Стенограма от заседание на комисията

---

П Р О Т О К О Л
№ 3

На 3 юли 2015 г., петък, от 14,15 ч. се проведе заседание на Временната комисия за обсъждане на Законопроект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България при следния


ДНЕВЕН РЕД:
1. Изслушване на представители на неправителствени организации, преподаватели по право и представители на научни организации по Законопроект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, № 554 01-103, от 26 май 2015 г., внесен от Цецка Цачева и група народни представители.

Заседанието беше водено от председателя на Комисията господин Димитър Лазаров.
Списъкът с присъстващите народни представители и гости се прилага към протокола.

* * *

ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Уважаеми колеги, изчакахме малко Българската национална телевизия да премести камерите, тъй като имаше парламентарен контрол, който също се излъчва пряко.
Дневният ред на нашето заседание е:
Изслушване на представители на неправителствени организации, преподаватели по право и представители на научни организации по Законопроект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, № 554-01-103, от 26 май 2015 г., внесен от госпожа Цецка Цачева и група народни представители.
Дневният ред беше своевременно качен на сайта на Комисията още миналата седмица.
Има постъпили писмени становища от някои неправителствени организации.
Ще моля да ме извините, ако списъкът е непълен или съм пропуснал някого, или някого в повече съм прочел от заявилите се за участие:
Господин Константин Пенчев – омбудсман на Република България и госпожа Роза Георгиева, началник на кабинета; от Българския институт за правни инициативи – Биляна Гяурова, изпълнителен директор и Цветомир Тодоров; от Гражданска инициатива „Правосъдие за всеки” – Деян Василев, Велислав Величков – не ги виждам, Цветан Тодоров, Любомир Авджийски, Петромир Кънев; Институт „Отворено общество” – госпожа Иванова; Съюз на съдиите – Атанас Атанасов; Съюз на юристите в България – господин Славов; Институт за „Модерна политика” – Борислав Цеков, Росен Георгиев, Здравка Кръстева; Асоциация на прокурорите в България – Евгени Иванов, председател; Камара на следователите – господин Владимир Петров, заместник-председател.
Записани са адвокат Милена Тошева и Димитър Иванов да участват.
Позволете ми да Ви представя и проф. Евгени Танчев, проф. Георги Близнашки, госпожа Екатерина Михайлова е тук, проф. Мариана Карагьозова, Марин Димов – експерт, посочен от АБВ; колегата Орлин Колев от патриотичен блок, проф. Пенчо Пенев и проф. Тенчо Тенев.
Ако пропускам някого, ще помоля след това, който иска да вземе становище и участие, да се представи. По принцип за протокола – тези които ще се изказват, ще Ви помоля в рамките на пет до десет минути, които вземат отношение по темата, повтарям, по темата. Всички, ще имат възможност да се изкажат.
Имам молба от проф. Евгени Танчев – тъй като има ангажимент, ще му дам думата първо на него.
Господин Професор, заповядайте.
ПРОФ. ЕВГЕНИ ТАНЧЕВ: Благодаря Ви, господин Лазаров.
Уважаеми колеги, участници в днешното разискване! Съжалявам, миналия път отсъствах, бях възпрепятстван, бях извън страната. В момента активно работя по арменската Конституция, така че не можах да присъствам, за да си направя изказването.
Сега поемам ангажимент, че ще говоря не повече от пет до седем минути, тъй като присъстват много колеги – всеки един от тях е дошъл с някаква интересна идея, с желание да внесе нещо в дискусията, така че нека да не изяждаме тяхното време.
Веднага преминавам към най-важния въпрос: кой има право да приема настоящия Законопроект, внесен в Народното събрание?
Безспорно е, че Великото Народно събрание може всичко, разбира се, с няколко изключения, които гравитират около биологично, житейски невъзможности. Например то не може да постанови, че гражданите ще живеят във водата, няма да дишат въздуха и така нататък.
Стана така, че при приемането на нашата Конституция, подчертавам, не съм другар на великите народни събрания, не съм им привърженик, но така или иначе това беше прието. Нашата Конституция не прие никакви от така известните клаузи за неизменяемост или вечни клаузи, при които предварително се заявява, че нито един орган на учредителна власт не може впоследствие да променя Конституцията или да приема нова Конституция със съответни изменения. Няма да се разпростирам. Примерът е петата Република Франция, Германия и така нататък, където например републиканските форми не подлежат на преразглеждане. Ние обаче бяхме демократи и записахме при приемането на нашата Конституция, съгласихме, че няма да има никакви ограничения за бъдещите изменения на Конституцията и затова се създаде „чудовището” Велико Народно събрание, което практически много трудно може да бъде свикано.
Няма съмнение и спор, че Велико Народно събрание може да го извърши. То може да извърши и повече неща, следователно по-малкото – винаги. Въпросът е, че свикването на Велико Народно събрание на настоящия етап не е нито възможно, нито наложително, особено за Законопроекта, който се намира пред нас за обсъждане. Считам, че той може да бъде приет от обикновено Народно събрание или от настоящия парламент, разбира се, при спазване на условията на Глава девета от Конституцията, за разлика например, подчертавам, от направеното предложение за въвеждане на задължително гласуване.
Всички са се съсредоточили в Решение № 3 от 2003 г., прието от Конституционния съд, но има друг член в нашата Конституция – чл. 158. Обърнете внимание на ал. 4, какво казва този текст: „Само Великото Народно събрание – изброени са кои въпроси може да променя – решава въпросите за изменение и на чл. 57, ал. 1 от Конституцията”.
Чл. 57, ал. 1 от Конституцията гласи: „Основните права на гражданите са неотменими”.
Ерго, за да въведете задължение за гласуване, трябва да отмените избирателното право, така че това обикновено Народно събрание не може да го направи. Това вече е наистина за Велико Народно събрание. Но, подчертавам, настоящият Законопроект може да се решава от настоящото Народно събрание, разбира се, с много бележки, препоръки и така нататък.
Както е известно, по нашата Конституцията ние сме парламентарна република – надявам се, никой няма да оспорва това. Заедно с това искам да подчертая, че ние не сме висша съдебно- съветска република като форма на управление. В случая Законопроектът може да се разглежда от това Народно събрание и аз се солидаризирам с мнението на експертите, които на миналото заседание са изразили това мнение.
Съвсем накратко по някои въпроси, тъй като нямам време, ще бъда телеграфен, за Висшия съдебен съвет, тъй като това е една от ябълките на раздора и, подчертавам, няма да мога да разглеждам всички въпроси от Висшия съдебен съвет, а и няма нужда един човек да го прави и да налага собственото си виждане.
Първият въпрос, формален въпрос – за структурата. Би трябвало да се употребява понятието „камари”, а не „колегии”. Колегии има в съдебните органи, в адвокатурата, има си колегии. Колегията е от латински произход, да не я изяснявам. Има само един българо-латински речник от 1971 г., може да има и други. Вътре е пояснено, че колегиите са съсловие, колегиите са другари и така нататък. Колегии имаме в съдебните институции, в съдилищата и е редно колегиите да се запазят за тези институции, както и за адвокатската колегия, където тези термини са си съвсем на мястото. Става дума за камари. Ако действително преглеждаме превода, както е предложен на английски, предложен е, че Висшият съдебен съвет има „колиджис”. Ако беше отишло навън така, щяхме да станем за смях. Колежи не може да има в такъв орган.
Вторият по-съществен момент – парламентарната квота. Това ни се говори повече от десет години и от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, и от Венецианската комисия, и от Съвета на Европа, от всякакви възможни делегации – изборът на парламентарната квота трябва да стане с квалифицирано мнозинство. Това го направихме за Инспектората. Винаги имаме извинението, когато дойдат да осъществяват мониторинг тези организации, и казваме: „Да, ама Конституцията не го допуска”. Сега е времето да се допусне. Вярно, казват, ще има ситуации, при които няма да се изберат членове на Висшия съдебен съвет поради известното българско противопоставяне или българската форма на плурализма в парламента.
Има техники за решаване и на този въпрос, тъй като изборът може да бъде на няколко тура. Първият тур да бъде с квалифицирано мнозинство, две трети или три пети. Ако не се попълни квотата, да се слезе на абсолютно мнозинство, втори тур и така нататък. Въпросът може да се реши, така че не е проблем да бъде въведено и действително да има по-висока степен на съгласие.
Третият въпрос, който се повдига, е за срока на мандата на Висшия съдебен съвет. Не се ангажирам да твърдя, да бъде една-две-три-пет. Четири не е желателно да бъде. Защо? Защото е редно да има асинхронност при формирането на орган за ръководство на съдебната власт и парламентът като орган на законодателната власт.
Следващият момент – явно срещу тайно гласуване. Разбира се, че може да бъде и явно, но при едно положение: трябва да има гаранции за членовете на Висшия съдебен съвет. Това означава веднага в Проекта да се предвиди и имунитет за членовете на Висшия съдебен съвет – нещо, което не е така любимо нито на народа, нито на народните представители, доколкото знам. Функционален имунитет, за да не се притесняват, ако трябва явно да гласуват и да заемат позиция за последващи въздействия върху тях.
По-нататък, с което ще се огранича – за Висшия съдебен съвет. Ако искаме да покажем добронамереност на тази конституционна реформа, не познавам, подчертавам, нито един член от настоящия съдебен съвет отблизо, не агитирам за нито един от тях. По целия свят, когато се предприема конституционна реформа и когато се извършва изменение на текстове, обикновено мандатът на заварените институции се запазва и те си доизкарват мандата за добро или лошо. Не ставам адвокат на този или онзи член на Висшия съдебен съвет, подчертавам, познавам ги може би само като колеги. С никой не съм нито близък, нито имам нещо общо, за да защитавам. Последният момент – разширяване достъпа до Конституционния съд. Това е въпрос, който многократно е бил разискван и няма да се спирам на историята – тя е дълга.
Въпрос, който, бих искал да предупредя, но, изглежда, ние никога не си правим изводи. В Румъния съвсем наскоро са въвели това, което се предлага – сезиране от съдилищата. За по-малко от три месеца има 800 дела в Конституционен съд.
Ако текстът остане в този вид, би трябвало поне да се предвиди или последна инстанция съд, или да се създадат някакви филтри. Имал съм дискусия с председателя на руския Конституционен съд Зоркин. Той ми обясни, че след въвеждането на пряката жалба, руският Конституционния съд се е превърнал в „Дом Скорби” – „Дом на скръбта”. А аз му отговорих, че наистина е „Дом на скръбта, каторы умножаеть печаль”.(Оживление.)
Представете си, вярно, ще има много искания, малко ще бъдат допустими, но в крайна сметка малко от тези искания ще бъдат удовлетворени. Това няма да доведе до удовлетворение в обществото. Имал съм спор с арменския председател на Конституционния съд, който ми каза, че дори имат случаи – те работят изключително с преки жалби – когато решават във вреда на искателя. Обаче той отишъл и им благодарил. Казал: „Имахте много сериозно отношение към мен. Не очаквах толкова подробно и аргументирано да се решава моят въпрос”. Вие обаче сами знаете, че гражданите винаги очакват техният въпрос да се реши, иначе не са доволни от правосъдието. Това беше накратко, което исках да кажа. Благодаря.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин професор.
Желание за отношение към дискусията беше заявил проф. Близнашки.
Професор Близнашки, заповядайте.
ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Благодаря Ви, господин Председателю.
Уважаеми дами и господа народни представители, уважаеми експерти, представители на неправителствени организации! Преди да започна по същество, бих искал да направя малък подарък на председателя на Конституционната комисия.
Тази година, към 15 юни, се навършиха 800 години от създаването на Магна харта, смятана за крайъгълния камък на европейския и на световния конституционализъм.
Централната тема, между другото, е темата за съдебната власт. Същите теми и проблеми вълнуват човечеството тогава, каквито ни измъчват и нас – 800 години по-късно.
Преведохме книгата на известния Никълъс Винсънт. Написах малка встъпителна студия и студентите от Юридическия факултет на Софийския университет отбелязаха тази годишнина заедно с целия цивилизован свят. (Поднася книгата на председателя Димитър Лазаров.)
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин професор.
Приемам го като подарък на цялата Комисия.
ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Между другото, в клауза 40 на Магна харта се казва, че „никой няма да продава правосъдие, нито ще забавя защитата на правата и въздаването на справедливост”.
Да преминем по същество. Започвам с въпроса: може ли Четиридесет и третото народно събрание да направи предлаганата конституционна ревизия? По принцип – да. Аз смятам, че не трябва да се прибягва до Велико Народно събрание за щяло и не щяло, но при условие и то е, че се ревизира знаменитото Решение № 3 на Конституционния съд от 10 април 2003 г. по Конституционно дело 22 от 2002 г., обнародвано в „Държавен вестник”, бр. 36 от 2003 г. Внимателният прочит на това решение показва, че някои от предложенията примерно скъсяването на мандата на Висшия съдебен съвет влизат в пряк разрез с това решение. Добре известен е принципът, че Конституцията е онова, което твърди Конституционният съд.
Лично аз съм подлагал на много сериозна критика това Решение, смятам го за принципно погрешно, но то е факт, съществува в правната действителност. От тази гледна точка една от моите критики към вносителите на Проекта беше, че проспаха цели шест месеца, през които можеха да сезират Конституционния съд, за да се преразгледа това тълкувателно решение. Това е възможно и допустимо, защото в случая нямаме ресюдиката, нямаме сила на присъдено нещо, тоест това решение подлежи на преразглеждане.
Това не беше направено и от тук нататък, каквото и да направи Четиридесет и третото народно събрание, крайният резултат може да бъде оспорен пред Конституционния съд.
Накратко ще изразя моята позиция по основните идеи за конституционна ревизия, свързани със съдебната реформа.
На първо място, разделението на Висшия съдебен съвет на две камари. Когато се обсъждат кадрови въпроси, по принцип – да, това е приемлива идея. Въведена беше във Франция преди 10-12 години. Има различни отзиви, но с оглед на нашите обществени очаквания и реалности, смятам, че това би било стъпка в правилна посока.
Веднага обаче искам да кажа, че има Законопроект, който придружава предложението за конституционна реформа, където се повяват много странни идеи. Примерно министърът на правосъдието да участва в двете камари е абсурдно! Това е абсолютно неприемливо! Изпълнителната власт няма място – министърът на правосъдието е политическо лице – той няма място в заседанията на тези две камари на Висшия съдебен съвет. По същия начин, идеята за действащи адвокати да участват в работата на Висшия съдебен съвет, който престава да бъде постоянно действащ, тоест адвокатите, които се явяват пред съдиите, ще могат да им дават оценки, когато те имат висящи дела. Сами разбирате, че това е абсурдно.
Напоследък обаче се раждат много свежи идеи. Последната, както всички знаем, е да се подслушват адвокатите в техните разговори с клиентите. Изненадан съм, че министърът на правосъдието не го е направил вече като предложение за промяна в Конституцията. Не трябва да се губи време, всичко това трябва да се разглежда в пакет в края на краищата.
На второ място, разбира се, подслушването, по изключение, с разрешението на министъра на правосъдието и по възможност някой посланик от държава – членка на Европейския съюз, за да сме спокойни, че няма да има злоупотреби. Сами разбирате, че става дума за ирония, но, за съжаление, мисля, че трябва да сме категорични и да казваме твърдо не на подобни внушения, които се появяват напоследък. По въпроса за явното гласуване – всички знаят моята гледна точка. Явното гласуване – категорично съм против. Всички добре разбират, че анонимността на волеизявата е гаранция за свободата, за свободно и независимо поведение. Това е абсурдна идея, която по никакъв начин не трябва да се променя. Никакъв имунитет не може да помогне в случая.
В цял свят се спазва цивилизационен принцип. Въобще конституционализмът е своеобразна еманация на съвременната цивилизация. Този принцип гласи: „При гласуване по въпроси от общ характер, гласуването винаги е явно. При гласуване по кадрови въпроси, персонални въпроси, гласуването е тайно.” Това не го е измислил Георги Близнашки, както смятат някои представители на администрацията, това е принцип, който се прилага в целия цивилизован свят.
За сведение дори и в Италия законите се гласуват тайно. Когато се обединява Италия, народното представителство е имало силно либерална ориентация за разлика от населението на столицата – град Рим, и депутатите много често са били малтретирани извън парламента, в резултат на което до ден-днешен се спазва правото законите да се приемат с тайно гласуване. Разбира се, анахронизъм, но той е показателен за онова, което може да се случи. По никакъв начин не трябва да се допуска членовете на Висшия съдебен съвет да бъдат подлагани на страничен натиск, особено от страна на чужди посланици, от страна на олигархии, които притежават мощни медийни инструменти и така нататък.
Ако погледнем на предложението – тези предложения са взаимосвързани – за явно гласуване, предложението дойде заедно с предложението за скъсяване на мандата на Висшия съдебен съвет. Двете заедно ще имат един-единствен ефект – погазване на фундаменталния конституционен принцип, на независимостта на съдебната власт. Мандатът на Висшия съдебен съвет задължително трябва да бъде по-дълъг от мандата на институциите, които формират неговия състав. Най-яркият очевиден пример е Конституционният съд, който се избира за цели девет години. Много е забавно, когато журналистите започнат да изчисляват, кой от чия квота е, как ще гласуват според евентуални очаквания. Всичко това е абсурдно. Конституционните съдии трябва да действат абсолютно самостоятелно и независимо, по същия начин, по който трябва да действат и членовете на Висшия съдебен съвет. Затова според мен вниманието трябва да се концентрира върху качествата на лицата, които влизат в състава на Висшия съдебен съвет. Това трябва наистина да бъдат доказани и уважавани професионалисти, които се ползват с добро име. Трябва да бъдат създадени съответните процедури в Народното събрание, за да се гарантира, че няма партийната ограниченост – да изкарват напред верни и предани магистрати, а не онези, които биха могли да говорят с достойнство и авторитет. Това са различни опции.
Смятам, че по този въпрос не може и не трябва да се допуска никакъв компромис. Това предложение трябва да бъде категорично отхвърлено, ако не искаме да се окажем в категорията на демокрация от втори порядък. България трябва да се придържа към установените европейски и световни стандарти.
Ще си позволя едно отклонение. Тази сутрин бях изненадан от изявлението на секретаря на президента – госпожа Румяна Коларова, която също реши да внесе своя принос в конституционния дебат, като съобщи, че гласуването трябва да бъде явно, защото, ето дори правителството заседава явно, взема явно своите решения. В президентството четели стенограмите от заседанията на Министерския съвет още на другия ден.
Големият проблем тук е – отново незнанието, тази вопиюща, отчайваща некомпетентност. В цивилизования свят правителствата заседават при затворени врата. Вземете Великобритания – много десетилетия по-късно ще се научи какво се е случило по време на заседанията на правителството, по време на заседанията на кабинета. Защо? Защото така се поддържа линията на единството на изпълнителната власт. Ако отделен министър си позволи да се отклони от линията на правителството и да огласи своите различия от своите колеги, той незабавно ще бъде призован да си подаде оставката.
Не се поддавайте на тези внушения, които идват от най-различни квази експерти. Това е странното – че ни управляват хора, които нямат нужната политическа или юридическа култура. Това е разбираемо, те са любимци на нацията. Народът ги е избрал. Народът ги овластява. Когато обаче съветниците вече показват такава некомпетентност, е отчайващо!
Продължавам нататък. Няма смисъл да обсъждаме въпроса за парламентарния контрол върху прокуратурата. На всички е ясно, че това е абсурдна идея, но тя е продукт на погрешна политическа философия, а именно, че прокуратурата може да бъде извадена от съдебната власт. Това е въпрос, който от 50 години насам е решен в цяла Европа. Прокурорите са съдебни магистрати наравно със съдиите, независимо от различията във функциите, които те изпълняват в рамките на единната съдебна власт.
Това е философията, заложена в Конституцията. Целият Законопроект, който е внесен, за съдебната власт работи в посока на превръщане на прокурорите във втора категория магистрати. Това е абсолютно неприемливо. За да приключа с темата за сезирането на Конституционния съд, смятам, че това отново е погрешна идея. Това няма нищо общо с американския модел. Разбрах, че на предишното заседание се е говорило, че се отива към американския модел. Нищо подобно! Гражданите в Съединените щати могат да сезират Върховния съд, а не съдиите.
Ако искаме да направим нещо, нека въведем индивидуалната жалба. Това е смелото решение. Когато са изчерпани всички средства за съдебна защита, тогава гражданите да могат да се обърнат към Конституционния съд. В противен случай нарушаваме основополагащия европейски принцип, че съдиите трябва да прилагат Закона, какъвто е. Започне ли съдията да умува за съответствието на Закона с Конституцията, това ще доведе до забавяне въобще на целия съдебен процес, който и без друго е тромав и поражда много недоволства. Нека да мислим, как да кажа, в съответствие със съвременните стандарти и да не импровизираме с експерименти, които напоследък се правят в периферията на Европа или в Средна Азия. По принцип необходима е реформа на съдебната власт, но не трябва да допуснем тази реформа да потъпква фундаменталния принцип на независимост на съдебната власт. Не може съдебната власт да бъде поставена в зависимост от силните на деня, които и да са те.
Най-после, личното ми мнение е, че ако тази реформа бъде проведена по начина, по който е замислена, тя не само че няма да допринесе за усъвършенстване на съдебната власт, но това ще бъде нейният разгром. Много трудно ще се възстановят щетите от този експеримент, който ни е подготвило днешното ръководство на Министерството на правосъдието.
Призовавам Ви за изключително отговорно отношение към тези проблеми. Не става дума за обичайната конституционна ревизия, става дума за нещо, което ще породи далеко отиващи последици.
Призовавам Конституционната комисия да се води от опита на развитите европейски държави, а да не се подава на настроения и хрумвания, които с такъв ентусиазъм се правят напоследък. Благодаря Ви за вниманието.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин професоре.
Все пак, за да не стане едностранчиво представянето, ще си позволя да се обърна и към представителите на неправителствените организации и гостите.
Ще помоля все пак да се ограничаваме в рамките на Проекта за изменение на Конституцията. Иначе дебатът или изявленията могат да бъдат много продължителни и дълги относно практиките в България – променливите настроения, участниците в изпълнителната власт и на най-висши нива, и на средни нива, както и представителите на другите власти.
Заповядайте, господин Пенчев.
КОНСТАНТИН ПЕНЧЕВ: Благодаря, уважаеми господин Председател.
Уважаеми народни представители, уважаеми колеги, професори! Аз също имам малко по-различен поглед върху Проекта за промени в Конституцията. Не мога да се меря с колеги отсреща, бил съм цял живот практик. Не твърдя, че познавам историята на конституционното право и че съм някакъв Бог знае какъв конституционалист.
Ще кажа как аз виждам тези промени от гледна точка на обикновения гражданин. За мен е ясно и безспорно, че съдебната реформа е необходима на гражданите най-вече, тоест именно защита правата на гражданите, правото на широк достъп до правосъдието, и то до правосъдие – справедливо, предвидимо и в разумни срокове.
Първо, трябва ли да има конституционни промени? Моят отговор е категорично да. От една страна, да се покаже решимостта и на това Народно събрание да проведе съответния етап от реформата, защото аз гледам на тази промяна като на последващ етап.
Второ, защото наистина има необходимост някои въпроси да бъдат изяснени. Например необходимо е да се уточнят правомощията на Висшия съдебен съвет. Не знам дали знаете, но в последните решения на Конституционния съд, в мотивите, в особеното мнение има колебливо отношение дори спор между отделните членове на Конституционния съд какво точно представлява Висшият съдебен съвет – дали той е кадрови орган, или орган на управление, както казват медиите „правителство на съдебната власт”, защото едното е различно от другото.
Имаше дори спор дали Висшият съдебен съвет може да определя натовареността на магистратите. Има норми за това. Имаше спор в Конституционния съд. Може би трябва да се използва този момент, за да се реши веднъж завинаги и да се каже какво точно ще бъде Висшият съдебен съвет.
Понеже изцяло приветствам идеята за разширяване правомощията на Инспектората, очевидно това не може да стане без промени в Конституцията. Дали трябва да е Велико народно събрание, или обикновено, моят отговор е бил винаги еднозначен – обикновено Народно събрание.
Ще подходя не толкова теоретично и политически върху този въпрос. Нека да си припомним, че Решение № 3, бих могъл да кажа, мракобесно Решение № 3 от 2003 г. беше взето, когато се правеха плахите опити за първа поправка в Конституцията в частта за съдебната власт и когато да се говори, че съдебната власт е нереформирана, не дай Боже, корумпирана, беше ерес. В момента, слава Богу, сме в 2015 г., когато, да кажем, че ерес е, когато съдебната власт работи много добре и няма проблеми.
Мисля, че народните представители решават какво да приемат. Ако някой някога сезира Конституционния съд, ще видим той какво ще реши.
Съгласен съм с професор Близнашки, това не е ресюдиката, не е присъдено нещо, така че решенията си остават в историята, а ние вървим напред.
Ако вървя по ред на Конституцията, може би трябва да се помисли, няма го в Проекта, но между първо и второ четене да се помисли за мандатите – чл. 129, ал.6.
Мандатите бяха едно от най-големите постижения на първата поправка в Конституцията. Вие знаете, тогава съдебните ръководители по места бяха вечни, те бяха до пенсия и нямаше сила, която да можеше да ги мръдне. Ние сложихме максимално два мандата, което беше сериозна крачка напред. Практиката показва, че тези два мандата се тълкуват по различен начин, теоретично възможно е човек да се пенсионира само началник, изкарвайки по два мандата на различните нива.
Освен това има друга възможност – знаете, че Висшият съдебен съвет от самото начало на Конституцията може да се сменя през мандат, тоест един човек може да участва през мандат във Висшия съдебен съвет. Инспекторатът там няма такива ограничения. Може би трябва да се помисли дали не е добре да се каже един мандат във Висшия съдебен съвет, или един мандат в Инспектората. Вие ще прецените дали трябва може би два мандата изобщо на ръководна длъжност, или някакви други ограничения. Иначе тази съдебна номенклатура се мултиплицира и прави големи вреди.
Що се отнася до Инспектората, аз изцяло приветствам идеята, че Инспекторатът трябва да прави проверката за интегритет и да проверява и декларациите на магистратите, а не този проектозакон, който наскоро беше създаден. Веднага подозрях, че ще има възражения от съдебната власт: „Не може да ни проверяват някакви инспекторати, които са към изпълнителната власт. С това се нарушава нашата независимост”.
Може би си спомняте, че добре работещият Инспекторат на Министерството на правосъдието преди години трябваше да стане конституционен орган и то избиран с две трети, защото именно съдебната власт казваше, че не може да я проверяват инспектори, които са в Министерството на правосъдието. Във Франция могат, но в България очевидно не може, ние сме по-независими. Редно е тези функции наистина да бъдат дадени на Инспектората, като продължавам да поддържам, че трябва да бъде променено наименованието. Да не е Инспекторат при Висшия съдебен съвет или към Висшия съдебен съвет, а да е Съдебен инспекторат или Инспекторат на съдебната власт, защото той не е отдел на Висшия съдебен съвет и има едва ли не функции да проверява Висшия съдебен съвет и има едва ли не функции дори да проверява Висшия съдебен съвет.
Знаете и последното решение на съда в Страсбург, че не може дисциплинарната отговорност да се възбужда от пет члена на Висшия съдебен съвет, които после участват в гласуването на наказанието. Може би ще се наложи Инспекторатът да е единственият орган, който да може да предлага магистратите за наказание. Очевидно трябва да бъде настрана от Висшия съдебен съвет и да бъде независим.
Искам да поставя въпрос, който за мен е важен. Записваме в Проекта, че главният инспектор трябва да има най-малко десет години съдийски стаж, за другите членове няма изисквания какви професии трябва да упражняват.
Опасявам се, че рано или късно ще възникне възражение от страна на съдебната власт, че, видите ли, орган, който се избира изцяло от Народното събрание, ни проверява, проверява ни декларациите, търси ни отговорност, тоест Народното събрание изпраща макар и с две трети представители, които оказват влияние върху съдебната власт. Тоест или в самата Конституция трябва да има изискване стажът на инспекторите да бъде не юридически, на всяка цена да бъде магистратски, в смисъл прокурори, съдии и така нататък, тоест Народното събрание го избира от средите на магистратите, или пък може би да има някакви квоти подобно на Висшия съдебен съвет. Когато му се увеличат функциите и аз съм за това, повтарям, повярвайте ми, ще има възражения, че той се избира от Народното събрание макар и с две трети и той е политически орган в този случай. Тук може би трябва да се помисли.
Последното, което искам да кажа, е въпросът за сезирането на Конституционния съд. За мен това е много важен въпрос. Очевидно се прави стъпка напред между сегашното положение в Конституцията и между индивидуалната жалба, тоест няма да има индивидуална жалба, но ще има нещо повече.
Тук искам да кажа, че се отнасям с големи резерви към възможността съдилищата да спират делата и да сезират Конституционния съд и ще Ви кажа защо. Професор Танчев даде пример за 800 дела в Румъния. По моему той даде примерът, че тези 800 дела ще залеят Конституционния съд. За мен това е половината беда – че тези дела ще залеят Конституционния съд. За мен огромната беда от гледна точка на гражданите е, че тези 800 дела ще бъдат спрени. Ще отидат в небитието, вярвайте ми. Моята практика като съдия ми е показала, че най-много се бавят делата, които се спират до решаване на друго дело, което има значение за спора. Тогава отиваме в небитието, защото едно дело чака друго дело, което пък се влачи по инстанциите и става нещо страшно.
Не искам да обиждам никого, но някои съдии ще използват тази конституционна възможност – било защото делото му е сложно и казва: „Не мога да реша как да приложа закона”, било, казвам го най-отговорно, защото – представяте ли си как звучи съдията Иван Иванов от Районен съд в Павликени: Конституционният съд се произнася по неговото питане и казва: „Ти си прав”. Ще има и този момент на щеславие. Едно, да отложим сложния казус, второ, да ни чуят, да ни видят колко разсъждаваме. От това ще страдат гражданите. По този начин няма да получим бързо правосъдие.
Смятах дори, че правомощието на Върховния касационен и Върховния административен съд, мисълта на законодателя е била като съдилища, като се сблъскат с нещо да спрат делото и да сезират. Ние знаем, че самите пленуми сезират за щяло и за нещяло Конституционния съд. Аз лично не мога да приема, че Върховен касационен съд може да сезира примерно за Закона за пчелите, да кажем. Имало е такива случаи. Не точно за Закона за пчелите, но случаи, които нямат нищо общо с дейността на съда. Струва ми се, че тук трябва да подходим с малко резерви.
Висшият адвокатски съвет – да, това са правата и свободите на гражданите, би могъл да сезира. Разширява се възможността за достъпа на гражданите, макар и посредствен, до Конституционния съд.
Висшият адвокатски съвет да сезира за нарушаване правата и конституционните интереси на гилдията, това ми се вижда малко по-спорно, но това не е моя работа.
Искам да Ви предложа, колкото и нескромно да прозвучи на някого, бих предложил да се отмени ал. 3, която дава правото на Омбудсмана да сезира Конституционния съд и Омбудсманът да отиде в ал.1 при всички органи, които имат пълно правомощие за сезиране на Конституционния съд. Ще Ви кажа защо? (Реплика от Георги Близнашки.) Когато говорихте, аз Ви слушах, нека и мен да ме слушате.
Досега Омбудсманът може да сезира само по противоконституционност на закон, който нарушава човешки права и свободи.
Ще Ви дам пример. В началото на мандата бях сезиран от граждани по отношение на решение на Четиридесетото народно събрание за мораториум на всички сделки в Студентски град по повод трагедията в дискотека „Амнезия”. Решението гласеше: „Налагам мораториум на всички сделки до изясняване собствеността”, каквото и да значи това.
Дойдох в Четиридесет и първото народно събрание – започна мандата ми. Писах на председателя на Народното събрание: „Това е някакъв абсурд! Направете нещо”. Няма отговор.
В следващото Народно събрание пак писах: „Хората в Студентски град си имат имоти, имат си нотариални актове, не могат да си вземат скица, защото има мораториум, който е безкраен”. Накрая по някакво конкретно дело Върховният касационен съд сезира Конституционния съд и той моментално отмени мораториума, защото очевидно нарушаваше човешки права.
Защо Омбудсманът да не може да реагира в този случай. Пак казвам, не бива да се страхуваме, че Омбудсманът ще злоупотребява с това свое право. А дори и да злоупотребява, да натовари повече и излишно Конституционния съд, нали Конституционният съд в един момент ще се произнесе. Така че това е само идея.
Третото предложение, което за мен е много важно – просто Ви умолявам да решите най-сетне въпроса с Конституционния съд.
Вие знаете, че в ал. 1 се казва, че „спорове за компетентност – по т.3, ал. 1 – могат да се повдигат и от общинските съвети”. Тоест има един случай, когато Конституционният съд може да бъде сезиран от общински съвет, когато става дума за спор за компетентност между централна и местна власт. Това е нормално и логично.
Аз Ви моля: дайте най-сетне възможност на участниците в парламентарните избори, на заинтересованите страни да сезират пряко Конституционния съд. В момента Изборният закон опосредства, поставя разглеждането на споровете от Конституционния съд от доброто желание на тези органи по ал. 1, които могат да предадат молбата – могат да приемат, че тя не е сериозна и да не я предадат. Щом участниците в парламентарните избори имат право да атакуват изборите, а органът, който решава този спор, е Конституционният съд, тогава нека да имат право, да пише изрично, че когато става дума за избори, партиите, депутатите, заинтересованите, които имат правния интерес, да могат да се обръщат пряко към Конституционния съд. Иначе се оказва, че изборите подлежат на съдебен контрол, но на обжалване де факто не подлежат.
Общо взето това е, което имах да кажа. Благодаря Ви.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин Пенчев.
Господин Славов искате ли да вземете отношение?
В рамките все пак на 5-10 минути и в обхвата на предмета на Закона.
ВЛАДИСЛАВ СЛАВОВ: Уважаеми господин председател, уважаеми членове на Комисията, уважаеми колеги експерти, уважаеми колеги!
Задачата ми е много трудна, защото трябва да изразя мнението на армия от юристи – над 3 хиляди физически членове на Съюза на юристите и още 17 правни неправителствени организации като колективни членове. Мненията са толкова противоречиви и разнопосочни, че е много трудно да бъдат обобщени.
Разбира се, направихме усилия в тази посока и анкетирайки доста колеги в цялата страна от всички професии, общо взето имаме обобщено мнение на Съюза на юристите и ще се опитам да го представя съвсем накратко.
Преди това искам да кажа две много важни неща, които, между другото, от самата анкета ме провокират да ги спомена пред Вас.
След няколко дни се навършват 24 години от приемането на действащата Конституция. Ако си спомняте добре, тя предвиди нова организация на съдебната власт, която трябваше да се проведе в едногодишен срок, записано изрично в Конституцията, спомняте си добре.
Колко години ни трябваха да направим тази промяна? На петата година създадохме върховните съдилища, на седмата – апелативните, през 2007 година чак административните регионални съдилища. Представете си колко време.
Независимо от това в анкетата по-голямата част от колегите изразяваха недоволство от скромните промени, предложени за Конституцията. Тоест има сериозно желание за по-сериозна промяна на Конституцията в посока на промяна в организацията на съдебната власт, за да могат да се постигнат целите, заложени и в актуализираната реформа. Преди всичко едно равномерно натоварване на съдиите, което е предпоставка и за качество в работата им, за срочност, предпоставка е и за много други неща, за които ние постоянно получаваме критики от Еврокомисията в периодичните доклади.
В тази посока първото нещо, което трябва да кажа пред Вас по повод на разговорите и изслушването, което правим тук, е обикновено или Велико Народно събрание. Преобладаващият брой колеги са категорични, че обикновено Народно събрание може да направи промените, които са предложени.
Аз лично, без да повтарям аргументите, които вече чухме няколко дни подред и от експертите, и от доктрината, само бих допълни един аргумент – има решение на Конституционния съд, на което не се обръща много внимание. Между другото, то засяга точно чл.130а, т. 2, която е предмет на сегашната промяна. През 2007 г. тя беше атакувана и Конституционният съд каза, че тя не е противоконституционна. Точката касае министърът да управлява имуществото на съдебната власт. Така разсъждавайки съвсем нормално, ако това не е намеса в работата на съдебната власт при изключителните текстове по отношение на зависимост, по отношение на самостоятелност на бюджет и така нататък, за какво говорим? Очевидно, че промените, които се предлагат сега в никакъв случай не са в обсега или в предмета на дейност на Великото народно събрание. Няма да привеждам повече аргументи, мисля, че достатъчно е казано по този въпрос.
По отношение на първия текст от промяната, който засяга главния прокурор. Много от колегите реагират: това какво означава? Че той ще участва в петъците с допитванията на депутатите? Смешно звучи. Очевидно, че текстът се нуждае от някакво уточняване, за да не стане на по-ниско ниво и да стигнем до онази ситуация, в която Конституционният се произнасяше по повод на Правилника за дейността на Народното събрание във връзка с това дали може да покани главния прокурор, или не може да го покани. Спомняте си, решението беше от времето на Иван Татарчев.
Ако този текст въобще остане – повечето колеги са „за”, би трябвало да бъде по-детайлно аргументирано изслушването, което се предвижда или поне в каква насока ще бъде това изслушване дори и като времево насочване, защото едва ли не всеки ден не си представям да викате главния прокурор.
Смущава ме нещо друго. В промените на Закона за съдебната власт, а и самият главен прокурор и прокуратурата излязоха с позиция за децентрализация на прокуратурата. Ако наистина правим такава децентрализация и тя залегне в измененията на Закона, какъв смисъл ще имат изслушванията на главния прокурор, след като той не е човекът, който е в момента? В момента, независимо че в Конституцията има една единствена алинея – ал.2, в която е казано, че „главният прокурор осъществява надзор за законност и може да дава методически указания”, в Закона пише, че той ръководи действията на всички прокурори и той може да отменя всички актове на всички прокурори. Ако децентрализацията засегне тези правомощия, главният прокурор вече от първа ръка не би могъл да Ви дава информация, тогава може би е по-добре да викате други прокурори. Как ще се развие децентрализацията не знам, но това, между другото, е проблем, който трябва да се коментира, защото той има пряка връзка със следващия въпрос за разделянето на Висшия съдебен съвет.
В анкетите се изразяват особени становища, което, между другото, виждам и в позицията на Съюза на съдиите, че проблемът на съдиите и на прокурорите не трябва да се решава по един и същи начин. Има резон в това преди всичко главно с оглед на преките задачи на съдията и на прокурора, респективно.
Мен лично много ме смущава, ако наистина остане явното гласуване в една Камара, в която са 6:6 представителите на парламента и на прокуратурата, органът ще бъде не постоянно действащ, тоест това са пряко зависими от главния прокурор прокурори – има ли нужда въобще от тази камара? Съвсем сериозно поставям този въпрос. Бил съм 12 години член на Висшия съдебен съвет и имам много опит. Спомням си случай, в който, ако не беше тайното гласуване, нямаше да се стигне до резултат – оставка на главния прокурор, която беше гласувана от мнозинството в Съвета. Така че личното ми мнение се доближава до позицията на проф. Близнашки в това отношение. Когато трябва да се взимат подобни решения не мога да си представя как пряко зависимите от главния прокурор прокурори биха изразили някаква лична воля.
Имаме място да мислим тази Камара по този начин ли точно да се формира? В края на краищата, ако запазим нещата в сегашното положение, по-добре да дадем тези правомощия на главния прокурор, които имаше по отменения Закон за прокуратурата преди време. Той назначаваше всички прокурори. Аз съм бил прокурор и съм назначаван по този начин от главния прокурор някъде 1990 – 1991 г. Той назначаваше всички прокурори. По-добре да му дадем тези правомощия, отколкото да правим Камара, в която формално ще се извършва някаква дейност.
Преобладават, както казах, мненията на колегите за явното гласуване. Аз съм малко на по-особено мнение по този въпрос, казах Ви защо.
Конституционната жалба е един много сериозен проблем, от много време се коментира. Много беше интересно, между другото, как изведнъж се правеха съждения и искания: дайте да въведем конституционната жалба – вижте как е в Германия, вижте как е еди-къде си и така нататък. Какви бяха аргументите? В единия случай по някакво изследване, което финансираше Министерството на правосъдието: виждате ли, увеличават ни се делата в Страсбург, значи, ако въведем конституционната жалба – евентуално някакво стъпало, спирачка, нещо ще направим. След това барометърът на Даниел Вълчев. В едно от изследванията си беше написал, че конституционните съдии не са много натоварени, дайте да въведем конституционната жалба, защото трябва да им създадем работа. Това не са сериозни аргументи.
Защо е много важен проблемът? Между другото, аз винаги съм се страхувал, когато на едро се говори по проблема. Затова с подкрепата на всички водещи конституционалисти преди година и половина направихме кръгла маса, на която говорихме по тези проблеми и материалът ще стане публичен тук в близките дни. Аз се надявам да мога да Ви го предоставя, за да видите различните възможности за въвеждане въобще на конституционна жалба в различни параметри.
Това, което каза Евгени Танчев, между другото, той не довърши разговора докрай, защото бяхме заедно, когато говорихме със Зоркин. Той каза, че техният съд е станал четвърта инстанция в Русия. Същото го казаха колегите от Сърбия, които също имат въведена конституционна жалба. Те дори се оплакаха от нещо много интересно, че тогава, когато се произнесат, техният акт може да бъде предмет на разглеждане и в съда в Страсбург и имат случаи на отменени решения, което е доста смущаващо. Разбирате го, особено тези, които се докосват до дейността на Конституционния съд.
Турция въведе конституционната жалба преди няколко години. Не знам точно какво е положението в момента, но тогава „vacatio legis” беше доста дълго, в смисъл, около година и половина, но те бяха правили много сериозно изследване и очакваха да получават около 80 хиляди жалби годишно. Техният Конституционен съд е малко по-голям от нашия. Мисля, че има 17 съдии.
Другото, което е интересно на тази тема, е, че на срещите, които сме имали с колегите от Конституционния съд на Германия – неофициалните разговори, когато сме правили, те винаги са ни казвали: „По-добре не го правете”. Знаете ли какъв е ефектът от дейността, примерно, на Конституционния съд по конституционната жалба на Германия? Там процедурата е двустепенна. Ако приемем, че 10 хиляди жалби годишно постъпват в съда, накрая две, три са основателни. Представяте ли си какъв огромен труд е, колко специалисти са ангажирани, за да се стигне до този резултат? Тоест, ако решим да правим... (Реплика на изключени микрофони.)
Огромни усилия, доста пари струва това нещо. Между другото, аз не мога да си представя, ако ние решим да направим такова нещо, какъв Конституционен съд трябва да имаме, защото ние...
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Уважаеми господин Славов, все пак да се вместваме във времето, защото има много други кандидати, които също искат да вземат становище.
ВЛАДИСЛАВ СЛАВОВ: Приключвам, добре.
Това е моята позиция: бих подкрепил евентуално разсъждение върху темата да се увеличат правомощията на Омбудсмана. Има смисъл в тази посока. И това, което се предлага, струва ми се, че би могло – за съдилищата имам предвид, възможността да сезират Конституционния съд, поне да се ограничи до ниво Окръжен съд. Да дадем това правомощие и на районните съдилища става прекалено. Благодаря за вниманието.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин Славов.
Някой друг?
Госпожо Иванова, заповядайте.
Пак ще Ви напомня, нека да се вместваме във времето между пет и десет минути и по основната тема за промяна на Конституцията. Законодателно могат да бъдат правени всякакви промени по една или друга хипотеза, две трети се иска поне към момента действащия закон за избиране, назначаване и преминаване на длъжност на магистратите от членовете на Висшия съдебен съвет – две трети, напомням.
Заповядайте.
ИВАНКА ИВАНОВА: Благодаря Ви, господин Председател.
За протокола: казвам се Иванка Иванова, аз съм директор на Правната програма на Институт „Отворено общество”.
Ще говоря само за тези промени в Конституцията, които са вече сложени на масата и има за тях внесен Законопроект.
Първо, по отношение на предложението, което се съдържа в новия чл. 130а. Принципът, който изглежда възприемат вносителите на Законопроекта, е да се създадат три отделни органа – двете колегии плюс пленума. Аз не виждам основания за запазване на пленума като отделен орган и мисля, че твърде общо и неясно са дефинирани въпросите, които ще разглежда пленумът. По-специално в т. 4, където се казва, че той ще гледа и други въпроси, които представляват общ интерес за двете колегии, струва ми се, че се разширява твърде много възможността пленумът в някакъв момент да взема решения – какво точно може той да решава, тоест да разширява правомощията си до безкрайност.
Специално предвидените две правомощия на пленума – да се произнася по освобождаването на членове на Висшия съдебен съвет, включително и в хипотезата членове на Съдийската колегия, избрани от свои колеги, да се произнася пленумът за тяхното освобождаване и запазеното правомощие на пленума да се произнася по предложението отправено към президента за назначаването на тримата големи, мисля, че в значителна степен компрометира иначе очаквания положителен ефект от разделянето на Висшия съдебен съвет на две колегии. Защото, от една страна, запазва недължимата намеса на прокуратурата при освобождаването на членове на Висшия съдебен съвет, пак казвам, във варианта, който е дадено, то е в хипотезата да може да се произнася и по освобождаването на изборни членове на Висшия съдебен съвет от Колегията на съдиите, избрани от самите съдии.
Второ, запазва се това масивно участие на прокуратурата при избирането на председателите на Върховния касационен и на Върховния административен съд, което според мен също представлява нарушение на принципа за независимост на съдебната власт.
От тази гледна точка нашето предложение: или категорично да отпадне пленума, или, ако Комисията е твърдо решена да запази пленума, тези му две правомощия поне да отпаднат, да отпадне и тази т. 4, която казва, че той може да се произнася и по други въпроси.
В самата мотивировка аз всъщност не видях да е разгледана отделно възможността, ако наистина има въпроси от общ интерес за двете колегии, защо те да не могат да бъдат решавани на съвместно заседание на двете колегии или защо двете колегии да не могат да се произнасят по тях отделно? Защо е необходимо да има пленум? Това е първата бележка.
Втората бележка е свързана с ал. 2 на новия чл. 130а, който предвижда, че Съдийската колегия ще се състои от тринадесет члена, шест от които избирани от самите съдии. Вече в медиите излязоха няколко публикации по темата. Това разрешение в достатъчна степен не отговаря на установения европейски опит, който изисква, да цитирам отново становище № 10 от 2007 г. на Консултативния съвет на европейските съдии. Той препоръчва, че най-добрият вариант е кариерните въпроси на съдиите да се решават от орган, изцяло създаден от съдии, но в държавите, където има практика органът да е смесен, препоръчва, съдии избрани от самите съдии да са мнозинство. При това разпределение – тринадесет члена и само шест от тях избрани от самите съдии, ние пак нямаме мнозинство на съдиите, избрани от самите съдии.
От тази гледна точка нашето предложение: ал. 2 да бъде преосмислена. Единият от вариантите според мен е да се вдигнат на петнадесет с осем, които да бъдат избирани от самите съдии, но това вече членовете на Комисията трябва да разгледат.
По въпросите, които няма да обсъждам, ще приемем, че нямаме възражения по тях.
Относно въпроса за правото на съдилищата да сезират Конституционния съд с конституционно-правни въпроси. Нашето становище е, че голям дефицит на българския конституционализъм към момента е превръщането на Конституционният съд в един орган, който решава междуинституционални спорове и разпределя властови ресурс между отделните институции. Този орган трябва да бъде действаща защита на Българската конституция, а една голяма част от Българска конституция е частта, която е посветена на защитата на основните права и свободи на гражданите. В момента гражданите пряк достъп до съда нямат.
Съгласна съм до голяма степен с аргумента, който беше изтъкнат от проф. Танчев, че има определени рискове, свързани с въвеждането на отделно правомощие обикновените съдилища да сезират Конституционния съд, но за мен дори това развитие представлява някаква крачка напред спрямо сегашното положение, при което обикновени правни спорове между граждани по никакъв начин, с изключение на опцията – колегиите на върховните съдилища, не могат да стигнат до Конституционния съд. Ако се предвиди вариант за индивидуална жалба, смятам, че този вариант би бил дори по-добър, но не знам дали е удачно в момента да обсъждаме предложения, които не са в сегашния Законопроект.
Последното нещо, което искам да кажа, без да отделям повече време, е, че този Законопроект, макар да съдържа важен напредък по отношение на решаване на проблемите, свързани с независимостта на съда в България и по-специално разделянето на Висшия съдебен съвет на две отделни колегии, все пак не решава основния въпрос, който стои – особено по отношение на наказателното правосъдие, и който е въпросът за отговорността, който трябва да носи прокуратурата за своите действия.
Не виждаме нищо предложено в тази посока. Има редица варианти, които могат да бъдат обсъдени. Най-малкият и безболезнен от тях е намаляване на мандата на главния прокурор, защото ми се струва уместно най-после да спрем да говорим за тримата големи като за едно и също нещо. Двамата председатели на върховните съдилища – виждаме и това в правото на държавите – членки на Европейския съюз, са със съвсем различна уредба от уредбата на техните главни прокурори. Във Великобритания има възможност за два мандата на главния прокурор, но е предвидена възможност по средата той да бъде прекъснат с възможност за преразглеждане. Той прави, първо, три години, ако след трите години се прецени, че е свършил добре работата си, може да бъде преизбран за още две години. Мандатът на нашия главен прокурор е твърде дълъг и със съжаление отбелязваме, че тези промени в Конституцията отново няма да решат въпроса за отговорността на прокуратурата.
Поставянето на Прокурорската колегия в зависимост от Народното събрание нищо няма да разреши и ще ни постави в необходимостта след време отново да обсъждаме този въпрос.
Съгласна съм с аргументите, които бяха изложени тук и от господин Славов. Такава една колегия за управление на прокуратурата ще бъде доминирана изцяло от главния прокурор и тогава може би има повече смисъл да бъде дадено правомощие на главния прокурор – сам да си назначава хората, което той не може да направи, без да му предвидим някакви допълнителни гаранции за контрол върху тази служба.
Не бих отишла дотам да разисквам необходимостта от вкарването на прокуратурата в изпълнителната власт, но 25 години ние сме в постоянното положение...
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Нека да се ограничим в рамките на внесения Законопроект – в смисъла, в обхвата и съдържанието. Иначе темите наистина са дебатирани, ще има още дебати, разбира се. Благодаря.
ИВАНКА ИВАНОВА: Изразявам съжаление, че е толкова ограничено предложението и не предвижда нищо като механизми за налагане на отговорност на прокуратурата. Благодаря Ви.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Колеги, кой ще вземе отношение? Моля Ви да се представяте. Също така ще помоля за по един представител от неправителствена организация, за да има възможност повече участие от различните неправителствени организации.
АТАНАС АТАНАСОВ: Уважаеми господа народни представители, уважаеми колеги.
Казвам се Атанас Атанасов, член съм на Управителния съвет на Съюза на съдиите в България и съм съдия в Софийски градски съд.
Ще се опитам кратко, и от гледна точка на професионалната организация – Съюз на съдиите в България, да коментирам Проекта на Закона за изменение и допълнение на Конституцията.
На първо място, бих искал да засегна въпроса: защо е необходимо да се промени структурата на Висшия съдебен съвет. Нашата организация винаги е считала, че системните проблеми, свързани с правосъдието, налагат такава промяна. Тези проблеми могат да бъдат обобщени в три основни групи – проблеми с утвърждаването на върховенството на закона и правовата държава в България, проблеми с общественото доверие към органите на съдебната власт, както и проблеми в доверието, от страна на професионалната общност, към Висшия съдебен съвет.
Източникът на тези проблеми е невъзможността на Висшия съдебен съвет, независимо от конкретните му персонални състави, да осигури решаване на възникналите въпроси с ефективността на правосъдието, спазването на етичните правила, да осигури своевременно и справедливо дисциплинарно производство и назначаване по професионален и открит начин на съдии, тяхното повишаване и назначаване на председатели на съдилища и ръководители на прокуратури.
Всички тези въпроси са решавани досега от неясно формирани мнозинства, независимо, както посочих, от различните персонални състави на съветите.
Как да се осигури отговорно и професионално управление на съдебната власт?
Затова има утвърдени международни стандарти и последователно отправени препоръки към България от страна на различни международни институции като, на първо място, на тези препоръки е поставен въпросът с общото управление на съдийските и прокурорските органи, в рамките на единния Висш съдебен съвет.
От една страна, този модел на управление не осигурява спазване в пълна степен на независимостта на съда като орган, който осъществява правосъдието в България и, на следващо място, не е съобразен с различните функции, които са упражнявани от съдиите и прокурорите, съответно и следователи, както и различната организация между системата на съдилищата и йерархичния модел на устройство на прокуратурата.
Необходимо е да се отбележи, че от страните – членки на Европейския съюз само в Италия и България съдии и прокурори съвместно участват във формирането на Висш съдебен съвет, който в смесен пленарен състав решава въпросите с професионалното развитие и дисциплинарната отговорност на съдиите и прокурорите. В останалите европейски страни са възприети модели, които могат да служат за пример как да се преустрои структурата на Висшия съдебен съвет в нашата държава.
В достатъчна степен независимост на прокуратурата от изпълнителната власт и от политическото влияние осигуряват такива модели, при които прокуратурата е независима институция, макар и статутът на прокурорите да е еднакъв с този на съдиите, но самата прокуратура е автономна от съдебната власт, каквото е устройството на съдилищата и прокуратурата в Испания и Португалия, например. В други страни, като Франция и Румъния, прокуратурата е част от съдебната власт – заедно със съдилищата, но има обособяване от състава на съдебния съвет на отделения, които решават отделно кадровите, дисциплинарните и другите въпроси, свързани със статута, съответно на съдиите и прокурорите.
Ние подкрепяме възприетия от вносителите на Законопроекта подход, при който Висшият съдебен съвет се разделя на Прокурорска и Съдийска камара, защото по този начин се осигурява в максимална степен спазване на стандарта, който изисква въпросите по дисциплинарните и професионални въпроси на съдиите да се решават от орган, който да е формиран от съдии, избрани от съдии. Мнозинството, което в случая се формира, не съответства на изискванията на тези стандарти – да надвишава половината от състава, но все пак считаме, че шест от тринадесет е по-добре от шест от двадесет и четири, каквато е в момента структурата на Висшия съдебен съвет.
Защо считаме, че със Законопроекта за изменение и допълнение на Конституцията не се предлагат промени, които изискват свикване на Велико народно събрание?
На първо място, считаме, че конкретизирането, дори и не на конституционно ниво на специфични правомощия на обособен състав от конституционно предвиден колективен орган, които специфични правомощия не надхвърлят рамките на компетентността на същия орган, е допустим и използван от българския законодател подход, какъвто пример е налице при възлагането от страна на Конституцията на Върховния касационен съд и Върховния административен съд до компенетността да осъществяват върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата и уреждането със Закона за съдебната власт на правомощия на отделни структурни звена от тези органи. В конкретния пример, на съответните отделения на Върховния касационен съд и Върховния административен съд да се произнасят с тълкувателни решения по приложение на законите.
Конституционният законодател, действайки в рамките на обикновени народни събрания досега, е предприемал изменения на основния закон, които са засягали в много по-голяма степен функционирането на органи на съдебната власт, преформулиране на правомощията им, дори и създаване на нови структури, чийто персонален състав е формиран изцяло от страна на орган на законодателната власт.
Такива промени са осъществявани по отношение на ограничаване на първоначално предвидения обхват на имунитета на магистратите, преструктурирането на следствените органи и предефинирането на правомощията им, както и тези на прокуратурата, въвеждането на мандатност на административните ръководители, създаването на Инспектората към Висшия съдебен съвет.
По отношение на предлаганите промени в организацията на дейността на Висшия съдебен съвет. Първата систематично предвидена промяна в тази насока се отнася до продължителността на мандата на Висшия съдебен съвет и предвиденото намаляване от пет на четири години.
Съюзът на съдиите в България счита, че по своето същество въпросът с продължителността на мандата подлежи на решаване по целесъобразност от страна на конституционния законодател. Конкретното предлагано решение съответства на общата констатация измежду професионалната общност, че петгодишният период от време, в който биват ангажирани магистрати за участие в работата на Висшия съдебен съвет като негови членове, демотивира съдии и прокурори да се кандидатират поради откъсването им от текущата професионална дейност и загубата на постоянен контакт с техните колеги. Тази констатация не губи своето значение, в случай на възприемане на законодателен модел на дейността на Висшия съдебен съвет като непостоянно действащ колективен орган, тъй като в този случай ще трябва да се съвместяват дейностите по участие във Висшия съдебен съвет и осъществяването на правосъдни функции.
В същото време Съюзът на съдиите в България подкрепя изразените забележки в становището на пленума на Върховния касационен съд по отношение на необходимостта от синхронизация на продължителността на мандата на Висшия съдебен съвет и продължителността на мандатите на председателите на върховните съдилища и на главния прокурор, както и синхронизиране с мандата на Народното събрание.
Считаме, че предвидените със Законопроекта изменения, въвеждащи отмяна на конституционното изискване за тайно гласуване при вземане на решението от страна на колегиите и пленума, реално ще допринесат за осъществяване на функциите на Висшия съдебен съвет по открит и отговорен начин.
Дейността на съдебните съвети до момента ясно показва, че тайното гласуване не е инструмент, осигуряващ свободно и съответстващо на изискванията за отчетност изпълнение на правомощията на членовете им. Тайното гласуване е в явно противоречие и със законовото изискване за мотивираност на решенията на Висшия съдебен съвет.
Считаме, че няма основания за приравняване на начина на вземане на решения от колективен орган с упражняването на всеобщото избирателно право на гражданите и извличането на аргументи от абсолютната необходимост последното да бъде упражняване тайно за запазване на закрепеното на конституционно ниво понастоящем тайно гласуване от страна на членовете на Висшия съдебен съвет.
Присъединяваме се също така към забележките, изказани в становището на пленума на Върховния касационен съд по отношение на предвидените промени в дейността на Инспектората и за възможността съдилища да сезират Конституционния съд.
Искам да се спра на теза, която напоследък се изказва като в отрицание на необходимостта от провеждане на реформа на управлението на съдебната власт – тази за първостепенна необходимост от процесуални изменения на дейността на съдилищата и на прокуратурата, по разглеждане съответно на граждански и наказателни дела. Процесуалните изменения са необходими...
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Уважаеми колега, извинявайте, ще Ви напомня – да се ограничим в темата, която е предмет на днешното заседание. Обсъждаме становища. Разбира се, ще има и други кръгли маси, що се касае до другите законодателни инициативи, за да има време.
АТАНАС АТАНАСОВ: Мисля, че въпросът е свързан...
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Да, въпросът е важен. Те всичките въпроси са свързани, но...
АТАНАС АТАНАСОВ: Процесуалните изменения не изключват и не обуславят по никакъв начин същността на предвидените реформи в начина на устройство на съдебната власт, особено когато се правят изменения на процесуалните закони под формата на кампанийност.
Последният пример в това отношение – последните промени на Наказателнопроцесуалният кодекс, които фактически доведоха до отлагане на дела във въззивната им фаза. Благодаря Ви за вниманието.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви.
Следващият?
Заповядайте, госпожо Гяурова.
Пак ще Ви помоля и ще Ви напомня: нека да бъде в рамките на внесения Законопроект.
Слушаме Ви.
БИЛЯНА ГЯУРОВА: Благодаря, господин Лазаров.
Биляна Гяурова, директор на „Български институт за правни инициативи”.
Уважаеми колеги, преподаватели, ще бъда изключително кратка и ще се опитам да дам може би една малко по-различна посока на този разговор.
Тъй като на всички е ясно, че разговорът за това дали да има промени в Конституцията, или не, е политически разговор, не само експертен. До този момент изключително много се говори експертно. Ще ми се да дам няколко политически аргумента защо е необходимо да се промени Конституцията по четири основни точки от предложения Законопроект.
На първо място, по отношение на парламентарната квота за избор на членове на Висшия съдебен съвет. За нас е притеснителен паритетът, който се получава по отношение на прокуратурата. Там стават шест на шест – като сметнем по начина, по който е разписан Законопроектът, и се получава едно мнозинство на прокуратурата.
Същевременно би могло да се помисли този дефицит да се преодолее чрез промяна по отношение на парламентарната квота и това са тези, които са застъпвани от АБВ в предизборната им платформа, от ДПС през 2013 г. – също в предизборната им платформа, и от ГЕРБ през 2009 г. в предизборната платформа с различни модификации. АБВ – от премахване на парламентарната квота, през ДПС и ГЕРБ – намаляване на парламентарната квота.
По отношение на прокуратурата текстът, който в момента е предложен по отношение на главния прокурор, първо, че е създаден като възможност, което, както знаем, когато може, може и да не може и можем съвсем лесно да предположим, че в повечето случаи няма да може. Така че, тъй като е много номинален, по-добре е да отпадне или да се помисли за някакви разширени текстове по отношение отговорността и фигурата на главния прокурор. Отново, ако се върнем към предизборните платформи на – в момента присъстващите политически сили в парламента, това е застъпено през 2013 г. от ДПС, които говорят за децентрализация на прокуратурата, и в миналогодишната предизборна платформа на Реформаторския блок.
По отношение разширяване правомощията на общите събрания. Тук отново се включва и прекият избор на членове на Висшия съдебен съвет. Отново може да бъде направен паралел. Затова говори ДПС в предизборната си платформа от 2013 г.
Единствените, които най-малко говорят за промени в Конституцията и изобщо промени, свързани с реформа в дълбочина на съдебната власт, това са БСП. Те нямат нищо в своите предизборни платформи, а имат политическа рамка, която е приета на Четиридесет и осмия конгрес на БСП от 2013 г. и в нея се говори за пряк избор на членовете на ВСС. Ерго от този съвсем кратичък анализ, смятам, че и в момента при сегашната изключително интересна и пъстра конфигурация в Народното събрание може да бъде намерена пресечна точка между всички партии, които участват и в Комисията, и да се събере необходимото мнозинство, за да минат промените в Конституцията.
Същевременно си позволявам съвсем накратко да предложа и неща, които биха могли да бъдат разгледани между първо и второ четене. Те са свързани с възможност за определяне на дисциплинарни нарушения и наказания за членовете на Висшия съдебен съвет. Отново тук ще повторя вече възможност за намаляване мандата на тримата големи и намаляване на изискванията за продължителност на стажа при избор на член на Висшия съдебен съвет. Благодаря.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, госпожо Гяурова, и за краткото изложение, и за прегледа.
Ще си позволя да кажа: дотолкова, доколкото е застъпвано в програмите на различните партии, все пак говорим за промени, които могат да бъдат извършени от обикновено Народно събрание, защото се спомена промяна на квотите. Там вече става въпрос за баланс между властите, но това е друга тема.
Благодаря Ви за изложението и за прегледа, който наистина напомня и предполага къде могат да се срещнат в момента различните парламентарно представени партии при тези изменения на Конституцията.
БИЛЯНА ГЯУРОВА: Само една реплика. Нарочно не коментирах дали Велико народно събрание, защото, мисля, че това не стои. Достатъчно конституционалисти се изказаха, че наистина обикновено Народно събрание съвсем спокойно може да се справи и е по-добре така.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви.
Кой друг ще вземе отношение? От Асоциацията на прокурорите ще вземете ли отношение?
Заповядайте, господин Иванов.
ЕВГЕНИ ИВАНОВ, Асоциация на прокурорите в България: Благодаря.
Уважаеми депутати, преподаватели, колеги! Неколкократно дебатът излезе от зададените параметри. Аз ще се опитам да остана в тях и ще бъда пределно кратък. Ние имаме становище, което сме изпратили, включително и в парламента, и до тази Временна комисия за промените в Конституцията.
На първо място, искам да кажа, че днешната среща и дебат са изключително полезни и положителни.
Положителни са, защото допреди около седем месеца беше се наложило мнението, че за предлаганите промени с актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система не е необходимо да бъде променяна Конституцията, а те могат да бъдат осъществени само с изменения на устройствения закон – Законът за съдебната власт.
Ние винаги сме твърдяли, че за подобни промени е необходимо да бъде променена и Конституцията и когато това становище беше възприето от всички, че е необходимо да се премине през промяна на Конституцията, съвсем естествено дойде и следващият въпрос: какво Народно събрание може да ги направи – дали обикновено, или велико?
В нашето становище ние сме засегнали този въпрос съвсем кратко. То е, че това може да стане от Велико народно събрание, без да имаме претенции за изключителна компетентност по тази тема. Ние ще се доверим на изтъкнатите конституционалисти, които присъстват и тук в тази зала, и на тези, които не присъстват. Сигурен съм, че те ще дадат възможно най-правилното и достоверно мнение, в което депутатите да се вслушат.
Независимо кое решение ще бъде възприето, аз съм убеден, че то ще бъде правилно, а ако случайно не е, естествено, може да се очаква и произнасяне на Конституционния съд. Всички тези гаранции по процедурата за мен са достатъчни, че и Конституцията ще бъде спазена.
Аз в края на моето изказване ще наблегна на тези два момента, които изключително много притесняват прокурорите.
На първо място, това е конфигурацията в Прокурорската колегия. Аз не мога да възприема за нормално колективен орган, който взема решенията си с мнозинство да е съставен от четен брой членове, първо. И, второ, да е толкова ясно очертана блокиращата, която на моменти ще бъде и доминираща, квота на парламента над професионалната квота на прокурорите и следователите.
Изкушавам се да използвам и по-сериозна дума от „притеснително”, но ще се огранича до „притеснително” и ще кажа: много притеснително е това. Не би могло да се очаква нормално функциониране и въобще функциониране на Прокурорската колегия или камара в този й вид. Това е пряко вмешателство на другите две власти – законодателна и изпълнителна върху съдебната.
На второ място, ще отбележа за една дискриминационна разпоредба, която се прокарва с тези промени в предложението за промени в Конституцията. Това е за изискуемия стаж за заемане на длъжността главен инспектор на Инспектората на Висшия съдебен съвет, независимо как ще се казва. Може би наистина е правилно – той си е независим орган, да си е Инспекторат на съдебната власт или Съдебен инспекторат. Той, така или иначе, и в момента си е достатъчно независим, но за заемане на длъжността „главен инспектор” – това за нас е дискриминационна разпоредба, и изискуемите десет години стаж, от общо петнадесетте юридически, десет години стаж като съдия. Надявам се, че тази дискриминационна разпоредба няма да остане в този вид. Примерно, десет години магистратски стаж е едно добро решение и гаранция, че този колега, който ще заеме, или този главен инспектор, ще е достатъчно запознат с дейността на магистратите, която трябва да контролира.
На последно място, ще вметна само, че, за да имаме достатъчна гаранция, че представителите на парламента, Висшия съдебен съвет ще бъдат наистина едни достойни хора, е добре да бъдат избирани с квалифицирано, а не с обикновено мнозинство.
Последно се сещам, и с това ще приключа, ако действително обикновено Народно събрание може да прави тези промени: защо не се промени конфигурацията на колегите или камарите? Чухте и съдиите, също са на мнение, че цифрата шест не е достатъчна за тяхната колегия.
Ако това е в правомощията на обикновено Народно събрание, спокойно може да се променят тези цифри, тази конфигурация, а магистратските професионални организации от доста време апелират да се намали парламентарната квота. Това също е един друг фундаментален въпрос: дали трябва да има контрол над гражданското общество в Съвета, да не се капсулират магистратите? Това също са теми за разговор. Благодаря Ви.
ПРЕДС. АТАНАС АТАНАСОВ: И аз Ви благодаря.
В кръга на шегата, само да кажа, че едно нечетно число, ако го разделиш на две не могат да се получат две нечетни числа.
Кой е следващият?
Заповядайте.
ВЛАДИМИР ПЕТРОВ, зам.-председател на Камарата на следователите в България: До голяма степен това изложение, което направи господин Иванов, се покрива с това, което и аз ще направя, но все пак съм длъжен да го направя поради тази причина, че ние имаме форум и в него поставихме въпроси, касаещи именно този Проект за изменение на Конституцията пред нашите колеги. Камарата на следователите включва в състава си повече от 50% от действащите следователи в момента, което е от порядъка на около 300 човека.
Съвсем накратко ще Ви кажа въпросите, които са направили впечатление на нашите колеги. Смятам, че те ще бъдат отчетени при работата на Комисията, свързана с промените на Конституцията.
Първият въпрос, който колегите са изтъкнали, това е въпросът за компетенциите на обикновеното Народно събрание. За добро или за лошо, Следствието към настоящия момент съществува благодарение на Решение № 3 от 2003 г. Колегите са доста добре запознати с неговото съдържание, тъй като това Решение е в една насока към разширително тълкуване функциите на Великото народно събрание. Абсолютно всички колеги, без изключение, считат, че до голяма степен материята е предмет на Велико народно събрание.
Следващият въпрос, който е разгледан, е свързан с това, че мнозинството от колегите са за 5-годишен мандат на Висшия съдебен съвет, предвид и тези съображения, които изказа и проф. Танчев преди известно време, за да няма застъпване между мандатите на законодателната власт и респективно мандата на Висшия съдебен съвет, което би гарантирало една независимост и автономност в неговата работа.
Следващият въпрос, който е направил впечатление на колегите, засегна го и господин Иванов, така че горе-долу нашите виждания се покриват с вижданията на Асоциацията на прокурорите – това е за равния брой членове, представители на магистратската и представители на политическата квота, с тази разлика, че на колегите просто им прави впечатление. Ние имаме един-единствен представител в тази квота, един човек ще бъде избран от Общото събрание на следователите. Главният прокурор е вторият човек, който е по право и остават четирима представители на Прокуратурата срещу шестима членове, избрани от Народното събрание.
До голяма степен много от колегите считат, че тук се запазва цифрата, изхождайки се от тълкувателно Решение № 3, където, даже като пример, е посочен броят на членовете на органа, визира се включително и Висшият съдебен съвет. Считат, че ако се възприема, че не би следвало обикновено Народно събрание да извършва тази промяна, може би това е съображението да се съхрани това равенство в едната от колегиите.
Другият въпрос, който е направил много голямо впечатление, е свързан с факта, че главният инспектор трябва да бъде единствено и само съдия, което поставя в неравнопоставено отношение магистратските професии. Не искам да коментирам това нещо. Ние много дълго време сме били пренебрегвани и съвсем, според мен, злонамерено се счита, че следователите – за прокурорите няма да коментирам, за първи път се сблъсквам с това, са по-ниско качество юристи и така нататък.
Последният въпрос, който е, много от колегите не могат да възприемат разширяването на функциите на Инспектората. До голяма степен ние го наблюдаваме. Аз бях известно време и парламентарен представител на Националното следствие, на експертно ниво съм работил в Комисията по правни въпроси, бил съм и в работна група към Министерството на правосъдието, когато се изготви Законопроектът за настоящия Закон за съдебната власт, който няма нищо общо с това, което беше изготвено от работните групи, и така на ниво работа на Комисията по правни въпроси на парламента между първо и второ четене се създаде Инспекторатът. Тогава много оживено се коментираше, че всъщност Инспекторатът не би трябвало да има функции, които да надхвърлят това, че той чисто трябва да следи за администрирането на делата на магистратите. Постепенно обаче започна да се измества тази гледна точка, вече Инспекторатът се занимава дори с коментари на начина, по който се осъществява дейността на магистратите, а сега вече с тези функции той се превръща в един и разследващ орган по отношение на магистратите.
Това са бележките. Това е нещо, което се споделя и вълнува колегите от страната. Хубаво е все пак да се има предвид, тъй като ние сме част от системата на съдебната власт. Благодаря Ви за вниманието.
ПРЕДС. АТАНАС АТАНАСОВ: И аз Ви благодаря.
Заповядайте, господин Цеков.
БОРИСЛАВ ЦЕКОВ, Институт за „Модерна политика”: Благодаря много, господин Председателю.
Високо трябва да се оцени, разбира се, подходът на Конституционната комисия за такъв тип широки обсъждания, които да представят различни гледни точки. Ние от Института за „Модерна политика” сме депозирали едно обстойно становище, ще депозираме и допълнително.
В няколко едри щриха бих искал да представя на Вашето внимание аргументи и съображения, които според нас имат значение за дискусията.
По предварителния въпрос: може ли Четиридесет и третото Народно събрание или обикновено Народно събрание по принцип да приеме основните предложения в този Конституционен законопроект, главно свързани със структурата на Висшия съдебен съвет?
Това е един въпрос, по който очевидно няма единно мнение и в правната и академична общност, и въобще в рамките на обществената дискусия, в това число и институционалните становища, които станаха ясни в публичното пространство.
Нашето мнение е, че това не може да стане, тези промени не могат да бъдат възприети от обикновено Народно събрание по следните аргументи.
В мотивите на Конституционния законопроект вносителите се позовават, като един централен аргумент, за да обосноват тезата, че Четиридесет и третото Народно събрание е компетентно да приеме промените конкретно, свързани със структурата на Висшия съдебен съвет, на диспозитива на Решение № 8 от 2005 г. на Конституционния съд, което, както е казано в мотивите, цитирам: „Преодолява спорните моменти и непоследователността в интерпретацията на понятието „форма на държавно управление”, съдържащи се в онова решение от 2003 г.
Тук трябва да се направят няколко много ясни уточнения и ние сме представили пред Комисията следните аргументи:
В цитирания в мотивите диспозитив на това Решение № 8 от 2005 г. има селективност, има едно многоточие. Многоточие, зад което се крие ключов аргумент, който всъщност опровергава тезата на тези мотиви, а именно, че обикновеното Народно събрание може да извърши тези промени.
Ще цитирам какво се крие зад многоточието, което е включено в мотивите и е пропуснат важен текст от този диспозитив, а именно, че диспозитивът, цитирам: „...е във връзка с първите четири питания в искането”.
Припомням, за тези, които нямат пред себе си решението – Решение № 8 от 2005 г., че в него имаше пет тълкувателни питания. Петото тълкувателно питане се отнасяше именно до структурата на Висшия съдебен съвет. То, това пето тълкувателно питане, не беше допуснато тогава за разглеждане, Конституционният съд не се е произнесъл по него нито в мотивите, нито в диспозитива, и затова изрично се казва, че по първите четири тълкувателни питания. А както е добре известно от юриспруденцията на Конституционния съд, именно тълкувателните питания очертават рамката на тълкуването, акцентите, приоритетите в конкретния случай, в който трябва да служат като ориентир при преценката дали дадена разпоредба съответства или не на Конституцията.
Като казваме, че това е така става ясно, че въпросът за структурата на Висшия съдебен съвет най-малкото стои открит, но той стои открит в смисъла на онова решение – по-стриктното, по-ограничителното, не го коментирам добро или лошо, от 2003 г., което казва, че структурата на Висшия съдебен съвет е от компетентността на Велико народно събрание. И в допълнение към тези аргументи прибавям и едно ключово условие, което именно това Решение № 8 от 2005 г. – с четирите тълкувателни питания, поставя за осъществяване на промени, които са концентрирани в съдебната власт, а именно, цитирам – „да не се нарушава балансът между властите”.
Да, той не се нарушава, когато се правят подобни концентрирани в съдилищата, прокуратурата, следствието, но балансът на властите е най-ясно изразен именно във Висшия съдебен съвет. Той е въплъщение на правомощие и функции на законодателната власт, на съдебната, че даже и на президента като държавен глава.
От тази гледна точка, пак подчертавам, нашето мнение е, че тези промени не могат да бъдат осъществени от Четиридесет и третото Народно събрание, освен, и това е нашата препоръка, ако не бъде сезиран незабавно Конституционният съд, който да даде своето вече тълкувателно мнение – дали то ще е еволютивно и ще отвори посоката за промени от обикновен парламент или не, не е наша работа да коментираме, но ще бъде, и го подчертавам, голям провал за всеки един парламент, независимо кой е мнозинството и кой е опозицията в него, ако след едни широки обсъждания се приемат конституционни промени, които утре паднат в Конституционния съд. Казвам го като риск, тъй като се чуха становища, в това число от конституционни органи, които имат правото да сезират Конституционния съд, че според тях Великото народно събрание е компетентно да извърши тези промени.
Няколко думи само по три от конкретните предлагани промени в Конституционния законопроект относно обособяването на колегии във Висшия съдебен съвет, на първо място.
Според нас значението на тази промяна силно се преувеличава. Неправилно и необосновано се възлагат някакви очаквания да се излекуват досегашните пороци в кадруването на съдебната власт. Като основание привържениците на тезата и вносителите на Законопроекта, разбира се, сочат няколко препоръки на Венецианската комисия и на Консултативния съвет на европейските съдии, но заедно с това се пропускат други заключения на същите организации, които подчертават, че липсва общоевропейски стандарт и държавите трябва да решават въпросите, свързани със структурата на органа-кадровик на съдебната власт, според установените традиции и конкретната ситуация.
Нашето мнение в случая и по този въпрос е, че предвижданото разделение няма да излекува старите проблеми, но крие нови рискове – нови рискове от капсулиране на двете гилдии, защото пороците в селекцията на магистратите далеч не са продукт само на парламентарната квота, която някои наричат политическа. Всички сме наясно или поне хората, които претендираме, че имаме поглед върху правораздавателната система, че гилдийните интереси и оформянето на цели кланове – в съд, прокуратура, местни обвързаности; в съд, прокуратура, полиция на общинско ниво и така нататък, са факт и са добре известни, и тук не е виновна парламентарната квота.
Предлаганата промяна според нас ще засили тези негативни влияния, защото не са предвидени никакви реални предпазни мерки. И само ще припомням, че като говорим за магистратите не бива никога да пропускаме, че те са, така да се каже, представителите на държавността, които имат най-висока степен на независимост, бидейки несменяеми.
На второ място, по отношение на мандата. Основният аргумент, който личи от мотивите и от обосноваването, което се чу в публичното пространство, е във връзка с професионалната квалификация. Позволете ни да изразим учудване как за пет години се деквалифицира, а на четвъртата година и третия ден не се деквалифицира.
Ако ставаше дума за шестмесечен срок, да кажем, да приемем голямо скъсяване, има някаква логика. Това според нас не е основателен аргумент и по-скоро, и го казвам без излишна дипломация и вежливост, очевидно зад този текст се крие целта да се ревизира сегашния Висш съдебен съвет. Няма нужда тогава, кажете го директно, няма нужда от такива аргументи. Казвам го не за друго, а за да подчертая несъгласието на нашата организация с това предложение.
Относно тайният и явният вот. Казаха се много мнения. Наистина в световната практика няма единно решение – и тайният вот има своите пороци, и явният. Дето се казва, още от римското право Плиний Млади, този въпрос се разсъждава и никъде не е възприето единно становище, защото, ако трябва да търсим положителните страни в двата подхода, с едно изречение – явният вот насърчава отговорното гласуване, а тайният вот – независимото, и е въпрос вече на реална преценка на обществените, политическите, институционалните реалности в една система кой подход да се избере от законодателия във Ваше лице.
Нашето мнение е следното: по кадровите въпроси задължително трябва да се запази тайният вот. Не за друго, не защото този метод е най-добрата гаранция за политически имунитет – от политически, корпоративен, медиен, всякакъв външен натиск за системата, а защото с явното гласуване се откриват нови, още по-големи рискове.
Казано с едно изречение: когато по кадрови въпроси в една обществена среда, в която има много ясно очертани корпоративно, медийно, хайде да кажа, и политико-групирания, с които търсят влияние върху съдебната власт очевидно, флагрантно, активно, с лобиране говоря извън институционално – с лобирания за конкретни кандидати и така нататък, въвеждането на явен вот при кадруването означава да дадем на тези групирования изключително силен инструмент за натиск. Когато един член на Висшия съдебен съвет не гласува правилно – в кавички, той да бъде подложен, казвам хипотеза, но мисля, достатъчно реалистична, на един ожесточен корпоративен, медиен натиск, разправа и така нататък, което пък от своя страна би имало така нареченият „смразяващ ефект” към останалите членове на Висшия съдебен съвет, които следващия път, за да не бъдат подложени на такъв натиск и омаскаряване може би биха променили своето мислене в правилната за съответната корпоративна и прочие групировка.
Но като защитаваме тази теза за кадровите въпроси според нас е уместно, и това заслужава подкрепа, да се въведе явен вот при дисциплинарните производства. При дисциплинарните производства ВСС действа като наказващ орган, там се произнася въз основа на факти, правонарушения, а не въпрос на лични и субективни преценки, както е при назначението.
На последно място, ще кажа две думи за разширяването на кръга на субектите, които сезират. Принципно нашето мнение приветства всяко разширяване на кръга от субекти, но наистина с това не бива да се представят, най малкото пред обществеността, че когато Висшият адвокатски съвет има това право, едва ли не гражданите го имат.
Заобикаля се наистина въпросът за индивидуалната жалба. Според нас резонните опасения да се сведе Конституционният съд до едно районно съдилище, което е залято от жалби, могат да бъдат преодолени с внимателно обмисляне на ограничения в предмета на жалбата, въвеждане на допълнителни сита, примерно, колективна петиция от няколко хиляди души и така нататък, за да е ясно, че не на една адвокатска кантора или неправителствена организация, като й е хрумнало нещо, да отива в Конституционния съд.
С други думи, и с това завършвам, приветствайки дискусията нашето настояване и молба към Конституционната комисия е да прецени внимателно риска от бламиране на евентуалната конституционна ревизия, по-сетнешно, и още сега да изчисти този въпрос, за да може наистина това, което се предлага като проект, да влезе в една ясна правна територия, защото, подчертавам, тя не е ясна колкото и някой да се опитват да кажат, че доминира едно или друго мнение. Очевидно нито едното, нито другото доминира и трябва да се отнесем към Конституционния съд. Благодаря Ви.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин Цеков.
Да, наистина е така и поради това цитирате няколко решения на Конституционния съд. Що се касае до промените в частта в Конституцията за съдебната власт, между другото май три или четири всъщност правени или предстоящи промени, Конституционният съд я е отхвърлил и е потвърждавал точно законопроектите, които са били израз на ясна политическа воля, все пак.
Заповядайте, господин Величков.
ВЕЛИСЛАВ ВЕЛИЧКОВ: Добър ден!
Представил съм на Гражданска инициатива „Правосъдие за всеки”. Ние не представляваме магистратски гилдии, нито сме институт, който се занимава пряко с въпросите на правото. Но може да се каже, че представляваме доста граждански мнения и мнения на юристи, които считат настоящата съдебна реформа за изключително важна.
На първо място искам да кажа, че въпросът за обикновено или Велико народно събрание не може да бъде удобно алиби за бягане от отговорност на народните представители всеки път, когато стане въпрос за конституционна реформа. Плашилото на тълкувателно Решение № 3 от 2003 г. трябва да се чете много внимателно и да се прецени кое е мотиви на акта и кое е диспозитив на акта, тъй като мотивите нямат задължителен характер.
След 2003 г. са направени две конституционни промени. Навлизано е в Главата за съдебна власт, променяни са съществени текстове, включително такива, касаещи несменяемостта на магистратите. И както се вижда, те са в действие и в момента.
Ние считаме, че народните представители трябва да поемат своята отговорност, не да бавят нещата и да изпращат въпроса в небитието, тъй като не знам защо всички си мислят, че никога няма да се свика Велико народно събрание. Това все някога ще се случи, но сега, на този етап, тези промени могат категорично да бъдат гледани и приети от обикновено Народно събрание във вида, в който са депозирани.
Конкретно по самите предложения за промени, приветстваме разделянето на Висшия съдебен съвет на две камари и това, че оттук нататък съдийската независимост се гарантира по начин, по който една от страните в процеса, каквато е прокуратурата, защото на първо място трябва да кажем, че това е страна в процеса, в един равнопоставен процес, няма да може да влияе върху кадровите въпроси, атестирането, кариерното израстване, преместване на съдии и определянето на техните административни ръководители по съдебни райони. Съдийската независимост трябва да бъде гарантирана.
Въпросът за съотношението на парламентарните квоти във Висшия съдебен съвет следва много внимателно да се обсъди с оглед тези въпроси, които днес бяха поставени. Но това е дебат, който трябва да се води между първо и второ четене на промените. В този смисъл имаше две-три изказвания в тази насока относно кое е баланс на властите, кое е контрол на властите една над друга и кое е взаимно възпиране.
Нашето мнение е, че когато половината Висш съдебен съвет е съставен от избрана политическа квота в Народното събрание с нормално, обикновено мнозинство, това категорично е намеса на парламентарната власт в съдебната.
Нашето предложение съвпада с всички препоръки, правени досега по линия на Венецианската комисия и други органи на Европейската и то е за намаляване на парламентарната квота от 11 на 7 членове, така че да има наистина власт – власт възпира и взаимен контрол, а не власт – власт управлява, както понякога се получава. Този въпрос би решил и въпросните съотношения в двете камари – прокурорска и съдийска. Това е един отворен въпрос, който следва да се обсъжда между първо и второ четене, както и изборът на тази квота евентуално с квалифицирано мнозинство или падащ кворум – е една интересна идея, която, мисля, че господин Бенчев или Славов предложи, ако не може да се осъществи на първо гласуване, господин Танчев, за да може да има реална защита на тези изпратени хора в парламента, че те са избрани по нравствени и професионални качества, е не в резултат на употреба на политическо мнозинство.
Относно другите промени, които се предлагат – тайно или явно гласуване във Висшия съдебен съвет, ние практически виждаме резултата от тайното гласуване. Виждаме какви мнения се изказват явно, а как се гласува после тайно. Тук трябва да се постави точен и ясен въпрос. Всички магистрати застават с имената си зад съдебните актове, които издават. В същото време хората, които назначават, преместват, развиват тези магистрати, избират председатели на съдилищата, не трябвало да застават с имената си зад този свой избор. Отговорността във всяка една система е изключително важен елемент. Не може да се срамуваш или да се страхуваш от избора, който си направил.
Тук беше предложена една защита по линия на функционалния имунитет на членовете на Висшия съдебен съвет при явно гласуване. Това е полезна идея, но криенето зад тайния вот на политически сделки считаме, че повече не трябва да продължава, нито употребата на Висшия съдебен съвет за натиск върху независимата съдебна власт на кръгове, външни на съдебната система, както се получава.
Разбира се, приветстваме засилената роля на Инспектората, тя е много полезна и считаме, че наистина не трябва да се смесва органът, който ще проверява хората от изпълнителната и законодателната власт, с органът, който се проверява конфликт на интереси, интегритет и евентуално наличие на корупционни практики в съдебната власт. Точно този орган трябва да е различен, Инспекторатът трябва да е към съдебната система – Съдебният инспекторат, за да са гарантира нейната независимост.
Наред с тези неща, които подкрепяме, имаме някои резерви, относно Пленума на Висшия съдебен съвет, въпросите, по които той ще се произнася, кадровите въпрос – избор на председателите на върховните съдилища, където също ще има възможност за намеса на едната страна в процеса – прокуратурата, върху този избор.
Считаме за полезно намаляването на мандата на Висшия съдебен съвет, като нашето предложение е още по-радикално – от 4 на 3 години, ако той остава постоянно действащ орган и без право на повторен мандат. Може да прескочи мандат и да се върне във Висшия съдебен съвет, но една по-голяма ротация на опитни магистрати във Висшия съдебен съвет, идващи от реалната практика и некъсащи връзката с нея, защото всеки период повече от три години наистина къса тази връзка, би била много полезна – полезна и оздравителна за съдебната система.
Нека повече хора вземат отношение от тези, които практически познават нещата, по въпросите, касаещи управлението на съдебната система. В тази връзка стигаме до въпроса за мандатите на тримата големи. Това е някакъв абсолютен анахронизъм – седем години!? Седем години – особено за главния прокурор! Той трябва да осъществява наказателната политика на държавата. А ако не я осъществява, какво правим? Тук някой каза – имало модел в една от държавите, на три години се извършва нещо като атестация и се потвърждава изборът. Ето един добър модел.
Ако приемем, че попаднем случайно на главен прокурор, който седем години бездейства, какво правим? Не може да се освободи? Не се осъществява наказателната политика на държавата, а в същото време той осъществява методическо ръководство върху дейността на всички прокурори?! Може да има хипотеза в един момент всички прокурори да спрат да работят, това означава ли, че спираме борбата с престъпността и край на ефективното наказателно правосъдие?
Мандатът на главния прокурор не трябва да бъде по-дълъг от пет години, което може да се обсъди, разбира се, и за председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Но това е здравословният мандат, след който трябва да има атестация на неговата дейност и съответно да се избере нов. Същевременно трябва да има контрол върху евентуалното бездействие или избирателно действие на главния прокурор, тъй като абсолютната централизирана и йерархична прокуратура, откровено казано, не е мръднала от 50-те години, съставена по сталинсковишински тип, не може да бъде белег на демократичната и правова държава.
Когато казваме, че магистратите трябва да решават по вътрешно убеждение, съвест и закон, това не означава, че по-горестоящият прокурор може да им дава задължителни инструкции, които те нямат право да коментират или да им изземва немотивирано преписките. Прокурорите трябва да имат защитена вътрешна убеденост, да действат в условията на оперативна самостоятелност и затова другото предложение…
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Господин Величков, навлизаме в друг дебат.
ВЕЛИСЛАВ ВЕЛИЧКОВ: Не, не! Това съвсем не е друг дебат, господин Лазаров, тъй като между първо и второ четене има един много важен момент.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: За вътрешното убеждение на магистратите.
ВЕЛИСЛАВ ВЕЛИЧКОВ: Да, и завършвам с това вътрешно убеждение на магистратите, защото чл. 126, ал. 2 развива „абсурдистана”, който настава в Закона за съдебната власт с въпросното ръководство на дейността на всеки по-горестоящ върху по-долустоящия.
Ние считаме, че между първо и второ четене трябва да се обсъди въпросът за отпадане на изречението от чл. 126 – „Методическо ръководство на главния прокурор върху дейността на всички прокурори”, и това да бъде обвързано с последващи промени в Закона за съдебната власт.
Последно изречение за прокуратурата. Въпросите, касаещи държавното обвинение, отчетливо липсват за пореден път – трети път, когато се обсъждат конституционни промени. От една страна, твърдим, че прокурорите са магистрати наравно с всички. Те имат своите права и ние сме абсолютно съгласни. Но, от друга страна, всеки път, когато стигнем до темата за съдебната власт, се забравя за прокуратурата. Дали така е удобно, но дали така е правилно?! Благодаря. (Единични ръкопляскания.)
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря, господин Величков.
След Вас има ли други колеги, които да вземат отношение?
РЕПЛИКА: Няма.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Ще дам думата и на присъстващите тук.
Само нещо да отбележа. Избрани членове – 11 от парламентарната квота; 11 – магистратска квота. Досега нямам спомен от момента на приемането и действието на Конституцията до момента да е поставян въпросът за противоконституционност, макар че Великото народно събрание се е произнесло, или за нарушаване на независимостта на съдебната власт.
Никой не е поставил този въпрос, никой не е сезирал и Конституционния съд, макар че не виждам как би се произнесъл Конституционният съд по едни принципи, закрепени в Конституцията, приета от Велико народно събрание.
Господин Пенев, заповядайте.
ВЕЛИСЛАВ ВЕЛИЧКОВ: Прав сте, никой не го е поставял.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Не виждам и как би могъл да бъде поставен – едни принципи, приети от Велико народно събрание.
Заповядайте, господин Пенев.
ПЕНЧО ПЕНЕВ: Благодаря, господин Председател.
Ще се опитам да не повтарям това, което казах на предното изслушване. Все пак на някои неща отново ще трябва да акцентирам, за да изясня позицията по-добре.
Съжалявам, че проф. Близнашки не е тук, защото въпросите, които повдигна той, търпят доста сериозни възражения според мен. Ще се опитам да бъда кратък, тъй като времето напредна. Но да кажа и за моето отношение по най-острите въпроси, които се поставиха тук.
Първо, с кое да започна? Да речем, с мандата. Аз не знам защо намаляването на мандата толкова много притеснява и защо толкова трябва да се успоредява? Знаем, че колкото и да желаем, идеално това не може да се случи.
Напомням само две неща – мандатът на членовете на Висшия съдебен съвет не е уязвим по две прости причини. Първо, няма конституционен механизъм да бъде прекратен от Народното събрание или тези, които са го излъчили. Няма такъв механизъм. Членът е гарантиран за времето, за което е изпълнява длъжността. И второ, няма право на повторен мандат. Тоест органът, който го е излъчил, не може да му каже: „Няма да те избера, защото не си слушал, или не се съобразяваш с това, което ти казвам”. Дори не е нужно въвеждането на някакъв имунитет. Достатъчно е гарантиран.
Каква е целта на намаляване на мандата? Не е дисквалификацията – нито за четири, нито за пет, един опитен съдия няма да се квалифицира, който е на висока длъжност.
Друга е целта и ще Ви я кажа. Целта е да не се създава съдебна бюрокрация, защото политическият натиск идва точно през нея. Има три становища на Консултативния съвет на съдиите в Европа, които непрекъснато изтъкват това – магистратът да не къса с пряката работа. Понеже не трябва да стане временно действащ, а трябва да е постоянно действащ – аз съм съгласен с омбудсмана, тогава какъв е изходът?
И те го подсказват в едно от решенията на Консултативния съвет – намаляване на мандата. Три години, даже не четири – три години бърза ротация. Връща се и има връзка със съдиите, а не с политическите и икономическите фактори. Това е целта на съкращаване на мандата.
Дисквалификация и прочие и прочие уязвимост – според мен няма такава угроза.
Следващият въпрос – разделянето на Висшия съдебен съвет. Отиде си госпожа Иванова. Ако не запазим Пленума, ние правим ново разпределение на съдебната власт и отиваме към испанския модел. Велико народно събрание е нужно за това. Пленумът трябва да се запази по генералните въпроси – бюджета, разпределение на съдебните региони, главните организационни въпроси на съдебната власт, отношението й като цяла спрямо другите власти.
Тайното гласуване, опитвам се да съм съвсем кратък.
Тайното гласуване. Чакайте, ние сме в 21-ви век! Тайното гласуване е комфорт за този, който гласува, а дискомфорт за онзи, който наблюдава.
И веднага Ви казвам – има други два текста в Конституцията: чл. 56 – правото на защита, и чл. 41 – правото на информация. Тайният вот гарантира магистрата. Добре, срещу него обаче е магистратът, чиято съдба се решава. Решението с тайния вот няма годни мотиви. Защо? Защото тайният вот пречи на мотивирането.
Законът за съдебната власт прави следните фокуси. Казва, че за мотив ще се счита мотивът на предложителя, понеже няма друг начин да се обективира решението. Това ли е мотив? Или за мотив се счита някой от изказалите се. Но някой от изказалите се може след това да гласува по друг начин по тайния вот. Това са абсурди, колеги! Таен вот – кого пазим? Срещу тайния вот е правото на магистрата да се защити, а решението няма годни мотиви. Срещу тайния вот е правото на обществото да се информира – по чл. 41.
Ценности. Хайде да ги съпоставим и да видим коя е по-важна!
И още нещо. Тайното гласуване трябва да отпадне, защото във Висшия съдебен съвет влизат хора, съгласно Конституцията, с високи нравствени качества и висок професионализъм. Конституционният законодател от всички държавни длъжности е записал това конституционно изискване само за членовете на Висшия съдебен съвет и само за конституционните съдии. Щом ще трябва да се избират такива, трябва да ги изберем такива, че да могат като гласуват, да застанат с името си зад това, което гласуват. Така че никакви такива: дисциплинарното производство – да, ама другото – не, проф. Близнашки. За какво говорим?
Народното събрание гласува за личности. За личности трябвало да се гласува тайно, а по други въпроси – явно. Откъде-накъде?! Правото да се знае е ново информационно право, въведено с последните конституции в последните типове, основни на Конституцията, и това е право на 21-и век. Това, за което говорим тук и се предлага, е едно минало. Говоря за напредналите демокрации, към които искаме да вървим и ние. Така че много Ви моля, колеги, първо помислете и тогава застъпвайте тези крайни становища.
За кой друг орган се предвижда конституционно как да се гласува? Оставете го да се решава в закона, а и да не се препятства работата на Комисията.
За индивидуалната жаба и правото на съдилищата. Забележете, всички съдилища от нашия кръг, да го наречем – тези, които се присъединиха към демокрациите преди 25 години: Чехия, Полша, Унгария, да не ги изброявам, всички са го предвидили. Нямаме го само ние. Защо се плашим? Това не е индивидуалната жалба. Да го качим на апелативно ниво. Но сега чл. 150, ал. 1 не работи. И аз ще Ви кажа защо. Защото чл. 280 и чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс предвиждат, че само определени дела се качват до трета инстанция. А дори и да можеше, Върховният съд не може да се произнася по противоконституционност. Така че много дела няма да стигнат до състав на Върховния съд, за да се направи възражението за противоконституционност. Ние не само не отиваме към индивидуалната жалба, ние орязваме още повече приложението на съдебния контрол по отношение конституционносъобразността на законите.
И не съм категорично съгласен с проф. Близнашки – към каква американска система вървим? Тук има специалист по американската система по конституционно право – проф. Съйкова. Нищо подобно! Американската е дифузирана – там всеки съд има определени правомощия и така нататък.
Целта е съвсем друга и две трети от европейските страни са го предвидили. Защо ние не? Това се питам аз. Толкова е явно и ясно. Защо ние ще подозираме нашия, българския съд, а му даваме право да се обърне към Европейския съд в Люксембург? Значи може да пита Люксембург, а нашият съд – не може, защото ще го претоварим или защото ще бъде калпав спрямо нашия Конституционен съд и много отговорен спрямо Люксембург?! Много Ви моля, недейте, несериозни аргументи са това, или поне не са юридически.
Какво друго още? За жилищата да се сезират. За мандата на тримата големи – това е въпрос, който не е влязъл в предложенията, затова не го коментирам. Аз съм писал, считам, че също трябва да бъде намален.
Има два въпроса, които се поставиха от проф. Близнашки, но го няма тук сега.
Първо, прокуратурата била уязвена от първия текст – чл. 84, т. 1. Самият главен прокурор счита, че не е уязвен и казва: „Да, може!”, стига това да не прерасне в политически контрол. Там вече е друго, там не може. Член 84 в редакцията, в която се предлага от Комисията, е напълно щадящ: „Изслушва по политики, по провеждане, по борба с престъпността”. Но, колеги, отворете и внимателно четете Решение № 8 от 1985 г., в мотивите изрично се казва, че това е допустимо и не представлява никакво конституционно нарушение – да се пита прокурорът по тези въпроси и да дойде и да направи изложение.
Следващият въпрос, който се постави, е за Инспектората. Тук е и уважаемият омбудсман господин Константин Пенчев – да бъде не „при”, а „към”. Знаете ли какво става тогава? Това означава орган на съдебната власт, подчинен на парламента. Кой избира Инспектората? Избира го парламентът. Къде отива съдебната власт? Хоп! Ясно е, че балансът катастрофално се нарушава. Това е причината да бъде „при”. Иначе трябва Велико народно събрание и аз много се съмнявах въобще такъв орган, който да бъде пряко ивениран от Народното събрание, да може да бъде в системата на съдебната власт, ако стане така.
Впрочем това е една от причините – и аз ще кажа след това, за това, че създаването на Инспектората беше на ръба на противоконституционността, колеги – няма какво да се лъжем. Толкова по Инспектората. Тайното гласуване и опасението 6:6. Колеги, докато има „въздържал се”, никога няма да има 6:6. Аз съм за премахването на „въздържал се”, но и тогава няма проблем. Но и тогава няма проблем! Шест на шест – гласува Конституционният съд, няма решение. Гласуване наново или там, както реши процедурата – или пропада кандидатурата. Какъв е проблемът? Чифт-тек – мнозинство.
Другият въпрос, който поставяте, е сериозен – за паритета. Защото главният прокурор очевидно, там има паритет – 6:6, за парламентарна квота и прокурорска квота. Там обаче ние сме притиснати от съотношението – 11:11, и там няма как. Предвид директивата на Съвета на Европа, че при съдиите непременно трябва да има повече съдии, е този дисбаланс. Никакво подценяване на прокуратурата – нищо подобно! Това е причината. Мога да продължа по темата, но времето е ограничено.
Какво друго? Да, във връзка с Велико, обикновено Народно събрание. Велико или обикновено Народно събрание е любимата ми тема. Написал съм две книги, последната – миналата година, а въпроса повдига една, която написах две години преди това.
Колеги, задължителна сила, абсолютно задължителна сила има диспозитивът. Това е теорията. А диспозитивът се залепва за конституционната норма, която се тълкува.
Господин Цеков, при моите големи уважения към него, това, че беше отклонено първото питане, и то не беше може би да се раздели Съдебният съвет – аз си го спомням много добре, а беше съдът – лицето ли е на съдебната власт, в този смисъл. И Конституционният съд каза: „А, не – с това няма да се занимаваме, това е безспорно. Няма да отговаряме на това”. Добре, и друго да е било. (Реплика.)
Структурата – дори и така да е било, не е било допуснато.
РЕПЛИКА: Само заради точността, понеже въпросът е важен – простете, господин Председател.
Петото тълкувателно питане, точно петото, е за структурирането на Висшия съдебен съвет, което не се обхваща от диспозитива на решението, на което Вие се позовавате в мотивите към конституционния Законопроект. Той не е част от този диспозитив.
ПЕНЧО ПЕНЕВ: Добре, добре. Сигурно е така, може пропускът е мой. Обаче искам да обясня това.
Диспозитивът на решението живее свой самостоятелен живот. Той свързва ли се с някои от питанията? Не! Какво пояснява той? Чакайте малко! Какво пояснява той? Пояснява чл. 153 и чл. 158.
Добре, вижте, ще Ви подаря, защото тук няма време да говоря подробно. Диспозитивът пояснява конституционната норма. Съжалявам, ако аз съм предизвикал напускането. Така ли е? Добре, защото щях да кажа още няколко аргумента за Великото народно събрание. Велико народно събрание не е необходимо и практиката на Конституционния съд го показва след това. Има не едно, а четири решения на Конституционния съд, които разглеждат хипотези, които са много по-силни, много по-съществени в сравнение с хипотезата, на която сме сега. Така че по този въпрос считам, че нещата… И аз ще Ви ги изброя. Имаше искане да се обяви за противоконституционен чл. 130а, т. 2 – за имуществото на съдебната власт, което да се управлява от министъра на правосъдието. Конституционният съд го отхвърли, не намери никакво противоречие с Решение № 3. После имаше искане за обявяване на противоконституционност на чл. 130а, т. 3 – правомощието на министъра да прави кадрови предложения до Висшия съдебен съвет, отново отхвърлено.
Трето дело – през следващата година, за преструктуриране на следствието. Следствието престана да съществува самостоятелно и отиде към прокуратурата. Тази промяна Конституционният съд не я счете за промяна във формата на държавно управление.
Последното решение, което вече няма как да не стане ясно за какво става дума, това е Решение № 3 от 2004 г. Там Конституционният съд прие, че няма промяна във формата на държавно управление, когато с конституционна промяна се възлагат функции на международен орган –организация, в която България членува. Става въпрос за Европейския съюз. Тоест държавният суверенитет се прехвърля и се приема, че няма нарушение на Решение № 3. За какво говорим? Тази промяна тук е детска игра в сравнение с онзи кардинален национален въпрос за прехвърляне на суверенитет на международна институция. И сега ние тук, видите ли, се хващаме и казваме: „Не, Велико народно събрание!”. Който не желае да прави реформите, да поддържа тезата, но да го каже ясно! Теоретично не съществува пречка да бъде извършвано от обикновено Народно събрание.
Има други предложения и в тези книги, за които Ви казах, аз ги коментирам. Но за там нещата стоят и те засягат още по-дълбока реформа. Там нещата вече са други. Промените, които се предлагат тук, според мен, нямат никакво така…
И накрая, понеже явно няма да мога да го кажа друг път, няколко бележки във връзка с проекта, те не са редакционни, според мен – пропусната е една важна хипотеза. Придобиване статута на несменяемост не е нито назначаване, нито повишаване, нито преместване. Кой ще го прави? Тук пише, че Висшият съдебен съвет, но при тази промяна не се знае. Лично аз считам, че пак трябва го правят камарите, а не Пленумът.
И другият въпрос е за участието на министъра, тук е и във връзка с позицията на проф. Близнашки. Функциите и правомощията на министъра са замислени такива, че да има баланс между властите. Затова той председателства без право на глас, затова чл. 130а му дава двете правомощия – имуществото и да прави кадрови предложения. За имуществото има спор – добре, може да отпадне. За кадровите предложения обаче това е много важно, според мен – за спазване на баланса, трябва да го има министърът. Така, както е формулиран текстът, „има съвещателен глас”, колеги, това не може да се случи. Съвещателният глас – да отпадне, защото това една фигура, която я няма никъде и не се знае какво е това „съвещателен глас”, а да се дефинира точното участие на министъра – как ще участва, дали по същия начин, както сега. При това бих помолил да се има предвид и това да не се пропусне правомощието по чл. 130а, т. 3, което за мен е много важно. Прощавайте, ако съм бил малко емоционален. Това е, благодаря Ви.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, господин Пенев.
Госпожо Михайлова, ще вземете ли становище?
Заповядайте.
ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Благодаря много.
Господин Пенев обхвана почти всички въпроси. Гледам, че вече доста намаля съставът на хората, които сме днес, нямам предвид само членовете на Комисията.
Може би бих обърнала внимание само на няколко неща, защото с почти всичко се съгласявам, което беше изтъкнато от господин Пенев.
Пак ще повторя това, което миналия път казах. Намирам за безсмислено да е на конституционно ниво закрепено тайното гласуване. Всички други органи, които имаме в Конституцията, когато прибягват до тайно гласуване, го правят незаконно. Има няколко закона, където изрично се записва, че в тези случаи се прави тайно гласуване.
Ако се реши, че в Закона за съдебната власт трябва да се предвиди определени въпроси, да бъдат решавани с тайно гласуване, там му е мястото, а не му е мястото в Конституцията. Това, че е направена промяна преди време, защото се е виждал порокът на един вид гласуване, не означава, че не може да се върне старият текст като, разбира се, целият дебат, който предстои по време на пленарно заседание, надявам се, да даде аргументацията това после да се случи, ако бъде възприето в Закона за съдебната власт да има възможностите, в които да се стига и до тайно гласуване, но аргументът, че без мотиви не могат да бъдат достатъчно аргументирано обжалвани решения на Висшия съдебен съвет е изключително силен и важен. Тоест правовата държава, ако искаме да е такава, трябва да дадем възможност при защита на определени права да има мотивацията, за да могат те да бъдат застъпени.
Второто нещо, което искам да кажа, защото някак си темата за Обикновено и Велико народно събрание тече като заклинания от абсолютна истина – ние сме за това и не може нищо да се направи, трябва Велико народно събрание, или аз споделям позицията, че може Обикновено народно събрание, но може и да бъркам в част от аргументацията си.
Тук искам да кажа следното и го казвам и като човек, който е участвал в четирите изменения на българската Конституция, дебатирани са при преюдициално някои от тези въпроси. Какво искам да кажа? В самата Конституция, която аз ползвам, тя е издание на Народното събрание, са отбелязани всички изменения и между тях имаме едно Решение № 7 на Конституционния съд от 2006 г. Това Решение № 7 от 2006 г. според мен е аргументът да не правим заклинания. Тогава имаше аргументи – Велико, не Велико, Обикновено, нарушена независимост, ненарушена независимост, различните депутати, парламентарни сили, застъпваха различни становища. В крайна сметка на базата на парламентарния дебат и експертизата, която беше събрана във времето с всичките такива обсъждания от заинтересовани страни, професионални и съсловни организации, неправителствени организации, експерти и така нататък, се оформиха определени текстове. Тези текстове, които бяха приети, някои от тях, бяха отнесени до Конституционния съд. Защо правя този дълъг разказ? Защото ние сме пред първо гласуване и когато казваме: „Това е от Велико народно събрание”, ами всичко ли първото, да попитам, за Велико народно събрание? Тайното гласуване или явното? Разбира се, че не е! Има въпроси, по които можем да влезем в спор и там ще вадим аргументите от предишни решения на Конституционния съд.
При нас е предвиден последващ контрол за конституционна съобразност, тоест трябва да имаме приет закон и неслучайно Конституцията предвижда един сложен ред за приемането на изменение на Закон за изменение или допълнение на Конституцията – три четения, високи мнозинства. Те са високи не само на първо четене, уважаеми колеги! Тоест възможно е да бъде приет на първо четене и на второ четене да отпаднат някои от въпросите, или да бъдат преформулирани, да не слагаме едно нещо за всичко, което е сложено вътре.
Аз също имам резерви към някои от текстовете. Тук още миналия път беше споделено и мисля, че някак си стига до общо съгласие, надявам се, такова да бъде и между политическите сили, изискването за десетте години професионален стаж като съдия за главния инспектор, защото това наистина се явява дискриминационен текст, ако той остане обаче в окончателния си вид при третото четене чак.
Затова нека тълкувателните консултации, както каза проф. Карагьозова тук, споделяйки си, преди да дадете на нас думата, каквито правомощия нашият Конституционен съд има по силата на това да може да тълкува текст от Конституцията, не по повод на закон, нещо което е изключение, и това изключение на базата на всички тези тълкувания, които се правят, води много пъти до обвинението към Конституционния съд, че дописва Конституцията. Примери могат да се дадат много. Нека това правомощие да не бъде спирачката за необходимостта от реформиране в съдебната власт, нещо което аз не чух някой да казва, че е против.
Това бяха аргументите ми – да знаем на коя фаза се намираме в разглеждането на законопроекта, защото това също е въпрос за конституционна съобразност на позициите ни.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря Ви, госпожо Михайлова.
Да, ако се сравнят становища, които бяха получени и изразените мнения от предното заседание, когато бяха представители на съдилищата, прокуратурата, Висшия съдебен съвет имаха три становища, всъщност се очертава един принцип, за който се говори, че е необходимо Велико народно събрание, а именно разделянето на двете Колегии.
При всички останали принципи не се поставя въпрос за Велико народно събрание, донякъде балансът на властите. Вие сте напълно права. Аз продължавам да изразявам същото становище – 160 гласа са необходими за приемане на всеки един текст на второ четене. Не е задължително да бъде приет този или този параграф, той може да бъде наистина променян.
По останалите становища общо взето всички изразиха необходимостта с резерви и с известни промени по останалите текстове за такава необходимост. Благодаря Ви.
Заповядайте, проф. Карагьозова.
МАРИАНА КАРАГЬОЗОВА: Благодаря Ви.
Аз ще бъда съвсем кратка, колеги, защото времето наистина напредна. Беше много важно да се чуе гласът на всички съсловни организации. Това е изключително полезно.
Специално искам да кажа няколко думи за промяната, която се предлага по чл. 150, ал. 2. Колеги, за какво говорим всъщност? Към момента на приемане на нашата Конституция – през 1991 г., нямаше държава в Европа от старите членки, като изключа, разбира се, скандинавските страни, спецификата в Гърция, Кипър, Малта, която да не е допуснала сезиране от съдилищата. Тук вече не отиваме по нататък в детайлите – дали ще бъде от окръжно ниво, както е в Австрия, дали ще бъдат всички съдилища, дали ще бъде по висока – Апелативен съд, това вече е въпрос на подобност. Разбира се, ако една държава разполага с достатъчно ресурс в широкия смисъл на понятието, и човешки ресурс, и финансов ресурс, най-добре е всички съдилища да могат да го приемат, но няма кой да го плати.
Може би трябва повече демократичен опит да бъде натрупан. Демокрация обаче не в смисъл на процедура, а съдържателната страна на демокрацията, тоест да има опит в прилагането на Конституцията, а континенталната правна система по начало не предполага такъв опит, а още по-малко се предполага такъв опит в общества като тези, които правят преход. Смешно е да твърдим, че Бог знае какво може да се направи за 25 години. От гледна точка на Магна Харта някак си тези 25 години е несериозно да се твърди, че може да се направи такава съществена промяна и в общественото съзнание и в институционален аспект. Ние сме направи първата най-важна крачка да сложим основите, но оттук нататък пътят е много дълъг. Мисля, че всички са наясно с това.
Второто нещо, във връзка с въпроса, който се поставя за съдилищата и сезирането, бяха изразени някои отрицателни становища, а някои от тях бяха и много категорични, чл. 4 от нашата Конституция казва, че България е правова държава и следващото изречение е: „Тя се управлява според Конституцията и законите”. Какво значи това?! Терминът „управлява” в случая не се използва в смисъла на чл. 105 – за изпълнителната власт, а се използва в широкия смисъл на това понятие. Тоест всяка държавна институция, която има едно или друго назначение в осъществяване на една или друга държавна функция, трябва да участва в това широко по смисъл управление само като следва Конституцията и законите в този ред, в който те са посочени, не в друг. Пак има градацията, че трябва първо да подходим в концептуалната рамка на управление на правото, за да преценяваме всички тези въпроси. Не трябва да я напускаме тази рамка!
Второ, къде са съдилищата? Те не са ли в това управление? Самата Конституция, но само, ако погледнем през концептуалната призма на управление на правото, възлага на съдилищата отговорност да правят преценка за конституционност. А § 3 да не го споменавам, макар че той малко е, извинявам се за термина, „правна шизофрения”, защото може ли да твърдиш, че имаш правна система, а в същото време да възлагаш само за завареното законодателство, а другото по презумпция е конституционно, а онова, което е преди, е неконституционно. Ами, то има закони, които са приети и преди Девети септември – става въпрос за действащо право! Тук може да много, много, много аргументи да се изтъкнат.
Аз смятам, че трябва да останем наистина на позицията, през призмата на управление на правото, на господство на правото да правим преценката за целия баланс, защото господството на правото пренарежда баланса и обяснява баланса. Даже за мен, ако се даде право на съдилищата да сезират – вече със съответните уточнения и прецизност, Конституционния съд това е развитие на баланса, това е разгръщане на потенциала на съдилищата, че те са естественият форум за защита на правата. Как така съдът, който защитава естествено правата на гражданите, няма да може да хвърли поглед към конституционалността? Нали искаме правилността, щом е в чл. 4 систематичното му място е в „Основни начала”. Значи това основно начало казва: „Искаме правовост”, но правовост не в смисъл такъв, че ще имаме един орган, който да преценява управлението на правото, тоест върховенството на Конституцията, тъй като тя е именно олицетворение на конституционната законност, тоест на правовостта, която е критерии за легитимността на законодателството, на законите в собствения смисъл на думата. В такъв случай съдилищата са тези, които няма как да избягат от тази отговорност. Ако ме питате мен, даже и да нямаме специален текст, те пак трябва да го правят, но, хайде, понеже изрично възлагаме...
Това, което каза колегата Михайлова – ние сме дали на нашия Конституционен съд самостоятелна компетентност, съд все пак, да тълкува Конституцията, което си е една конституционна консултация. Всички тези решения – три от 2003 г., осем от 2005 г., три от 2004 г., да си го кажем на колегиален език, са си конституционни консултации. Какво значи конституционна консултация? Това означава, че ние казваме на представителното учреждение: „Тук Ви казваме, така ще бъде”. Предварително! Но ние сме преценили, като казвам ние, не казвам себе си, разбира се, имам предвид като държава, общество и конституционен законодател. Конституционният законодател е преценил, че за нашето общество, което извършва прехода, е добре да има такава компетентност на Конституционния съд, за да може правовостта да бъде утвърдена. Управлението на правото да бъде утвърдено. Може да се спори. Разбира се, че не е еднозначен отговорът. Аз не казвам, че това е единственият възможен отговор, нито че е безспорен отговор. Така е преценено! Така е. В момента това е текстът на Конституцията. Всеки конституционен съд тълкува иначе Конституцията, тълкува и законите. Защо не казваме, че Конституционният съд дава задължително тълкуване? Защото липсва в диспозитива на закона, няма как, няма такава компетентност, а в същото време отделно са отделили компетентността по тълкуването.
Ние сме направили това. Тук говорим за сезиране от съдилищата. Това просто ми се струва... Естествено за никакъв американски модел не става дума.
Друг е въпросът и това всички, които се занимаваме с тази материя, го знаем, че самият конституционализъм след Втората световна война в Европа следва не традицията конституционната на Континентална Европа с върховенството на парламента и свещеността на закона, а се сменя с друг тип конституционализъм, който позволете ми, но е американски тип конституционализъм, тъй като американската Конституция е първата, която е създадена и обявена за Върховен закон по силата на чл. 6 от американската Конституция. То е обявено на практика така.
Е, сега, след като възприемаме този закон, съвсем логично е да се очаква, че европейският модел е щял да еволюира и е еволюирал. Истина е, че има сезиране от съдилищата, истина е, че има конституционна жалба. Ами, че това какво е? Елементи на конкретен контрол, в рамките на европейския модел на конституционно правосъдие. Той е бил предвиден от Келзен, когато го е правил моделът. Той до го е написал: „Ако правата влязат в Конституцията, това е положението”. Не може хем да правим революция на правата, хем да искаме ефективна защита на правата – няма как да минем.
Не сложим ли ефективната защита на правата, всички тези разсъждения – кой да бъде независим, от кого да бъде независим, каква да бъде квотата, всичко това няма стойност. Единствената стойност на всички промени и всичките ни стремежи е защитата на правата – ефективна защита на правата. Това е смисълът. Аз смятам, че съдебната власт наистина ще получи една подкрепа, защото ние малко експлоатираме текста на чл. 150, ал. 2 извън формално юридическите съображения, малко го експлоатираме в посока на независимост на съдебната власт, когато го разглеждаме, а всъщност това наистина е една допълнителна, не, а много съществена гаранция за независимата съдебна власт, защото има кураж едната власт да противодейства на другата, като едновременно с това има съответната ответна реакция и възможност за другата власт. Едната приема бюджета и устройствените правила, а другата казва: „Да, о’кей, само че и аз имам оръжие.” Нали търсим баланс на властите? Благодаря Ви.
ПРЕДС. ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ: Благодаря, госпожо Карагьозова.
Не виждам други кандидати за изказвания.
Искам да благодаря на всички участници, които изразиха своите мнения, и на тези, които останаха да чуят мненията и на другите участници все пак. Идеята беше да чуем и мнения на представителите на неправителствените организации, на уважаваните преподаватели и професори. Благодаря Ви.
Приключваме днешното изслушване.

(Закрито в 17,10 ч.)


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Димитър Лазаров