1.Обсъждане на законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство, № 102-01-13, внесен от Министерския съвет на 15 февруари 2011 г.
2. Разни.

---

На 10 март 2011 г. се проведе заседание на Комисията по културата, гражданското общество и медиите при
Д н е в е н р е д:

1.Обсъждане на законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство, № 102-01-13, внесен от Министерския съвет на 15 февруари 2011 г.
2. Разни.

Заседанието бе открито в 14,40 ч. и ръководено от госпожа Даниела Петрова – председател на комисията.

* * *

ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Уважаеми колеги, налице е кворум, откривам заседанието на Комисията по културата, гражданското общество и медиите.
Заседанието ще се проведе при следния дневен ред:
1. Обсъждане на законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство, № 102-01-13, внесен от Министерския съвет на 15 февруари 2011 г.
2. Разни.
Ако няма други предложения, който е съгласен с така предложения дневен ред, моля да гласува.
За – 10, против и въздържали се – няма.
На заседанието присъстват: от Министерството на културата – заместник-министър Тодор Чобанов, Уляна Малеева, директор на дирекция „Културно наследство”, и Миглена Кацарова; от Министерството на вътрешните работи – Ангел Папалезов; от Върховна касационна прокуратура – Николай Соларов и Щерьо Ножаров; от Националното сдружение на общините в Република България – Благой Станчев.
За присъствие в нашето заседание са изявили желание Маргарита Ваклинова, Ставри Топалов, Димитър Иванов и Светлана Шаренкова.
Давам думата на заместник-министър Чобанов да представи законопроекта.
ЗАМ.-МИНИСТЪР ТОДОР ЧОБАНОВ: Уважаема госпожо председател, дами и господа народни представители! Приетият през 2009 г. Закон за културното наследство е правно-нормативен акт, който трябва да решими обществени отношения в сферата на културата и който регламентира редица въпроси, свързани с изучаването, опазването, социализирането, циркулацията на културните ценности. В този смисъл в края на мандата на предишното Народно събрание беше приет изцяло нов закон, който имаше за цел да реши съществуващите проблеми и да обнови Закона за паметниците на културата и музеите и да предложи нов модел за управление на културното наследство. По една или друга причина приетият закон има редица слабости, които изискват адекватна реакция от страна на прилагащата администрация, доколкото и както ние сме в ситуацията, в която трябва да изпълняваме закона и конкретно да изпълняваме процедурите, които са разписани в него.
Предложеният на вашето внимание законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство има за цел да реши проблеми, които са констатирани в текстовете на действащия закон, да предложи подобряването на текстовете, да предложи решения там, където законът по една или друга причина не е вече направил необходимото. Защото истината е, че за съжаление в закона има редица недостатъчно изяснени моменти или направо липсващи такива, което създава големи пречки пред неговото прилагане.
На първо място, спрели сме се на промени, свързани с дефиниционния апарат на закона. Както сигурно сте констатирали във вашата работа като народни представители, дефиниционната част на закона е изключително сложна, съдържа множество различни определения на важни за културното наследство понятия. Някои от тези определения не са толкова сполучливи и практиката показва, че те трябва да бъдат изменени.
Има и липси, като тези, които ние сме адресирали в закона, който предлагаме за изменение и допълнение. Например това е случаят с така наречения масов материал, който касае най-вече колегите археолози. Това са най-често откриващите се в археологическите проучвания фрагменти от културни ценности – говорим за керамика. Предложили сме дефиниция, която защитава масовия материал като културна ценност, но същевременно обезпечава по-лесното му обработване и работа в научните проучвания и инвентиране в музейните фондове.
Предложили сме и промени, свързани с изясняване на въпроса кои предмети представляват културни ценности и кои не представляват културни ценности.
Друга централна промяна, която е търсена, е решаване на един много сериозен обществен проблем – той е свързан с придобиването от страна на държавата на недвижими културни ценности. Както ви е добре известно, чести са ситуациите, в които значими недвижими културни ценности се намират в притежание на частни лица по едни или други причини. За да се реши този сериозен обществен въпрос и да се гарантира общественият интерес, е предложен механизъм изцяло в съзвучие със Закона за държавната собственост, който ще позволи държавата да придобие обекти от национално и световно значение, които са археологически обекти, значими за българското културно наследство.
Прецизират се режимите, свързани със съгласуване на проекти за намеси в културните ценности.
Регламентират се по-добре процедурите за избор на директори на музеи, които имат някои слабости, които сме констатирали в практиката.
Заменили сме някои понятия с по-подходящи. Например в България през последните 100–130 години понятието „ландшафт” е наложено в архитектурата, а в закона беше разписано „пейзаж”. Направили сме редакционни промени, които по-добре връщат закона в руслото на съществуващата традиция в архитектурата у нас.
Разписали сме някои нови процедури и сме облекчили реда за включване на лица в регистъра на министъра на културата за оценители на културни ценности, тъй като досегашният режим, който действа, е много усложнен, много рестриктивен – само лица „доктор” могат да бъдат оценители. А в много специалности броят на тези лица е малък и за момента имаме не повече от 30-40 такива лица, а нуждите са големи. Затова сме предложили да се свали цензът на „магистър”, което е далеч по-приемливо и ще позволи много лица, които имат необходимия практически опит и образование, да се занимават с тази дейност.
Има и множество други редакционни поправки, върху които няма да се спирам.
Съзнаваме, че винаги в едни текстове могат да се направят промени, да се направят подобрения. Присъствахме на обсъжданията в другите комисии. В рамките на тези обсъждания се появиха ценни коментари върху текстовете. Имаше, разбира се, и обоснована критика, която ние винаги приемаме, особено когато тя е базирана на рационални аргументи.
Очакваме коментари и въпроси. Благодаря ви.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря и аз.
Колеги, постъпило е становище от Националното сдружение на общините в Република България. То е раздадено на всички народни представители. Ако господин Станчев от Националното сдружение желае, може да изрази и тук своето становище.
Заповядайте.
БЛАГОЙ СТАНЧЕВ: Благодаря, госпожо председател.
Искам да отбележа, че една от обявените в мотивите на закона цели да се създадат по-добри условия за общините за поддържане и инвестиции в поддържането, развитието и използването на културните ценности, е направена определена крачка в това отношение. Защото не е тайна, че една мярка в оперативна програма „Регионално развитие” вече три пъти я отлагаме, защото общините не могат да изпълнят процедурите, предвидени в закона.
Същевременно пък трябва да посоча, че очаквахме малко по-радикални мерки в този закон и по-сериозно развитие в тази насока. Не го виждаме изцяло. Най-вече не виждаме гаранции, че посочените срокове (те са запазени двумесечни) за съгласувателните процедури, когато общината трябва да подготви свой проект и да кандидатства за финансиране, ще се спазят. Не виждаме гаранции за това.
В тази връзка ни е едно от основните предложения. Аз няма да споменавам всички. Основното ни предложение е да се върне отново съществуващият до 2009 г. режим на мълчаливото съгласие. Ако не бъде спазен двумесечният срок, да се счита за дадено съгласие. Или пък, ако не се приеме такова решение за съгласуването, най-вече от Националния институт, където са ни проблемите, като алтернатива на това решение да се предвидят санкции за такова забавяне по аналогия на санкциите, които са предвидени примерно за кметовете, когато издават акт без съгласуване. Мисля си, че такова едно реципрочно отношение би било справедливо.
От друга страна, надяваме се, че е текстова грешка в закона, но когато се касае за определяне на директорите на музеите, не се прави никаква диференциация между държавни и общински и е посочено, че в комисията, която го определя, трябва да има представител на министерството и двама музейни работници. Надяваме се, че това е грешка, която ще бъде изправена. В противен случай това е сериозна стъпка против естествените правомощия на общините в това отношение да управляват собствените общински музеи. Тоест за нас е абсурдно да няма никакъв представител на общината.
И само още едно нещо искам да изтъкна. Накрая в предвидените промени в Наказателния кодекс се предвиждат доста тежки санкции за лице, което не е положило всички необходими усилия за опазване на културното наследство. Надявам се, че и вие ще си дадете сметка за реалното икономическо състояние в общините и финансите, с които разполагат, за да осигурят такова съхранение, и евентуално с подходяща редакция да не се получи така, че определена община няма пари, няма достатъчно финанси, да бъде санкционирана, включително и със затвор на определени длъжностни лица и в крайна сметка и кметовете на общините.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Колеги, откривам дебата. Ако има други от гостите, които желаят да изразят становище, могат да вземат думата.
Заповядайте, колега Кутев.
АНТОН КУТЕВ: Въпросът ми касае §9а: „Музейните сбирки, регистрирани в Министерството на културата, получават статут на колекции на юридически лица. Нерегистрираните вещи от сбирките подлежат на идентификация по реда на чл. 97.”
Имахме един срок, който изтече преди три месеца, ако не се лъжа, в който след приемането на закона трябваше да бъдат регистрирани колекциите. Въпросът ми е какво ще рече това „музейни сбирки”? Защото, ако правилно се ориентирам, такова понятие всъщност по сега действащия закон ние нямаме, имаме „колекции”. Значи ние приравняваме музейните сбирки към колекциите и при това положение въпросът ми е как се случва така, че да сме сигурни, че тези музейни сбирки са минали през режима на регистрация, който беше задължителен по досегашния закон и с този текст не се ли отваря всъщност вратичка, с който да е възможно нерегистрирани по режима на сегашния закон музейни сбирки да се превърнат в колекции?
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря Ви.
Заповядайте, проф. Данаилов.
СТЕФАН ДАНАИЛОВ: Уважаема госпожо председател, колеги! В мотивите на законопроекта вносителите посочват, както каза и заместник-министърът, че измененията и допълненията в Закона за културното наследство целят преодоляване на проблеми, възникнали при неговото прилагане, както и по-ясно регламентиране на функциите на министъра на културата и на Националния институт за недвижимо културно наследство.
Много пъти съм казвал, че не съм срещнал закон, който да е приет в толкова съвършена редакция, че да не може и да не трябва да се усъвършенства и да се допълва. Няма да скрия, че въпреки подготвените още в 2009 г. проекти за наредби за неговото прилагане не бяха въведени навреме, нито пък бяха предложени нови варианти и това постави под въпрос действието на закона. Част от проблемите произтичат и от недостатъчна обвързаност с разпоредбите на Закона за устройство на територията и непреодолимия ведомствен подход при опазване на националното културно наследство.
На няколко места в закона се подчертава, че като културни ценности може да се определя това, което има принос и значение за човешката история. При нас мисля, че всичко има принос и значение за човешката история, въпросът е дали и как трябва да се съхраняват онези фрагменти, които не могат да бъдат включени в знаковите предмети.
Не съм убеден, че онова, което вносителите наричат масов материал (§ 2, чл. 7), може и трябва да бъде включено в обменния фонд на музеите. Според практиката по цял свят останалия след селекция материал се заравя в депа и ями с датировка на разкопките, които, ако е необходимо, би могло да бъдат отворени отново. В противен случай милионите фрагменти, откривани при разкопки, ще засипят депата на музеите. А моите наблюдения са, че ние нямаме много сериозни депа в това отношение – говоря като големина и размер.
Най-голямата ни тревога е заради текста на § 4, чл. 12, ал. 4, т. 2, където се предвижда с решение на Министерския съвет да се извършва замяна на имоти със статут на недвижими културни ценности с категория световно значение или национално значение, декларирани или регистрирани по този закон, когато са собственост или с право на строеж върху имоти частна държавна собственост. Министърът може да издаде заповед и да сключи договор за замяна. В мотивите на законопроекта не са изложени конкретни съображения и критерии за предложеното изменение и ако няма критерии, можем да отворим широко вратата за необясними и необосновани заменки и корупционни практики. Защо трябва да се заменя, а не да се обезщетява или изкупува? Знае се, че паметниците са с режим и се опасявам, че всички ще тръгнат да заменят с парцели за строеж. Известно е само на територията на София колко паметници на културата с национално значение къщи са изкупени от бизнеса и много от тях не можаха да реализират проектите си във вид на хотели и т.н. И какво ще се случи на този собственик, на който общината или държавата трябва да му предостави друг терен за строеж. От тази гледна точка можем да отворим още един фронт за ограбване, както стана с прословутите заменки за горските имоти.
В § 4, чл. 12, ал. 9 пък се отбелязва, че приходите от културните ценности постъпват само в бюджета на съответното ведомство и се разходват за него. Мисля, че е пропуснато поне 30% (днес сме на такава вълна) от тях да отиват в национален фонд, тъй като държавата продължава да участва по един или друг начин във финансирането на опазването на културните ценности, а те не са само ведомствени и общински, те са национално богатство. Чрез определения процент ще може да се провежда по-активна национална политика в опазване на културното наследство на страната.
В § 5, чл. 14, т. 13б се предлага ограничаване на правата на музеите при задаване на проекти на музейните сгради и на постоянните експозиции на музеи. Има стари практики, когато всичко бе централизирано в Министерството на културата и се приемаше, контролираше и финансираше оттам. Всичко – оттам. В т. 13в пък се изисква съгласуване на инвестиционните проекти за изграждането, поставянето на паметници, монументално декоративни структури и други обекти с културно значение с височина над три метра в урбанизирани територии. Въпросът ми е какво ще правим с всички онези безобразия под три метра, които се налагат безвкусно, грозящо и безнаказано?
Считам, че с § 8, чл. 19, т. 6 трябва да направим опит да се обясни понятието „национален архивен фонд”. Не веднъж е обсъждан конфликт между музеи и архиви, а Националният институт за недвижимо културно наследство и Държавният архив са все държавни институции.
В Преходните и заключителните разпоредби, § 76, т. 2, относно новосъздадения § 9а искам да обърна внимание на факта, че понятието „музейна сбирка” в законопроекта се приравнява със статут на „колекция”, но това не е точно и също се нуждае от известно прецизиране. В чл. 108 например на сега действащия закон „колекция” е съвкупност от движими културни ценности, които в своята цялост и тематична свързаност имат научна и културна стойност”. И колекцията от кибритени кутийки и салфетки е такава? И те ли са под смисъла на този член под контрол и подчинение на същите изисквания, както колекция от антични монети например?
Считам, че българските закони трябва да боравят и с българска лексика. Затова не подкрепям предложението в § 14, чл. 47, т. 6 думата „пейзаж”, хубава българска дума, да бъде заменена с „ландшафт”. А на едно място има употребата „ландшафти”, което е пълен абсурд.
Културният маршрут се измисля от нас в сегашно време и може да сменя трасето си във времето, затова не може да бъде включен като културна ценност. Знаете от колко години употребяваме „културен маршрут”.
В § 52, чл. 151, ал. 3, т. 5 се предлага терминът „писмено съгласие на собственика” вместо „писмено споразумение със собственика”, както е в досега действащия закон. Бих искал да знам мотивите на вносителя за тази съществена промяна.
Параграф 58, с който се създава чл. 161а например противоречи на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, според чиято разпоредба частната собственост е неприкосновена, съдържа забрана за разпореждане с нея, без или въпреки несъгласието на собственика, чрез сключване на договор за учредяване на съответното вещно право.
В § 63, чл. 179, ал. 2 необосновано е записано „с изключение на туристическата реклама”. Това дава привилегии само на туристическите фирми. Освен това в ал. 1 следва да отпадне изразът „или за туристическа реклама”, защото тя не е адекватна на използването на изображенията на културните ценности за лични нужди с представителна, образователна и научна цел, като се предполага, че туризмът е търговска дейност в една или друга степен.
Не считам, че внимателно е обмислен и списъкът на археологическите резервати. В приложения списък липсват наименование на такива знакови обекти, като например Нове, Никополис ад нестум, „Вила Армира” край Ивайловград, и други.
Би трябвало да се помисли и за някои изменения на срокове, заложени в сега действащия закон, които практиката не приема.
Уважаеми колеги, списъкът от такива въпроси е доста голям, но аз ще ви ги спестя. Откровено казано, аз съм много раздвоен, защото този закон е нужен, но във вида, в който ни се предлага, никак не ме удовлетворява и затова аз и моите колеги ще гласуваме „въздържал се”. И, разбира се, ако той се приеме на първо четене, ще направим своите конкретни предложения по отделните текстове. Благодаря за вниманието.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря Ви и аз.
Други колеги? Заповядайте, госпожо Караминова.
ГИНЧЕ КАРАМИНОВА: Благодаря, госпожо председател.
Аз имам три конкретни въпроса. В § 1, където се добавя „и антропологични останки, открити при теренни проучвания”, ме интересува тези антропологични останки ще се третират като движими културни ценности и ще подлежат на идентификация и регистрация? Досега те се изследват от специалисти антрополози и ДНК анализи, де факто те се подлагат да идентификация, но регистрирането и инвентирането е напълно излишно. Няма и такава европейска практика. Това е единият ми въпрос.
Вторият ми въпрос е точно за този масов материал във фондовете на музеите е практически абсолютно невъзможно да се събере, защото те са огромни количества, стотици хиляди, а в Германия например и в други страни тези фрагменти от различни делви се заравят отново в земята, идентифицират се, описват се и мястото се обозначава. Не е ли възможно и тук това да стане по този начин?
За конкурсите за директори на общинските музеи. Аз станах свидетел на едно опорочаване на точно такъв конкурс и смятам, че би трябвало да има паритет между представители на Министерството на културата и на общината. Също искам да кажа, че би трябвало да се уточни професионалният опит той да бъде какъв, който да се изисква от музейните експерти.
Засега – дотук. След малко ще задам и третия си въпрос.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря Ви.
Заповядайте, господин Казак.
ЧЕТИН КАЗАК: Уважаема госпожо председател, уважаеми колеги, уважаеми господин заместник-министър! Аз вече имах възможност да изкажа някои съображения в една друга комисия, така че тук ще се огранича само до това да изразя съжалението си, че в този законопроект не е използвана възможността да се коригират някои слабости в действащия закон, касаещи именно дефинирането на понятието „движима културна ценност”. Действащият закон дава едно много широко поле за тълкуване на това понятие, което в много случаи води до блокиране дейността на определени организации, които се занимават например с търговия с произведения на изкуството. Понятието „движима културна ценност” именно поради твърде широкия си обхват фактически може да се тълкува така, че всяка картина, която вие сте нарисували вчера, може да бъде третирана като движима културна ценност и подложена на целия рестриктивен режим за контрол и следене на нейното движение което надали е целяното с този закон, а именно да се защитят наистина онези движими културни ценности, които имат някакво значение. Струва ми се, че трябва да се използва тази възможност сега, след като така или иначе разглеждаме изменения в Закона за културното наследство. И аз имам намерение между първо и второ четене да предложа едно доизясняване на дефиницията, разграничаване на случаите, в които не би следвало според мен да попадат определени произведения на изкуството и не би трябвало да попадат в приложното поле на закона. Както виждам тук, в ал. 4 това не е направено, като са изключени само монетите и машинно произведени предмети, които нямат значима културна или художествена стойност. Трябва да се разшири според мен точно понятието що е то движима културна ценност и да се разграничат онези произведения на изкуството, които нямат реална културна стойност и те да бъдат освободени от този рестриктивен режим, който в момента хипотетично би могъл да се приложи.
Имам една забележка по § 63. Как ще се процедира с непубликувани археологически културни ценности, които могат да бъдат проучвани и публикувани единствено от научните ръководители за срок от десет години. Не би ли трябвало да се иска разрешението на научния ръководител, защото те ги предават в музеите и музеят може да реши да го използва за реклама или за дизайнерски нужди и да не се съобрази с десетгодишния срок? Благодаря.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря и аз.
Колеги, и аз бих искала да обърна внимание на вносителя на някои несъответствия, които лично съм открила.
Считам, че § 84 следва да отпадне, тъй като в пленарното заседание на 23 февруари 2010 г. с новоприетия Закон за горите е отменен посоченият в § 84 Закон за горите, в който се предлага съответното изменение.
В § 76, ал. 2 е разписана идентификацията и регистрацията по ал. 1, тоест режимът, по който следва да се извърши. Считам, че следва да отпадне, тъй като срокът по ал. 1 е изтекъл.
Параграф 82 също следва да отпадне, тъй като с § 82 всъщност се цели чрез преходни и заключителни разпоредби в Закона за културното наследство да се направят изменения и допълнения в Наказателния кодекс, а измененията и допълненията в кодексите като кодификация на материално-правни и процесуално-правни норми следва да стават със Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, а не с преходни и заключителни разпоредби. Такава практика в Народното събрание няма.
По текстовете, които касаят § 58. Аз също съм съгласна, че този параграф трябва да се прецизира и да се огледа, тъй като с § 58 се създава чл. 161а, а по начина, по който той ни е предложен и е разписан, има колизия на норми с чл. 17, ал. 3 от Конституцията. Тук бих искала да обърна внимание, че всъщност с новосъздадената норма на чл. 161а се създава задължение на собствениците и ползвателите на поземлени имоти, които се намират в археологически обекти, да осигурят достъп до своите имоти. Считам , че следва да се осигури достъп на компетентните държавни органи и на лицата, които са получили разрешение за извършване на теренно проучване, като съответно когато има отказ на достъпа, следва да се търси съдействието на Министерството на вътрешните работи. Едва след като то е получено, тогава би могло да се извършват такива работи. Това „без да е необходимо уведомяване на собственика” считаме, че също създава риск.
А сега бих искала да дам възможност на прокурор Соларов да изрази своята позиция. Заповядайте.
НИКОЛАЙ СОЛАРОВ: Благодаря много, госпожо председател. Благодаря на всички народни представители за това, че за трети път сме поканени на този за нас много важен форум, да се чуе и нашата дума. Чухте я предишния път, надявам се, че и сега й обърнете внимание.
Ние ще си позволим да кажем само три неща, които пряко биха застрашили нашата работа. Искам още веднъж да се обърна към всички с молба да погледнете от сърце въпроса с точното дефиниране на изразите, с които работи Закона за културното наследство, защото за нас той е по-важният закон. Когато прилагаме Наказателния кодекс, там нормите са бланкетни, а Законът за културното наследство с цялата му подзаконова уредба всъщност дава изразите и дефинициите на понятията, които работят при нас в наказателния закон, било то като конкретни елементи на изпълнителното деяние, на предмет на посегателство, така и с оглед процедурата и деянието само по себе си.
На базата на четиригодишната ми практика досега, как да кажа, нещата се протоколират, но Националният институт за паметниците на културата беше малко недобра, мръсна дума и беше един от образците на корупционни практики в страната. Да си кажем нещата с истинските им имена. Текат четири или пет дела срещу длъжностни лица от НИПК. Само в Созопол има 280 незаконни къщи с фалшиви подписи и печати, за които са взимани пари, но не можем да го докажем поради особености на нашата наказателно-правна система на доказването към този период. Но върху едно гробище некропол, уникален за цялото Средиземноморие и за античния свят от три хиляди години, има 280 незаконни къщи с фиктивното или каквото и да е незаконно разрешение на НИПК. Поради тази причина нещата, които ще кажем, са в три насоки.
По отношение на НИПК и на неговия наследник, на който ни се струва, че отново се дават възможности за недостатъчна прозрачност в правомощията. Колегата Ножаров ще каже като специалист, ние видяхме две сериозни противоречия със Закона за устройство на територията и Закона за обществените поръчки.
Ще се спра на няколко термина от специализираната материя на Наказателния кодекс.
В § 16 определено ни плаши изразът „за сведение” в ал. 1, където се създава т. 5: „за сведение” – самостоятелни обекти с ниска индивидуална стойност, без исторически пространствен контекст, носители на информация за научната и културната област, към която се отнасят.” Понеже вече сектор, който работи (господин Данаилов каза за пейзажа, вярно е, че и при нас изразът е „културен и археологически ландшафт”, той се защитава и от европейските конвенции, въпрос на терминология, както вие решите), но така или иначе пейзажът или ландшафтът също са защитими. От моята тясна позиция на наказателно-правник ми се струва, че тук няма светлина, няма прозрачност, няма обективни показатели на това как и на какво основание ще се дава за сведение. Струва ми се, че когато на една администрация пак се даде възможност да дава за сведение, тя има доста възможности при израза „за сведение” да прави каквото и както си иска. Казвам го съвсем добронамерено, воден от обстоятелството, че ние работим поне по 300 дела и не знам как ще ги изкараме за чудесата в кавички, направени от досегашните длъжности лица в бившия Национален институт за паметниците на културата, колкото и да беше свещено това име навремето за нас от по-старото поколение.
Второто нещо, което сериозно ме притеснява и се обръщам към моя близък приятел господин Чобанов, появяването на израза „обекти на недвижимото културно наследство”. Това е § 18, който създава в чл. 56 тази особеност на терминологията. След като основният понятиен апарат на закона е относно културната ценност, била тя движима или недвижима, и от изказванията и на почитаемите депутати се виждаше, че е необходимо прецизиране на принципите, които определят що е то културна ценност, този доста дълъг и обтекаем израз за мен категорично не кореспондира с наказателно-правната материя, която е призвана да защитава посегателствата срещу недвижими културни ценности. Моля за изясняване и конкретизиране на този израз. Струва ми се, че от наша гледна точка той категорично ще доведе само до проблеми. Може би има някаква философия, макар че лично на мен тя не ми харесва, господин Ножаров ще каже по-късно, в замяната на израза „културна ценност” с „археологически обект” в конкретните състави в § 82. Това е стесняване на понятието. Бих помолил заместник-министър Чобанов да си спомни, да речем, рибната борса или подобни обекти, той може и повече да ги знае, които не са толкова археологически, колкото са културни ценности. Терминологията в сега действащия закон е това, пред което свалям шапка в това отношение. Ако това нещо кореспондира с даваните големи правомощия на министъра в § 24, който след писмено становище на Националния институт за недвижимо културно наследство и когато комплексната оценка по чл. 63, ал. 3 се установи, че недвижимият археологически обект не притежава качествата на културна ценност, статутът му се отнема със заповед на министъра на културата. Ако тук философията е да се даде, както и господин Данаилов каза преди малко, по-голяма възможност, все пак вие сте хората, които творите закона, но категорично като наказателно-правник ми се струва, че стесняването на обекта на посегателство, културна ценност, при всички точки на чл. 178 с археологически обект, поне на този етап, когато има бум на тази престъпност в последните 20 години, ние не сме я овладели, каквито и усилия да полагаме, цели райони копаят – и бабите се разхождат с металотърсачи (не е смешно, истина е!), трактористите продължават. Миналата година 40 дела паднаха пак поради един такъв появил се изведнъж в закона „който повреди свой” и съдът си гледа формално, трактористът мине през могилата, след това мине с металотърсачите, приберат нещата. Моля ви най-добронамерено за прецизиране.
И още нещо, което може би пак има някаква връзка с други правомощия, които колегата Ножаров ще каже след малко, следващият член, 278б, в първата алинея се визират случаите на умишлено деяние, което е по-тежкото, а в четвъртата алинея се визират случаите за непредпазливост. Непредпазливите деяния са по-леки и те се наказват, законодателят е предвидил. Не мога да разбера защо в израза „който противозаконно унищожи” е отпаднал изразът „видоизмени или повреди, или допусне”. Той съществува сега и върши работа. Може да не го унищожи, но да го видоизмени така както му харесва и това нещо да престане да бъде този уникален паметник на културата. А е останало непредпазливото деяние. Категорично моето мнение само на прокурор и нищо друго е, че изразът „видоизмени” има място във формата на изпълнителното деяние на престъплението по първата алинея на чл. 278б, поради което моля за прецизиране. Нещата са сериозни, защото това нещо би довело до сериозни възможности поради някаква такава промяна на дума в закона отново определена група лица да избягнат полагащата им се наказателна отговорност.
Сега ще помоля господин Ножаров да каже две думи за някои противоречия, които видяхме със Закона за устройство на територията.
ЩЕРЬО НОЖАРОВ: Добър ден! Аз съм от сектора на господин Соларов във Върховната касационна прокуратура.
Първо, да направя някои допълнения на това, което той каза. Нашето становище изцяло е свързано със съставите от Наказателния кодекс, за които ние работим и отговаряме. Няма да се разпростирам върху други части на закона. Това, което той подчерта в § 16 от категория „за сведение”, нас ни притеснява, че дефиницията не е много точна. Няма да е много ясно във връзка с чл. 278б, за който стана дума преди малко, в какво ще се състои увреждането или видоизменянето на културната ценност. Тоест в кои случаи ще се приложи наказателно-правното преследване, ако не е ясно какъв е обектът на защита, който дава Наказателният кодекс, тъй като той бланкетно препраща към съответната категория, която е установена от Закона за културното наследство в § 16. Нашата молба е, ако такава категория ще има, тя да бъде уточнена, тъй като в противен случай ще бъде формална и тя няма да бъде обвързана със защита, според мен дори с административно-правна защита. Но със сигурност няма да бъде обвързана със защита, а ще съществува формално. А от друга гледна точка, когато една категория не е конкретизирана, тя създава корупционна предпоставка, тъй като административният орган, който е дал или отнема, го прави на субективно основание. Това – на второ място. Тоест нашата молба е евентуално да бъде конкретизирано повече.
НИКОЛАЙ СОЛАРОВ: Какво значи това „за сведение”? И за всички ли ще е еднакво за сведение?
ЩЕРЬО НОЖАРОВ: В § 41 определено има един проблем във връзка със Закона за устройство на територията. Тъй като сега виждам тази редакция на закона, ще говоря малко наизуст, в смисъл, че ще говоря по памет за Закона за устройство на територията, защото го познавам. По смисъла на Закона за устройство на територията в чл. 83, ал. 1, т. 1 фасадната консервация и реставрация по смисъла на преходните и заключителните разпоредби на Закона за устройство на територията има силата на строеж. А във връзка с чл. 137 на Закона за устройство на територията, т. 1 и т. 2 това съответно се квалифицира като първа и втора категория на строеж. Което е свързано с всички последици от гледна точка на приемането и въвеждането му в експлоатация на строежа. Тук всъщност се снема режимът на въвеждане в експлоатация и приемане с много по-лек режим, което обаче ще изкриви Закона за устройство на територията. В смисъл, тук евентуално това нещо ако го има, то би трябвало да бъде свързано с изменение на Закона за устройство на територията, което обаче не кореспондира с интензитета на административно-правна и наказателно-правна защита на паметници на културата от световно и национално значение. Всъщност при нас от наказателно-правна гледна точка ще липсва субективният елемент в наказателно-правното преследване, поради което то ще бъде възпрепятствано. Това е нашият проблем. Както казах, тук се съсредоточавам изцяло върху наказателно-правните аргументи. Ако бих се съсредоточил и като юрист, бих казал, че например тук е допусната една грешка, предполагам правописна – в ал. 2 е казано „приемането и изпълнението на дейности по ал. 2”. Тоест ал. 2 препраща сама към себе си. Най-вероятно става дума за ал. 1, фактически това е правописна грешка, която обаче ако остане така, просто съставът няма да работи. Но това е лесно за поправяне, просто обръщаме внимание.
Другото, което за нас е притеснително и с което ще допълня прокурор Соларов, който говори по този проблем, това е § 42 във връзка с чл. 84, ал. 2, т. 2. Както той подчерта, връща се съгласувателният режим към Националния институт за недвижимо културно наследство. Кое ни притеснява нас от наказателно-правна гледна точка? Това е във връзка с § 7, промяната на чл. 18, ал. 3. В смисъл, че Националният институт за недвижимо културно наследство от една страна става административен орган по смисъла на § 42, чл. 84, ал. 2, т. 2. От друга страна обаче той във връзка с § 7, чл. 18, ал. 3 има право да извършва стопански дейности. В този смисъл би могло да се получи конфликт на интереси – той да разработи план за управление на недвижимата културна ценност и той да съгласува. В смисъл, един административен орган, имайки право да извършва стопански дейности в областта, в която той регулира като административен орган, определено това насочва към някакъв потенциал за конфликт на интереси, при което за нас от наказателно-правна гледна точка това са съставите на чл. 282 и чл. 219 от Наказателния кодекс.
НИКОЛАЙ СОЛАРОВ: Извинявай, че те прекъсвам. По множеството дела, които текат при нас, нещата бяха така. Отидеш при жена ми да направи проекта и получаваш съгласуване. Казвам го едно към едно, това са доказателства, надяваме се да ги защитим в съда. А не при жена ми, при еди-кой си архитект или при еди-кой си колектив. Иска ми се примерно, ако зам.-министър Чобанов отговаря за подписа си, след това да можем да потърсим наказателна отговорност на зам.-министър Чобанов, а не на някакъв колектив, който нещо е съгласувал, пък има пет-шест подписа. Смятам, че това е в наш общ интерес на всички.
ЩЕРЬО НОЖАРОВ: И последното, което искам да кажа, е това, което каза и прокурор Соларов. Параграф 32, чл. 72, ал. 4 – това нещо дали ще може да се реализира, тъй като 14-дневният срок изключва прилагането на Закона за обществените поръчки. Означава ли, че по този начин, въпреки че сега това нещо не съществува в Закона за обществените поръчки, цитирам по памет, там изключенията са в членове 11, 13 и 90. Тоест това означава ли, че няма да се прилага процедура по Закона за обществените поръчки? Казвам това пак във връзка с новите състави, които се въвеждат с Наказателния кодекс, с измененията в Наказателния кодекс за отговорност на длъжностно лице. Защото после длъжностното лице може да каже: на нас не ни стигна времето, тъй като прилагаме Закона за обществените поръчки и съответно сградата да се срути и да се унищожи. В този смисъл просто да се помисли работещ ли е този механизъм и дали не би трябвало да се направят някои изменения в Закона за обществените поръчки, за да можем ние да търсим отговорност на длъжностно лице, което не го е приложило навреме.
НИКОЛАЙ СОЛАРОВ: Госпожо председател, благодарим ви много! Ако пак ни поканите, ще дойдем. Дано не сме станали досадни, но това нещо е нужно за работата. Благодаря за разбирането от ваша страна. Желаем ви здраве и творчески успехи в законотворческата дейност.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря.
Колеги, бих искала да обърна внимание, че в § 72 и § 73, където са посочени административните санкции, като че ли размерите са твърде високи и смятаме, че между първо и второ четене трябва да помислим да ги прецизираме. Някои от тях са несъбираеми. Може и върху това да се помисли – сумите са от 15 до 50 хиляди, от 10 до 20 хиляди, от 24 до 30 хиляди. Вярно е, че има завишаване при повторност, но може да помислим и върху този въпрос, защото вярно е, че от една страна санкцията е, да дисциплинира, но не и да фалира, тя трябва да бъде събираема.
Заповядайте, господин Казак.
ЧЕТИН КАЗАК: Благодаря.
Само една вметка. И в Комисията по правни въпроси беше изказана принципната забележка, сигурно имате становището на комисията, че, както и Вие казвате, госпожо председател, е недопустимо в един законопроект да се предлагат изменения в кодекс, било то материално-правен или процесуално-правен. Така че, забележките, които бяха изказани от страна на прокуратурата, мисля, че са още един допълнителен довод ние като водеща комисия да възприемем тезата, че специално частта изменение в Наказателния кодекс трябва да отпадне от този законопроект и да бъде внесена отделно, като се прецизират текстовете, за да могат те да бъдат преценени по-внимателно, включително и от Комисията по правни въпроси като специализирана в тази сложна наказателно-правна материя.
КРАСИМИР ВЕЛЧЕВ: И аз да допълня, защото ставаше дума точно за параграфи 72 и 73. В момента аз не мога да кажа дали глобите са големи, но това, което ми прави добро впечатление и мисля, че и прокуратурата ще ме подкрепи, специално за § 73, е, че за разлика от другите санкции, когато се говори за санкции, например в § 71, ал. 2, това „от 10 до 50 хиляди”, аз мисля, че трябва да се придържаме, както е в § 73, разликата между долната и горната граница да не е повече от половината от глобата. Защото винаги осъдителните присъди са на долната граница. Така че, ако правим нещо, нека да смаляваме този диапазон между малката и голямата санкция и в бъдещите закони. Да няма такъв голям марж, за да не правят бизнес от това. Аз определено съм за високите санкции, не мога да определя дали тук са големи или малки, но съм по-скоро за това ниските стойности да са по-високи и да се доближават до високите.
ЧЕТИН КАЗАК: Само едно допълнение. Мисля, че представителите на прокуратурата ще се съгласят с мен, именно този широк марж между долна и горна граница, специално дадена като свобода на действие (да изключим съда, за който ние не смеем да твърдим със сигурност за корупционни практики), но дадена като правомощие на административен орган, като правомощия да налагане административно-наказателни санкции, такъв широк марж е именно широко отворена врата именно за корупционни практики с цел налагане на минималната санкция.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Заповядайте, господин Соларов.
НИКОЛАЙ СОЛАРОВ: Пак ви моля, да не бъдем разбрани неправилно. Ако ще се пипа терминологията, трябва да мине изменението и на Наказателния кодекс. Аз го харесвам в този му вид, въвеждат се и нови състави. Защото предишния път се получи „нещо стана, някога, някъде”, нещо стана, дето не трябваше да става.
ЧЕТИН КАЗАК: Но задължително трябва да бъде през Правната комисия на първо и второ четене. Трябва да се извади оттук.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Точно в този смисъл беше и моето изказване – че трябва да отпадне и да бъде изнесено с отделен ЗИД в наказателния закон.
Благодаря Ви. Колега Кутев, заповядайте.
АНТОН КУТЕВ: Само още две неща. Едното е в § 77 – казваме, че като са работили седем години, след това ще им дадем правата след успешно издържан едногодишен курс по консервация и реставрация към висше училище с акредитация по тази специалност. На мен лично не ми е известно друго освен Академията, а там едногодишни курсове няма. Може би има училище, но аз не знам. Тоест, кое е това училище, което дава тази квалификация.
И вторият ми въпрос е за § 78: „Движимите културни ценности, заведени във фондовете на музеите, подлежат на връщане само след доказване на собствеността от лицата, които претендират, че са техни собствени, с влязло в сила съдебно решение”. Това значи ли, че ако от дома ми откраднат картина или нещо археологическо, което имам, аз трябва само през съда да докажа, че то е мое? Не е ли редно да има обратния режим, след като ти си човекът, който си търси собствеността? Защото за мен това е проблемът – че открадни вещи могат да попаднат в частни музеи. А при този статут на закона ние вече имаме частни музеи. Тоест, какво се случва в момента, в който една открадна вещ попадне в частния музей? Собственикът трябва през съда да доказва собствеността на вещта, а не музеят? Според мен това не е правилно.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря Ви. Нека да дадем думата на господин Чобанов.
ЗАМ.-МИНИСТЪР ТОДОР ЧОБАНОВ: Уважаема госпожо председател, уважаеми господа народни представители! За мен е изключително приятно, че в Комисията в самото начало на разглеждането на законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство имаме, първо, една изключително сериозна активност на народните представители, второ, присъствие на институции и организации, които имат отношение към Закона за културното наследство. Радостно е, че започва един конструктивен диалог, защото за съжаление причината сега да сме тук и да се опитваме да поправяме закона е, че в предишното Народно събрание този диалог не успя да се осъществи и законът се прие без необходимия широк обществен консенсус. Когато говорим за такъв вид фундаментални за обществените отношения законопроекти, защото за нашето общество културата и културното наследство са наистина важен приоритет, такива законопроекти действително трябва да се приемат само след сериозно обсъждане и само след сериозен анализ, след изслушване на заинтересованите страни. И, убеден съм, ние в Комисията тук ще можем да постигнем възможно най-добрия резултат с общи усилия.
Независимо че бяха направени множество коментари и поставени въпроси, аз ще премина по всички тях, защото много от тях действително заслужават подробен и конкретен отговор.
Ще си позволя да започна отзад напред за по-голяма яснота и изчистване на материята, която се постави.
Първо, по отношение на чл. 78. Това се предлага, защото за съжаление особено сред наследниците на автори на художествени произведения, известни български художници, сега излезе една мода да искат да си прибират от държавните и общинските музеи платната на техните бащи. Обикновено когато в миналото са придобивани големи количества такива произведения на изкуството, това е ставало с различни договори между общински народни съвети, между Министерството на културата или Комитета по култура. Адвокатите на лицата-наследници търсят слабости на тези договори и започват да водят дела. Ние имаме няколко такива случая и този член, който се предлага именно цели да защити обществения интерес и да не допусне изваждане от обществените колекции на предмети, които съвсем законосъобразно са там, просто защото някой умело в съда представя някаква собственическа теза и успява да я прокара. Ще искаме наистина влязло в сила съдебно решение, за да реституираме предмети от музейните колекции. Обратната хипотеза, която е напълно възможна от гледна точка на практиката, се сблъсква с особеността на правния режим в нашата страна, че наказателният закон има превес над позитивния. Тук прокурорът Соларов може да обясни много подробно, но ако става дума за крадена вещ, нейното инкриминиране автоматично я вади от гражданския оборот, ако ме разбирате какво искам да кажа. Тоест, когато тя стане веществено доказателство по дело за кражба или друго престъпление, тя автоматично след това се отчуждава, без значение как е попаднала в дадения музей.
Така че няма опасност този текст да работи в обратна посока, просто защото всяко престъпление, когато става дума за такъв тип предмети, води до инкриминиране на предмета на престъплението, неговото респективно разпореждане чрез съда и прокуратурата по съответния ред. Няма опасност този текст да бъде използван в обратна посока. Разбира се, ако колегите искат да уточнят и да разяснят, аз все пак не съм юрист-археолог, мисля, че те могат да го направят много по-добре от мен.
По отношение на лицата, каква е всъщност фактическата обстановка в България? Много от българските музеи имат великолепни реставратори. По ред причини това са хора, които не са завършили висшето училище. Вярно е, че само едно висше училище в България предоставя тази специалност. Малка държава сме, за мен е абсолютно достатъчно това висше училище. Проблемът се явява, че по сега действащия закон тези лица, които са може би 30-40 човека в българските музеи, много от тях са прекарали целия си живот в работа по реставрация, преминали са хиляди предмети през ръцете им, по сега действащия закон те не могат да практикуват. Защото законът е поставил много специфични изисквания към лицата, които извършват тази дейност. За да им се даде възможност те да си продължат професионалната работа, да продължат своята дейност, са разписани тези предложения. За нас този курс, който ще се организира, ще бъде допълнителен курс по професионална квалификация, който Академията ще подготви след приемането на тези текстове. Ще се даде възможност тези лица да добият такава допълнителна квалификация, за да отговорят на условията на закона. Казано просто, летвата е вдигната много високо и много добри професионалисти по ред причини са попаднали под нея. Обикаляйки постоянно музеите, съм се срещал с хора, които със сълзи на очи казват: аз 40 години съм реставратор на музея, сега по закон нямам право ад работя, защото просто законодателят иска аз да съм висшист, а аз съм завършил средно професионално училище примерно в областта на строителството.
В този смисъл ние смятаме, че това е наистина сериозен проблем и предлагаме да се реши по този начин. Разбира се, ако законодателят прецени, можем така да променим текста, че да развием повече възможности за придобиване на тази допълнителна квалификация. Но за нас наистина този проблем трябва да бъде адресиран.
По отношение на административно-наказателните разпоредби, по-специално за тези, които се цитират, факт е, че в закона са разписани доста много, които не са обезпечени с административно-наказателни разпоредби. Тоест има задължения на лица, които обаче след това не са обезпечени с наказания, ако тези лица или други лица не изпълняват това задължение. Давам пример. Казано е, че възпроизвеждането на културни ценности става само със съгласието на собствениците, без значение за чия собственост говорим, и след това обаче няма наказание, в случай че това се извършва без съгласието на собственика. В най-масовия случай, който ние сме адресирали, става въпрос за реклами на търговски продукти, става въпрос за хранителни продукти, става въпрос за напитки, които се произвеждат масово в България с използване на културни ценности за техни етикети. Общественият интерес трябва да бъде защитен, редно е такива продукти да правят някакво отчисление към културните ценности, които се използват за тяхната реклама. Защото тук идеята е да продадеш примерно продукта си, ако сложиш етикета на една напитка, идеята да продадеш продукта си, рекламирайки се чрез културната ценност. Тоест културната ценност ти е маркетинговият елемент, който кара клиента да избере твоя продукт. Справедливо е по този начин обаче ти да върнеш малко в тази културна ценност, която те продава. Затова сме предвидили тази санкция, защото, уверявам ви, единични са само случаите, когато тези лица, които използват културни ценности, са получили съгласие на собствениците. Във време на финансови ограничения българските музеи са в много тежко състояние и трябва да им осигурим всички възможни приходоизточници и това е един сериозен приходоизточник за тези от тях, особено за големите музеи, които имат богат арсенал от възможности за такава дейност.
Разбира се, аз съм съгласен с госпожа председателката, че е въпрос на уточняване. Може да се прецизира и да се намали обемът на сумата, но кое е важно – важно е да изпратим сигнал към обществото, че просто трябва действително да се плащат тези отчисления, трябва да се търси диалогът с музеите или тези, които притежават съответните културни ценности.
Също съм абсолютно съгласен и подкрепяме идеята да се намалят маржовете. Категорично това е по-добрият вариант, защото ние непрекъснато пишем наказателни постановления и почти винаги, когато се стигне в съд, а вие знаете отлично, че те се обжалват почти винаги, без значение от размера на наказанието, почти винаги съдът или намалява наполовина наказанието, или го свежда до минималното по дадения член. Така че сме съгласни, че е хубаво да има висока долна граница, защото това ще ни позволи да постигнем ефекта за една необратимост на наказанието, което е предвидено в съответния текст.
Съгласни сме със забележката, че трябва да се прецизира в Закона за обществените поръчки 14-дневният срок по отношение на общините и тяхното задължение за предприемане на обезопасителни мерки. За съжаление това е един от най-сериозните проблеми в страната в момента, има множество общини, които имат такива проблеми за обезопасяването на обекти, просто защото има много обекти. Има общини, които са малки по своите мащаби и финансови възможности, а същевременно са натоварени реално с този режим по отношение на голям брой частни имоти. Например в Казанлък съвсем скоро имаше такъв случай – една от най-хубавите възрожденски къщи в този регион поради невъзможността на общината и на собственика да си изпълнят законовите задължения, се стигна до нейното събаряне или самосъбаряне, това ще го изясни компетентната администрация. Въпросът е, че ние трябва да решим с тези промени, които ще правим, да подобрим работата по спасяването на такива къщи. В Смолянско също има такива обекти. Във всички големи градове ги има, но някъде, където има по-голямо насищане с културни ценности тези проблеми са по-сериозни. Действително трябва да създадем възможност законът да се прилага от съответните общини.
По отношение на темата за Наказателния кодекс има пълно разбиране от наша страна, че не бива и не може да се променя Наказателният кодекс с механизма, който е избран в случая. Същевременно искам все пак да подчертая, че в края на предишното Народно събрание именно по този начин се направиха сериозни поправки в Наказателния кодекс. Ние получихме информация, че част от тези предложения, които са направени тук, се разглеждат вече в рамките на други законопроекти за изменение и допълнение, специално за Наказателния кодекс, така че смятаме, че няма проблем да се счете, че тези промени, които се предлагат, няма да се разглеждат и ще отпаднат от тялото на законопроекта.
Постави се въпросът съвсем резонно за стиковката със Закона за устройство на територията. Има един много сериозен проблем, който се появи с приемането на закона през 2009 г., и той е, че станаха изключително рестриктивни режимите по Закона за устройство на територията и по Закона за културното наследство по отношение на намесите в културни ценности. За мен се изпадна в една крайност да се иска примерно за боя на къща или за някаква съвсем дребна фасадна промяна разрешение за строеж и виза за проектиране. За съжаление сме в този абсурд в момента. Изпадна се в абсурда за стенописи на църкви, на храмове за такива сериозни дейности по реставрация, които обаче не са реално строителни дейности, изпадна се в абсурда да търсим виза за проектиране и разрешение за строеж. Дори Рилският манастир има този проблем в момента – че за една реставрация на стенописи той трябва да си извади виза, за дограма трябва да си извади виза за проектиране, разрешение за строеж. Представяте си реално в какви условия са поставени гражданите и лицата, които трябва да извършват тази дейност.
В Закона за устройство на територията е направено едно наистина фундаментално разграничение кои дейности изискват визи и разрешения за строеж и кои – не. Ние считаме, че всички по-леки намеси в обекти, които са културни ценности от национално или друго значение, определени категории дейности трябва да може да се извършват само след съгласуване с Националния институт и министерството, разбира се, но без разрешение за строеж и без виза за проектиране. Защото наистина много сме усложнили режима и това създава невероятни пречки в практиката.
В тази категория попада и случаят с археологическите обекти. Защото си представете, завършва сезонът, примерно разкопките откриват две големи кули, каквито случаи има на обекти като „Трапезица”. Реално, за да се залепят камъните да не паднат през зимата, трябва археолозите или който там стопанисва обекта, да си изкара виза за проектиране и разрешение за строеж и се стига в една абсурдна ситуация реално да не може да се изпълни това, което е необходимо за обекта. Така че и така наречената полева консервация сме предложили да става само със съгласуване с Националния институт за недвижимо културно наследство.
Искам да обърна внимание, че въпреки това има приемателни комисии, които са със съответните категории и се назначават от министъра на културата и от директора на Националния институт за недвижимо културно наследство, така че това няма да е безконтролно. Ще има съгласуване със съответния специализиран институт или с министерството. Респективно ако някои лица си позволят да нарушат закона в тази му част и да извършат действията несъгласувано или в разрез с това, което им е разрешено, те ще си носят наказателна отговорност. Апелираме към Народното събрание да поправи създалата се ситуация и да върнем нещата в традиционната за България практика, когато тези намеси, които нямат характера на строителство, си ставаха без разрешение за строеж и без виза за проектиране, със съгласуване със съответната компетентна администрация. Защото наистина мога да ви изброя десетина такива случая на големи проблеми, свързани с вадене на разрешение за строеж.
По отношение на въпроса за разпределението на компетентностите между министъра на културата и директора на Националния институт за недвижимо културно наследство. Действително това е един от най-важните въпроси в Закона за културното наследство и действително Националният институт за недвижимо културно наследство е много особено юридическо лице. Вие отлично го знаете, както и проф. Данаилов, всички вие, които сте се занимавали с културното наследство, че Националният институт за недвижимо културно наследство е културен институт. Той не е научна организация, не е държавна администрация, той е държавен културен институт, създаден по реда на Закона за закрила и развитие на културата. Това че той е натоварен с административни функции от закона е друг въпрос, това не променя неговата основна същност на културен институт със специално предназначение. Реално той е експертен културен институт. В този смисъл той се ползва от всички права, които Законът за закрила и развитие на културата е предвидил за държавните, общинските и частните културни институти. Само за колегите, които не са се занимавали с материята, всички музеи също са културни институти.
В този смисъл това действително е един централен въпрос, който трябва законодателят внимателно да обмисли. Нашата идея, когато сме предлагали тези текстове, е била да направим един по-балансиран подход в разпределението на отговорностите. В никакъв случай не става дума за връщане на режима, който функционираше преди, просто са разделени случаите на две големи групи – високата категория „световно и национално значение”, в която влиза цялата археология остава при министъра на културата, а по-ниските категории, които се отнасят основно за градската среда, за къщи и т.н., влизат при директора на Националния институт за недвижимо културно наследство. Разбира се, аз смятам, че законодателят е в правото си да вземе съответното решение, да избере най-добрия вариант и ако прецени, да не се прави такава промяна. Ние просто поставяме този въпрос на дневен ред за обсъждане, защото смятаме, че практиката, която натрупахме през последната една година, показва нуждата от подобно преосмисляне на ситуацията.
Категория „за сведение”. С приемането на Закона за културното наследство реално се извадиха от обхвата на регулационните режими голям брой обекти, които в предишния закон съществуваха с категория „за сведение”. Това беше най-ниската категория културни ценности в Република България. Това обикновено бяха не особено значими структури, които по някаква причина обаче бяха интересни. Категория „за сведение” е основно категория с научно значение. Тоест нейното измерение се свързва с това, че един обект, без трайно да представлява интерес за опазване, той може да има някакви временни характеристики, които да го правят удобен и интересен за изучаване.
Ще ви дам два примера, за да си представим за какво говорим. Например един археологически обект, който е поизчерпан от археологически структури след дълги години на проучване, например праисторически обект много често се случва или некропол, когато приключи неговото изучаване, там на терена нищо не остава, колеги, разбирате ли? Когато археолозите приберат костите и артефактите от гробовете, остава само нивата, в която е бил този некропол. Ето това е типичен пример на обект, който би могъл да съществува с категория „за сведение”. За съжаление законодателят ликвидира категорията „за сведение”, което ни принуждава или да даваме необосновано високи категории на определени обекти, или въобще да вадим други обекти от регулационните режими.
Друг пример за такъв тип категория може да бъде в градската среда например, когато съществуват елементи, да кажем, огради с интересни характеристики или други структури от градската среда – лампи, улично осветление или други елементи, които са интересни, но нямат трайна стойност, те съществуват в някакъв период, може да бъдат сменени, но просто представляват интерес за изучаване на културния пейзаж или ландшафт. Те също могат да получават такъв тип категория „за сведение”. Разбира се, аргументите тук могат да бъдат различни, категорично не става въпрос за разширяване на правата на администрацията. Няколко хиляди такива обекти имаше преди да влезе в сила Законът за културното наследство, регистрирани в категория „за сведение”. Оставяме на законодателя да прецени дали това е необходимо и ще се съобразим с неговото решение. Добре дошли са и предложения по отношение на категория „за сведение”. Но тя не е нещо ново и фундаментално спрямо действалите до 2009 г. режими.
По отношение на § 18, където се постави един въпрос от страна на прокуратурата за промяната на понятието „недвижими културни ценности” с „обекти на недвижимото културно наследство”. Нашето предложение е мотивирано по следния начин. „Недвижими културни ценности” е статут, който се дава по определен ред. Тоест, това е специален статут, който законът е предвидил за движими и недвижими вещи. Обаче понякога се случва така, че за да се даде такъв статут, минава време – изисква се да бъдат проиграни процедури, да се събират комисии. Тук идеята е била да кажем, че става дума за недвижимо културно наследство, без да се уточнява, че става дума за недвижими културни ценности, именно заради обектите, които все още не са получили статут.
Във философията на закона е залегнал един основен принцип и той е следният – че културното наследство е общо понятие и то поглъща в себе си всичко останало. Тоест сборът от културни ценности, колкото и да са те многобройни и многообразни, техният сбор, тяхното цяло е културното наследство. Когато кажем „недвижимо културно наследство”, това означава всички видове културни ценности, които поражда в съвкупност недвижимото културно наследство.
Аз приемаме напълно забележката на прокуратурата и ако тя смята като институция, че това ще затрудни наказателната работа, веднага оттегляме предложението, няма никакъв проблем. Но тук е разсъждавано не от наказателно-правна гледна точка, тук е разсъждавано от гледна точка на процедурите. Ще се съобразим категорично с това, което колегите коментираха.
По отношение на § 58. Действително, уважаеми дами и господа народни представители, това е един от най-сериозните въпроси, които са поставени в нашия законопроект. С новия Закона за културното наследство се промени по един радикален начин режимът на археологически проучвания в Република България. Съществуващата практика до 2009 г., практика от Закона за паметниците на културата и музеите, беше премахната и се въведе нова практика, която изключително много затруднява както самите археологически проучвания, така и извършването на големи инфраструктурни проекти в републиката, защото ние срещаме проблем с осигуряване на писменото споразумение със собствениците на дадени имоти, където трябва да се проведе археологическата дейност.
Как се действаше преди 2009 г., април месец? Съвсем резонно, когато археолозите получат разрешение под формата на така наречения открит лист, те посещават съответната община или съответния собственик, уведомяват го по съответния ред и той бива обезщетяван, ако това е необходимо, в рамките на бюджета за дадените проучвания. Подобен режим, между нас казано, съвсем отговорно го заявявам, е функционирал в цяла Южна Европа. Законодателят предвиди с това юридическо или физическо лице, което е собственик, да дава се подписва писмено споразумение. Сами разбирате, че писмено споразумение означава договор.
В практиката се сблъскваме с два основни случая, които пречат на изпълнението на задачите, които Конституцията е поставила на държавата, а именно Конституцията е предопределила, че държавата трябва да се грижи за опазването на културното наследство. Първи случай – собствениците не могат да бъдат открити, много често срещано явление. Например те са в Съединените щати или някъде другаде, нямат известен постоянен адрес, няма как да бъде осъществена връзка с тях, няма как да бъде подписано споразумение със собственика, респективно не може да се издаде разрешение, респективно археологическите проучвания не могат да започнат. Имаме вече множество такива случаи. Втори случай, също много неприятен, колегите от прокуратурата знаят доста повече от мен, лицата умишлено отказват да подпишат споразумение с археолозите за извършването на въпросните археологически проучвания. Тук има различни хипотези защо лицата отказват, но аз ви уверявам като човек от практиката, че те понякога отказват с престъпни намерения. Например много от лозята в Свищов са изкупени от лица, които се занимават с незаконна дейност. Те никога по никакъв начин няма да дадат съгласие на археолозите с писмено споразумение да влязат в техните лозя, за да извършат разкопки. И се налага да им се отчуждават терените, което сами разбирате е процедура, оспорваща се в съда, и се влиза в едни многогодишни цикли, през което време тези лица си иманярстват и я бъдат хванати, я не. Така че, това е един много сериозен проблем, който се е създал в закона и ние апелираме за неговото решаване. Категорично тези текстове подлежат на прецизиране, категорично сериозна редакция е необходима.
Но, казано с две изречения, трябва да преминем към уведомителен режим с компенсация на собственика. Защото, първо, на практика се осъществява реално една съсобственост. Ако в един частен имот има археология, тя по закон е публична държавна собственост, значи държавата се явява съсобственик на това лице. Така че от гледна точка на гражданското право те са равнопоставени участници в процеса и трябва да имат равни права и задължения. Не може единият съсобственик, в случая частния, да лиши държавата от това тя да има достъп до съответните нейни собствености, притежание на съответния терен. Вие отлично разбирате, че подобни режими между другото функционират по отношение на общинската и друга инфраструктура с временния сервитут, който се учредява, когато държавата или общината трябва да извършват съответните инфраструктурни мероприятия.
Така че ние няма да направим нищо ново, различно от това, което вече е възприето като модел в българското законодателство.
Вие коментирате също така и въпроса с това, че когато лицето археолог получи разрешение за терен и проучване, трябва да открие собственика и осъществи диалог с него. Ние сме в „Параграф 22”. Защото ние не можем да издадем разрешението на лицето археолог, преди то да се е споразумяло със собственика, а често това е, както ви информирах, напълно невъзможно.
Разбира се, отворени сме за диалог, за всякакви предложения, апелираме проблемът да бъде решен и да се премине към един уведомителен режим с компенсации за тези собственици, които по една или друга причина няма да могат да извършват обичайната дейност върху съответния имот.
По отношение на въпроса за срока до десет години за научни цели. Това е много хубав въпрос между другото, много се е спекулирало през годините. Именно затова в закона е записано, че става дума за изключителни права по отношение на публикациите за научните цели. Тоест това не са авторски права по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права, тук става въпрос, че първооткривателят има правото експлицитно само той да прави научни публикации. Разбира се, че общината, музеят, държавата като собственик, когато става дума за археология, са в пълното си право да ползват всички други права като собственици на дадения предмет или недвижим обект. Но първооткривателят е по отношение на научните публикации.
Така че във Вашия случай категорично отговорът е, че ако музеят е заприходил дадената културна ценност, той може да сключи договор с трети лица да възпроизвеждат тази културна ценност възмездно по реда на закона. Подчертавам, става дума не за авторски права, а за право на публикуване, право за научни цели да се използва дадената информация.
Сериозен въпрос наистина беше поставен по отношение на дефиниционния апарат на закона и по-специално върху въпроса за произведения на изкуството, които не са културни ценности. Правилно господин Казак каза, че тук законодателят трябва да подобри качеството на закона, защото за съжаление, както и в други случаи, тук е възприет един доста рестриктивен режим, който не позволява свободната циркулация на съвременното изкуство. Позволих си навремето, когато бях в пленарната зала, да изкажа един аргумент, ще го изкажа и сега: това са много тежки за решаване от законодателна гледна точка обществени отношения. Защото, ако кажем ние, че съвременното изкуството няма културна стойност, обиждаме авторите и съвременното изкуство. Така че трябва да внимаваме много. Нашето предложение ще бъде народните представители, както и ние, разбира се, можем да помогнем, нека да помислим заедно в рамките на Комисията за текстове, които ще решат по един елегантен начин проблема със съвременното изкуство. Но апелирам да не казваме в закона, че съвременното изкуство не е културно значимо. Защото това няма да е вярно. И какъв е парадоксът? Парадоксът е, че всяко произведение на изкуството след определено време може да се превърне в културна ценност, критерий е времето, който превръща нещата в ценности от гледна точка на обществения интерес.
Така че нека да заобиколим проблема с дефиницията и да намерим правните механизми да освободим реално на практика съвременните автори и техните произведения от контрол. Ние също мислим като администрация дори по отношение на подзаконовата рамка и ще посрещнем с ентусиазъм всякакви предложения за решаване на този много сериозен проблем, който съществува.
Ако обърнете внимание, в законопроекта сме предложили в тази насока една съвсем нова дефиниция, която именно цели да освободи доста затормозения режим на антикварна търговия. Виждате, че в началото на законопроекта сме предложили следното определение „машинно произведени предмети, които не носят подпис или знак на своите автори или са произведени в големи количества” не са културни ценности. Какво искаме да кажем тук? Две трети от това, което се продава в антикварните мрежи в България са фабрично произведени предмети – това са чинии серийно производство, това са различни прибори за хранене, това са най-различни предмети, които реално, колеги, не представляват особен културен, научен и друг интерес и не е редно тяхната циркулация да бъде ограничавана в рамките на закона. Особено ако става дума за масови серии и предмети. Идеята е, че колкото е по-рядък един предмет, толкова по-голямо е неговото културно и научно значение. Не можем примерно това, което е масовата посуда от началото на 20 век в България, да го наречем културна ценност, защото то не е, то няма научна и друга културна стойност.
Разсъждавайки в тази посока, ние сме предложили този текст. Нека да освободим фабричните предмети серийно производство от контрола на закона, защото те действително не представляват културна ценност.
Природните образци и антропологичните образци – въпросът, който беше поставен тук. Действително много сериозен въпрос и ще ви кажа защо. Защото Законът за културното наследство не е разгледал, анализирал и решил проблема с някои видове музеи, които не събират културни ценности. Природо-научните музеи например са музеи, които са истински музеи и се занимават със събирателство и изучаване на предмети, които не са културни ценности – природните образци, минерали, препарирани животни, образци от флората и фауната. Те не са културни ценности и въпреки това това са музеи, които извършват обичайна музейна дейност. По същия начин стои въпросът с антропологичните образци. Тоест, когато археолозите намерят човешките останки, много често те са много важни за научния процес, те се вземат, инвентират в полевите инвентарни книги и често заприходяват в регистрите на съответните музеи. Защото, както вече влизаме в епохата на ДНК тестовете, това се оказва все по-важно за научните резултати.
Ние смятаме, че законът трябва да обхване тези категории – антропологични образци, и природни образци. Защото, съгласете се че не може да извадим Природонаучния музей например от системата за опазване на културното наследство, не можем да извадим музея „Земята и хората” от системата за опазване на културното наследство. Това се е получило с приемането на закона през 2009 г. По същия начин ние смятаме, че антропологичните образци имат характер на културни ценности доколкото те носят информация за културната дейност на човека и са важни за изучаването на неговата култура и минало.
Тук наистина е редно да се направят стъпки в необходимата посока и тези слабости на закона да бъдат преодолени. Вярно е, съгласен съм с коментара, че европейската практика е да се депонират обратно в земята голяма част от откритите фрагменти на масовия материал, но това не винаги се случва. Какво искам да кажа? Много колеги и в Европа, и в България си избират част от този масов материал за изучаване. Съжалявам, че ще бъда малко образен по един инженерен начин, ако открият, да кажем, пет кофи керамика, те могат да си вземат една кофа за изучаване, защото тя носи някаква по-особена информация. Примерно са редки съдове и нищо че са фрагментирани, те си ги взимат и ги инвентират в съответните инвентарни книги.
Какво се получава с действащия закон? Излиза, че те трябва да правят паспорт на всяко парченце. Тоест той като вземе 500 фрагмента керамика за изучаване, за да прави примерно статистически анализ на керамиката от дадения некропол, той трябва да събере всяко парченце едва ли не под отделен инвентарен номер, трябва да му прави идентификация и паспорт, което е нонсенс, което спъва работата на учените. Защото масовият материал, за който говорим, в това число най-вече керамиката, наистина не се обработва индивидуално, той се обработва като група. И по тази причина ние сме предложили въпросния проект с дефиниция за масов материал, която едновременно да запази режима на културни ценности върху този масов материал, но да освободи музейната система и науката от нуждата всяка частица, която се взима от земята, да минава през процедурата за идентификация на културни ценности, защото се получават парадоксални ситуации. Просто няма как да се изпълни законът в частта идентификация, ако се подхожда индивидуално към всеки фрагмент керамика, който се открие.
Същевременно колегите от прокуратурата могат да кажат какъв е рискът, ако ние пък кажем, че това не са културни ценности. Защото тогава лицата ще разрушават предметите на фрагменти, за да излязат от дефиницията за културна ценност. Така че ние сме мислили доста върху тази дефиниция за масов материал и сме я предложили в този вид. Тя, разбира се, може да се подобри, но ние смятаме, че тя е много нужна, най-вече за археолозите и за колегите, които обработват в музеите въпросния масов материал.
Въпросът защо е освободена туристическата реклама е много сериозен въпрос. Правихме анализ наистина кои да са категориите и случаите, когато се освобождават лицата, които ползват изображение на културни ценности, от задължението да обезщетяват съответния музей или собственик. На първо място, очевидно когато става дума за лични нужди, няма как да караме гражданите да заплащат. Когато става дума за образователни цели, когато се правят образователни продукти, няма нужда да се изисква заплащане. Същото се отнася за медийни цели, за журналисти, които пишат репортажи – естествено няма как да се плаща.
Туристическата реклама обаче по същество представлява продукт, който рекламира дадената културна ценност. Понятието „социализация на културното наследство”, което е залегнало в закона, се изпълнява по един особено интересен и любопитен начин именно чрез туристическата реклама. Туристическата реклама се явява инструмент за социализиране, за въвеждане в обществения оборот на дадената културна ценност. Същевременно, замислете се над факта, че тази реклама, съдържайки културна ценност, тя цели да доведе туриста при дадената културна ценност. Така че напълно аргументирано е тази реклама да бъде освободена от задължението да заплаща, тъй като тя допринася за опазването на културната ценност. Тази реклама реално подпомага опазването на културната ценност. Затова сме преценили, че това трябва да бъде по този начин и най-отговорно заявявам, че това е и приоритет на правителството – да стимулира културния туризъм и именно туристическата реклама с културно наследство се явява един директен инструмент за стимулиране на културния туризъм.
По същия начин, дами и господа народни представители, е взето решението за културния маршрут. Действително българското законодателство до момента не познаваше понятието „културен маршрут”, но това понятие има огромно измерение за културния туризъм и същевременно за опазването на културното наследство. Ще ви дам един пример, за да не бъда голословен: пътя на Ботевите четници. Ние сега реално не можем да го направим на обект, не можем да го актуваме, има ред проблеми, защото този път на Ботевите четници се разпростира в шест общини. Ние искаме да го направим обект на културния туризъм, както и много други такива случаи. Но това е невъзможно без легализирането на понятието „културен маршрут”, защото се явяват редица практически проблеми - с промяната на предназначението на тези земи, в които минава пътят на Ботевите четници, с актуването, ако щете, с прехвърлянето му за управление на дадени общини.
Така че, изключително важно е, ако искаме да развиваме културен туризъм и да превърнем в забележителност дадени исторически места, римски пътища и други обекти, изключително важно е да въведем понятието „културен маршрут”. В България имаме множество римски пътища, те са идеални за туристи, разходките по тях имат висока атрактивност. Смятаме, че много трудно е без това понятие да се въведе, те да бъдат актувани и въведени в съответния оборот, да бъдат разпоредени за стопанисване и управление.
Именно водени от тази мотивация сме предложили понятието „културен маршрут”.
По отношение на въпроса за думата „пейзаж” и думата „ландшафт”. На практика значението е едно и също. „Пейзаж” също е чуждица, навлязла от френски език. Проблемът е, че в България от Освобождението досега, архитектурата като наука и практическа приложна дисциплина използва понятието „ландшафт”. И тук законодателят просто е решил да прекъсна една традиция век и половина и да каже: дотук беше „ландшафтът”, сега е „пейзажът”. Няма значение как ще се казва, но тъй като нашите конвенции, които сме ратифицирали и превели на български език, тъй като един широк спектър от нормативни документи вече е възприел „ландшафт”, тъй като това е установената практика в България, ние считаме, че е редно да се върне понятието „ландшафт”. Разбира се, без множествено число, защото „ландшафтът” е всичко.
Същевременно през последните няколко години се разработиха цяла серия от нови документи на ЮНЕСКО, които целят да защитят именно културния пейзаж или ландшафт. Това са обикновено препоръчителни документи, но вероятно ще се върви и на харта и на конвенция. В този смисъл българският законодател напълно в духа на световната тенденция ще защити въпросния пейзаж или ландшафт чрез някои от предлаганите промени.
Една от грешките, които са допуснати в Закона за културното наследство, е колизията със Закона за архивите. Смятаме, че действително тук редакционно е необходимо и това е наша слабост, която сме допуснали в законопроекта, необходимо е да се направят редакционни промени, които ясно да разграничат съществуващите в музеите архиви от Националния архивен фонд, доколкото той е подчинен на специален закон и е редно наистина двата закона ясно да бъдат разграничени. Тази колизия се заложи още с приемането на закона.
По отношение на въпроса, който се постави за броя на археологическите резервати и тяхното вписване в приложение към закона. С приемането на действащата българска Конституция се постанови, че археологическите резервати, които са обявени със закон, са изключителна държавна собственост. За съжаление, минаха 20 години и археологическите резервати все още не са обявени със закон. Тоест ние целим да защитим обществения интерес, да изпълним Конституцията, като приложим един списък кои са тези археологически резервати.
Аз съм съгласен с проф. Данаилов, че изброените от него обекти имат особено голям научен и културен потенциал, че са важни, че са значими. Но за да достигне един обект ситуация на археологически резерват, той преминава много дълъг път. Тоест трябва да се извървят едни процедури по неговото обследване, комисии за граници и режими, влиза в Националния съвет, Националният съвет се произнася, министърът издава заповед и едва тогава ние достигаме до финалните фази, когато един обект може да получи статут на резерват и да влезе в закона. Вила „Адмира”, дори Нове за съжаление и други обекти не са преминали този път. Например в случая с Нове процедурата от 15 години е спряла по обявяването му за археологически резерват. Ние ще я възобновим, вече сме предприели тези действия. Но за да вкараме в закона един обект като археологически резерват, той трябва вече да е изминал целия път, тоест той трябва да е готов за вписване в закона. И не е редно и наистина не бива да се допуска да впишем обекти, които не са преминали по съответните стъпки, които законът е предвидил, за да достигнат до статута на резерват. Защото резерватът е най-високият статут на защита в културното наследство и той наистина би следвало да се дава само тогава, когато са налице всички необходими критерии за обявяването на дадения резерват. Резерватът като статут влече много тежки правни последствия по отношение на всички тези, които по някакъв начин имат връзка с обекта, да кажем, собственици на земеделски земи в територията на резервата, собственици на къщи, не дай си боже, ако има такива. Оттам се откриват процедури по отчуждаване, ако се налага, започват правни последствия. Така че редно е действително да си минат по процедурите и тогава да бъдат обявявани. Категорично съм съгласен, че когато приключи процедурата на Нове например, това е един от най-големите римски градове в България, той трябва да бъде и дописан в съответния списък.
По отношение на поставените въпроси за избора на директори на музеи. Както сигурно отлично знаете, повечето музеи в България са общински, министърът управлява реално десет музея. То е и редно да е така, в крайна сметка той управлява националните музеи, тези музеи, които се явяват най-големи и най-важни. Всички останали музеи в България, над 200, са общински културни институти, второстепенни разпоредители към съответните кметове, към съответните общини. Те реално са автономни единици, които си упражняват своята дейност по реда на този закон и на Закона за закрила и развитие на културата. Но много от тях съхраняват държавно имущество, археологически колекции, които са публична държавна собственост. Същевременно е редно, както във всяка друга сфера на обществените отношения, изборът на техния директор и изобщо тяхната дейност да бъде регламентирана от централен орган, който в случая е министъра на културата.
Тук е допусната известна редакционна грешка в текста. Не е имало намерение някой да лишава общините от правото им да назначават комисиите, кметовете да избират директори на музеите. Просто с оглед на това, че се извършиха доста нарушения напоследък и лица без никаква подготовка станаха директори на музеи, имаме хора без един ден стаж в системата на културното наследство, стават директори на големи музеи. Уверявам ви, това е изключително лошо събитие, защото то води до тежки последствия за съответния музей. Най-отговорно заявявам, че това не бива да се допуска и затова е предложено да се балансира, когато се избират тези комисии. Разбира се, ще редактираме текста, за да стане ясно, да няма съмнение, че комисията е съставена от представители на общината и т.н., но трябва да има задължителен минимум представители на централната администрация плюс съответните експерти. Защото имаме случай, няма да кажа в кой град, събират се пет общински служители, никой от които не е специалист в сферата на културното наследство, назначава се една комисия, те избират един директор, който няма един ден стаж в системата на културното наследство, и той става директор на голям български музей. Първо, нали разбирате колко травмиращо е това за музейните работниците, които ще трябва да го обучават в движение как да си върши работата. Второ, рисковете, които следват от това за музейните колекции, които съхранява лошо даденият музей. Ние сме просто за баланс на взаимоотношенията, искаме една по-ясна система с гаранция, че няма да се позволява лица, които откровено не отговарят на условията, които се поставят от трудовото законодателство, да стават директори на музеи.
По отношение на въпроса за възможността държавата да придобива национални и световни културни ценности с тези категории чрез инструмента „замяна”. Аз съм съгласен с проф. Данаилов, че инструментът „отчуждаване” е много хубав и полезен инструмент, но той се сблъсква с няколко сериозни проблема в практиката. Първо, за да има отчуждаване, трябва да се обезпечат съответните бюджети. Когато говорим за обекти в идеалния център на градовете, например амфитеатъра на Сердика, който за съжаление все още не е получил необходимата грижа заради особеното състояние на неговата собственост между няколко юридически лица, отчуждаването на такъв обект ще струва на данъкоплатеца 7-8-10 млн. лева, които ние ги нямаме. Съжалявам, но нашият бюджет, път и бюджетът на държавата няма как да си позволи да генерира такъв финансов ресурс. Същевременно лицата, които са заинтересовани, винаги, по правило обжалват до последно на всички инстанции и тези процедури продължават с години. Често тези три и повече години, които минават между началото на процедурата по отчуждаване и нейния завършек, са фатални за културната ценност. Така че ние сме на мнение, че трябва да се създаде и другата възможност само по отношение на обекти с национално и световно значение. Къщите в София са от местно значение. В София има много малко частни имоти, които са от национално значение, повечето къщи (мога да извадя и статистика, ако е необходимо), дори най-известните знакови къщи на София, като къщата на Фингов, като къщата на Яблански (прочутото китайско посолство), това са къщи с местно значение, те не са с национално значение. Сгради с национално значение обикновено са сградите на ведомствата, големи сгради, които са в обществен оборот. Така че няма риск да се злоупотребява с този механизъм, тоест този механизъм ще ни трябва, за да спасим обекти като храма на Кибела в Балчик, където не можем да излезем на глава със собствениците, за да спасим амфитеатъра на София. Защото няма как да се генерират средствата, необходими за тяхното закупуване чрез отчуждаване - отчуждаването е форма на придобиване чрез закупуване.
В този смисъл трябва да се развържат ръцете на законодателя, за до може той да реши тези проблеми, които съществуват. Това се отнася, уважаеми дами и господа, и за археологическите обекти. Давам ви пример: Националният археологически резерват „Плиска” е 42 квадратни километра. В него има стотици частни имоти. Нивата, на която се намира голямата базилика, национална светиня, е частна собственост. Ако собственикът реши да започне да обжалва нейното отчуждаване, това ще отнеме години да я получим, а ние искаме да актуваме обекта, за да започнем да се грижим по-добре за него. В този смисъл в Преслав например на 50 метра от „Златната църква” всяка година един господин си вади актове и си прави дълбока оран и оре в археологията. Сигурно ви е известно, че прочутото Преславско златно съкровище е намерено именно там, като си орял някой си с трактора в резервата.
Държавата трябва да създаде механизми да си придобие тези имоти. Общественият интерес го изисква – тези ниви в резервата, които са в съседство с археологията, където всяка година чрез оранта се унищожава археология, държавата да си ги прибере, като им даде други ниви, равностойно да обезщети собствениците със съответните имоти. Това се отнася и за случая като амфитеатъра на Сердика, който, ако не се приеме този инструмент, няма в обозримо бъдеще да можем да го спасим. А той е в аварийно състояние. Няма как просто държавата да изкупи от собствениците тези имоти с амфитеатъра на Сердика.
Така че ние апелираме този инструмент да бъде сериозно обмислен и възприет.
Поставен беше въпросът за така наречените сбирки и въпросът за колекциите. Когато се прие законът през 2009 г., законодателят ликвидира статута на музейната сбирка. Какво представлява статутът на музейна сбирка? Още то Възраждането, много преди дори да започне националноосвободителната борба на финалния етап, се създават първите български читалища. Една от първите им дейности, бих казал, дори на някои от тях дейността, с която са създадени, са техните сбирки, техните читалищни малки музейни сбирки. За съжаление през 2009 г. законодателят реши с тази век и половина традиция и ликвидира статута на музейна сбирка. Без никакви аргументи, просто ей така от Закона за културното наследство изчезна, въпреки че аз направих такава забележка няколко пъти, но за съжаление това не се чу. Изчезна понятието „музейна сбирка”, което ни постави в много особено положение. Защото в Министерството на културата от много години се води един регистър на тези музейни сбирки, които реално са собственост както на съответните читалища, а често и на ведомства - повечето ведомства в България, дори министерствата си имат свои ведомствени сбирки, например Българската национална телевизия си има сбирка на радиото, свързана с неговата история, Министерството на вътрешните работи и има свой музей, всъщност музейна сбирка в него, много ведомства си имат такива сбирки, те реално останаха без статут. Защото ние на практика се оказахме в ситуация да няма такъв тип статут в новия закон.
Има различни решения на този проблем. Едното възможно решение е да върнем статута на музейната сбирка. Обаче рискът тук е да се припокрие до голяма степен с „колекция на юридическо лице”. Така че двете възможни решения са или да направим това, което ние предлагаме – да приравним сбирките към колекции на юридически лица (говоря за съществуващи сбирки, не за сбирки, които тепърва ще се формират и регистрират, говоря за вече регистрираните ведомствени на юридически лица сбирки) или да ги приравним на колекции, или да върнем понятието „сбирка” в закона. Това са двете добри решения. Но ако не се вземе едното от двете, продължаваме да сме в странното положение те да са в един такъв тип правна безтегловност, което не бива да се допуска, някои от тях са особено ценни, тоест някои от тях съдържат изключително важни за българската история културни ценности.
Така че апелираме тук да се намери и да се вземе вярното решение. За нас като администрация няма значение кой от двата подхода ще бъде избран. Струва ни се, че от чисто бюрократично-административно гледна точка по-лесно ще бъде да се приравнят, но ако законодателят приравни, че музейната сбирка е понятие с висока обществена значимост, нека да я върнем като понятие.
По отношение на забележката, която се предлага за връщане на мълчаливото съгласие в режима за опазване на културното наследство. Ние разбираме мотивите на Сдружението на българските общини, дълбоко уважаваме националното сдружение и аз ви уверявам, че правим всичко възможно за партньорство със сдружението за решаване на проблемите на общините. Дори в момента работим в събота и в неделя, извън работно време, за да придвижим преписките на общините, в които се касае за прехвърляне на права на управление, за съгласуване на техни проекти, изобщо да ги обслужим като администрация в добрия смисъл на думата. Друг е въпросът, разбира се, че тези общини чакат последния момент, съжалявам, че трябва да го кажа тук най-отговорно пред Комисията, но има общини, които три дена преди крайния срок ни внасят проектите си за съгласуване. Разбира се, има и отличници, които от една година са съгласували проектите, най-различни случаи има. Администрацията, която работи при нас, е доста малобройна, както проф. Данаилов знае, и отгоре на всичко с най-ниските заплати в бюджетния сектор. Най-отговорно го заявявам! Колегите, които работят в Националния институт за недвижимо културно наследство, работят при изключително тежки условия, с огромен брой преписки – обработват 5-7-9 хиляди преписки годишно.
Така че ние правим всичко възможно, но връщането на мълчаливото съгласие е много рисковано като предложение. Аз нямам притеснение за общините за мълчаливото съгласие, там нещата са ясни, общините са отговорни администрации, но мълчаливото съгласие ще създаде криминогенна среда по отношение на частните собственици, които ще се възползват. Има различни способи да се възползват от мълчаливо съгласие и да ликвидират културни ценности.
Апелирам засега този въпрос да се разглежда с изключително внимание, за да не допуснем грешката, която би се случила, ако върнем мълчаливото съгласие преди администрацията да е разгърнала капацитета си до такава степен, че да може да постигне наистина тези срокове, които законодателят е предвидил. Въпреки това, за да защитя авторитета на колегите, държа да отбележа, че за разлика от предишни периоди, единични са случаите на забавяне на преписки в Националния институт за недвижимо културно наследство. Работи, както подчертах, денонощно, за да могат общините да бъдат обслужени. Изключително висока успеваемост има освен това – също го заявявам много отговорно – почти няма случаи, може би има един или два случая, когато е върната преписка на община. Тоест всички преписки завършват с положително становище с всички перипетии около неговото случване – консултации, поправки, подобряване, но общините реално получават това, от което те имат нужда. И в този смисъл аз твърдя, че нашите усилия за реформиране на института дават резултат и гражданите са тези, които твърдят, че вече се чувстват доста по-спокойни и не се чака по девет месеца или по една година, както се е чакало преди.
И накрая, сериозния въпрос, който се постави за режима за предоставяне за управление на недвижими културни ценности публична собственост на общини. Ние споделяме аргументите на сдружението и самите ние имахме и имаме желанието да се намери един по-либерален и гъвкав режим. Но тук се сблъскваме с един много сериозен философски въпрос. Защото ако искаме да направим един нов режим, трябва да изменим същността на Закона за държавната собственост. В Закона за държавната собственост има един основен постулат – че щом е публична държавна собственост, тя се предоставя от Министерския съвет. Това е водещото правило в Закона за държавната собственост. Ако ние създадем по-различен режим, тоест ако кажем, че министърът на културата предоставя обектите директно на кмета със свой акт, без да минава през Министерския съвет, тогава ние променяме самата същност на Закона за държавната собственост. И тогава веднага ще дойдат колегите от Министерството на околната среда и водите и ще кажат: ами нека тогава министърът на околната среда и водите да предоставя природните обекти по същия режим; ще дойдат колегите от други специализирани администрации. И тогава ние на практика ще корозираме публичния режим на държавната собственост.
Приключвам. Имахме желанието, това е възможното, което може да се направи в съответния правен мир, в който се намираме в момента. Съжалявам, че бях пространен, но ми се искаше да отговоря на всички въпроси, които бяха поставени.
Благодаря ви.
ПРЕДС. ДАНИЕЛА ПЕТРОВА: Благодаря Ви.
Колеги, закривам дебата и подлагам на гласуване на първо четене предложения законопроект.
Който е „за”, моля да гласува.
За – 10. Против? – Няма. Въздържали се? – 4.
Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за културното наследство е приет на първо четене в Комисията с всички забележки, които, разбира се, трябва да се вземат под внимание между първо и второ четене.
По точка „Разни” аз нямам съобщения за вас. Ако вие имате въпроси? Закривам заседанието.
Благодаря за участието и ви пожелавам приятна почивка!


(Закрито в 16,35 ч.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Даниела Петрова