Консултативен съвет по законодателството

---

СТАНОВИЩЕ
Относно: законопроектите за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс, № 202-01-32/05.06.2002 г., внесен от Министерския съвет и № 254-01-51/17.06.2002 г., внесен от народния представител Любен Корнезов
На заседание на 26 юни 2002 г. Консултативният съвет по законодателството обсъди законопроектите за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс, внесени от Министерския съвет и от народния представител Любен Корнезов и. Народното събрание е приело на 27 юни 2002 г. на първо четене освен посочените законопроекти и законопроект № 254-01-1/11.01.2002 г., внесен от народните
представители Валери Димитров и Иван Искров и е решило въз основа на всички законопроекти да се подготви между 1-то и П-то четене общ законопроект за изменение и допълнение на Гражданския процесуален

кодекс. Консултативният съвет по законодателство не обсъди законопроекта на народните представители Валери Димитров и Иван Искров, тъй като вече е представил по него преди това отделно предварително становище. След станалите разисквания Консултативният съвет по законодателството прави следните предложения по законопроектите.
I. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ
1. В значителна част предлаганите промени са сполучливи, а някои от тях и твърде необходими, за да запълнят празнотата, по която няма уредба. По правен език, законодателна техника и качество на предлаганите разрешения тези законопроекти изпъкват в сравнение с преобладаващия брой законопроекти, по които Съветът е давал досега становища. Най-съществените изменения, които проектите предлагат, са в материята на касационното производство и принудителното изпълнение.
II. КОНКРЕТНИ БЕЛЕЖКИ
ЗАКОНОПРОЕКТА НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ:
2. По § 2.
Предлаганото изменение на чл. 51, ал. 2 е опасно. Затова е и неприемливо. Много хора живеят сами. Те могат да отсъстват за кратко време или внезапно - почивка, командировка, заболяване, произшествие. В тези случаи постоянният адрес не се променя. Няма и намерение в тази насока, нито пък съществува и задължение за уведомление. Изменението посяга недопустимо върху състезателността на процеса. Ето защо предлагаме да не се приема.
3. По § 4.
Предлаганата промяна на чл. 64, ал. 5 не е точно изразена. Предлагаме разпоредбата да се промени и придобие следната редакция:
“(5) Когато делото е решено в полза на държавно учреждение или община, осъденото лице е длъжно да заплати държавна такса. То дължи и направените от противната страна разноски.”
4. По § 4 се разви оживена дискусия относно присъждането на адвокатско възнаграждение на държавни учреждения, общинските и другите юридически лица, ако те са били защищавани от юрисконсулт (изр. 2 на предлаганата нова редакция на чл. 64, ал. 5). Като преобладаващо се оформи мнение срещу присъждането на адвокатско възнаграждение, когато страната, в чиято полза е решението, е била представлявана от юрисконсулт. Съображенията за това са, че юрисконсултът работи по трудово правоотношение в съответното държавно учреждение, община или друго юридическо лица и процесуалното представителство за него е основно трудово задължение, за което той получава трудово възнаграждение.
5. По § 5 думите “по Кодекса на труда” да отпаднат, тъй като има трудови спорове и по други закони като например: Закона за уреждане на колективните трудови спорове (чл. 17, ал. 2), Закона за висшето образование. Закона за БАН (чл. 8), Закона за кооперациите (§ 2 ДР на КТ) и др. С предлаганата в законопроекта редакция трудовите спорове се свеждат само до онези, които възникват при прилагането на Кодка на труда, а не и на другите закони, които уреждат специфични въпроси на трудовите правоотношения на отделни категории работници и служители. А това не е правилно и струва ни се, че не е било такава и идеята на вносителя. За подсъдността и разглеждането на трудовите спорове трябва да бъдат установени поначало общи правила, а не да се въвеждат ограничения според закона, в който са уредени трудовите правоотношения, от които възникват трудовите спорове.
6. При обсъждането на предлаганото е § 5 изменение в чл. 80, ал. 1, б. “б” се повдигна и въпросът за въведения в него през 1997 г. термин “търговски дела”, който предлагаме тук и на други места в законопроекта, където се употребява, да отпадне. Съображенията за това ще бъдат изложени по-нататък (вж. по-долу № 12 по § 8, чл. 218а, ал. 1, б. ”а”).
7. По § 6.
Да се помисли отново над текста. Дискусията показа, че предлаганият по-строг режим има и противници, които го считат обременителен за страната. Или поне съюзът “и” да се замени с “или”.
8. По § 7 не “искове”, а “производства” по Семейния кодекс. Разширяването на кръга на бързите производства трябва да има някакъв предел, ако не искаме да стигнем дотам, всички производства да станат бързи, което път на свой ред ще обезсмисли самата идея за бързи производства по глава ХIIа на ГПК.
9. Предлагаме чл. 182, ал. 1, б. “ж” ГПК да се измени и придобие следната редакция:
“ж) Когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционността на приложим по делото закон.”
Съображения: Действуващата разпоредба на чл. 182, ал. 1, б. “ж” ГПК, въведена с измененията през 1997 г. гласи: “Съдът спира производството:... ж) в случаите на чл. 13 от Закона за съдебната власт.” А чл. 13 ЗСВ предвР1жда, че обикновеният съд, който при разглеждане на делото сметне, че приложимият по него закон е противоконституционен, може да спре производството и да отправи до ВКС или ВАС сигнал, за да сезират те съгласно чл. 150, ал. 2 Конст. Конституционният съд.
Тази разпоредба с основание е критикувана в правната литература като правно нецелесъобразна (вж. Ж. Сталев, Сезиране на
Конституционния съд и сигнализиране от съд за противоконституционност на закон, приложим по делото, висящо пред съда, сп. “Юридически свят, 1992, № 2, с, 11-14; от него: Българско гражданко процесуално право, VII допълнено и преработено издание, Сиела, С., 2002, с. 86-88, 456; Н. Неновски, Въпроси на съдебната система в юриспруденцията на Конституционния съд, сп. Юридически свят, 2002, бр. 1, с. 125-127.)
Изтъква се, че сигналното правомощие на обикновените съдилища по чл. 13 ЗСВ не обвързва ВКС и ВАС да направят искане за обявяване на съответния закон за противоконституционен по чл. 150, ал. 2 Конст., нито пък е установен срок, в който тези върховни съдилища трябва да вземат отношение по отправения до тях сигнал. А и когато такова искане бъде отправено още по-малко пък Конституционният съд е обвързан да го допусне за разглеждане по същество. При това положение съдебното производство може да се окаже спрямо по чл. 182, ал. 1, б. “ж” ГПК за неопределено дълго време.
За да се излезе от тази неопределеност и продължителност на спирането на производството по чл. 182, ал. 1, б. “ж” ГПК би било целесъобразно като основание за спиране на производството да се въздигне не отправянето на сигнала на съдилищата по чл. 13 ЗСВ, а един по-късен и по-сигурен момент: определението на Конституционния съд, с което е допуснато за разглеждане по същество на направеното искане по чл. 150, ал. 2 Конст. за обявяване на противоконституционност на приложимия по съответното дело закон. А това означава: когато ВКС или ВАС са намерили за основателен съответния сигнал, отправен им от съдилищата, направили са въз основа на него искане по чл. 150, ал. 2 Конст. и Конституционният съд го е допуснал за разглеждане по същество.
10. По § 8.
Общи въпроси
Този и следващите параграфи са посветени на касационното производство. Те са много важни и някои от проблемите бяха вече дискутирани в обществото. Съветът е много обезпокоен от тенденцията да се ограничава достъпа до ВКС. Едно лошо начало беше поставено през 1999 г.- не подлежат на касационно обжалване решенията по брачни искове и искове за издръжка. Предлаганите изменения вървят в същата посока и рязко я разширяват. Увеличаването на случаите, в които няма касационно обжалване, поставя конституционни проблеми. Единият е свързан с правото на защита, разбирано като право на пълноценна защита, а другият - с нуждата от еднообразно прилагане на закона чрез уеднаквяването на практиката (чл. 124 и 125 Конст.). Това са задачи на ВКС и ВАС. Как ВКС ще изпълни това свое конституционно задължение, когато достъпът до него непрекъснато се ограничава?
Друг конституционен проблем, който поставя разширяващата се тенденция на ограничаване на касационното обжалване, е свързан с ограничаване “осигуряване на установяването на истината”, което чл. 121, ал. 2 Конст. въздига в основно начало на съдопроизводството. А намаляването на броя на инстанциите не само е отстъпление от триинстанционното производство, което Конституцията въвежда, но и ограничаване на възможностите за установяване на истината в съдебния процес. Съветът изразява тревогата си от продължаването на тази тенденция, с всички произтичащи от това отрицателни последици за правовата държава и съдебната защита на правата на гражданите.
Като основно съображение за разширяването на тази тенденция се изтъква необходимостта от ускоряване на съдебния процес. Споделяме необходимостта от грижата за решаването на този наболял в обществото и в работата на ВКС проблем, но не и начинът, по който се търси неговото решаване. В продължение на линията, подета през 1999 г. законопроектът се е напътил по по-лесния и по-лекия път: ограничаване на категориите спорове, решенията по които подлежат на касационно обжалване. Това е механичен начин за ускоряване на съдопроизводството,
който накърнява правата на гражданите. Неговото разширяващо се прилагане не съответства на духа на Конституцията и на основното предназначение на съдебната власт - да “защищава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата” (чл. 117, ал. 1 Конст.) и на правовата държава (абз. 5 Преамбюла и чл. 4, ал. 1 Конст.). то не позволява на ВКС да изпълнява своята конституционна функция - “да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища” (чл. 124 Конст.)
Усилията в решаването на проблема за ускоряване на съдебния процес, според нас, трябва да се насочат към подобряване на работата на ВКС, към ограничаване на случаите, в които неоснователно се връщат делата от ВКС на въззивния съд при разглеждане на първата касационна жалба, към подобряване на работата на първоинстанционните и въззивните съдилища и срещу умишленото протакане на делата от всички степени съдилища, а не чрез рязко намаляване на обхвата на касационното обжалване пред ВКС.
11. По чл. 218а, ал. 1, б. “а” ако прагът се увеличи, което също е оспоримо, предлагаме то да бъде 3000 лв., а не 5000 лв., защото предлаганият “праг” от 5000 лв. е твърде висок. Това са 20 заплати от 250 лв. Твърде много хора имат подобно възнаграждение и липсата на достъп до ВКС ще ги засегне чувствително, а това значи - ще накърни и тяхното право на правосъдие.
12, В чл. 218а, ал. 1, б. “а” предлагаме да отпадне изразът “търговски дела”. “Търговските дела” са вид граждански дела по смисъла на чл. 6, ал. 1 ТПК. И ако в други закони (напр. чл. 637, ал. 1 ТЗ и др.) изразът “търговски дела” започва, според нас, неправилно да се употребява, това не трябва да се допуска в бъдеще и особено в ТПК, който изрично предвижда (чл. 6, ал. 1), че делата, които се подведомствени на съдилищата по този кодекс са граждански дела.
“Граждански” са и търговските, трудовите, семейните и др. под. дела. Ето защо употребата на израза “търговски дела” наред с гражданските дела нарушава единството в правната терминология, противоречи на основните положения на ГПК и може да внесе объркване. По изложените съображения този израз (“и търговски дела”) трябва да бъде заличен и в чл. 80, ал. 1,6. “б” ГПК - вж. по-горе № 11).
13. По чл. 218а, ал. 1, б. “б” - с първоинстанционната подсъдност на окръжния съд законът е подчертал важността на съответните дела. Затова разширяването на кръга на необжалваемите решения на апелативните съдилища не е допустимо.
14. Предлагаме в чл. 218а, ал. 1, б. “б” да се заличат думите след “до 50 000 лв.” до края на текста.
Отпадането на ограничението за касационно обжалване пред ВКС на решенията по трудовите спорове по чл. 17, ал. 2 ЗУКТС се налага от необходимостта по основни конституционни права, каквото е и правото на стачка (чл. 50 Конст.) да осигури пълноценна съдебна защита. Толкова повече това е оправдано, като се има предвид, че правото на стачка е от най-новото “поколение” конституционни права, признато едва през м. март 1990 г. със Закона за уреждане на колективните трудови спорове и година по-късно закрепено в Конституцията и за неговото конституционосъобразно и законосъобразно упражняване е необходима насочващата практика на ВКС (арг. чл. 124 Конст.). Основите на тази практика бяха положени от ВС през 1991-1998 г., когато решенията на окръжните съдилища по тези спорове подлежаха на преглед по реда на надзора (чл. 225-230 ГПК отм.), след което действуващото законодателство прегради пътя на тези спорове към ВКС. Тази законодателна грешка трябва да бъде поправена. Освен това, тези спорове са малко на брой и тяхното разглеждане от ВКС не е от естество да увеличи обема на работата.
15. Съветът не споделя предложеното законодателно разрешение с § 8 в чл. 218а, ал. 2.Това разрешение издава непознаване на материалноправния решим на уволнението по действуващото законодателство и на особеностите на процесуалните въпроси на исковете за защита срещу незаконно уволнение.
Предлаганото в законопроекта разрешение е продиктувано от конюнктурни, а не от принципни и концептуални съображения.
Конюнктурните съображения се черпят от данните за претоварване на ВКС е трудови спорове. Колкото и важни да са тези съображения, те не са адекватни на общественото значение на проблемите, чието разрешение се търси. А тези проблеми са: защита на правата на гражданите, на юридическите лица и държавата, заради която защита е създадена съдебната власт (чл. 117, ал. 1 Конст.). При съществуващите в страната обществено-икономически условия, когато ежегодно расте с десетки и стотици хиляди броят на уволняваните работници и служители държавата не може по този начин да се освобождава от тези спорове, като намалява драстично равнището и обхвата на съдебната защита на основните трудови права на гражданите, закрепени в Конституцията, като например: правото на труд (чл. 48, ал. 1 Конст.); правото на трудово възнаграждение (чл. 48, ал. 5 Конст.) и правото на стачка (чл. 50 Конст.).Възприетият в законопроекта подход е антисоциален и антиправов. В него липсва концептуално виждане за защита на основните права на гражданите, а прибързана реакция, която допълнително стеснява правото на съдебна защита на тези права.
Въз основа на изложените съображения предлагаме чл. 218а, ал. 2 да придобие следната редакция:
“(2) Не подлежат на касационно обжалване пред ВКС решенията на въззивните съдилища по трудови спорове е изключение на:
а) решенията по искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1 КТ;
б) решенията по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение с цена на иска под размера по ал. 1, б. “а”;
в) решенията по исковете по чл. 17, ал. 2 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове.”
16. По § 11, чл. 218з, ал. 2 след думите “по същество” да се постави точка и краят на изречението да отпадне. По този начин ВКС се задължава да реши спора по същество, щом като порокът на обжалваното решение е нарушение на материалния закон или неговата необоснованост. Това е типична за касационното обжалване “намеса” на касационната инстанция за решаване на спора по същество. Предлаганото разрешение открива възможност за ускоряване на правосъдието и не позволява многократното връщане на делото под претекст за събиране на нови доказателства.
17. Подкрепяме отпадането на ал. 3 на чл. 218з. Това позволява окончателното решаване на спора по същество.
18. По § 12 след думите “по същество” да се постави точка и краят на изречението да отпадне. По този начин ВКС се задължава при повторна касационна жалба да реши правния спор по същество.
19. По § 13, т. 1 - чл. 237, б. “в” не споделяме заличаването на 7- дневния срок от поканата. По-добре е разпоредбата на чл. 237, б. “в” в тази й част да не се изменя и изискването за “след писмена покана в 7- дневен срок” да си остане.
20. По § 13, т. 2.
Предлаганото ново извънсъдебно изпълнително основание “извлеченията от регистъра на особените залози...” е неприемливо. С
него неоправдано се разширява кръга на извънсъдебните изпълнителни основания.
21. По § 14 предлагаме да отпадне действащия текст, а не в чл. 239, ал. 2 да се разширяват привилегиите и за общините и лечебните заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети. Не намираме, че е оправдано както привилегированото третиране на държавните учреждения, така и неговото разширяване чрез прибавянето на нови привилегировани длъжници - общините и лечебни заведения.
22. По § 17 - не е ясно какво значи тук “съответно” прилагане на чл. 192-194 (по чл. 245). Тук заседанието е закрито, а по чл. 192-194 то е открито.
23. По § 19.
Този параграф би следвало да отпадне ако се възприеме предложението в чл. 237 да не се създава ново извънсъдебно изпълнително основание. Вж. по-горе № 20 по § 13, т. 2.
24. По § 23.
Подкрепяме възможността да се иска обезпечаване и пред ВКС. Ето защо, думите “до влизане на решението в сила”, които се съдържат в чл. 308, ал. 1, изр. 1 ГПК, следва да останат.
25. В чл. 308, ал. 1, изр. 2 следва да се заличи. В съчетание с първото изречение на същата алинея то прави действащия текст противоречив.
26. По § 24.
Предлагаме този параграф да бъде заличен. Съображенията за това бяха вече изложени в бележките по § 14 (вж. по-горе № 21).
27. По § 25 - да отпадне действащия текст на чл. 312, Предлаганото запазване и ново разширяване на привилегированото третиране на държавните учреждения, общините и лечебните заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети не съответствува на принципа за равното третиране на ответниците в обезпечителното производство..
28. По § 29 - да се замени “местожителство” с “постоянен адрес”. Тази промяна се налага, за да се съобрази предлаганата нова ал. 3 в чл. 324 ГПК с изискванията на чл. 2, ал. 3, чл. 5, т. 3 и др. от Закона за гражданската регистрация от 1999 г. , който замени изискването за постоянно местожителство с “постоянен адрес” на лицето.
29. По § 30.
Новият текст не е прецизно редактиран. Необходима е по-точна редакция, която да внесе терминологично единство (“молба” по изр. 1 и “искане” по изр. 2) и да определи началният момент, от който започват да текат сроковете по изр. 1 и 3. Текстът е свързан с § 1 на същия законопроект.
30. По § 31.
Предлагаме чл. 331а да не се отменя. Иначе ще възникне празнота.
31. По §32-34.
Тези параграфи предизвикаха оживена дискусия. Дилемата е между действащия режим - две инстанции (районен и окръжен съд), или само една, но окръжен съд, както е предложението на вносителя. Съветът предлага запазване на действащия режим, като по § 32 се приема предложението за копието от изпълнителното дело.
32. По § 35.
Тази разпоредба е твърде важна и поставя конституционен проблем. Овластяването на МС е архаизъм. Несеквестируемостта е особено важен въпрос за правата на гражданите и съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за нормативните актове тя трябва да бъде уредена в закон, а не в подзаконов нормативен акт на Министерския съвет, пък било то и в акт, издаден въз основа на овластяване от закона.
33. В чл. 339, б. ”а” предлагаме да се обсъди следната редакция: “вещи за обикновено лично ползване на длъжника и неговото семейство”. Така по-ясно и по-точно се определя кръгът на несеквестируемите вещи на длъжника.
34. В чл. 339, б. “г” предлагаме след думата “длъжника” да се добави “за неговата професия или занятие”. Запетаята след “длъжника” да отпадне. Така текстът става по-кратък, а неговото съдържание - по-ясно.
35. По § 37 в предложения текст точката да се замени със запетая като се добавят думите “но ако в този срок длъжникът плати, той не дължи разноски за описа”. По този начин се насърчава доброволното изпълнение от длъжника.
36. По § 38.
Предлаганото ново изр. 2 едва ли е необходимо, поради което предлагаме да се обсъди целесъобразността от неговото запазване в законопроекта.
37. По § 39.
Тази разпоредба е много важна. Покачването на процента по ал. 1 на чл. 348 е приемливо и заслужава подкрепа. Не е приемливо обаче изключването на юридическото лице в новата ал. 3 на чл. 348 от


възможността по ал. 1. Идеята на законопроекта, че търговците поради самото им качество не заслужават тази подкрепа когато са длъжници, е спорна. Предлагаме в новата ал. 3 текстът да завърши с думите “ипотекирана вещ”.
38. По § 42. Вж. по-горе № 30 бележките по § 32-34.
39. По § 43.
Текстът на чл. 360, ал. 1 е необходим и затова предлагаме да не се отменя, а да остане, като накрая се добавят думите “ако той не е извършен в този срок”. Предлаганото допълнение има пояснителен характер и прави текста по-пълен и по-ясен.
40. По § 44.
Идеята в предлагания нов чл. 360а заслужава подкрепа. Но е необходимо текстът да се допълни, за да се определи неговото приложение и предпазването на тези обекти от повреди.
41. По § 45 точката да стане запетая и да се добавят думите “ако е бил уведомен за него”.
42. По § 46.
В предлаганата нова ал. 2 точката след второто изречение да се замени със запетая. След нея да се добави “ако са били уведомени за него”. Необходимо е поне страните да са били уведомени за деня на предявяване на оценката, за да се считат за уведомени.
43. По § 47-53. Изпълнение на парични притезания върху движими вещи на длъжника.
Проблемът е важен и деликатен. Законопроектът предлага връщане към предходния режим и Съветът след обстойна дискусия го споделя. В
крайна сметка надделя съображението в законопроекта за бързина, над възможността за по-добра реализация на вещта, към която действащият режим се стреми.
44. По § 54-58. Изпълнение на парични притезания върху недвижими вещи на длъжника.
Съветът поддържа действащия режим за явно наддаване и е срещу предлаганите промени. Срокът остава един месец. Той е разумен и няма предложение да бъде променен. Какво ще се спечели с предлаганото тайно наддаване с плик? При публичното наддаване на действащия режим едно лице може в рамките на срока да направи няколко предложения според размера на другите. При тайното наддаване това също е възможно. Но ще става с изтегляне на един плик и замяната му с друг. Това увеличава бюрокрацията и възможните нередности. При равни по размер най-високи предложения действащият режим дава приоритет на по-ранното. Това е ясно и разбираемо. Сега се предлага жребий, т.е. ще решава случаят.
45. По § 62.
В предлагания чл. 398а, ал. 6 думата “банка” да се замени с “лицензиран от Държавната комисия по ценни книжа инвестиционен посредник” и по-нататък да се следва текста, който се съдържа в законопроекта.
46. По § 62, чл. 398б, ал. 2.
Предлагаме текстът да придобие следната редакция:
“(2) Когато изпълнението е насочено върху дял на неограничено отговорен съдружник, съдия-изпълнителят, когато установи, че кредиторът не се е удовлетворил в продължение на шест месеца от движимото имущество на длъжника и дългът не е погасен в срока на предизвестието, направено от кредитора съгласно чл. 94 ТЗ, овластява
кредитора да заяви за вписване в търговския регистър прекратяването на дружеството.”
47. По § 63, чл. 398, ал. 3.
Предлагаме чл. 398б, ал. 3 да придобие следната редакция:
“(3) Когато изпълнението е насочено върху дял на ограничено отговорен сътрудник, кредиторът прекратява участието му с писмено изявление с тримесечно предизвестие до дружеството и длъжника. Съдия- изпълнителят, когато установи, че дългът не е погасен в срока на предизвестието, овластява кредитора да заяви за вписване в търговския регистър прекратяването на участието на съдружника длъжник.”
48. По § 66.
Не споделяме възприетите в законопроекта разрешения. Като редакции те са сложни и тромави, а по съдържание не съответстват на законодателната практика, която обикновено се следва в тези случаи. А някои от тях (ал. 1 и 3) пораждат и съмнения за конституционност.
Като излизаме от тези съображения, предлагаме да се обсъди примерно следната редакция на § 66:
“§ 66. Заварените висящи дела по трудови спорове подлежат на разглеждане по досегашния ред.”
49. По § 67 до края - преди да започне обсъждането на текстовете в Съвета, вносителят чрез свой представител заяви, че разпоредбите ще бъдат преработени, тъй като не са сполучливи.
50. Предлагаме да се обсъди въпросът за създаване на допълнителна разпоредба във връзка с чл. 339 за понятието “семейство” или “домакинство”, която е необходима за прилагането на чл. 339. Няма пречка правнотехнически определението на понятието “семейство” или
“домакинство” да се включи като отделна алинея в новата редакция на чл. 339 (вж. по-горе № 32-34).
ЗАКОНОПРОЕКТА НА НАРОДНИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛ ЛЮБЕН КОРНЕЗОВ:
51. По § 1, ал. 1 на чл. 27 ГПК. Съветът е на мнение, че правото на прокурора да започва предвидените в ГПК производства, трябва да се запази само за изключителни случаи, изрично предвидени в закон (ГПК, Закона за собствеността на гражданите. Закона за защита на конкуренцията и др.), а не да се въздига в общо правило в чл. 27, ал. 1 ГПК. Това разрешение следва от духа на чл. 127, т. 4 Конст. и от конституционното положение на прокуратурата, като част от съдебната власт (гл. VI от Конституцията). Ето защо, не трябва да се отстъпва от възприетия принцип на законоустановеност на правомощията на прокурора в гражданския процес в действуващата разпоредба на чл. 27, ал. 1 ГПК.
52. Споделяме предложението, което се съдържа в § 2. Правилно би било да се предостави на прокурора възможността (процесуалното право) да дава заключение по граждански дела и за защита на държавния интерес, когато прецени това за необходимо. С това свое участие в устните състезания той може да подпомогне и да напъти съда към постановяване на валидно, допустимо и правилно решение. А това е в “интерес” и на правосъдието и на правовата държава.
53. По § 3 (чл. 41, ал. 4 ГПК) смятаме, че е твърде рано да се мисли за подобни нововъведения. Интернетът все още не е навлязъл в ежедневната комуникация и общуване, за да се пренесе чрез съдебното призоваване в гражданския процес.
54. По § 4.
Имаше съображения в подкрепа на текста, но в Съвета надделя обратното становище. Призоваването пред въззивния съд трябва да остане по действащия режим. Това е нова фаза в съдебния процес и затова за нея страните трябва да бъдат отделно и нарочно призовани. От точността и сигурността на призоваването се определя и участието на страните в гражданския процес и неговата състезателност, която е въздигната в конституционен принцип на съдопроизводството (чл. 121, ал. 1 Конст.). Следователно, призоваването трябва да бъде направено със сигурност от въззивния съд, пред който тази нова фаза на съдопроизводството започва и се развива. Освен това, седалището на въззивният съд твърде често не съвпада с постоянния адрес на страните, което прави още по-наложително тяхното отделно призоваване във въззивното съдопроизводство. Ако се приеме предложението в законопроекта, ще се увеличат затрудненията на страните.
55. По § 5.
По изложените по-горе съображения (вж. по-горе № 53) не би могло да бъде споделено и предложението в § 5, тъй като двете предложения са свързани помежду си.
56. По § 6.
Съветът не би могъл да сподели отмяната на чл. 218б, ал. 2, 3, 4, 5 и 6 ГПК. Ако се възприеме § 6, това ще бъде “лутане” на законодателя. Действащият режим трябва да остане. Решаващият аргумент за това е, че изпълняемото решение не е влязло в сила. Ако за осъденото лице отпадне възможността срещу представено обезпечение да получи спиране на изпълнението, то може да бъде увредено. Ако изходът от касационното производство е в негова полза, няма гаранции, че въз основа на обратния изпълнителен лист, който ще му бъде издаден, то ще може да получи това, което вече е платило.
57. По § 7.
Не бихме могли да споделим предлаганото в законопроекта разрешение. То води до нарушаване на хомогенността на отмяната по чл. 231. Отмяната като извънинстанционно производство винаги е била средство за защита само срещу неправилни решения.