Консултативен съвет по законодателството

---

ДО
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
Проф. Огнян Герджиков
ДО
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
КОМИСИЯТА ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ
Доц. Анелия Мингова
СТАНОВИЩЕ
Относно: Законопроекта за изменение и допълнение на
Закона за изпълнение на наказанията,
№ 202-01-3/08.01.2002 г., внесен от Министерския съвет
На 13 февруари 2002 г., на свое заседание Консултативният съвет
по законодателството при Народното събрание, обсъди Законопроекта за
изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията, внесен
от Министерския съвет. В резултат на станалите разисквания
Консултативният съвет предлага следните по-важни бележки за
подобряване на законопроекта.

I. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ
1. Първият въпрос, който възниква е: дали многобройните
изменения не налагат приемането на нов закон. Действително, със
своите 90 параграфа много от които съдържат по няколко разпоредби,
сравнени със сега съществуващите 160 члена на Закона за изпълнение на
наказанията, проектът спокойно е могъл да бъде внесен и като нов закон.
Подобно решение би било в съответствие със смисъла на чл. 11 ЗНА.
Това би спестило и редицата несъвършенства на част от оставащата
уредба.
2. Приемането на законопроекта трябва да бъде съгласувано с
приемането на ЗИД на НК, с който е предвидено и ново наказание -
пробация, чийто режим на изпълнение също ще трябва да намери своето
място в ЗИН. Тъй като предстои и още една промяна в НК - евентуалното
премахване на някои наказания, която на свой ред неминуемо ще доведе
до съответни корекции в ЗИН, препоръчваме ЗИД на ЗИН да бъде приет
след приемането на ЗИД на НК. Ако тази бележка не се приеме, ще се
наложи в близко бъдеще да се подготви и внесе нов законопроект за
изменение на ЗИН.
3. Редица от разпоредбите, които се отнасят до изтърпяване на
наказания, а оттам - до ограничаване на права на гражданите, налагаше
особено внимание за преценката на тяхната конституционосъобразност.
Тези бележки ще бъдат направени на тяхното систематическо място при
анализа на конкретните разпоредби.
4. В правно-техническо отношение, законопроектът се нуждае от
редица подобрения, за да отговори на изискванията на ЗНА и УПЗНА.
Някои параграфи трябва да бъдат обособени в отделни допълнителни
разпоредби. С други параграфи се създават допълнителни разпоредби,
които са номерирани с членове, а не с параграфи. Препоръчваме
вносителите да се съобразят с УПЗНА и да не запълват вече отменените
чл. 128-132 с нови разпоредби. Бележки от този род ще бъдат направени
на тяхното систематическо място при анализа на отделните разпоредби.
5. Възниква и един принципен въпрос, който опира до структурата
и наименованието на ЗИН. Неговият предмет на регулиране са
отношенията по изтърпяването на отделните видове наказания. Той беше
точно и адекватно отразен в неговото досегашно наименование. Проектът
предвижда разширяване на обхвата на ЗИН - изпълнението на мярката за
неотклонение “задържане под стража”. Мярката за неотклонение, обаче,
не е наказание и може да бъде поставен въпроса, дали изпълнението й
трябва да се уреди в този закон. Това може да породи съмнения, че
българското право третира “задържането под стража” като
наказание, което не отговаря на действуващото законодателство - ПК,
НПК, ЗИН, ред. 1969 г. Промяната със законопроекта на заглавието на
ЗИН в “Закон за изпълнение на наказанията и мярката “задържане под
стража” би изключило всякакви съмнения в тази посока. Това е най-
правилното решение. Подобна позиция би била и в съответствие с
Резолюция /65/11 на Комитета на министрите на Съвета на Европа. Ако
това не се приеме за целесъобразно на този етап от законодателния
процес, идеята за ново и адекватно на съдържанието заглавие в
предлагания по-горе смисъл, би следвало да се възприеме за подготвения
цялостен нов закон в тази област. Във всеки случай това ще бъде
необходимо, за да няма съмнение, че българското право разглежда
мярката за неотклонение “задържане под стража” като вид наказание.
6. Законопроектът трябва да отстрани някои неточности и
архаизми, които са останали непроменени в разпоредбите на сега
действащия ЗИН. Тъй като тези неточности не могат да бъдат
коментирани при анализа на параграфите от законопроекта, бихме искали
да ги посочим в общите бележки.
Някои от препоръките ни са технически и се отнасят до остаряла
терминология - чл. 45 /Народна република/, чл. 646, ал. 2 /аренда/, чл. 138
/акордна система, ТКЗС/. Други налагат корекции, тъй като се отнасят до
препратки към отменени разпоредби на други нормативни актове - чл. 45
/препраща към отменена разпоредба на НК/, чл. 100е /препраща към
променени разпоредби на НШС/. Третата ни група бележки имат езиков
характер и налагат единство на терминологията - напр. чл. 85. В него, а и
на други места, се говори за решения на Министерството на
правосъдието, а не за актове на министъра на правосъдието. Заслужава да
се обмисли, дали непълнолетните следва да работят само в държавни
предприятия /чл. 122/ или това е само продукт на техническо
недоглеждано. Прочитането на присъдата пред обществените организации
в съответното предприятие /чл. 135/ също е реминисценция от предходен
исторически период.
7. Разделът в съществуващите Допълнителни разпоредби, озаглавен
“Изменения в други закони” трябва да се оформи съгласно изискванията
на УПЗНА като Заключителна разпоредба.
8. Законопроектът да се съобрази с действащия Кодекс на труда и
КЗОО и да се предвидят гаранции за някои трудови и осигурителни права
на затворниците. Прави впечатление например, че законопроектът, а и
действащия ЗИН, не предоставят необходимата защита на работещите
затворници в случаите на трудова злополука.
9. Буди съмнение конституционосъбразността на чл. 90 ЗИН, който
създава възможност за администрацията да удържа от възнаграждението
на осъдените стойността на липсващи предмети за лично ползване, като
изрично изключва съдебния контрол върху законосъобразността на тези
удръжки.
10. Законопроектът не урежда достатъчно прецизно надзорът,
който органите на прокуратурата упражняват върху местата за лишаване
от свобода в рамките на конституционното правомощие на прокуратурата
по чл. 127, т. 2 Конст. В тази връзка ще бъдат направени и конкретни
бележки на съответното систематично място.
11. В допълнение към така направените общи бележки, бихме
искали да поставим и един основен въпрос - за съответствието на
законопроекта с Европейската конвенция за правата на човека. Правим го
като обща бележка, макар че въз основа на нея ще предложим и
конкретни изменения в проекта. Тъй като намираме, че в тази му част
законопроектът в значителна степен не отговаря на изискванията на
ЕКПЧ, си позволяваме да представим обстойни аргументи за
необходимостта от съгласуването на законопроекта с нейните разпоредби.
Разпоредбата на чл. 5 ЕКПЧ прокламира правото на свобода и
сигурност на личността. Съдържанието на нормата условно може да бъде
обособено в две групи:
• първата регламентира допустимите основания за ограничаване
правото на свобода (чл. 5, § 1);
• втората обединява гаранциите срещу произволни посегателства
върху правото на свобода (чл. 5, §§ 2 - 5).
Член 5 ЕКПЧ защитава личността от сериозните форми на
посегателство върху правото на свобода. Ограничения от порядъка на
необходимост от адресно регистриране, задържане на движението по
пътищата и пр. не се считат за драстични посегателства и не са предмет
на защитата по чл. 5 Е1СПЧ (Раймондо с/у Италия, 1994).
Понятието "лишаване от свобода" по Конвенцията има широк
обхват, който включва ограничаване на свободата на личността от всякакъв вид. Лишаването от свобода не трябва да се разбира
ограничително - като вид наказание по смисъла на Наказателния кодекс.
Решаващо за европейския законодател е какво конкретно съдържание има
посегателството върху правото на свобода на личността. Европейският
съд извършва проверка по същество на всеки казус, независимо от това
какъв нормативен акт урежда ограниченията на правото на свобода и как
терминологично се определят те. Разпоредбата на чл. 5 ЕКПЧ има
приложение във всички случаи на лишаване от свобода.
Правото на свобода не е абсолютно право. Държавната власт носи
изключителната отговорност за защита на обществото и на отделния
гражданин от противоправни посегателства. Както обаче се подчертава в
решенията по делата Броган и др. с/у Обединеното Кралство, 1988;
Костовски с/у Холандия, 1989, това не означава, че "националните власти
имат carte blanche". Допускайки ограничаване на правото на свобода и
сигурност на индивида в обществен и държавен интерес. Конвенцията
установява пределите, в които накърняването на това право е възможно.
Така се постига принципната идея на създателите на Конвенцията за
защита на човека от произволни посегателства върху правото на свобода.
Ограничения на това право са възможни, но само в допустимите от ЕКПЧ
предели. Европейският законодател цели да установи баланс между
необходимостта да бъде защитено обществото, от една страна, и да бъдат
гарантирани правата на личността, от друга (Клас и др. с/у Германия,
1978; Боцано с/у Франция, 1986; Броган и др. с/у Обединеното Кралство,
1988; Бенъм с/у Обединеното Кралство, 1996).
ЕКПЧ регламентира основания (в чл. 5, § 1, б. "а"-"Г'), при
наличието на които е възможно да бъде ограничено правото на свобода в
държавен и обществен интерес. Ь1яма пречка лишаването от свобода да е
предприето и на повече от едно основания. В редица решения на
Европейския Съд (Ериксен с/у Норвегия, 1997; Джонсън с/у Обединеното
Кралство, 1997, и др.) се сочи, че е важно те да са измежду допустимите
по Конвенцията.
в практиката на Европейския съд по правата на човека обстойно се
изследва съдържанието на понятието "лишаване от свобода" по повод
положението на лицата, чиято свобода вече е ограничена - например
отслужващите военна служба, затворниците, настанените в
психиатрични заведения и др. В решението по делото Уийкс с/у
Обединеното Кралство, 1987, се подчертава, че разпоредбата на чл. 5
ЕКПЧ се прилага по отношение на "всекиго", а не само към намиращите
се на свобода. Право на свобода и сигурност следователно имат и
лишените от свобода лица. То е скрепено с всички гаранции на чл. 5
ЕКПЧ.
Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 5 ЕКПЧ, ако
лишените от свобода са подложени на повече ограничения от
нормалните за местата за задържане. Така още по делото Енгел и др.
с/у Холандия, 1976, е решено, че всяко ограничение, надхвърлящо
нормалното за военната служба, несъобразено с някое от основанията по
чл. 5, § 1, б. б. "а"-'Т’, при което на лицето не са предоставени гаранциите
по чл. 5, § § 2-4, представлява нарушение на чл. 5 от Конвенцията
(същото и по делото Уийкс с/у Обединеното кралство, 1987). Практиката
на Съда изобилства с дела на лица на военна служба, на настанени в
психиатрични заведения, на изтърпяващи наказание "лишаване от
свобода" и пр. с едно и също оплакване - нарушение на чл. 5 ЕКПЧ
поради ограничаване на свободата, излизащо извън нормалните за
заведението ограничения (Вж: Енгел и др. с/у Холандия, 1976; Кипър
с/у Турция, 1976; Егс с/у Швейцария, 1978; Бонаци с/у Италия, 1981,и
др.).
ЕКПЧ и практиката на Европейския съд по правата на човека
изискват допълнителните ограничения на правото на свободно
придвижване на лишените от свобода да са съобразени с разпоредбите на
чл. 5, § 1 и § 4 ЕКПЧ, а именно:
• допълнителното ограничение да се основава на една или на
повече от хипотезите по чл. 5, § 1, б.б. "а - Г';
• да се предвижда съдебен контрол върху допълнителното
ограничение на правото на свобода на личността (чл.5, § 4).
Съгласно текста на института habeas по чл. 5, § 4 ЕКГТЧ,
"всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва
законността на неговото задържане в съда, който е задължен в
кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е
неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване
на задържаното лице”.
Според постоянната практика на Съда приложението на института
habeas corpus зависи от времетраенето на ограничаването на
възможността за свободно придвижване. Времетраенето на
допълнителното ограничение трябва да е такова, че да може да се
осъществи гаранцията по чл. 5, § 4 ЕКГТЧ.
Обект на проверка по чл. 5, § 4 е наличието или липсата в
националното законодателство на процедура, отговаряща на изискванията
на § 4. Ако вътрешното законодателство не предлага такава процедура, е
налице нарушение на ЕГСПЧ. Както се уточнява в решението на Съда по
делото Р.М.Д. с/у Швейцария, 1997, страната е длъжна така да организира
съдебната си система, че да осигури възможност за осъществяване на
гаранцията по чл. 5, § 4 ЕКПЧ.
Важна е констатацията, която прави Съдът по делото X. с/у
Обединеното Кралство, 1981, че националното законодателство отговаря
на духа, на принципите и на изискванията на ЕКПЧ, ако:
• предвижда автоматичен съдебен контрол през определени
периоди от време; служебният периодичен съдебен контрол
свидетелства за това, че защитата на правата на гражданите е от
държавен интерес и не е оставена само на волята на
задържаните лица; или
• законодателството предоставя възможност на задържания сам
да обжалва през определени периоди законността на неговото
задържане.

Следователно законодателството трябва да предвижда съдебен
контрол през определени периоди от време, независимо дали ех оШс1о
или по инициатива на задържания (по въпроса за "разумните интервали"
за проверка на законосъобразността на задържането вж: Тин, Уилсън и
Ганъл с/у Обединеното Кралство, 1990).
Изводът е, че вътрешното законодателство трябва да съдържа една
от двете посочени процедури или и двете. Държавата автономно решава
кой подход да избере. Европейският съд не преценява този избор.
Абсолютно нарушение на ЕКПЧ би било единствено липсата на
всякаква процедура за съдебен контрол.
Контролът по § 4 трябва да бъде осъществен от съд, т. е. от орган,
който удовлетворява установените в практиката на Европейския съд
критерии за "съд". Той не само трябва да е независим от изпълнителната
власт и от страните по делото, но и следваната процедура трябва да
отговаря на изискванията за справедлив съдебен процес и да осигурява
на засегнатото лице подходящи гаранции за защита (Де Вилде, Омс и
Версип с/у Белгия, 1971; Винтерверп с/у Холандия, 1979, и др.). Така
например произнасянето от прокурор по молбите на Винтерверп от 1971
г., 1972 г., 1973 г. не се признава от Съда за "съдебна процедура" по
смисъла на чл. 5, § 4 ЕКПЧ. В решението по делото Кеус с/у Холандия,
1990, категоричната констатация на Съда е, че не се приема за такава
процедура и обжалването пред министъра на правосъдието.
В редица решения Европейският съд сочи онези "минимум"
елементи на процедурата, без които няма да бъдат задоволени
изискванията на чл. 5, § 4 на ЕКПЧ за "справедлива съдебна процедура"
(Ирландия с/у Обединеното Кралство, 1978; Мак Вейн, 0’Нийл и Еванс
с/у Обединеното Кралство, 1981; Харкин с/у Обединеното Кралство,
1986; Уийкс с/у Обединеното Кралство, 1987; Е. с/у Норвегия, 1990;
Мегиери с/у ФРГ, 1992, и др.)
Преди всичко всеки лишен от свобода трябва да има достъп до съд.
Достъпът не трябва да се разбира само като възможност за подаване на
жалба. Жалбоподателят трябва да може да представя доказателства, да
се яви лично пред съда, да бъде изслушан (Санчес-Райс с/у Швейцария,
1986; Асенов и др. с/у България, 1998).
Националното законодателство трябва да осигурява
състезателност в производството по жалбата пред съда (пак в Санчес-
Райс с/у Швейцария, 1986; Асенов и др. с/у България, 1998). На
задържания трябва да се предостави достатъчно информация за данните
по делото, за да може пълноценно и ефективно да защити позицията си
пред съда. По делото Лами с/у Белгия, 1989, Уийкс с/у Обединеното
Кралство, 1987, и др. Съдът изяснява, че информацията ще бъде
достатъчна, когато защитата на жалбоподателя има достъп до
материалите по делото (досието). Това предопределя "равенство на
оръжията" и състезателността на процедурата.
Справедлива по критериите на чл. 5, § 4 ЕКПЧ е процедура, при
която жалбоподателят има право да бъде изслушан от съда. По делото
Кеус с/у Холандия, 1990, Съдът приема, че на жалбоподателя не са
осигурени фундаментални гаранции срещу произвол, след като
лишаването от свобода е взето по реда на процедура, при която нито той,
нито негов представител е бил изслушан.
Изследването на Съда за справедливостта на процедурата навлиза в
най-малки подробности на конкретните дела. По делото Буамар с/у
Франция, 1988, Съдът намира, че процедурата не е била справедлива,
защото жалбоподателят не е бил подпомаган от защитник, а такъв с оглед
на личността му (в конкретния случай непълнолетие) е бил необходим за
ефективната защита и за равнопоставеността на страните.
Европейският съд е имал повод да посочи, че следва да се отдава
специално внимание на изискването за бързина (Безичери с/у Италия,
1989; Ван дер Леер с/у Холандия, 1990). Бързината означава бърз достъп
до съд и бързо произнасяне. Разбира се, бързината се преценява
съобразно специфичните обстоятелства на всеки случай (Безичери с/у
Италия, 1989; Е. с/у Норвегия, 1990; Ван дер Леер с/у Холандия, 1990;
Коенджибхари с/у Холандия, 1990, и др.). Законодателството трябва
въпреки това да създава предпоставките за осъществяване на habeas corpus в "кратък срок". Изискването за бързина се отнася и до
производствата по обжалването (ако вътрешното законодателство
предвижда обжалване пред по-горни инстанции), следващо
произнасянето на първата инстанция. Разпоредбата на чл. 5, § 4 ЕКПЧ
изисква бързо произнасяне на всички съдебни инстанции, пред които
може да се обжалва задържането под стража (Летелие с/у Франция, 1991).
Компетентният национален съд трябва да проверява по същество
законосъобразността на задържането, а не да се ограничава до
преценката дали при задържането са допуснати процесуални нарушения
(например Ирландия с/у Обединеното Кралство, 1978; Е. с/у Норвегия,
1990, и др.)
Изложеното дава основание да се приеме, че нито действащият
ЗРШ, нито ЗИДЗИН отговарят на задълженията на България по ЕКПЧ,
като тази констатация се отнася най-вече до института habeas corpus по
чл. 5, § 4 ЕКПЧ.
Редица текстове на ЗИН и на ЗИДЗИН дават възможност за
допълнително ограничаване правото на свободна на задържаните, без да
предвиждат задължителната гаранция на съдебния контрол по
Конвенцията - ех officio или по жалба на лишения от свобода.
12. Предлаганият текст на чл. 85а, ал. 4 ЗИДЗИН визира на всеки
три месеца задължително да се преценява необходимостта от прилагането
на мярката по ал. 1 (настаняване в постоянно заключени помещения при
засилен надзор и охрана), без да сочи органа, компетентен да извърши
преценката. По аргумент от ал. 1 това е наложилият допълнителното
ограничение началник на затвора. Този режим на проверка не покрива
стандартите по чл. 5, § 4 ЕКПЧ за контрол от независим и безпристрастен
съд по смисъла на Конвенцията, с което българското законодателство
нарушава нейните изисквания.
13. Не покриват стандартите на ЕКПЧ и възможностите за
обжалване на заповедите за дисциплинарните наказания по чл. 76,
б.б. "и" и ”к" ЗИН пред по-горестоящия орган (началника на затвора
или на поправителния дом, главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията") или пред министъра на правосъдието,
предвидени в чл. 786 ЗИДЗИН. Посочените длъжностни лица не
отговарят на изискването за "съд" по смисъла на чл. 5, § 4 ЕКПЧ и
константната практика на Европейския съд по правата на човека.
14. Същите критични бележки следва да бъдат отправени и спрямо
други разпоредби от действащия ЗИН (чл. 85, чл. 124, ал. 1, б. "з"),
които също не предвиждат приложение на института habeas corpus,
въпреки безспорните ограничения на правото на свобода, излизащи извън
нормалните за заведението. Разпоредбите на чл. 130г, ал. 1, т. 2 (в частта
за разпореждането на прокурора) и т. 3 от ЗИДЗИН също дават
възможност за държане на обвиняеми и подсъдими в постоянно
заключени помещения без право на участие в колективни мероприятия,
като същевременно няма възможност за контрол от страна на съда.
15. ЗИДЗИН трябва да регламентира приложението на института habeas corpus по чл. 5, § 4 ЕКПЧ.
В поредица от решения Европейският съд подчертава, че
държавите-членки са длъжни така да организират правните си системи, че
да спазят изискванията на ЕКПЧ, които са поели (Безичери с/у Италия от
1989; Е. с/у Норвегия, 1990). Разбира се, както Европейският съд е
уточнил в решението си по делото Ф. с/у Швейцария, 1987, Съдът не
действа като "Европейски апелативен съд" - той няма правомощия за
това. Съдът не може да анулира мерките, предприети от националните
власти, нито пък да застави страните-членки да променят вътрешното си
законодателство. Държавите сами решават какво да бъде вътрешното им
законодателство и мерките, необходими за защита на обществото.
Държавите предприемат съответни изменения в законодателството си не
защото са заставени за това от Европейския съд, а за да избегнат в бъдеще
нарушения на ЕКПЧ и свързаните с тях осъдителни решения.
Българският законодател следва да реши коя форма на съдебен
контрол да избере - служебен или по жалба на заинтересованото лице,
или и двете. Консултативният съвет по законодателството предлага
регламент на втората форма на съдебен контрол. Уредбата е съобразена
със същността на института habeas corpus по ЕКПЧ и практиката на
Европейския съд по правата на човека - накратко представени в
настоящето изложение. Конкретните предложения са дадени на тяхното
систематическо място.
Друг е въпросът, дали тези изменения, които предвиждат съдебен
контрол върху актове на администрацията трябва да бъдат уредени в ЗИН
или тяхното по-удачно място би било в Глава 21 НПК. Ние предлагаме на
този етап съдебният контрол да бъде уреден в ЗИН, като при бъдещото
приемане на нови ЗИН и НПК всички особени съдебни производства по
наказателни дела бъдат обособени в отделна глава на НПК.
II. КОНКРЕТНИ БЕЛЕЖКИ
1. По § 1. Предложените изменения в края на чл. 1, ал. 1 ЗИН не са
достатъчни, тъй като мярката за неотклонение “задържане под стража” не
изчерпва всички случаи на задържане /напр. не включва задържането на
заподозрени лица/. Поради това намираме, че ал. 1 трябва да се редактира
така:
“(1) Този закон урежда изпълнението на наказанията , наложени от
съдилищата с влезли в сила присъди и правното положение на лица,
задържани по реда на Наказателно-процесуалния кодекс.”
2. По § 2. Намираме, че би било правилно да се остави в сила
досегашната разпоредба на ЗИН, която възпроизвежда уредбата на целите
на наказанието в НК. Според нас в един закон като ЗИН трябва конкретно
да се посочат целите на наказанието, а не да се препраща към друг
нормативен акт.
3. По § 3:
а) Предлагаме в новата ал. 2 на чл. 8, думата “лишения” да
отпадне, тъй като намираме, че родовото понятие “ограничения” е
достатъчно.
б) Предлагаме в новата ал. 2 на чл. 8 да се създаде нова т. 4 със
следното съдържание;
“4. осигуряване на упражняването на правата на осъдения”.
Според нас гаранциите за неотклонното спазване на правата на
осъдените лица са съществен елемент от поправителното въздействие
върху тях, което укрепва доверието им в правовия характер на държавата.
4. По § 5. Струва ни се, че предложената промяна се отнася не само
за чл. 9, поради което би било целесъобразно заменянето на старата
терминология да се разпростре върху целия закон. Ето защо предлагаме
този параграф да отиде в Допълнителните разпоредби. В допълнение към
това, предлагаме в това общо определение да бъдат включени и
“следствените арести”, за да се получи пълна представа за понятието
“места за лишаване от свобода”.
5. По § 8:
а) Предлагаме нова редакция на изр. 1 на ал. 4 със следното
съдържание: "Редът за настаняване в затворнически общежития от
преходен път се определя е правилника за прилагане на този закон.”
Мотивите ни са, че правилникът по чл. 160 ЗИН би следвало по
своебразен начин да кодифицира всички разпоредби по прилагането на
закона. Струва ни се, че по този начин ще се улесни прилагането на
закона.
б) Предлагаме второто изречение от новата ал. 3 да отпадне.
Намираме за неправилно министърът със своя акт да може да ограничи
права на граждани, предоставени със закон.
6. По § 9. Предлагаме не само да се отстрани техническата
неточност с несъществуващото изменение, но и да се добави, че
разпределението на лишените от свобода се извършва с правилника за
прилагане на закона.
7. По § 10:
а) Предлагаме създаването на нова т. 6 в ал. 5 на чл. 17 със
следното съдържание;
“6. предложения за преместване на лишени от свобода по реда на
чл. 12а, ал. 6. ”
б) Предлагаме създаването на нова ал. 6 в чл. 17 със следното
съдържание:
“(6) Решенията на комисиите се мотивират.”
Намираме за недопустимо в една правова държава решения, които
засягат права на гражданите да не бъдат задължително мотивирани.
8. По § 14.
а) Предлагаме нова редакция на ял. 1 на чл. 19а със следното
съдържание:
”(1) Ръководството и контролът върху дейността на местата за
лишаване от свобода се осъществяват от Главния директор на Главна
дирекция “Изпълнение на наказанията.”
б) Предлагаме и нова редакция на ал. 3 на чл. 19а:
“(3) Затворите и поправителните домове са юридически лица на
бюджетна издръжка на подчинение на Главната дирекция “Изпълнение на
наказанията.”
Мотивите ни за тази промяна са свързани с необходимостта да се
уреди правосубектността на затворите и да им се даде възможност те по-
активно да търсят работа на лишените на свобода.
Този въпрос стои със същата острота и по отношение на самата
Главна дирекция. Ние намираме, че тя също трябва да получи
правосубектност и нейният ръководител да придобие правата да се
разпорежда със средствата от фондовете, които се изграждат към нея.
Както затворите, така и Главната дирекция, участвуват активно в
гражданския оборот при изпълнение на възложените им от ЗИН функции.
Това налага тяхната правна персонификация и признаването им за
юридически лица със ЗИН.
9. По § 15. Намираме за правилно терминологията в тази
разпоредба да се унифицира с терминологията по Кодекса на труда и чл.
20, ал. 1, т. 2 да придобие следното съдържание:
“2. работници и служители по трудово правоотношение.”
10. По §21;
а) Предлагаме в чл. 20е, ал.1 думата “компетентност” да се замени
с “квалификация”.
б) Предлагаме в чл. 20е, ал. 2 да се предвиди разумен срок, след
който да приключва обучението на новоназначените служители.
Намираме, че те трябва да бъдат назначавани със срок на изпитване за 6
месеца, да бъдат междувременно обучавани и накрая да полагат изпит.
Такава уредба съществува по Кодекса на труда (чл. 70-72) и по Закона за
държавни служител (чл. 12). Лицата, които са се оказали непригодни за
специфичната работа в местата за лишаване от свобода следва да бъдат
освобождавани до изтичането на 6-месечния срок.
в) Предлагаме чл. 20ж да се редуцира до следната разпоредба:
“Чл. 20ж. Психическата пригодност на служителите по чл. 20, ал. 1,
т. 1 се установява по ред, утвърден с правилника за прилагане на закона.”
Премахването на ал. 2 ще изключи неприемливото, според нас,
законодателно разрешение в закона да се урежда правното положение на
едно единствено подразделение на Главната дирекция.
г) Намираме за правилно да се обсъди дали забраната за
служителите да изразяват политически възгледи по месторабота не
надхвърля необходимите предели на изискването за деполитизация и не е
в нарушение на разпоредбата на чл. 39 от Конституцията. Ние смятаме, че
служителите в местата за лишаване от свобода следва да бъдат
ограничени в правото им да провеждат политическа дейност,
включително и политическа агитация по месторабота, но, според нас,
лишаването им от право да изразяват политически убеждения, е твърде
крайно и води до нарушаване на техни конституционни права.
11. По § 24. Струва ни се, че новият чл. 22а има принципен
характер, чието систематическо място би могло да бъде в един нов чл. 9а.
12. По § 25:
а) Предлагаме чл. 22з да отиде в началото на главата, тъй като
урежда основен елемент от предмета на регулиране на тази глава -
първоначалния режим. В противен случай може да се стигне до
неприемливия извод, че в приемното отделение лицата не са подложени
на никакъв режим на изпълнение на наказанието.
б) Намираме за правилно в ал. 1 на чл. 22г след думите “лишените
от свобода” да се добави “незабавно”.
в) Предлагаме да се коригира и ал. 2 на новия чл. 22г, както
следва:
“(2) Ако осъденият не може да уведоми близките си, това се
извършва от администрацията.”
г) Предлагаме в чл. 22е думите “насочва и” да отпаднат. Те
съдържат едно неясно задължение на администрацията.
13. По §27:
а) Предлагаме ал. 1 на чл. 25 да придобие следния вид:
“(1) За всяка работа извършена по договор, лишените от свобода
получават определена част, но не по-малко от 30% от заработеното
възнаграждение.”
б) Предлагаме ал. 2 на мл. 25 да не се отменя.
Мотивите ни за предложените промени са свързани със
създаването на допълнителни стимули за лишените от свобода да се
включват в трудовия процес и да получават по-справедливо
възнаграждение. Ние намираме това за съществен елемент от
поправителното въздействие върху осъдените.
14. По § 28. Според нас разпоредбите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2 вече се
съдържат в действащото здравноосигурително законодателство, поради
което предлагаме те да бъдат заличени.
В допълнение, препоръчваме да се прередактира чл. 30, ал. 3, като
се предвиди че особени грижи се полагат за всички лица, страдащи от
тежки хронични заболявания.
15. По §29:
а) Предлагаме вносителите да отчетат разпоредбата на чл. 34 от
Конституцията, която предвижда, че свободата и тайната на
кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени. Същата
разпоредба гласи и че изключения от това правило се допускат само с
разрешения на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или
предотвратяване на тежки престъпления. В този смисъл препоръчваме на
вносителите да редактират чл. 33 по такъв начин, че да спазят
конституционните норми и да не предвиждат никакви допълнителни
ограничения за кореспонденцията. Тя също така не следва да бъде
проверявана от администрацията на затвора. ЗИН е закон за изпълнение
на наложените от съда наказания, а не за внасяне на допълнителни
ограничения и репресивни елементи в наложените от съда наказания,
предвидени в НК.
б) Препоръчваме както в новата б. “д” на ал. 1 на чл. 33, така и
навсякъде в текста на законопроекта да се изписва пълното длъжностно
наименование - главен директор на Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията”.
16. По § 30:
а) Алинея 2 на чл. 34 би станала по-ясна, ако се редактира така:
“(2) Лишените от свобода имат право да създават и да обнародват свои авторски произведения.”
б) Предлагаме ал. 3 на новия чл. 34 да се измени с оглед на не-
голяма оперативност и да придобие следната редакция:
“(3) Лишените от свобода могат да се срещат с журналисти с
разрешение на началника на затвора или директора на поправителния
дом.”
17. По § 32. Предлагаме да се обсъди конституционосъобразностга
на новата буква “ж” на чл. 40 с оглед на правото на осъдените да
създават сдружения без разрешение на администрацията. Ние намираме,
че разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от Конституцията, която предвижда, че
гражданите могат свободно да се сдружават налага да се преосмисли
направеното от вносителите предложение по б. “ж”. Желателно би било
още веднъж да се прецени и дали ограничаването на правото на протест
не ограничава конституционни права на гражданите, които са лишени от
свобода (вж. по-горе съображенията по § 19, б. “а”, както и №№ 11-15 от
Общите бележки). Освен това струва ни се, че в б. “е” думата “стачки”
трябва да отпадне, тъй като това изрично е предвидено в Закона за
уреждане на колективните трудови спорове.
18. По § 33. Струва ни се, че актът на главния директор по чл. 40а,
ал. 1 има нормативен характер и се налага този въпрос да се реши от
министъра на правосъдието с правилника по чл. 160 ЗИН.
19. По § 34. С оглед на диференцираното поправително
въздействие предлагаме ал. 3 на чл. 43 да приеме следната редакция:
“(3) Лишените от свобода, поставени на различни режими по
възможност се настаняват в отделни помещения и се осигурява изолация
между тях. Поставените на специален режим се изолират задължително
от останалите.”
20. По § 35. Предлагаме в чл. 44, ал. 1 думата “писмата” да се
заличи. Мотивите ни и тук са свързани с конституционната свобода на
кореспонденцията.
21. По § 36. Намираме, че чл. 48, който определя кръга от лицата,
на които се определя първоначален усилено строг режим трябва да бъде
съгласуван по-добре с въвеждането на двата вида доживотен затвор в НК.
Поради това препоръчваме нова редакция на чл. 48, буква “в” и
създаването на нова буква “г”, както следва:
”в. осъдените на лишаване от свобода за повече от 15 години,
когато то е предвидено алтернативно на доживотния затвор или
доживотния затвор без замяна или заменя доживотния затвор;
г. осъдените на доживотен затвор или доживотен затвор без
замяна.”
22. По § 37. Предлагаме в ал. 1 на чл. 54 думите “с примерно
поведение и положително отношение към труда” да се заменят с думите
“с добро поведение и положително отношение към реда”. Мотивите ни са,
че вторият израз е употребен удачно и във § 51 от законопроекта.
23. По § 39. Предлагаме нова редакция на чл. 58, ал. 1 както
следва:
“ (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него лице
по своя инициатива или по молба на лишения от свобода могат да
отменят незаконосъобразните решения на комисията по чл. 17, ал.5, т. 1,4
и 5.”
Най-общо мотивите ни за предлаганата промяна са свързани с
необходимостта да се упражнява контрол върху решенията на комисията
по чл. 17 във всички случаи, когато те засягат права на осъдените.
Предлагаме ал. 2 да отпадне, тъй като не намираме за правилно
министърът на правосъдието да контролира по целесъобразност
решенията на комисията по чл. 17 ЗИН.
24. По § 42. Предлагаме една допълнителна корекция в текста на
сегашния чл. 64, при която думата “наклонностите” се заменя с
“интересите”.
25. По § 46:
а) В чл. 66а, ал. 1, т. 1 думата “отклонения” да се замести с
“наклонности”.
б) В чл. 66б, ал. 1 думата “адаптиране” да се замени с думата
“приспособяване”.
в) В чл. 66б, ал. 2, т. 3 думите “насочване към” да се заличат, а в т.
1 думата “моделиране” да се замени с “мотивиране”.
г) В края на ал. 4 на чл. 66б да се добавят думите “на Главна
дирекция “Изпълнение на наказанията”.
26. По § 50:
а) Предлагаме новата т. 1 в ал. 1 на чл. 74 да се оформи като ПЗР,
тъй като думата “полуоткрит” трябва да се замени с “преходен” навсякъде
в закона.
б) Предлагаме и в чл. 74, ал.1, б. “б” да се заличи думата “писмо”.
Мотивите и в този случай са от конституционен характер.
27. По § 51. Предлагаме новата ал. 5 в чл. 75 да се измени така:
“(5) Отпускът по чл. 74, ал. 1,6. “е”, “ж” и “з” и ал. 2 може да бъде
прекратен от съответния прокурор или от началника на съответното място
за лишаване от свобода, за което уведомява незабавно прокурора, когато
има данни, че има опасност осъденият да се отклони или да извърши ново
престъпление.”
Съображенията ни са че и прокурорът трябва да има право да
прекратява отпуска, когато при него е постъпила информация, която не е
известна на ръководството на затвора.
28. По § 53:
а) Предлагаме в новия чл. 76а, ал. 1 думите “кореспонденция и” да
се заличат, в ал. 2 думата “ограниченията” да се замени с
“ограничението”.
б) Тъй като според нас актът на главния директор на Главната
дирекция “Изпълнение на наказанията”, предвиден в чл. 76а, ал. 3 има
нормативен характер, препоръчваме въпросите свързани с условията в
наказателната килия да се определят с правилника по чл. 160 от ЗИН.
29. По § 55:
а) С оглед на подробно посочените в Общите бележки аргументи,
свързани с приложението на ЕКПЧ (вж. по-горе №№ 11-15 от Общите
бележки), предлагаме създаването на нов чл. 78б със следното
съдържание:
"Чл. 78б. (1) Заповедта за дисциплинарно наказание по чл. 7б, б.б.
"и" и "к" може да се обжалва пред районния съд по местонахождението на
затвора или поправителния дом.
(2) Жалбата се подава чрез органа, наложил дисциплинарното
наказание, който може сам да отмени заповедта. Когато не я отмени, той е
длъжен да я изпрати незабавно, но не по-късно от три дни, заедно със
съответните материали в съда.
(3) Съдът разглежда делото незабавно, но не по-късно от три дни от
получаване на делото, еднолично, с участието на органа, издал заповедта,
жалбоподателя и неговия защитник, ако е упълномощил такъв.
Неявяването без уважителни причини на органа, издал заповедта, и на
защитника не е пречка за разглеждане на делото. Делото се разглежда в
отсъствие на жалбоподателя, ако той заяви, че не желае да се яви, или
довеждането му е невъзможно по здравословни причини.
(4) Съдът преценява всички обстоятелства, свързани със
законността на заповедта, и се произнася с определение, което се обявява
на страните в съдебно заседание и не подлежи на обжалване. Съдебното
заседание не е публично."
30. По § 57. Препоръчваме изразът “извънредни мерки” да бъде
пояснен, като в текста на разпоредбата на чл. 84, ал. 2 се добави, че тези
мерки се налагат при условията на пропорционалност между характера
на опасността и естеството на съответната мярка. Друг е въпросът, че
думата “извънредни” може да бъде заменена с израза “допълнителни
ограничителни”.
31. По §58:
я) Предлагаме в чл. 846 ал. 2 да се заличи. Разпоредбата има
пожелателен характер, което е недопустимо, когато се отнася до
опазването на живота на трети лица.
б) В чл. 84в, предлагаме в т. 1 на ал. 1 думите “или отказ” да се
заличат, тъй като те влизат в обхвата на неподчинението, а т. 4 на ал. 1 да
се премахне, тъй като се съдържа в т. 1.
в) Предлагаме ал. 2 на чл. 84г да се обособи като допълнителна
разпоредба, тъй като съдържа определение на помощни средства -
понятие, което се използва на повече от едно място в закона. Освен това
препоръчваме изброяването да бъде изчерпателно и да отпадне изразът
“и други, които са одобрени от Министерството на здравеопазването и са
на въоръжение в МВР”.
г) Предлагаме ал. 1 на чл. 84д да се редактира така:
“(1) Физическа сила и помощни средства се използват до
пределите, необходими за осъществяване на правомощията по чл. 84в, ал.
1 и чл. 84г, ал. 1 и употребата им се прекратява незабавно, щом се
постигне целта на предприетата мярка.”
д) Предлагаме чл. 84к да се редактира така:
“Чл. 84к. Организацията и дейността на охраната в местата за
лишаване от свобода се уреждат с правилника за прилагане на закона.”
И тук мотивите ни са, че правилникът по чл. 160 ЗИН да бъде
своебразна кодификация на всички разпоредби по прилагането на закона.
32. По § 59:
а) Предлагаме да се премахне т. 1 в ал. 1 на член 85а. Мотивите ни
са, че видът на престъплението или размерът на наказанието не могат да
бъдат формален критерий за оценка на опасността на едно лице.
Ограничението, предвидено в чл. 85а трябва да се прилага само към лица,
които представляват реална опасност с поведението си в затвора.
б) Предлагаме т. 2 да се слее с основния текст на ал. 2, като
допълнително бъде прередактирана и придобие следното съдържание:
“2. грубо или системно нарушават установения ред или влияят
отрицателно върху останалите лишени от свобода, с което представляват
опасност за сигурността в затвора.”
в) Предлагаме в края на ал. 2 на чл. 85а да се добави, че преди
връчването на заповедта, затворникът трябва да бъде изслушан. Мотивите
ни са, че подобна процедура е предвидена при налагането на
дисциплинарни наказания и би било правилно да се въведе еднакъв
стандарт при всички процедури, чрез които се ограничават правата на
затворниците.
г) Предлагаме да отпадне и ал. 3 на чл. 85а с аргумент, че
заповедта трябва директно да подлежи на съдебен контрол. Сегашният
текст на ал. 3 може да бъде заменен е една разпоредба, която според нас
ще усъвършенства прилагането на тази рестриктивна мярка: “Мярката по
ал. 1 се преустановява незабавно щом отпаднат основанията за нейното
налагане.”
д) Предлагаме нова редакция на чл. 85а, ал. 4 със следното
съдържание:
" (4) Лишеният от свобода може да обжалва всеки месец заповедта
за настаняване по ал. 1 по реда на чл. 78в."
е) В ал. 5 предлагаме да се съкрати срокът за преценка на
необходимостта от запазването на мярката, като той се сведе до един
месец.
33. По § 60. Предлагаме в чл. 87 да се добави и чл. 85а, тъй като е
правилно съответния прокурор да бъде информиран и за поставянето на
лишения от свобода в постоянно заключени помещения при засилен
надзор и охрана. По този начин ще се улесни и работата на прокуратурата
по общия надзор за законност в местата за лишаване от свобода.
34. По § 62. С оглед на по-пълното съгласуване на ЗИН и НПК
предлагаме б. “е” на чл. 100 да се допълни и с думите “и на съда по чл.
362а, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс”.
35. По § 65. Предлагаме да се създаде една нова ал. 2 със следното
съдържание;
“(2) Кметовете уведомяват Главния директор на Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията” за предприетите мерки.”
Мотивът ни е, че макар цялата разпоредба да има общо взето
пожелателен характер, необходимо е все пак да предвиди и известно
задължение за общинските органи.
36. По § 67. Предлагаме да се създаде нова ал. 3 на чл. 124 със
следното съдържание:
"(3) Непълнолетният може да обжалва заповедта на началника на
поправителния дом, с която му е наложено дисциплинарно наказание по
ал. 1,6. "з", по реда на чл. 78в."
37. По § 69. Предлагаме нова редакция на ал. 2 на чл. 127, която да
гласи така:
“(2) За довършване на тяхното образование или квалификация,
както и по тяхно желание, те могат да бъдат оставени в поправителния
дом до навършване на двадесет години. По отношение на тях се прилагат
разпоредбите на тази глава.”
38. По § 70. Предлагаме с оглед на по-голяма яснота в текста на ал.
4 на чл. 1276 думите “въз основа оценка” да се заменят с думите “след
преценка”.
39. По § 71, Предлагаме наименованието на Част II от закона да се
промени, като приеме следния вид “Изпълнение на мярката за
неотклонение “задържане под стража”. Изпълнение на други наказания.”
Чрез предлаганото ново наименование целим да избегнем
възможния погрешен извод, че и мярката за неотклонение “задържане под
стража” е вид наказание. Ние си даваме сметка, че въпросът с мярката за
неотклонение не може да бъде подходящо уреден в нито една част от
закона. И все пак, доколкото тази мярка следва да бъде уредена именно в
ЗИН, намираме за сполучливо разпоредбите, които я уреждат, да бъдат
именно в тази част. Разделянето на заглавието на частта на две обаче,
подчертава принципната разлика между мярката и наказанията.
Имаме и една принципна препоръка към терминологията в тази
глава: предлагаме навсякъде в главата думите “лицата с мярка за
неотклонение “задържане под стража” да се замени със “задържаните”.
Това предложение не само опростява текста на разпоредбите, но е и по-
точно предвид на заподозрените лица, по отношение на които не е
наложена мярка за неотклонение.
40. По § 73:
а) Предлагаме разпоредбата на чл. 128 да отиде в края на главата,
тъй като тя урежда субсидиарното прилагане на разпоредбите относно
осъдените и по отношение на задържаните в изпълнение на мярка за
неотклонение лица. В определен смисъл тя довършва уредбата на
правното положение на лицата е мярка и според нас трябва да бъде
пренесена в края на глава дванадесета.
б) Предлагаме предлогът “на” в ал. 1 на чл. 129 да се замени е “в”.
в) В чл. 129, ал. 2 т. 1 предлагаме думата “прокуратурата” да се
замени с “прокурора”, а след предлога “за” да се добавят думите “участие
в”.
г) В чл. 129, ал.2,т.2 предлагаме да отпадне думата “лица”.
д) За да се избегне необходимостта да се поправя ЗИН при
евентуални бъдещи промени в НПК, които да променят номерацията на
неговите разпоредби, предлагаме чл. 129, ал. 2, т. 3 да приеме следната
редакция;
“3. задържаните от разследващите органи и прокурора по реда на
Наказателно-процесуалния кодекс”.
41. По §74:
а) Предлагаме разпоредбата на чл. 129а, ал. 1 да бъде опростена,
като приеме следната редакция:
“(1) Никое лице не може да бъде прието в следствения арест без
писмено разпореждане за неговото задържане”.
б) Струва ни се, че разпоредбата на чл. 129б, ал. 1 може да бъде
приведена в по-висока степен на съответствие с чл. 31, ал. 3 от
Европейските правила за затворите. Все пак, предлагаме и някои
технически подобрения на разпоредбата, като според нас, тя може да бъде
редактирана така:
“(1) Всеки задържан има право незабавно да уведоми писмено
семейството или близките си за постъпването си в следствения арест или
затвора. Ако задържаният не желае те да бъдат уведомявани, той
подписва декларация за това. При наличието на такава декларация
администрацията не може да уведомява близките на задържания по своя
инициатива.”
в) Предлагаме в ал. 2 на чл. 1296 изразът “за да може да уведоми
близките си за начина на тяхното реализиране” да бъде заличен.
г) Предлагаме ал. 3 на чл. 1296 да придобие следната редакция:
“(3) Задържаните лица, които не са български граждани, се
уведомяват за правото им да се свържат с дипломатически или консулски
представители на държавата и незабавно им се осигуряват условия за
това.”
д) Предлагаме в чл. 129б, ал. 4 думата “писмено” да се замени с
думите “срещу подпис”.
42. По § 75;
а) Препоръчваме с оглед на по-добрата съгласуваност между ЗИН и
НПК, както с оглед на това да се избегнат излишно дълги престои в
следствените арести, чл. 130 да се редактира така:
“(1) Обвиняемите и подсъдимите се изпращат в затворите и
поправителните домове с писмено разпореждане на съответния прокурор
след съставяне на заключителен акт от разследващия орган или на
съдията след внасяне на обвинителния акт в съда.
(2) Обвиняемите, по отношение на които следствените действия са
приключили, но не може своевременно да бъде изготвен заключителен
акт поради усложнена фактическа или правна обстановка по делото, се
преместват в затвора или в поправителния дом.”
б) Създава се нова ал. 3 на чл. 130г със следното съдържание:
"(3) Разпореждането на прокурора по ал.1, т. 2 и писмената заповед
на началника на затвора или поправителния дом по ал. 1, т. 3 могат да
бъдат обжалвани всеки месец от съответния обвиняем и подсъдим по реда
на чл. 78б."
43. По § 76:
а) Предлагаме следната редакция на чл. 130а, ал. 1, която според
нас ще предаде по-добре съдържанието на нормата:
“(1) При превеждането на обвиняемите и подсъдимите в местата за
лишаване от свобода, разпореждането на прокурора или на съда за
превеждането им се придружава от копие на заключителния акт на
разследващия орган или на обвинителния акт, справка-извлечение от
обвинителния акт и медицинска справка за здравословното им
състояние.”
б) Предлагаме в ал. 2 на чл. 130а думите “ако няма изготвено
обвинително постановление” да се заменят с думите “когато не е изготвен
заключителен акт на разследващия орган”.
в) Предлагаме ал. 3 на чл. 130а да се заличи, тъй като се сдържа в
новата редакция на ал.1 на същия член.
г) Предлагаме ал. 2 на чл. 130б да се опрости, като приеме
следната редакция:
“(2) Непълнолетните се изпращат в поправителен дом.”, а в ал. 3 на
същия член думата “при” да се замести с “по”.
д) Предлагаме т. 1 на чл. 130г, ал. 1 да отпадне. Мотивът ни е, че
едно лице, което още не е осъдено и следователно е невинно не може да
бъде подлагано на ограничения от подобен характер. Ако с поведението
си то е опасно за околните, останалите точки от същата алинея дават
възможност то да бъде допълнително ограничено.
е) Предлагаме чл. 130г, ал. 1, т. 2 да бъде редактирана така:
”2. има съответно разпореждане на прокурора или съда”.
ж) Предлагаме чл. 130г, ал. 1,т. 3 да бъде редактирана така:
“3. грубо или системно нарушават установения ред, с което
застрашават сигурността в затвора или поправителния дом. В този случай
настаняването се извършва с писмена заповед на началника на затвора
или поправителния дом. Копие от заповедта се изпраща на прокурора,
упражняващ надзор за законност.”
44. По § 77:
а) В ал. 1 на чл. 131 предлагаме думата “нареждане” да бъде
заменена с “разпореждане”.
б) С оглед на по-висока оперативност, предлагаме решението за
преместване в хипотезата на чл. 131, ал. 2 да се взема от началника на
затвора или следствения арест.
в) Предлагаме ал. 3 на чл. 131 да отпадне, тъй като тя практически
изцяло се съдържа в чл. 132ж и чл. 130а, ал.1.
45. По § 78:
а) Предлагаме да се заличи ал. 1 на чл. 131а, тъй като намираме, че
тя се съдържа в чл. 129.
б) Предлагаме изр. 2 на ал. 2 на чл. 131а да се измени така: “В
изключителни случаи те могат да бъдат премествани в друг затвор или в
следствен арест само е писмено разпореждане на съответния прокурор
или съд, като в разпореждането изрично се отбелязва срока, за който
преместването се разрешава.”
46. По § 79:
а) С оглед на опростяване, предлагаме ал. 2 на чл. 132 да се измени
така:
“(2) Когато съдът освободи подсъдимия в съдебната зала, той
незабавно изпраща препис от решението на затвора, поправителния дом
или следствения арест.”
б) Предлагаме в ал. 3 на чл. 132 думата “представяне” да се замени
с “довеждане”.
47. По § 80:
а) Предлагаме нова редакция на чл. 132а, ал. 1:
“(1) Право на достъп до обвиняемите и подсъдимите имат
прокурорът, разследващите органи, съдиите, експертите и защитниците
по делото.”
б) Предлагаме в чл. 132а ал. 2 след думата “достъп”, да се добави
“до обвиняемите и подсъдимите и до”. По този начин ще се гарантира
правото на международните експерти да огледат не само условията в
затворите и арестите, но и да се срещнат със задържаните лица.
в) Предлагаме навсякъде в чл. 132а думите “съдията докладчик” да
се заменят със “съда”, в ал. 4 думата “контакти” да се замени със
“срещи”, а в ал. 6 думата “специализиран” да се заличи, а думата
“задържане” да се замени с израза “лишаване от свобода”.
г) Предлагаме изр. 2 на чл. 1326, ал. 1 да бъде заличено, тъй като
не може първата среща между задържания и неговия защитник да се
поставя в зависимост от работното време на затвора.
Предлагаме в ал. 2 на същия член думите “или инструкции” да се
заличат, а в ал. 3 след думата “служител” да се добави “от охраната”.
д) В чл. 132в предлагаме ал. 2 да се промени така:
“(2) При спешни случаи се осигурява незабавна медицинска
помощ, а при необходимост задържаният се настанява в специализирано
лечебно заведение, за което се уведомява незабавно разследващият орган,
съответният прокурор или съд.”
е) Предлагаме ал. 2 на чл. 132г да се измени така:
“(2) Съдът, прокурорът или разследващият орган могат да
разрешават допълнително свиждане или хранителна пратка.”
ж) Предлагаме ал. 3 на чл. 132г да се заличи, тъй като, според нас,
тя не отговаря на изискването за конституционосъобразност.
з) По същите причини предлагаме нова редакция и на ал. 4 на чл.
132г, както следва:
“(4) Свижданията и кореспонденцията с лица, които осуетяват
разкриването на обективната истина по делото, могат да бъдат забранени
с писмено разпореждане на съответния прокурор или на съда, когато това
се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления. Това
не се отнася до кореспонденцията със защитника.”
и) Отново по същите съображения за конституционосъобразност,
както и поради факта, че част от нея се съдържа в променения вариант на
ал. 4, предлагаме ал. 5 на чл. 132г да отпадне.
к) Също поради изискване за конституционосъобразност
предлагаме в ал. 7 на чл. 132г думата “писмата” да отпадне.
л) Предлагаме чл. 132ж да бъде променен така:
“Чл. 132ж. Обвиняемите и подсъдимите се освобождават, когато
мярката за неотклонение бъде отменена или заменена с друга, след
получаване на определението на съда или постановлението на
прокурора.”
Така текстът ще бъде по-добре съгласуван с чл. 237 и чл. 152, ал. 2 НПК.
м) Предлагаме чл. 132з да бъде преместен в § 6 от законопроекта,
тъй като според нас там е систематическото му място.
48. По § 8З:
а) Предлагаме да се обмисли възможността ал. 2 на чл. 157 да бъде
прередактирана, като се редуцира до следното:
“(2) Отделно по реда на ал. 1 се изпълняват наказанията, по
отношение на които не се прилагат чл. 23, 24, 25 и 27 НК.”
б) Предлагаме ал. 3 на чл. 157 да се допълни за яснота, като в края
й се добавят думите “като привежда в изпълнение наказанието, чисто
изпълнение е било отложено.”
в) Предлагаме в ал. 6 на чл. 157 думата “допълнително” да се
замени с “незабавно”.
49. По § 84. Предлагаме да се оптимизира редакцията на чл. 157а,
ал. 1, като тя придобие следния вид:
“(1) Когато в затвора или в поправителния дом се получат две или
повече присъди, по отношение на които могат да се приложат чл. 25 и чл.
27 НК, администрацията незабавно уведомява лишения от свобода за
правото му да подаде молба до съда, а също така уведомява и прокурора
за получените присъди.”
50. По § 86. Предлагаме целият параграф да отпадне, тъй като за
целите на този закон, според нас, не е необходимо особено определение
на “обвиняем” и “подсъдим”, различно от значението, което им придава
НПК.
51. По § 88. Предлагаме в ал. 2 думата “влизането” да бъде
заменена с “включването”.