра.
Има известна празнота в нормативната уредба, особено след отпадане на Наредба № 26, която регламентираше взаимодействието ни с останалите лечебни заведения.
Другото, което може би трябва да отправим по-скоро към Министерството на здравеопазването, но пак е свързано с нормативната уредба, но е на по-ниско ниво, това е да се изготвят някакви стандарти за добра медицинска практика по спешна медицина, като се разпишат диагностични и терапевтични алгоритми и съответните клинични протоколи, нещо, което ние нямаме и което мисля, че е сериозен пропуск. А то би ни позволило да си уеднаквим критериите по всички места, защото всъщност целта на нашата система е да създаде равнопоставеност на гражданите по отношение на спешната помощ. Това е идеологията.
В тази връзка – с равнопоставеността – не знам дали точно към вас да го отнеса или към Министерството на здравеопазването, но към някои от лицата, които имат и законодателна власт. Става дума да се преосмисли прехвърлянето на спешните отделения от областните градове към търговските дружества. Смятам, че това е сериозна грешка. Това сега сериозно ограничава хората в достъпа им до амбулаторна медицинска помощ. Когато това беше създадено, презумпцията беше, че всеки, независимо какъв е – независимо от неговия статус по никакъв критерии – няма да бъде лишаван от този 24-часов и безплатен достъп. Сега това не е така. Да не говорим, че икономически, докато ние го изпълнявахме, беше доста по-евтино, почти двойно по-евтино. Но това е друг въпрос.
Едната група проблеми, които имаме, е свързана най-грубо с това, което казах досега. В подобен род на мисли е и въпросът с облекчаване на специализацията на колегите – това, което д-р Гелев засегна. Действително системата е много тромава и ограничаваща. Това е много сериозен демотивиращ фактор.
Другата група проблеми са свързани с планирането и разпределението на средствата за съществуването на центровете. Средно в един център над 80 процента от целия му бюджет отива само за заплати. Центровете изпълняват истинската си дейност, като издръжката им е около 20 процента и под 20. Много съществен дефицит в тази издръжка създава функцията, която изпълняваме, да транспортираме хемодиализните болни. Тя харчи над 50 процента от тези малки 20 процента, които са останали.
Лично аз смятам, че е по-целесъобразно тя да бъде към структури, които изпълняват и останалата част диализата, тоест, на тях да бъде възложено правото и задължението да осъществяват и транспорта. Така хем процесът ще е по-гъвкав, хем няма да има както сега, макар и рядко, пропуски. Знаете какви са хората на хемодиализа. Те са сериозно болни хора, на тежък график, много пъти седмично, от различни населени места. Затова все се случва по някой път някой да бъде пропуснат. Иначе няма да има такъв пропуск.
Последното нещо, което искам да кажа, е специално за финансирането. Мисля, че би било най-добре, когато се прави финансирането, да се прави проектобюджет, който обаче да се прави от ръководителите или общо казано, от ръководството на центъра и да се защитава на по-високата инстанция. Защото в момента проектобюджетите се правят по едно рамки, по едни макети, в които предварително са зададени някакви критерии, от които за съжаление ние не можем да излезем и те нямат нищо общо с действителните ни разходи. Не става въпрос, че парите ще бъдат повече. Не говоря за това конкретно, а разпределението им да бъде по това, което на нас ни е нужно.
При положение, че вие откликнете и тази най-несвойсвена част от нашата работа – транспорта на хемодиализно болни – бъде възложена на друго място, няма да има нужда дори от някаква сериозна стъпка нагоре в бюджета за издръжка. Ако може и да се получава ритмично, а не както сега – до април месец горе – долу получавахме и от м. май никой от центровете няма една стотинка за издръжка, само за заплати. В момента ние сме в много неприятната ситуация да зависим от благоволението на доставчиците – от петрол, от фирмите, които возят хемидиализните болни, от доставчиците на медикаменти. Почти всички сме си изчерпали максимално допустимия лимит от отсрочки за плащания. Почти всички!
Благодаря за вниманието.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви и аз.
Доктор Шарков заяви желание за изказване. Заповядайте, д-р Шарков.
ВАНЬО ШАРКОВ: Уважаеми господин председател, уважаеми господин министър, уважаеми колеги! Аз искам да продължа това, с което започна д-р Шандурков. Той раздели проблемите на два типа – единият, който можем да решим ние като Комисията по здравеопазване, а другият са проблемите, които може да разреши Министерството на здравеопазването в качеството му на орган на изпълнителната власт, макар че в първата част пак бяха наредби и подзаконови нормативни актове, които също са работа на Министерството на здравеопазването.
Аз по-скоро бих поставил акцента и нека да говорим изобщо за състоянието и проблемите в спешната медицина, онова, с което можем да направим по-добра спешната помощ, защото, ако се съсредоточим само върху финансирането, изпускаме други, също така сериозни и болезнени въпроси.
Аз бих разделил проблемите на три вида: едните са кадровите проблеми, вторите са структурните проблеми, третите са финансовите проблеми. Не знам кой от тези проблеми бих поставил на първо място, защото и трите са относително тежки.
Първият проблем – проблемът с кадровата обезпеченост – казахме, че 230 са незаетите лекарски длъжности, но според мен са доста повече, в смисъл, че на някои от тези длъжности работят хора, които не са лекари, които са медицински специалисти. Това е така поради необходимостта от това да бъдат попълнени екипите с хора. Причината за това е в ниското заплащане. Аз не се сещам за друг сектор в здравеопазването, където да е толкова ниско заплащането. Хората, които работят в системата на спешната медицина, от години получават най-ниското заплащане и са на опашката на таблицата по заплати в сферата на здравеопазването.
Другата причина е тази, за която говори д-р Шандурков - ограниченията и трудностите за специализиране по спешна медицина. Ако имаме 230 незаети лекарски длъжности, то мисля, че някъде около 170 – поправете ме, ако греша – са бройките, които бяха отпуснати за специализация по спешна медицина.
Освен това аз смятам, че от хората, които работят в спешната медицина, едва ли 90 или 70 процента ще се пенсионират като работещи в системата на спешната помощ. На тях трябва да им бъде дадена възможност да специализират по всички останали специалности, за да може в момента, в който напуснат системата на спешната помощ, да могат да работят в останалите сектори на здравеопазването.
Още нещо ще кажа по отношение на кадровата обезпеченост. От години говорим за това, че в България няма въведена практиката на много други европейски страни, на много страни по света – системата на парамедиците. Навремето, когато стартира реформата в спешната помощ, съвсем в началото, имаше курсове за обучение поне на водачите на санитарните автомобили. Те да не стоят безучастни и да гледат само какво правят екипите, а да имат някаква готовност и способност да оказват поне някаква помощ и съдействие на медицинския или на реанимационния екип.
По същия начин въпросът касае и органите на МВР, на КАТ. Смятам, че вместо да се губят ценните минути до пристигането на лекарския екип, този, който пристигне първи, би трябвало да има поне елементарните познания да помогне, а не да се крие зад линейката, защото му става лошо от кръв. Имало е много такива случаи.
Казвам, че това са само част от нещата, които касаят кадровата обезпеченост в спешната помощ.
По отношение на структурните проблеми, това, което каза и д-р Шандурков, категорично съм за това, че системата трябва да се върне и тази грешка, която беше допусната при предишното управление – с преминаването на спешното отделение към болницата – трябва да се поправи. Между другото, точно в Габрово мисля, че това предизвика проблемите с кадрите. Това беше една от причините да възникне този сериозен проблем.
Категорично съм за това да се върне старото положение още повече, че и с колеги, които от дълго време са работили в спешната помощ, сме разговаряли, че това пречи на екипите, които работят в системата на спешната помощ, които са започнали реанимационните процедури, да ги довършат. От друга страна, пречи изключително много на възможностите на центровете за спешна медицинска помощ и на филиалите да ползват качествена консултативна помощ при обслужването на пациентите.
Категорично съм за премахване на несвойственото задължение не само за транспорта на хемодиализните болни, но и за транспорта на кръв за изследване за алкохол. Не може линейката да не отиде на повикване, защото в това време кара кръв за София – област, или за Пловдив, или Габрово – няма значение къде.
Смятам, че трябва значително да се поработи върху това как да продължи да работи системата с телефона на спешна помощ и с тел. 112. Разговаряли сме по въпроса, че тел. 112 забавя дейността на спешната помощ. Тел. 112 се обслужва от хора, които нямат медицинско образование, каквото също нямат и пациентите, които да се обаждат на тел. 112. Тези хора след това препредават информацията на центъра за спешна медицинска помощ, което забавя действията и се получава системата на “развален телефон”. Това забавя действията на спешната помощ.
Разбира се, има и финансови проблеми. Категорично съм за това, защото може би наистина това е единствената сфера в бюджета на здравеопазването за следващата година, който увеличава средствата. Ако се направят и някои от тези промени, за които говорихме, за които и д-р Шандурков каза, смятам, че системата може да започне да работи малко по-добре.
На последно място, разбира се, е големият проблем със санитарната авиация. Не знам дали има друга европейска държава, която да няма такава санитарна авиация.
Благодаря.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви, д-р Шарков.
Сега аз предлагам да чуем институциите в лицето на Министерството на здравеопазването. Ще вземе ли отношение заместник-министърът? Да.
Заповядайте, господин заместник-министър. Имате думата.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ВАЛЕРИЙ МИТРЕВ: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа, народни представители, уважаеми колеги! Ние не можем да разглеждаме системата на спешната помощ извън контекста на цялата система. Когато искаме да ъбгрейдваме с общи усилия, това трябва да стане в плана на целия ъбгрейд както на болничното здравеопазване, така и на извънболничното.
Има няколко принципа, които са залегнали в мисленето на министерството при промяна на тесните моменти в спешната помощ и те са следните. Спешната помощ в процес на болнично реформиране е национален приоритет. Когато една държава има приоритет, тя използва целия си ресурс и капацитет да се справи с него – съществуващите структури, осъществяването на дейността, частни структури, желаещи да навлязат, капацитета на неправителствени организации, както е в Германия и в доста други страни. Тоест, подработвайки една концепция за развитие на спешната помощ, трябва да погледнем нещата малко по-нетрадиционно и в цялост заедно с болничното преструктуриране.
В момента заедно с концепцията за болнично преструктуриране се извършва и един, да го наречем, план-програма по различни точки и направления за промени в спешната помощ. Ще спомена само няколко много важни моменти от нея.
Кадровият проблем все още не е този, който ще ни се стовари след две години, ако не вземем спешни мерки. Миналата година анестезиолозите в страната бяха 1 500, тази година по данни на Дружеството по анестезийно и интензивно лечение са между 750 и 800. Всяка ситуация, която в момента огледаме, с нейния динамичен мониторинг, ще се окаже, че е много различна. Затова несъмнено трябва да се обърнем към въвеждане на системата на парамедиците, защото е доста непривлекателна позицията да си лекар в спешна помощ. Двадесет години от моята практика минаха в институт „Пирогов” и съм работил много близо с колегите от Спешна помощ.
Разбира се, има неща, които могат да се подкрепят нормативно с половинчати мерки, но ни е необходим цялостен комплексен подход, цялостна промяна на модела на спешната помощ в България.
В тази връзка направихме редица срещи както с правителството на Баден Вютенберг върху немския модел на спешната помощ, така и с израелския посланик. Израелската система е една много дисциплинирана, почти военизирана спешна помощ, знаете по какви причини, така и осъществихме срещи с редица датски структури, оказващи спешна помощ. Може би малко от нас знаят, но 40 процента от спешната помощ в Словакия се осъществява от подобна фирма заедно с пожарната.
Има много неща, които следва да изговорим. В момента колегите ни запознават с най-тесните оперативни моменти, които трябва да решим. Един от тях е проблемът с финансирането. Искам да кажа, че в момент на световна и национална финансова криза е трудно да имаме огромни искания. Има, разбира се, един санитарен минимум, под който нещата ще бъдат дискутабилни. В Министерството на здравеопазването са ежеседмични срещите с Министерството на финансите и търсенето на ресурс е съвместно. Разбира се, има дадености, с които не можем да не се съобразим. Особено тежкият период, който предвиждаме, че ще бъде през първото шестмесечие и по анализи на макроикономисти - на 2010 г. – ние сме опитали да го подсигурим с тези 30 млн. лв., което е нашата воля за това, че спешната помощ е приоритет.
Ние, доктор Иванов, се събрахме с колегите в аулата на Института по заразни и паразитни болести, за да изговорим преди тази среща много неща. Изговорихме и това, че м. декември регионалните групи по изработване на регионални здравни карти – първоначално на хартия – ще проиграят съответствието на субструктури със стандарти и собствена кадрова обезпеченост. Действителният процес на преструктуриране ще започне при сключването на договорите между РЗОК и изпълнителите на болнична помощ. Но в този период от м. декември, когато прогнозираме какво ще се случи по време на самите договори, в тези работни групи ще участват и колегите и те много добре ще знаят къде са застрашени от по-сериозно преструктуриране болниците за лекуване и продължително лечение и къде по-малко ще се променят нещата. Според ситуацията в страната ще отреагират към нас със съответни писма за кадровия ъбгрейд, на транспортния ъбгрейд, съответно и апаратура и ние оттам ще направим нашите планове за разходването на тези 30 млн. лв. в оперативен порядък и поетапно.
Това мога да кажа на този етап. Разбрахме се в края на м. ноември да организираме една работна среща някъде в Централна България, където да направим първия ъбгрейд сторинг, защото има доста неща, написани в министерството и подготвени, но много е важен опитът и възгледът на всеки един от хората, които в момента професионално се занимават с това нещо, защото никоя стратегия и никоя план-програма, направена в един кабинет, не е истинска, ако всички не се включат в нея и не се използва целият потенциал.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви и аз.
Сега бих искал да дам думата на консултанта по спешна медицинска помощ доц. Димитър Раденовски – шеф на „Пирогов”. Заповядайте.
ДИМИТЪР РАДЕНОВСКИ: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа, народни представители! Приветствам всички, които са дошли, за да вземат отношение към спешната помощ. Масовото присъствие тук на представители, които директно изпълняват тази много сложна и отговорна задача, показва, че, ако ние не решим проблема със спешната помощ, практически не можем да извършим реформата. Защото спешната помощ е онзи буфер, който ще ни създаде условия и възможност да започнем цялото преструктуриране на здравната мрежа със съкращаване на болници, създаване на големи центрове, които ще бъдат обезпечени с високотехнологична техника.
Във връзка с това обаче все по-приятно е да се чува, че около 130 млн. лв. са определени за следващата година за първия етап, започване конструирането на спешни центрове отделно от болниците. Може би около 60 млн. лв. ще бъдат достатъчни и тези сума все пак не е чак толкова малка, за да може да се извърши това преструктуриране като първи етап. Следващият етап обаче ще бъде много по-тежък и той ще бъде от порядъка на около 320 млн. лв. Така че в целия този контекст, ако ние започнем този процес, трябва да сме готови с осигуряване на достатъчна сума, за да извършим реформите.
В спешните центрове, за които ние сега говорим, би трябвало много добре да се знае, че трябва да се раздели транспортната част от медицинската част. Във всички тези центрове, които ние ще създадем и ще ликвидираме малките бази, трябва да обезпечим достатъчно бърз транспорт, който също трябва да бъде разделен по отношение на спешността на няколко степени. Ако става въпрос за една планова операция, за която се обезпечава един обикновен транспорт и тя може да се отложи във времето, то за специализираните случаи трябва да имаме много добри медицински реаномобили и медицински екипи, които да извършат транспортирането на самия пациент.
Другият момент, който е изключително важен, това е кадровото обезпечаване. И нека да не се ангажираме по отношение на създаване на специалисти по спешна медицина, като за тази година например можем да кажем, че нямахме нито един курс и не сме дали специалност на нито един лекар. Това наистина може би се дължи на това, че изолирайки ги, ограничавайки ги само в рамките на специалността „спешна медицина”, колегите неглижират това и биха искали, примерно, да разширят своята медицинска култура и да вземат и някоя друга специалност.
Мисля, че в следващите една или две години, ако ние не акцентираме върху това да се създаде една нормална хармонична структура, която да бъде и учебна база, която да мултиплицира ръководството си по отношение на клиничната помощ към периферията, наистина ще изпаднем в тежък недоимък на специалисти и оттам нататък нещата няма да могат да добият един нормален вид.
Само с няколко думи мога да ви кажа, че болница „Пирогов”, която по-рано беше Научен институт по спешна медицина, вследствие на множеството трансформации претърпя не само трансформация по отношение на статута, но и по отношение на кадровия състав. Ние, цялото ръководство на болницата предлагаме на Комисията по здравеопазване, като се има предвид и това, че тя е определена за болница от национално значение и тук приоритет е спешната медицина, да се вземе решение да бъде един методичен ръководител, създавайки кадри за спешната медицина, някой все пак да поеме отговорността за това как точно ще бъде извършена цялата реформа в спешната медицина, който точно ще обучава кадрите, които са необходими, за да се изпълняват тези дейности, какъв ще бъде ангажиментът по отношение на финансовото министерство за изпращане на съответните суми в един задълбочен устав. Това не е просто един обикновен процес.
По отношение на това нещо мога да дам гаранции, че ние можем да поемем ангажимента за обучението на кадрите и за методичното ръководство за структуриране на целия този процес. Мисля, че министерството ще бъде облекчено и те биха могли също да съдействат да се делегират някои права.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви, доц Раденовски.
За последен път отправям покана: има ли някой от регионалните директори, който да желае да вземе отношение? Не виждам.
В такъв случай преди да преминем към точка втора аз бих се обърнал към представителя на Министерството на здравеопазването от името на парламентарната Комисията по здравеопазване, без да поставяме срокове, но мисля, че в началото на следващата година би било добре Министерството на здравеопазването да изгради една нова цялостна стратегия за развитието на спешната медицинска помощ в България, като се имат предвид всички онези мнения и становища, които бяха чути тук, и предвид онова, което вие преди малко споделихте – че сте имали среща и че тази среща няма да бъде единствена.
Така че мисля след провеждането и на последващата среща ще има достатъчно много събрани данни и факти, които да спомогнат за развитието на една нова стратегия, за един нов прочит за спешната медицинска помощ в новите условия на реформи в здравеопазването, които ние замисляме.
Бих искал да благодаря на всички, които се отзоваха на днешната среща, отделиха от ценното си време, за да дойдат тук днес, в парламента, за да засвидетелстват един път това, че проблемите в спешната медицинска помощ са сериозни, и, от друга страна, да видят, че ние също полагаме усилия, както финансови, така и от друга страна ще положим усилия за създаването на един хармоничен закон, който няма да влиза в противоречие с други законодателни нормативни документи.
Още веднъж благодаря на колегите, които дойдоха днес тук. Благодаря ви.
Преминаваме към точка втора от дневния ред:
Изслушване на Българската психиатрична асоциация относно проблемите на психиатричната помощ в България.

Давам думата на председателя на Българската психиатрична асоциация д-р Теменужка Матева. Заповядайте, д-р Матева, имате думата.
ТЕМЕНУЖКА МАТЕВА: Добър ден на всички! Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа, народни представители! Благодаря за това, че ни поканихте днес в парламентарната Комисията по здравеопазване.
Поводът да напиша това писмо и да помоля за тази среща беше недофинансирането на психиатричните болници в България. През м. септември и м. октомври се получиха по 70 процента от издръжката, която е 90 процента за тази година.
За да стане по-ясно, аз бих започнала по-отдалеч. Бих определила структурата на психиатричната помощ в България като 12 психиатрични диспансера в България, които са разположени шест в Южна и шест в Северна България. Те се финансират чрез Министерството на здравеопазването, Министерството на финансите – без общините, от делегиран бюджет на база преминали болни преди две години.
Психиатричните болници също са 12 на брой, като три от тях се намират в Южна България и девет се намират в Северна България. Виждате, доста неравномерно разпределение като териториален принцип. Те се финансират на база исторически бюджет, който е с инфлационния коефициент за съответната година. Има 21 психиатрични отделения към МБАЛ-ове в България, които също се финансират на база преминал болен. Има пет университетски клиники, които се финансират по методика, която е доста усложнена, но за сметка на това те нямат клинични пътеки. Има и извънболнична психиатрична помощ, която се финансира от Националната здравноосигурителна каса.
Тъй като в психиатрията няма клинични пътеки, ние получаваме пари само и единствено от държавата и съответно специалистите към Националната здравноосигурителна каса получават финансиране чрез Националната здравноосигурителна каса. Дотук стана ясно, че имаме три вида финансиране в психиатрията, което е доста объркващо. От друга страна, като териториален принцип сме доста неравномерно разпределени като болници, диспансери, отделения, МБАЛ-ове и т.н.
Всички психиатрични лечебни заведения работят в условията на един сериозен финансов дефицит, едно недофинансиране. Може би една от основните причини е това, че ние сме само на едно-единствено финансиране.
Общо взето, когато се получават пари на база преминал болен, същевременно се гледа да има преминали болни и развитието на различни дейности като рехабилитация на психично болни хора, като детско-юношеска психиатрия, като развитие на различни центрове за дневни грижи, за дневни стационари, тъй като те не са финансирани, те остават в ущърб на работата. Тоест, който работи повече, развива дейности, той реално работи в един сериозен финансов дефицит.
Във връзка с недофинансиране и то сериозно недофинансиране – с около 30 процента - на психиатричните болници имаше диалог с Министерството на здравеопазването, който беше много ползотворен. Аз разбрах, че за м. ноември седем от големите психиатрични болници са получили своето финансиране в пълен размер, тоест, 90 процента от предвиденото финансиране. За м. ноември то реално е получено.
Във връзка с предложенията, които ние даваме, ще кажа, че също има един много добър диалог с представителите на Министерството на здравеопазването. Общо взето, трябва да се започне с реформа и тя да бъде първо структурна. Да има едно унифициране на леглата, структурата на психиатрията в България. Да има един ясен регламент какви легла, къде, кой, кое е за продължително, кое е за остро лечение, което за активно, кое е за дневен стационар.
Предложихме на Министерството на здравеопазването работа на различни работни групи, които започнаха работа от м. септември към Българската психиатрична асоциация и за наша радост те приеха тези работни групи да дадат своите предложения към Министерството на здравеопазването, за да има реални структури промени, които ние самите разбираме колко са наложителни в момента.
Другото, което ние предлагаме, това е финансирането на цялата стационарна психиатрична помощ в България. Тя също да бъде унифицирана по програми „От грижи”. Когато има определена програма „От грижи”, да бъде финансирана самата програма, а не да се финансира само преминал болен, защото преминалият болен не означава, че той е лекуван добре. Няма връзка между преминал болен и качеството. Тези неща трябва да се обвържат.
По отношение на представителите на Министерството на здравеопазването мога да кажа, че координацията е много добра и когато работните групи към Българската психиатрична асоциация предложат нещата, ние сме наясно, че пари няма, че трябва да се направи реформа, но това, за което благодарим на Министерството на здравеопазването, е, че те приемат всичко да излезе отдолу, от хората, които реално го работят в практиката.
Действително като финансиране аз ще спомена само няколко цифри. Може би не е известно, но за психиатричните болници в България един храноден е 1,30 лв. За психиатричните диспансери, слава Богу, той е малко по-висок, но той е 2,30 лв. Това са много сериозни цифри. Лекарстводенят в болниците се движи между 0,43 лв.и 1,20 лв. Няма такова лекарство, с което да можеш да лекуваш и да овладяваш тежки състояния.
Затова и ние предлагаме тези структурни промени, унифицирания, регламентиране на легла – действително все неща, които ще доведат може би до преструктуриране на голяма част от леглата, но същевременно развитие на други програми от грижи, които реално ще обслужват населението.
Нашата цел е не да се мъчим по някакъв начин да искаме повече пари, а да искаме нещо реално. Нашата молба, която разбрах, че всъщност е изпълнена, седем болници вече са си получили за този месец пълната издръжка, но може би, когато стане това преструктуриране, когато стане тази реформа, може би действително програмата „От грижа”, а и всяка програма ще бъде оценена по-достойно и ще може да се извършва по-добре.
Бих завършила с това, че психичната болест е тежка болест и тя засяга поведението на хората. За жалост много пъти ние сме свидетели на хора, които извършват агресивни актове към себе си и към околните. Много пъти – например аз съм ръководител на Русенския диспансер – ние сме като една спешна помощ, защото прибираме много тежки случаи от домовете в присъствие на полиция. Действително психичната болест трябва да бъде наблюдавана и проследявана във времето. Затова ние молим да има такива програми, които са за продължително лечение и за рехабилитация на тези хора, защото една развита рехабилитация и ресоциализация дава следното: от 100 човека, които се рехабилитират,нито един не влиза в стационар. Това е истината. Тези, които успяват да ходят амбулаторно, отиват сутрин, работят, отиват си след обяд, От наблюденията, които се извършват върху тези хора, резултатът е, че нито един човек от тези 100 човека не е влязъл за пет години в стационар, което съответно води до сериозен принос към намаляване на разходите за стационарна помощ.
Ще кажа като на законотворци, че има доста проблеми в законите, които обслужват психиатрията и спешната психиатрична помощ. Има много проблеми, с които ние се сблъскваме всеки ден, тъй като те са свързани със съд, с прокуратура, дознание и т.н. Това са ежедневни проблеми и трябва да имаме възможност ние да работим спокойно. Ние също имаме работна група към БПА, която след консултации с юристи ще предложи известни промени, ако вие, разбира се, ги приемете, защото понякога става така, че идват хора, които са с опасност за нас, за персонала. Хората от персонала извършват чудеса от героизъм, за да ги овладеят. Ние нямаме право на никакви действия, които нарушават правата на човека, тоест, имаме право само за два часа да извършим фиксиране на тези хора. След това ние не можем да направим нищо друго и се случиха няколко неща, едното от които преди три години със самата мен, когато ме пребиха в двора на психиатрията.
Така или иначе, мисля, че тези неща постепенно ще бъдат регулирани.
Благодаря за вниманието.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви и аз.
Давам думата на заместник-министъра на здравеопазването. Заповядайте, господин заместник-министър. Имате думата.
ЗАМЕСТНИК-МИНИСТЪР ВАЛЕРИЙ МИТРЕВ: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа, народни представители! Мога само да кажа, че в България всички ние сме длъжници на хората с ментални проблеми в три аспекта: това са грижите за ресоциализация, реадаптация на тези пациенти, а също така и домашната грижа за тях, спешните екипи от психиатър и психолог в случаи, в които нямаме определена нозология, но имаме определена ситуация. Дори и в случаи на тежко заболяване на член на семейство, когато близките му са застрашени по някакъв начин, е необходимо да направим превантивна стъпка.
Така или иначе, започвайки една реформа по всички направления и линия, трябва да имаш целия необходим ресурс. Много трудно е да работиш по всички направления и да имаш цялостното финансиране.
Това, което сме направили в Министерството на здравеопазването, е да се облегнем изцяло на експертното мнение и да съобразим етапите на това преструктуриране, на тази реформа с финансовите възможности на страната.
Може би е добре да чуем още малко от професионалистите.
Благодаря Ви, д-р Иванов.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви и аз.
Има ли желание за изказване от други представители на психиатричната помощ.
Заповядайте, госпожо Варсанова. Имате думата.
АННА ВАРСАНОВА: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа, народни представители! Аз работя в Министерството на здравеопазването. Бих искала да кажа, че психиатричната система е обект на внимание още в периода преди присъединяването ни към Европейския съюз и в няколко от партньорските проверки бяха посещавани само два вида лечебни заведения – освен медикосоциалните домове за деца бяха посещавани и държавните психиатрични болници и неколкократно бяха давани препоръки за подобряване на условията и лечението.
В последния доклад преди присъединяването беше отбелязано, че трябва да се подобри лечението и условията в държавните психиатрични болници и беше посочено, че този процес ще бъде наблюдаван. Успоредно с това страната се посещава от две правозащитни организации – Амнести интернешънъл – в България това е Българският Хелзински комитет. Те посещават през две или три години страната, като там също се отправят критики, бележки и препоръки за държавните психиатрични болници, където условията са лоши. В момента в една от държавните психиатрични болници може да се каже, че има добри условия. Това е болницата в Пазарджик. В останалите 11 болници за съжаление условията не са добри, меко казано, и както каза д-р Матева, храноденът е 1,34 лв., а лекарстводенят е под 3 лв.
Искам да обърна внимание, че тези болници продължават да са във фокуса на вниманието на Европейската комисия. През лятото на 2008 г. беше приет Европейски пакт по психично здраве, където има пет приоритета. Към единия от тях се отнася дейността на лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ.
Благодаря за вниманието. Исках да обърна внимание на тези въпроси.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: И аз Ви благодаря, но очаквах да чуя какво точно е свършено относно проблемите, които бяха изложени от представителя на психиатричната асоциация.
Аз бих искал да взема отношение по темата, тъй като аз се запознах с някои от проблемите и именно едно от тези писма, които са написани до нас, е за това, че грижата за психиатрично болният трябва да бъде грижа на всички медици и по-точно на всички специалисти. Знаете, че в годините психиатричните болници бяха отделени от многопрофилните болници, бяха откъснати от основните населени места. Психиатрично болният се разглеждаше само като психично болен, без да се има предвид, че той може да има болести примерно на стомаха, сърдечно-съдови заболявания, заболявания на отделителната система и т.н., което беше една от слабостите и грешките, които бяха допуснати в развитието на здравеопазването като основна грижа на държавата.
Нещото, което очаквам от Министерството на здравеопазването и ние ще подпомогнем, това е тенденцията за създаване на така наречените дневни центрове, които могат да осъществяват една изключително важна функция, а именно, след като преминат острите и хроничните състояния на психично болните, те да могат в тези дневни центрове да получават помощ и грижа.
И тук мисля, че ролята на Министерството на здравеопазването трябва да е по-голяма, да бъдат включени тези хора в програми, защото в тези дневни центрове биха могли да се осъществяват дейности като шиене, рисуване или някакви други дейности, които ангажират, социализират тези пациенти. Нещо повече, това е така наречената трудова терапия, която изключително много ще помогне на този тип болни.
Така че мисля, че тук може да има един нов прочит, а не да цитираме кои агенции ни наблюдават. За мен е по-важно да чуем какво ние ще направим, защото сега ние сме на ход и хората очакват от психиатричните заведения и очакват от нас какви инициативи ще излязат и какво точно ще реформираме.
Така че мисля, че и в тази област, д-р Митрев, можем да заимстваме много от чуждестранния опит и от опита, който аз добих, тъй като лично аз съм посещавал в страната, включително и в Русе, психиатричните клиники, дневния център и други такива и бих насърчил създаването както в Русе на такива дневни центрове, които бяха създадени с помощта на фондации и на други, които имат желание, които обаче играят изключително важна роля за психично болните в България.
Аз лично смятам, че Министерството на здравеопазването е много голям длъжник и очаквах един друг тип изказване, а не коя агенция ни наблюдава и какви писма ни пише. Това според мен по никакъв начин не ни помага.
Сега ще дам думата на д-р Хинков. Заповядайте, д-р Хинков.
ХРИСТО ХИНКОВ: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми дами и господа, народни представители! Аз мисля, че Вие добре очертахте основния проблем на нашата психиатрична реформа, а именно така наречената психиатрия в общността или деинституционализацията на нашата психиатрия.
Ние още от 2002 г. сме започнали да изграждаме концепция, философия за това каква трябва да бъде модерната българска психиатрия. Тя трябва да бъде основана именно в общността, да бъде скъсано с този принцип на изолиране на болните, настаняването им в отдалечени болници и да бъде забравена така наречената приютна психиатрия, защото нашата психиатрия все още е приютен тип, далече от модерната европейска психиатрия.
Това, което междувременно става, е, че в други министерства, например в Министерството на труда и социалната политика този процес тече, защото там програмите за хора с увреждания работят и там с помощта на пари от Европейския съюз по програмата ФАР бяха направени доста неща. Заедно с това беше изградена една номенклатура на заведения, които да обгрижват такъв тип болни, като дневните центрове, за които Вие споменахте. Но няма такива структури в Закона за лечебните заведения. По отношение на Закона за лечебните заведения ние имаме все още дълг към обществото, защото в този закон има една глава „Други лечебни заведения”, където са описани диспансерите. Все още не е ясно какъв е статутът на психиатричните диспансери – те болници ли са, извънболнични заведения ли са, дневни центрове ли са? Какво представляват психиатричните диспансери? Това трябва да бъде решено със сериозна работа в работна група, която Министерството на здравеопазването мисля, че има ресурс да създаде и да направи.
Другият голям проблем е интерсекторното сътрудничество. Между Министерството на здравеопазването и между Министерството на труда и социалната политика има декларирано желание за сътрудничество, но реално такова сътрудничество няма. Какво имам предвид? В дневните центрове, които се разкриват по Закона за социалното подпомагане към Агенцията за социално подпомагане, се приемат хора с ментални увреждания. Това са дневни центрове за възрастни хора с увреждания, в това число и психически увреждания. Тези хора са лекувани от психиатричната система, но след това са приети или в защитените домове, или в дневните центрове по различни рехабилитационни програми. Министерството на здравеопазването и цялата психиатрична мрежа, специалистите в нея нямат методичен поглед, методично ръководство за това какво става в тези дневни центрове. Там социалните работници, които са назначени, работят по програми, които са на Агенцията за социално подпомагане. Има специфики при болните с тежки психични заболявания като шизофрения, които тези социални работници не владеят добре и това също трябва да бъде установено по един регламентиран начин, с промени в нормативната уредба.
Завършвам със следното. Ние можем да искаме в момента да се подобри финансирането на психиатричната мрежа, особено на болниците, тъй като наистина има опасност някои от тях да закъсат много сериозно. Хората там са безпомощни. Все още не е изградена алтернативна мрежа от психиатрични и психосоциални грижи в общността, които да поемат тези хора, които в момента са на приютен принцип в болниците.
Затова аз мисля, че наред с търсене на средства за финансиране на психиатричната мрежа и то по-специално стационарната мрежа, трябва да се направят сериозни промени в нормативната база и да се върви напред в тази реформа, защото ние много закъсахме.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: И аз Ви благодаря.
Заповядайте, госпожо Миланова. Имате думата.
ВИХРА МИЛАНОВА: Аз съм професор по психиатрия и в момента съм национален консултант на Министерството на здравеопазването.
Присъединявам се към всичко, което беше казано. Действително всички сме длъжници на болните с психически заболявания. Може би в последните години не се направи достатъчно за деинституционализацията и за извеждането на хората с психични заболявания в общността, но така или иначе, това е реалността. Имахме многократни разговори с Министерството на здравеопазването, обсъждахме всички възможни пътища за решаване на въпроса на този етап, в условията на криза, и мисля, че стигнахме до едно общо разбиране, включително и от психиатричната общност, от хората, които работят в психиатрия, и на този етап ще предложим съвместно с Министерството на здравеопазването едно преструктуриране на държавните психиатрични болници, които са основното място, където се лекуват и където престояват по-дълго пациентите. Между другото, около 30 процента от болните, настанени в психиатрични болници, са принудително настанени. Това са хора с общественоопасни прояви, със съдебно решение – което е много висок процент, и около 60 процента са хора, които са неосигурени.
Тоест, това е един значителен дял от хора, нуждаещи се от тези институции. Хубаво или лошо – това е положението. Между другото в света около 10 процента от хората с хронична болест остават в институции, макар че в България са повече. Психиатричните легла в България не са повече отколкото в Европа, но те са поставени на един и същи принцип и като финансиране, и като обслужване. Тоест, те се нуждаят де бъдат преструктурирани и заплащането да стане според програмите, които се прилагат. Това ще бъде за остро лечение, за долекуване, за хронично болните, за по-дълъг престой.
Освен това е необходимо този различен начин на финансиране да бъде добре обмислен и да стане едно уеднаквяване не само на преминал болен, а според дейностите, които ние упражняваме. Действително тези данни, които бяха изнесени, са факт и това, че психиатричните заведения са недофинансирани и то хронично недофинансирани също така е вярно. Тоест, колкото повече хроничо болни приемаме ние, толкова по-големи дльжници сме.
Добре е да бъдат разкрити отделения в общите, в многопрофилните болници, но трябва да ви кажа, че това също е един много голям проблем, защото аз например работя в Александровска болница – в Университетска многопрофилна болница. Трябва да ви кажа, че приходите на нашата клиника са най-ниски и ние автоматически ставаме тежест, да не говоря, че заплатите на хората, работещи в нашата специалност, са по-ниски от всички останали и, ако се сравнят, трябва да ви кажа, че са доста неудобни да се съобщят като числа. Незаетите места все още са относително малко, но мисля, че в следващите години ще дойде и този кадрови проблеми по отношение на лекарите. В момента 600 са психиатрите, които работят. Специализиращите все още са налице, но при тази голяма разлика във финансирането, в заплащането, действително ще има отлив. Да не говоря за медицинските сестри, защото ние в психиатричните заведения работим в екип. Ако в други отделения може без сестри, в психиатрията не може.
Проблемите са много, но на този етап може да се говори за едно преструктуриране на държавните психиатрични болници. Леглата в психиатричните заведения са 2 710 в болниците, в диспансерите са 1 525 и в университетските клиники са около 550 и останалите са в психиатричните отделения към многопрофилните болници.
По отношение на дневните центрове. Действително това е един актуален подход за извеждане на болните. Разбира се, всичко това обаче е свързано с допълнително финансиране. На този етап ние действително сме готови да съдействаме за това преструктуриране. Аз това го заявявам от името на цялата психиатрична общност. Имахме наскоро една среща, на която бяха обсъдени всички тези проблеми. Така или иначе, болните са си болни и те имат нужди, а наред с всичко останало трябва да мислим за развитието и на други дейности каквито са рехабилитацията и трудотерапията. Това са различни дейности и, слава Богу, има и такива места като диспансера в Русе, които действително са място, което всички трябва да го видят, за да могат да го възпроизведат. То може да стане, разбира се, по други начини, а не само с доброто желание.
Благодаря.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви, проф. Миланова.
Аз искам да Ви попитам следното нещо. Тъй като аз си направих усилията да се подготвя за днешната среща, тук съм си извадил вид заведения, брой легла. От това, което Вие прочетохте, има едно разминаване. Аз ще кажа каква е официалната информация, която аз съм изтеглил. Това са 20 болници с психиатрични отделения в МБАЛ и са 2 414 легла, а другите са специализирани болници за продължително лечение с 950 легла. Има 12 областни психиатрични диспансери със стационари с 1505 легла и психиатрични болници по чл. 35, ал. 3, т. 1 от Закона за лечебните заведения с 2 790 легла.
Така че аз бих искал да се направи един точен анализ. Информацията ми от така наречения Национален център по здравна информация. Оттам съм изтеглил тази информация и с нея боравя аз. Тук чух други цифри. Това е официалната информация, с която могат да разполагат народните представители и което е различно от това, което Вие обявявате тук, в залата.
Бих искал да се обърна към д-р Матева и към проф. Миланова. Може с общи усилия именно тази реформа трябва да тръгне от вас, вие да я предложите на Министерството на здравеопазването и, колкото вие сте по-настоятелни и гъвкави, мисля, че в лицето на Комисията по здравеопазване ще имате пълната подкрепа за законодателните промени. Но мисля, че в унисон с цялата реформа психиатричната помощ не би трябвало да остава на заден план, тъй като от данните, с които разполагам, психичните заболявания в България са се увеличили значително много в последните 10 – 15 години, а това е една всеобща тенденция в световен мащаб.
Аз ви благодаря изключително много за това, че днес Вие дойдохте. Зная за огромните, тежки проблеми, които имате. Няма да оставя на последно място възнаграждението за Вашия труд, който е изключително тежък, в ужасни условия – това е може би точната дума – защото пак ви казвам, че във връзка с обиколките си като народен представител и като политическо лице посетих много болници и мога да кажа, че психиатричните болници не са за показ. Те са наистина неприятни.
Тук сме се събрали да си кажем истината. Може да има хора, които са учудват, но ние от политическа партия ГЕРБ държим истината да се казва и да можем с общи усилия некабинетно да се намират работещи и действащи решения.
Благодаря ви.

Колеги, ориентираме се към точка трета от дневния ред:
Изслушване на Националната асоциация на трансплантираните относно проблеми, свързани с трансплантацията на органи, тъкани и клетки и донорството в България.

Преди да започна и да дам думата, мисля, че тук някои представители от 40-тото Народно събрание имахме инициативата и внесохме Закона за трансплантация на тъкани и органи, в който мога да кажа с гордост, че аз съм един от участниците и създателите на този закон, с което още преди политическа партия ГЕРБ да влезе във властта, дадохме своята ясна и категорична подкрепа именно за трансплантацията на тъкани и органи, с което лично аз се гордея. Това е един от законопроектите, с които се гордея. Нещо повече, вие сами всички знаете, че премиерът на Република България господин Бойко Борисов отдели специално внимание, грижи и мисля, че по-нататък вие сами ще се убедите в това, че един от важните проблеми от многото важни проблеми в здравеопазването, които бяха загърбени, това са проблемите за трансплантираните и трансплантацията на тъкани и органи.
Имате думата по тази точка. Заповядайте, господин Боян Грънчаров.
БОЯН ГРЪНЧАРОВ: Благодаря Ви, господин председател! Аз съм председател на Националната асоциация на транплантираните.
Уважаеми дами и господа, народни представители, уважаеми присъстващи! Не ви наричам „колеги”, защото аз не съм доктор. Но това според мен това няма значение. За мен докторът е една икона, защото благодарение на него аз вече двадесетина години успявам да живея.
Искам да започна с това, с едно малко политическо въведение. В обществото съществува мнението, че политическа партия ГЕРБ и ръководеното от нея правителство е правителство, което решава проблеми, а не създава проблеми, нещо, което не може да се каже за предишните правителства.
В тази връзка си позволяваме да се намесим в работата на Комисията по здравеопазване и да направим едно предложение, пък вече оттам нататък ще видим как ще се случат нещата.
Искам да започна с едно кратко изложение на историята на трансплантацията в Република България – само с няколко изречения. Първата трансплантация е направена 1969 г. За съжаление последващите години са чисто научни интереси, има почти научни постижения, но без някакви по-мащабни успехи, докато идва 1998 г., когато с една малка промяна в закона през същата година се правят над 80 бъбречни трансплантации, от които над 70 от трупни донори.
Искам да обърна внимание на факта, че следващата година вече това нещо започва полека да затихва и се правят някъде около 50 бъбречни трансплантации специално. Не намесвам другите, тъй като те са много малко и по-мащабна е дейността що се отнася до бъбречната трансплантация. Като че ли нуждите са много по-големи там.
Искам да направя едно въведение също така и в статистиката, що се отнася до европейските страни. В България специално бъбречната трансплантация от трупни донори е 2 трансплантации на милион население годишно. Не знам как ви звучи това в една съизмерима с България Чехия, където трансплантациите са някъде около 400 като обща цифра, а именно около 40 на милион население.
Още един факт, на който искам да спра вашето внимание, че в европейски и световен мащаб не се извършва живо донорство или почти не се прави такова освен в изключително спешни случаи. В България като че ли нещата са ориентирани почти изцяло там, защото един поглед върху тях показва, че половината или малко под половината от всички бъбречни трансплантации са направени от живи донори.
Искам да обърна внимание на това, че ние апелираме законът да бъде променен. Какво означава това? Това означава съгласието за донорство да се подразбира, а както сега са поставени нещата – едва ли не се подразбира несъгласие, тъй като се изисква разрешение от близките, които не могат така лесно да бъдат открити, не може да бъде взето това разрешение в разумно кратък срок и това води до усложняване на процедурата и в края на краищата до големи разходи, които не дават никакви резултати.
Що се отнася до законовата уредба в европейските страни, искам да обърна внимание, че с един такъв закон, какъвто е българският, трудно ще можем да достигнем испанските или норвежките постижения в областта на трансплантациите, където примерно 75 процента от пациентите, които започват хемодиализа, се трансплантират в рамките на първата година.
Не знам как ви звучат тези числа, но ние имаме базата, имаме специалистите, обаче нямаме възможността да направим тези неща.
Според нас проблемът се корени в закона, който регламентира дейността и пречи нещата да вървят по-гладко и по-качествено и количествено.
Искам също да ви кажа, че като изключение от правилото в Испания например всички пребиваващи на територията на Кралство Испания са донори, независимо какви поданици са. След определен период от време те попадат под същия закон и стават потенциални донори. В Австрия например няма отказ от донорство. Това са действителни положения, от които трябва да черпим опит.
Ние апелираме за смяната на закона затова, защото в края на краищата, навсякъде се изнася една цифра за чакащите, които са 800 – 900 души, обаче това наистина не е така. Ако се погледни колко хора са на хемодиализа в центровете и колко пък не стигат до тях поради други причини – няма да ги коментирам – ще се окаже, че чакащите за трансплантация са над 2 000 души. От тях абсолютно по-големият брой са чакащи за бъбречна трансплантация и, да речем, някъде от порядъка на 40 – 50 души са за сърдечни и някъде толкова за чернодробни трансплантации. В България все още няма практика да се извършва трансплантация на бял дроб, панкреас и т.н.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Чакайте, чакайте. Говорете конкретно за бъбречните заболявания, защото в България трансплантация на панкреас.....моля, Ви, нека да бъдем по-конкретни.
Аз бих искал да заостря вашето внимание на нуждите в България от трансплантация, трансплантирани и да говорим малко по-точно за това какви перспективи има, как ги виждате, защото примерите, които ни давате с Дания, с Швеция и с Австрия, аз бих могъл много да коментирам. Но аз бих искал да се концентрираме върху нашите проблеми, проблемите в България, за нашите болни. Вие казахте преди малко официалната статистика, че около 800 са хората, които чакат за бъбречна трансплантация, за това колко се извършват, колко са успешни и какво вие бихте искали да бъде променено като законодателна база, като организация. Нека да говорим за тези страни, а не така общо. Аз мога да говоря за Дания, за Швеция, мога да ви говоря може би повече от Вас, да ви кажа какво е финансирането, какви пари се отделят и какъв е техният национален брутен вътрешен продукт. Като го съотнесем с българския, като видим къде е медицината и организацията, ще стигнем до погрешни изводи.
Затова моето предложение към Вас е Вие да посочите проблемите в България, как, по какъв начин институциите да съдействат. Смисълът на нашата среща е именно този, а не да посочваме къде как е. Не знам дали знаете в една Австрия законодателно как е уреден въпросът. Също бих могъл да ви кажа. Но ние тук сега говорим за България и аз затова започнах с думите, че участвах в Закона за органи, тъкани и трансплантации, на който съм един от вносителите в 40-тото Народно събрание. Видяхме на какви проблеми се натъкнахме от институциите, включително и институция, каквато е църквата и т.н.
Така че аз предлагам да заострим вниманието си върху проблемите в България, за да можем да бъдем в помощ на вашите пациенти, които всъщност вие представлявате.
БОЯН ГРЪНЧАРОВ: Благодаря Ви, за забележката. Аз може би малко се увлякох, но наистина ще обърна по-сериозно внимание на фактите, които ви интересуват.
Нашето предложение се състои в следното. Може да се каже, че е обмислено общо с новия директор на Изпълнителна агенция по трансплантация – д-р Джалева. Идеята е да се въведе пациентска карта или по-скоро донорска карта, в която да бъдат попълнени съответните графи „съгласен” – „не съгласен”. Тази карта в определено срок от време да бъде обработена по съответния начин. Това вече е въпрос на организация, на прецизиране на хората, които се занимават с този проблем.
Обаче възниква въпросът с това дали българинът ще реагира достатъчно адекватно, достатъчно бързо и дали няма да подцени тежестта и сериозността на подобен проблем.
Така че нашата идея е преди всичко законът да бъде променен в посока да се подразбира съгласието за донорство, а не, както е сега – да се питат роднини, близки и т.н., които много често не знаят какво е мнението на своите близки. Плюс това по този начин ще се избегне един такъв момент, в който точно тези близки използват възможността да си разчистват сметките, едва ли не – звучи грубо, но имаме такава практика със здравната система, която никой не харесва, но в края на краищата всички ние се мъчим да я подобрим по някакъв начин.
На проведеното преди около два месеца заседание в Банкя лично премиерът присъстваше и се ангажира доста сериозно по отношение на промяната на резултатите – по-скоро – на трансплантацията. По негова инициатива се създава в момента фонд с 90 и няколко милиона, с които ще бъдат извършвани подобни лечебни процедури в чужбина.
Нашата организация смята следното. С много по-малко средства и с много по-малко усилия – поне така си мисля аз – ще могат да бъдат постигнати не по-лоши резултати и тук, в България. Ако законът бъде променен в посоката, която споменах – съгласие за донорство по подразбиране – ако бъде малко подобрено финансирането на скъпата реанимация при кондисионирането на донора, защото знам, че също има един малък пропуск в това отношение, ние смятаме, че в България ще се постигнат едни доста добри и съизмерими резултати със страните в Европейския съюз.
Искаме да обърнем внимание и на факта, че може би е по-добре да се създаде един още по-нов и по-модерен закон вместо да се опитваме да модернизираме закони, които в крайна сметка сами по себе си са доказали, че не работят достатъчно ефективно и не дават добри резултати – поне при българските условия.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви и аз.
Аз бих искал да се обърна към д-р Теодора Джалева, ако има желание, да вземе отношение. Заповядайте, д-р Джалева.
ТЕОДОРА ДЖАЛЕВА: Добър ден на всички. Аз мисля, че за промяната на закона все още е рано. Мисля, че тук връзката се къса заради загубеното доверие между обществото, пациентите, между лекаря – там е нужно да се работи, което трябва да стане с всички възможни институции, ако щете и с Министерството на здравеопазването, защото бъдещето на България и възпитанието е точно в ученическата възраст. Това трябва да достигне първо до младите хора.
Така че моето пряко предложение е следното. Нашият закон е такъв, какъвто е в най-добрата и най-работещата система – Испания. Само че там този „разумно кратък срок” е конкретен и мисля, че по-скоро ние би трябвало да въведем и ние такъв конкретен срок. Тоест, разумен писмен отговор, отказът на близките да е около 12 максимум 24 часа. Това е най- разумното. Защото е безсмислено да се отлага такова нещо.
Следващото ми предложение е във връзка с въвеждането на донорска карта. Направих проучване. Един такъв пластир струва около 1 ст. Какъв е проблемът? Ето, стандартните карти за Била, примерно, която съм извадила, за да ви я покажа. Проучих, че струва 1 ст. Какъв е проблемът да се въведат две карти – зелена и червена. Зелената за съгласие, червената да е за отказ. Това с едно послание до всеки човек, с написано името, с донора отгоре – всеки един да си носи в личните документи с послание за помощ на всеки един от нас като общество. Да достигнем до сърцето на всеки един, който ще възпитава и децата си в този дух. Мисля, че това е най-работещото в момента и няма да отнеме много средства.
Донорството, пак казвам, е въпрос на организация и на обществено образование, не на финанси.
Благодаря.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Аз много Ви благодаря за Вашето изказване и Вашето представяне, тъй като мисля, че колегите за първи път успяха да се запознаят с Вас.
Давам думата на д-р Шарков. Заповядайте, д-р Шарков.
ВАНЬО ШАРКОВ: Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми колеги! Аз съм човек без никакъв опит в областта на транплантологията. Обаче се удивявам на хора, които нямат никакъв лекарски опит, обаче говорят за трансплантацията.
Много съм притеснен от идеите за промяна на законодателството с оглед на това, което казахте и Вие по отношение на даване на съгласието. Защото ние от едната крайност, отидохме и променихме закона в другата крайност. От това да изразяваш категорично несъгласие отидохме и се придвижихме по тази спирала, която някои държави извървяха в продължение на години, а ние я извървяхме почти за една – две години. За две години променихме драстично закона.
Това, за което стана дума – за донорската карта – мисля, че е тема, която можем да обсъждаме доста дълго време. Смятам, че едно цяло заседание на комисията трябва да отделим изобщо на темата за трансплантацията. Сега трите проблема, които обединихме в едно заседание, едва ли ни дават възможност да изчерпим докрай която и да е от трите теми.
Но това, за което си говорехме тук и с доц. Адемов, е една от възможностите да се използват новите лични карти, в които влизат биометрични данни за лицето с кръвна група, с всичко. Защо да не бъде използвано това, защо да правим някаква друга карта?
Аз например 17 пъти съм дарявал кръв. Аз мога да нося донорска карта, че съм давал кръв. Но тук става дума за нещо, съвсем различно. Става въпрос за донорство на органи, не на тъкани, клетки, кръвни продукти и т.н. Затова мисля, че може да се мисли и в тази насока. Д-р Адемов даде много добра идея за новите лични карти, още повече, че те от догодина влизат в сила. Може да се помисли в тази насока, без да се правят други карти – зелени, червени и т.н.
Мисълта ми беше да имаме повече и ясна информация, която касае Комисията по здравеопазване за необходимостта от това да се правят някакви конкретни промени. Това, което знаме, е, че няма европейска страна, в която нещата да са идеално уредени. Има страни, които се движат на ръба. Испанците, за които се твърди, че са най-добри в областта на транплантологията, се движат на ръба на закона дори и от другата страна, за да бъдат толкова добри. В някои държави заради миналото си по време на Втората световна война въобще не става дума за донорство, за трансплантации и други подобни. В други държави католицизмът е стигнал дотам, че също е блокиран целият този процес. Ние сме една държава, която има едно сравнително добро законодателство в момента. Съгласен съм и винаги съм смятал, че всеки закон може да бъде и да стане по-добър, но нека да пипаме внимателно и да не бързаме с радикалните промени в кратки срокове.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви, д-р Шарков.
Заповядайте, д-р Сахлим. Имате думата.
НИГЯР САХЛИМ: Благодаря Ви, господин председател! За да не оставим единствено д-р Шарков за „поддържа огъня” днес по всички теми, съвсем накратко искам да кажа следното.
За съжаление подкрепям д-р Шарков затова, че единият вариант, който бяхме предложили и беше закон, не работеше. След това дойде предложението на другата крайност и либерализацията, което също не проработи. Говоря за изричното ни съгласие и изричното несъгласие. За съжаление проблемът е в манталитета в България. Това е нещото, което трябва да се промени, но не мисля, че ще стане в близките десетилетия. Проблемът дори не е в това дали в един фонд има 6 млн., 60 млн. или 600 млн. лв. Докато няма донори, докато няма нагласата да се даряват органи, не можем да променим системата и няма да бъдат повече на брой трансплантираните болни и съответната статистика няма да се промени.
Има обаче нещо, което Вие казахте, което противоречи на закона и на духа му. В тази комисията са се водили много сериозни дебати в предишното Народното събрание. Има религиозни, психологически, философски, етични аспекти. Не може да задължите някого, който иска да бъде донор, но не желае да го декларира, да носи тази карта. По никакъв начин! Нарушавате неговите права. Има начини, ако той желае все пак да бъде донор след смъртта си, да го направи. Законът дава такава възможност или да откаже категорично.
Така че дебатът е много сложен и едва ли сега ще можем да го изчерпим, още повече с предложения да променим закона и то в посока, която е драматична.
Благодаря.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви.
Преди да дам думата на следващия желаещ бих искал и аз да взема отношение по темата. Аз направих някои акценти и тук колегите веднага ме подкрепиха. Благодаря Ви, че ме подкрепихте, тъй като този дебат, както беше подчертано, е воден, той опира до нравствено-етични, религиозни и много, много още други причини и смятам, че в това отношение нашето законодателство е добро. Такова е моето лично мнение.
Тук обаче опираме до онзи социално-нравствен и психологичен момент за всеки български гражданин и до народопсихологията в цялата й многоликост в България. Аз мисля, че ако тук нещо би трябвало да се направи – просто го приемете като един приятелски съвет – то това е в България да бъде изграден регистър. Защото един от големите проблеми е това, че нямаме национален регистър на хората, нуждаещи се от трансплантация в различните области.
Нещо повече. Успехът на трансплантираните и заплащането на трансплантациите е един много голям проблем, който в предишното Народно събрание също разглеждахме. Ще започна със сърдечно-съдовите трансплантации. Колко хора се нуждаят, колко трансплантации са направени, къде и кой извършва тези трансплантации и дали те са успешни, дали трябва да дадем право на трансплантация за бъбречно болни да се извършва навсякъде, кой, къде, има ли нужната квалификация, опит, възможности, успеваемост? Защото в страните, които преди малко бяха цитирани, има специализирани центрове. Не може някой решил в N-ската болница, събрали се двама и хоп, тръгват да трансплантират. Не, трябва да има национална програма, трябва да има отговорност, да се знае кои лечебни заведения имат право да извършват този тип манипулации и операции.
И още нещо, много важно, защото мисля, че разговорът го насочихме в една малко по-друга посока. Тук трябва да говорим за ефективност. Когато хората, които са дарили органи и тъкани, те действително реално след това ползват съответно донора, реципиента. Това също е много важно, защото ние много от присъстващите на тази маса знаем колко пациенти се оперират, след три дни се извеждат в Банкя, няма нито един починал в клиниката, но те почиват в санаториума. Същото важи и за бъбречно болните. Нека да кажем истината такава, каквато е.
Тук имаше една тенденция в последните десет години – българи да ходят да се трансплантират в страни от третия свят, откъдето се връщаха с усложнения. Взети са им парите, а след това органът бива отхвърлен. Тези проблеми след това се решават от нашите, българските лекари.
Така че мисля, че темата е изключително тежка, сериозна и трябва да бъде правена разлика между трансплантация на органи и трансплантация на тъкани, независимо, че тук ние ги разглеждаме като цялост.
Така че мисля, че темите за размисъл ще ги поставим тук, на тази маса, но решението ще бъде, пак казвам, на цялото общество, когато то е подготвено. А що се отнася до Вас, д-р Джалева, като институцията, която представлявате, мисля, че някои идеи тук бяха подхвърлени.
Имате думата. Заповядайте.
ТЕОДОРА ДЖАЛЕВА: В моята програма са застъпени четири етапа за развитието на трансплантацията. Аз се опитах да бъда максимално кратка с изложението и да отговоря точно на конкретния въпрос за промяната в законодателството.
Първо да отговоря на въпроса за задължението да се носи донорска карта. Хората, които получат тази донорска карта, не са длъжни да я носят. Просто всеки сам решава дали да я носи и точно коя. Това е една протегната ръка за помощ към всеки един и начин да стигнем до него и да помислим. Но това не е задължително. Всеки може да реши и не е задължително да го носи.
Иначе проблемите в трасплантологията са много. Първо, наистина служебните регистри на чакащите не са актуални. Това, което направих в понеделник, за да не се стига до ситуацията да звъним на всеки един пациент по телефона и да питаме дали е жив или не, което е ужасно, направих запитване в ЕСГРАОН, но те чакат някакво удостоверение от нас дали имаме право да работим с лични данни и затова все още нямам отговор. Изпратила съм данните, за да актуализирам списъците поне на наличните – колко от тях наистина са ефективни. Все още чакам отговор. Може би те чакат от нас удостоверенията.
По втората част – за донорството – говорихме, че наистина трябва да се говори сред обществото, да се образова то, да се образоват най-вече младите хора, защото те са бъдещето. Там наистина ще имаме нужда от голяма помощ. Трансплантациите наистина трябва да са локализирани в определени центрове. В момента се работят отново стандартите, защото те са неработещи и неефективни. В момента по този закон, който е написан, нито една клиника в България не отговаря на тази стандарт, тоест, нито една клиника не трябва да работи в момента.
Не говоря за броя операции, а за броя хирурзи със стаж пет години след вземане на специалност. На този критерий, ако щете, не отговарят. Не говоря за количеството операции. Това наистина е така.
Така че има някои неща, които трябва да се променят, за да бъдат законите гъвкави и работещи. Мисля, че на една болница трябва да се дава разрешение след много добро обмисляне, като най- вече критерият да е резултатът от самата трансплантация. Досега такава обратна връзка с агенцията не е правена, тоест, никой не знае след трансплантацията каква е преживяемостта на пациентите след първия, третия, шестия месец, година, втора, трета, пета и т.н.
Именно това ние се опитваме да съберем като информация.
Благодаря.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Благодаря Ви.
Заповядайте, господин Иванов.
ВЕСЕЛИН ИВАНОВ: Аз съм директор в Министерството на здравеопазването. Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Трансплантацията има два компонента – социален и медицински. Засега ние говорехме за социалния аспект и отчасти за медицинския. Имам основание да говоря по този въпрос, тъй като животът ми отреди да претърпя трансплантация само преди осем месеца. Проблемите наистина са много сериозни, много сложни и не трябва да бъдат подценявани.
Социалната страна – донорството. Всеки казва, че трябва да има донори. Всъщност кой трябва да поеме ангажимент за осигуряването на органа за спасяване на човешки живот? Във всички многопрофилни болници в държавата и в университетски многопрофилни болници има оторизирани лица. Те са със специалност по анестезиология и реанимация и са областни координатори. Какво правят тези хора за осигуряването на необходимите донори? Изпълняват ли си задълженията, когато изпадне пациентът в мозъчна смърт, да направят необходимото, ако е доказано, че органите са подходящи за трансплантация, докато се получи съгласието от техните близки, наистина да изпълнят това задължение или не.
Много срещи съм провел с областни координатори, казах ви по каква причина. Отговорът е: нямаш проблем, ти си наш колега. Има проблем, дълги години чаках. Идва моментът, в който наистина се случи и трябваше да се извърши трансплантацията. Ето тук, според мен трябва да се обърне особено внимание, да се проведат необходимите срещи, да се упражнява контрол върху работата на областните координатори.
На следващо място, във връзка с огромния брой чакащи за извършване на трансплантация. Говоря общо, той към момента е немалък, на сърце, бъбреци, черен дроб и стволови клетки. Искам да кажа, че правителството взе изключително важно решение със създаването на Център за трансплантации. Надявам се, че този център, след като започне своята работа, с осигуряването на необходимите финансови средства, тъй като той е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на здравеопазването, ще изпълнява своето предназначение и ще осигурява извършването на трансплантации на български граждани в чужбина тогава, когато към момента в България такива трансплантации не могат да бъдат извършвани.
Този център ще се подпомага от комисия от специалисти, която ще бъде определена от министъра на здравеопазването, и от обществен съвет, който ще бъде създаден по предложение на министъра на здравеопазването и одобрен от Министерски съвет. След разглеждането на заявленията и работата на комисията и на обществения съвет, разбира се, ще се реши в коя държава може да се извърши трансплантацията.
И тук идва наистина другият момент в работата на фонда. Наистина предварително трябва да се уточни в кои държави от Европейския съюз, отговарят ли на изискванията съответните лечебни заведения, кога ще се изпрати лицето за трансплантация, финансовите средства кога ще постъпят и т.н. Мисля, че това е наистина най-разумно за реализацията на трансплантацията и това ще помогне за развитието на трансплантацията в България.
Благодаря за вниманието.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: И аз Ви благодаря.
И тъй като имаме още една точка от дневния ред, мисля, че тук си казахме доста истини. Мисля, че разговорът и диалогът беше ползотворен.
Бих искал да благодаря на всички, които взеха участие в диалога. Да благодаря на д-р Теодора Джалева, благодаря Ви за това, че присъствахте тук. Надявам се това да не бъде последната ни среща. Ние ще откликнем на всички Ваши разумни инициативи и ще бъдем в полза на агенцията, която оглавявате. Благодаря Ви.
А сега, преди да закрия заседанието, уважаеми колеги, във връзка с прието решение по т. 2 от дневния ред на заседанието Комисията по здравеопазване, проведено на 22 октомври 2009 г., относно предоставяне от Министерството на финансите на списък на работодателите, които не са изпълнили задълженията си съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1 от Закона за здравното осигуряване, както и в периода, за който не са изпълнили задължението си, бих искал да ви информирам, че на 6 ноември 2009 г. в Комисията постъпи официален отговор от Националната агенция за приходите по поставените въпроси.
В писмото от господин Красимир Стефанов, изпълнителен директор на НАП, изрично се уточнява, че предоставената информация съдържа конкретни данни за лица, които не са публично оповестени, както и лични данни, поради което не би следвало тази информация да бъде разгласявана.
Във връзка с това предлагам редовното заседание на Комисията по здравеопазване, което ще се проведе на 19 ноември 2009 г., да бъде закрито като единствена точка от дневния ред и да бъде обсъждана предоставената от НАП информация съгласно чл. 109, ал. 2 от Кодекса за социалното осигуряване.
ВАНЬО ШАРКОВ: Заседанието да бъде закрито само по тази точка, ако има други точки, да е открито.
ПРЕДС. ЛЪЧЕЗАР ИВАНОВ: Да, много ясно го прочетох.
Това предложение го поставям на гласуване.
Моля уважаемите народни представители да гласуват.
„За” – 12, „против” и „въздържали се” – няма.
Предложението се приема единодушно.
По тази точка заседанието на комисията ще бъде закрито.
Уважаеми народни представители, уважаеми господин заместник-министър, уважаеми гости, поради изчерпване на дневния ред закривам заседанието.
Приятна вечер. Всичко добро.

(Закрито в 17,00 ч.)



ПРЕДСЕДАТЕЛ:
(Д-р Лъчезар Иванов)



Стенограф:
(Божидарка Бойчева)