Консултативен съвет по законодателството
СТАНОВИЩЕ
ОТНОСНО: Законопроекта за изменение и допълнение на
Наказателно-процесуалния кодекс, № 202-01-76 от
06.11.2002 г., внесен от Министерския съвет

---

ДО
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
Проф. Огнян Герджиков
ДО
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
КОМИСИЯТА ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ
Доц. Анелия Мингова
СТАНОВИЩЕ
ОТНОСНО: Законопроекта за изменение и допълнение на
Наказателно-процесуалния кодекс, № 202-01-76 от
06.11.2002 г., внесен от Министерския съвет
На свое заседание на 20 ноември 2002 г. Консултативният съвет по
законодателството обсъди Законопроекта за изменение и допълнение на
Наказателно-процесуалния кодекс, внесен от Министерския съвет и прави
следните предложения за неговото подобряване.

I. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ
1. Редица от разпоредбите на Законопроекта за изменение
допълнение на НПК (ЗИДНПК) са резултат от стремеж към привеждане
на Наказателно-процесуалния кодекс в съответствие с изискванията на
актове на международното право. Пример за това са новите текстове,
свързани с ратифицираната Конвенция за престъпления в
киберпространството, с Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи и с ратифицирания от България Римски
статут на Международния наказателен съд.
2. Друга обща констатация е, че със ЗИДНПК се предлага
процесуална уредба за приложение на нововъведени институти в
Наказателния кодекс (НК). Пример за това са новата глава “Компютърни
престъпления”, въведена с последните изменения и допълнения на НК
(Глава девета “а”, чл. 319а-319е), налагащи създаването на специални
правила за разкриването и разследването им, както и т.нар. “производства
от частно-публичен характер”.
3. Някои съображения относно съответствието на законопроекта с
Конституцията се обосновават на тяхното систематично място при
обсъждането на отделните текстове по ЗИДНПК.
II. КОНКРЕТНИ БЕЛЕЖКИ
4. По § 1.
Да се уеднакви подходът в уредбата на новите чл. 21, ал. 1, т. 8 и 9,
като при т. 9, по подобие на т. 8, изразът “в случаите по чл. 161, ал. 2 и чл.
175, ал. 2 от Наказателния кодекс” се замени с израза “в предвидените в
Особената част на Наказателния кодекс случаи”. Това създава единство в
правните разрешения по чл. 21, ал. 1, т. 8 и 9 НПК, тъй като случаите,
които те уреждат, са близки.
5. Предлагаме да се допълни и текстът на чл. 21, ал. 2, като думите “точки 2 и 3” се заменят с думите “точки 2, 3 и 8”, за да се зачете волята на обвиняемия или подсъдимия и в новата хипотеза по т. 8 за
продължаване на наказателното производство.
6. Предлагаме производството от частно-публичен характер да
се прилага и по отношение на други престъпни състави от НК (освен тези
по чл. 161, ал.2 и чл. 175, ал. 2 НК), като например основните състави по
чл. 150, 151, 152, 153, 154 НК. Целта е да се зачита волята на
пострадалите факти от твърде интимен характер да бъдат разпространени
чрез процеса, пострадалите да бъдат разпитвани в наказателното
производство и отново съзнанието им да се връща към престъпното
деяние. Тези съображения мотивират законодателя в редица чужди
правни системи да следват същия подход - започването на наказателния
процес за подобни престъпления да зависи от волята на пострадалите
лица.
7. Предлагаме съответните промени в НК, както и промените,
които се предлагат в други закони (например в Закона за съдебната власт
във връзка с § 36 от ЗИДНПК), да бъдат направени с отделен закон за
изменение и допълнение, а не в Преходните и заключителни разпоредби
на настоящия закон. Така се спазват изискванията на Закона за
нормативните актове.
8. Правим предложение, излизащо извън законопроекта, в чл. 21,
ал. 1, т. 7 НПК да отпаднат думите “или с налагане на административно
наказание”.
Съображения: С промените от 1999 г. институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание се уреди като диференцирана процедура в рамките на наказателния процес, за разлика от първоначалната идея на законодателя от 1982г. -
основанията по чл. 78а НК да водят до прекратяване на наказателното производство. При новия подход разглежданият институт не е основание за прекратяване на наказателното производство и затова трябва да отпадне от чл. 21 НПК.
9. По § 2.
а) Поставяме принципният въпрос, дали е оправдано да се променя
подсъдността на визираните в текста дела, като се прехвърлят от военните
на общите съдилища. Споделяме по принцип тази тенденция в развитието
на правната уредба на подсъдността за прехвърляне на тези дела от
военните на общите съдилища.
Съображения: Значителното стесняване на кръга на делата,
подсъдни на военните съдилища, фактически налага тяхното
ликвидиране. От друга страна, МВР не се девоенизира. Директивата,
сочена при дискусиите по обсъждания проблем, изисква държавите
кандидатки за членство в Европейския съюз да девоенизират
министерствата на вътрешните си работи. Последица от този процес е
преминаването на делата срещу полицейски служители към общите
съдилища. Обратният подход, който се прилага в България -
девоенизирането следва по време промяната в подсъдността, е
неприемлив. Той е несъответен и на идеята на посочената Директива на
Европейския съюз.
б) Предлаганата разпоредба на чл. 28, ал. 2 почти изцяло
възпроизвежда текста на чл. 388, ал. 2, т. 2 и т. 3 НПК.
Считаме този подход за неприемлив, доколкото делата за някои от
категориите лица (работници и служители от МВР, както и лица от
гражданската администрация) е неоправдано да се разглеждат от окръжен
съд като първа инстанция. Целта на законодателя, определяйки по
правилата на родовата подсъдност окръжния съд за първа инстанция, е да
се избегне разследване на офицери, лица от сержантския и редовия състав
от полицейски дознатели, които са подчинени на някои от разследваните,
a c други са в служебни взаимоотношения. Това съображение обаче е
неоправдано за работниците, служителите и лицата от гражданската
администрация на МВР. Според нас, за тях трябва да се прилагат общите
правила за родовата подсъдност на наказателните дела.
Възприетото решение нарушава и основния конституционен и
процесуален принцип за равенство на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2
от Конституцията).
Предлагаме законът да подходи диференцирано към различните
субекти на престъпления, както това е сторено например при чл. 393
НПК. Оправдано е разследването да се извършва по реда на
предварителното производство, но разглеждането на делата от съда да е
по правилата на общата подсъдност.
в) Установява се ползването на два критерия при определяне на
родовата подсъдност по чл. 28, ал. 2 - тежестта на престъплението и
особено качество на субекта на престъплението. Предлагаме те да бъдат
правнотехнически обособени в отделни разпоредби.
10. Предлаганият в законопроекта текст на чл. 28, ал. 2 предлагаме
да се допълни с думите “с изключение на Министерството на отбраната”,
тъй като обсъжданата редакция завършва с израза “както и офицери и
сержанти от други министерства и ведомства”. С допълнението се избягва
противоречието в регламентацията на подсъдността на делата за
престъпления, извършени от военнослужещи.
11. По §4.
По подобие на предложенията за редактиране на чл. 21, т. 8 и т. 9
предлагаме да бъде преформулиран и текстът на чл. 44а, ал. 1, като
вместо конкретното посочване на норми от НК, да се възприеме изразът
“в предвидените в Особената част на НК случаи”.
По наше мнение, систематичното място на разпоредбата следва да
бъде в специалната част на НПК - раздел II на глава XII “Образуване и
провеждане на предварително производство” като чл. 186а от НПК.
12. По § 5:
Предлагаме да не отпада изискването на чл. 48, ал. 2 за съвместна
заповед на министъра на вътрешните работи и министъра на финансите
при определяне на дознателите - митнически служители. Полицейското
производство се осъществява основно от органи на МВР. Министерството
на вътрешните работи издава инструкции за разследването, обучава
дознателите и тези мероприятия трябва да се отнасят до всички органи на
полицейското производство за уеднаквяване на практиката.
13. Предлагаме от компетентността на дознателите - митнически
служители да отпаднат престъпленията по чл. 242а НК. Разследването им,
когато се извършват на територията на цялата страна, не се вписва в
идеята митническите служители да разследват престъпления, които
установяват във връзка с работата си. Включване в правомощията им на
престъпленията по чл. 242а НК неимоверно ще затрудни разследването,
тъй като митническите служители ще трябва да осъществяват дейността
си на територията на цялата страна, още повече че това е неприсъщо за
тяхната дейност.
14. По § 6 -12:
Споделяме идеята участието на гражданския ищец и ответник да
бъде осъществявано в съдебната фаза на процеса, в която единствено
може да се разгледа и реши гражданската претенция. Поначало, обезвреда
на причинените вреди, се търси по граждански ред. Гражданският иск в
наказателния процес се допуска доколкото няма да стане причина за
отлагане на наказателното производство и да попречи за своевременното
приключване на процеса.
Досъдебното производство е предварително, подготвително
производство, като провеждането му не предполага задължителна
съдебна фаза. Затова, ако бъде приета гражданската претенция за
разглеждане, това трябва да стане в същинското производство пред съда.
Още повече, че конституирането на гражданския ищец в досъдебното
производство не задължава съда да приеме за съвместно разглеждане
предявения от него граждански иск.
Досъдебното производство следва, освен това, да бъде
осъществявано оперативно, максимално бързо, за да не се губят
доказателства, да се установи истината и да се подготви обвинителната
теза на прокурора.
15. Параграфи 15 и 16 бяха обект на пространно обсъждане.
Безспорна е необходимостта от средства за разследване, съответни
на новите форми на престъпна дейност. От такъв порядък са специалните
разузнавателни средства, включително предлаганата със ЗИДНПК фигура
на “служител под прикритие”. Постави се въпросът, доколко уредбата на
новия чл. 98а може да бъде възприета.
Първо, законопроектът предлага “служител под прикритие” да
може да се ползва при разследването на всякакъв вид престъпления, като
при това доказателства са писмените сведения, които той е депозирал
пред своя началник.
Такава уредба не се среща в чуждите законодателства, които иначе
познават фигурата на “агента под прикритие”. Така например, немският
законодател въвежда ограничения за участието му при разследване на
организирана престъпност, трафик на оръжие, наркотрафик и други
подобни най-тежки престъпления, разследването на които е изправено
пред значителни трудности. Възможността “служителят под прикритие”
да се използва за разследването на всякакви престъпления и то по най-
общо формулираната в закона възможност за преценка на разследващите
органи, прави неоправдано широко приложението на този институт. Така
разследващите органи се разтоварват от задължението усърдно да
осъществяват възложените им от закона правомощия и се оскъпява
производството.
Второ, “писмените сведения”, дадени от служителя на МВР под
прикритие, придобиват по силата на закона предварителна доказателствена стойност, противно на чл. 16, ал. 2 НПК. Това е така,
защото съдът няма никаква възможност да проверява дали те са верни,
дали са дадени от съответния служител, в това число и дали самият той
съществува. Невъзможността за проверка от съда на определени
доказателства безспорно противоречи на разбирането за справедлив
процес. Разпитваният ръководител на “служителя под прикритие” може
само да възпроизведе депозираните пред него писмени сведения, като с
това те стават част от доказателствения материал.
Трето, наказателнопроцесуалната доктрина не допуска заместването на първични доказателства с производни, когато първичните
съществуват, освен за да бъдат проверени, след като са били ползвани.
Такава е и константната практика на Върховния касационен съд.
Четвърто, “служителят под прикритие” не носи никаква
отговорност за писмените си сведения, тъй като те са непроверяеми. Той
не носи отговорност и за лъжесвидетелстване, тъй като не е свидетел.
Такава отговорност не носи и неговият началник, поради невъзможността
да се провери истинността на сведението и верността на показанията му.
Такова доказателство противоречи на чл. 121, ал. 2 Конст., който
изисква производството по делата да осигурява установяването на
истината.
Пето, ползването на такива доказателства противоречи и на чл. 6
ЕКПЧ за справедлив процес. Налице е нарушение на § 1 за независим и
безпристрастен съд, на който има право всеки обвиняем. Не е достатъчно
съдът да е независим в буквалния смисъл на понятието. Доколкото съдът
е длъжен да се произнесе въз основа на събраните по делото
доказателства, е от съществено значение как са събрани тези
доказателства - дали са били налице условия, гарантиращи тяхната
достоверност. След като не могат да се проверяват писмените сведения на
“служителя под прикритие”, начинът, по който са събрани, възможността
служителят правилно да възприема фактите и да дава достоверни
показания, конкретната обстановка и пр., няма никакви гаранции по НПК
за достоверност на тези доказателства.
Шесто, нарушава се Конституцията (чл. 56 и чл. 122, ал.1) и ЕКПЧ
(чл. 6, § 3, б. “d”). Страните са лишени от възможността да участват в
събирането на доказателствата, въз основа на които може да се основе
присъдата, и да искат тяхната проверка. Нарушава се едно от минимум
правата на обвиняемия по ЕКПЧ - да участва в разпита на свидетели,
свидетелстващи срещу него.
Вярно е, че законопроектът забранява обвинението и присъдата да
се основават само на такива доказателства. Достатъчно е обаче, че те
могат да се ползват при постановяване на присъдата, за да се накърнят
принципите и правилата на справедливия процес. Те могат да формират и
следствени версии, които да тласнат в невярна посока наказателното
производство и да го отклонят от законната му цел.
Седмо, предлаганият институт противоречи на основния принцип
на процеса съдът лично и непосредствено да възприема доказателствения
материал по делото, да го оценява и така да формира вътрешното си
убеждение, като необходима предпоставка за разкриването на истината по
делото. Абсолютно неоправдано и неприемливо е заложеното от
законопроекта доверие към началника на “служителя под прикритие” и
недоверие към съда. Законът не може да се изгражда върху презумпцията
за незаконосъобразно поведение на съда. Българското законодателство от
Освобождението е основано на верния принцип, че не може да има тайни
за съда - органът, призван да решава съществото на делото с акт, ползващ
се със силата на присъдено нещо. Затова и действащият НПК предвижда
случаи, при които предметът на делото включва факти, представляващи
държавна тайна. Тази тайна се охранява като се изключва публичността,
но не и началото на непосредственост (делото се разглежда при закрити
врати - чл. 262, ал. 1, чл. 263, ал. 1 ИПК).
Консултативният съвет по законодателство оформи категоричния
извод, че институтът на “служител под прикритие” трябва повече да бъде
“доближен” до съда, поради ясното убеждение за недопустимост
вътрешното му убеждение да се гради върху две степени на
опосредствана информация.
Отчитаме обстоятелството, че “агент под прикритие” предполага
изключително добре подготвен служител за разкриване на тежки
престъпления, в когото са вложени много средства по обучение,
създаване на легенда за самоличност и т.н. Държавата не може да си
позволи да го ползва само по конкретно дело, независимо от тежестта и
обществената му значимост. Регламентът обаче трябва да зачита както
посочените интереси, така и основните принципи за справедлив процес.
Оформи се предложение той да бъде разпитван като свидетел (по
сходен начин със свидетеля по чл. 97а), като се използват специални
технически средства, недопускащи неговото разпознаване - преправяне
на гласа и образа, даване на показания пред съда в специално помещение
и т.н. Освен това, по подобие на чужди решения, а също и на регламента
на специалните разузнавателни средства, “служителят под прикритие”
трябва да се ползва само по точно определени престъпни състави с висока
обществена опасност, поставящи сериозни затруднения при тяхното
разследване.
Осмо, законопроектът не съдържа никакви гаранции за наличието
на посочените в чл. 98а писмени сведения. Ако се предвиди възможност
при поискване да се представят, това би противоречало на идеята за
запазване самоличността в тайна поради необходимостта те да бъдат
подписани. Без подпис пък е все едно дали има или няма писмени
сведения, защото такива могат да бъдат изготвени от всекиго,
включително и от ръководителя, разпитван като свидетел.
Не на последно място трябва да се посочи, че видно от
разпоредбата на чл. 98а, предлаганият нов институт се свързва само с
Министерството на вътрешните работи. Преглед на Закона за
специалните разузнавателни средства сочи на възможността и други
органи, ангажирани в противодействието на престъпността, да ползват
специални разузнавателни средства, какъвто безспорно е и “служителят
под прикритие”. Ако вносителят държи на запазването на предлаганата
идея, тя трябва да има и съответно по-прецизна уредба, която да определя
компетентният орган, по решение на който се създава - това в чуждите
правни системи е съдът, в неотложни случаи прокурорът при последващо
одобрение от съда; изграждането на легендата, под която той действа,
забраната да участва в престъпления или да подбужда към тяхното
извършване, разпита пред съда посредством използването на специални
технически средства и пр.
16. По § 18.
В Консултативния съвет се изложиха доводи срещу отмяната на
съдебния контрол върху отказа на прокурора в досъдебното производство
да върне веществено доказателство. Отчита се идеята на вносителя, че е
неправилно главният субект по обвинението да бъде лишаван от
доказателства, които той счита за важни при обосноваване на
обвинението пред съда. Съдът също не бива да се ангажира със
становище по доказателствата на една от страните в съдебното
производство. Практиката обаче показва, че връщане на веществени
доказателства е изключение. Така не се зачита правото на собственост на
пострадалите, които поради бавното производство години наред трябва
да чакат връщане на вещите си.
Ако се приеме становището на Консултативния съвет по
законодателство, предлагаме да се обсъди следната нова редакция на ал.
4:
“(4) Отказът на прокурора по ал. 2 може да бъде обжалван от
собственика пред съответния първоинстанционен съд. Съдът се произнася
по жалбата еднолично в закрито заседание.”
17. Предлагаме в § 20, чл. 133а да се обедини с чл. 133 поради
аналогичност на урежданата проблематика. Предлагаме нова редакция на
чл. 133 със следното съдържание:
“Задължение за предаване на предмети, книжа, компютърни
информационни данни, данни за абоната на компютърно-информационна
услуга и данни за трафика
Чл. 133 (1) По искане на съда или на органите на досъдебното
производство всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и
граждани са длъжни да запазят и предадат намиращите се у тях предмети,
книжа, компютърни информационни данни, носителите на такива данни и
данни за абоната, които могат да имат значение за делото.
(2) По искане на съда или на органите на досъдебното
производство доставчиците на компютърно-информационни услуги са
длъжни да осигурят запазването на достатъчно данни за трафика с цел
проследяване на пътя, по който е предадена информацията, имаща
значение за делото, която преминава през компютърната информационна
система.”
Обръщаме внимание, че задълженията по чл. 133 не са скрепени с
никаква процесуална гаранция за тяхното изпълнение.
18. Във връзка с § 23, чл. 137 предлагаме по-прецизна редакция на
новата ал. 7 със следното съдържание:
“(7) Изземването на компютърно информационни данни се
извършва чрез запис върху хартиен носител и друг носител. Когато
носителят е хартиен, всяка страница се подписва от лицата по чл. 136. В
останалите случаи носителят се запечатва с бележка, в която се посочва
органът, извършил изземването, делото и имената на всички присъстващи
съгласно чл. 136, които се подписват. Разпечатването на носителя за
нуждите на разследването и възпроизвеждане на записа, който съдържа,
се допуска само с разрешение на прокурора и се извършва в присъствието
на поемни лица и специалист-технически помощник.”
19. По § 24.
Предлагаме създаването на нова ал. 6 на чл. 139, която да приведе
закона в съответствие с разпоредбата на чл. 30, ал. 5 от Конституцията -
неприкосновеност на тайната на съобщенията със защитника.
“Създава се ал. 6 със следното съдържание:
(6) Разпоредбите на ал. 1 - 5 не се прилагат по отношение на
защитника на обвиняемия.”
20. По § 25.
Предлагаме текстът на чл. 139а систематично да бъде отнесен към
разпоредбата на чл. 111 чрез създаването на нова ал. 3. Задължението на
доставчиците на компютърно-информационни услуги по предлагания
текст се свързва само с разкриване на престъпления по чл. 111, ал. 2.
Затова е основателно неговото разполагане непосредствено след тази
разпоредба.
Предлагаме и подобряване на текста, като думата “подпомагат” се
замени със “съдействат на”, а в края на изречението след сричката “по” се
добави “реда на”.
Констатира се също, че изпълнението на задължението на
доставчиците на компютърно-информационни услуги не е скрепено с
никаква санкция - например, налагането на глоба, възможност за
принудително прилагане на специални технически средства при отказ на
доставчиците.
Сегашните ал. 3,4 и 5 да станат съответно 4, 5 и 6, а в сегашната ал.
3 думите “по предходната алинея” да се сменят с думите “по ал. 2”.
21. По § 29 предлагаме да се прецизира редакцията на чл. 152, ал.
6. Думата “възникнат” да се замени с “установи, че са налице”.
22. Считаме, че не е нужно да се променя заглавието на текста на
чл. 153. То съответства на специфичния характер на мерките за
неотклонение “подписка” и “домашен арест”.
23. По § 35 смятаме, че извършените от митничари престъпления
не трябва да се разследват от техни колеги-дознатели. Практиката при
промяната на НПК през 1993 г. сочи, че разследването на полицаите от
техни колеги дознатели, доведе до крайно ниска ефективност.
24. По § 36.
По принцип приемаме отмяната на чл. 185 НПК. Нормата не
урежда процесуална проблематика, а има превантивен характер. Като се
отчита нуждата от подобна уредба, се предлага такава уредба да бъде
предвидена в Закона за съдебната власт, който освен устройствени
правила, съдържа и текстове с правомощия на прокуратурата.
25. По §38.
По повод на изменения текст на чл. 211 НПК предлагаме да се
възприеме предложението да се запази сегашната редакция на нормата, за
да съществува възможност пострадалият да участва в досъдебното
производство.
26. По § 42:
а) Извън законопроекта предлагаме нов текст на чл. 237, ал. 2 със
следното съдържание:
“(2) С постановлението прокурорът се произнася и по въпросите за
веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за
процесуална принуда, както и мярката по чл. 156, ако основанието за
нейното налагане е отпаднало”.
Съображения: Основанията за предложението се свеждат до
следното. Действащият чл. 237, ал. 2 НПК визира отмяната на мярката за
неотклонение и мярката за обезпечаване на глобата и конфискацията.
Извън правомощието на прокурора да се произнесе остават другите мерки
за процесуална принуда, които могат да бъдат взети по отношение на
обвиняемия - забрана за напускане пределите на страната, отстраняване
от длъжност и т.н. И макар да не подлежи на съмнение положението, че
мерки за процесуална принуда като правило са възможно само по
отношение на обвиняем, от което следва, че с прекратяването на
производството те отпадат, практиката налага прецизиране на текста на
НПК в предлагания смисъл.
б) Ако се приеме това предложение, следва да отпадне ал. 6 на чл.
237 от законопроекта. Материята е уредена в новия текст на ал. 2.
в) Правим и предложение за нова редакция на ал. 7 на чл. 237 в
следния смисъл:
“(7) Не се съставя постановление за частично прекратяване на
наказателното производство при изменение на обвинението срещу
същото лице за същото деяние.”
Основание за това предложение е незаконосъобразната практика да
се изготвя постановление за частично прекратяване в случаите на
преквалификация на същото деяние. В този смисъл е и тълкувателното
решение № 2 от 2002 г. на Върховния касационен съд. Предложеният
текст е верен от позиция на правните принципи, същността на изменение
на обвинението. Той препятства и напълно неоснователно връщане на
делата от съда на прокурора.
27. Съответно на предложените промени в § 42, чл. 237, ал. 2 и 6,
предлагаме и промени в § 48 - при прекратяването на наказателното
производство в различните процесуални стадии да се отменят и другите
мерки за процесуална принуда освен посочените по действащия закон.
28. В този смисъл предлагаме нова редакция на чл. 247, ал. 3 със
следното съдържание:
“(3) Когато прекратява наказателното производство съдията-
докладчик се произнася по въпроса за веществените доказателства и
отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и
мярката по чл. 156, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.”
Това предложение налага да се отмени ал. 4 на същата разпоредба.
29. Същите основания мотивират и предложението ни във връзка с
§ 58 в смисъла на чл. 288, ал. 3:
“(3) Когато прекратява наказателното производство съдът се
произнася по веществените доказателства, отменя наложените на
подсъдимия мерки за неотклонение, а мярката по чл. 156 - ако
основанието за нейното налагане е отпаднало.”
30. По § 43.
Приемаме отмяната на чл. 239, ал. 1, т. 3 и в тази връзка
предлагаме в Преходните и заключителни разпоредби да се създаде текст
със следното съдържание: “Спрените производства по реда на чл. 239,
ал.1, т. 3 НПК се възобновяват”.
31. Параграф 44 беше подробно обсъден в Консултативния съвет
по законодателство. Застъпиха се различни позиции, изтъкнаха се
разнопосочни по своята същност аргументи.
По представения в законопроекта регламент се поставиха въпроси,
като:
• Как са определени сроковете по чл. 239а, ал. 1 НПК.


• При спиране на производството сроковете продължават ли да
текат.
• Как следва да се процедира при няколко обвинения, няколко
съучастници, когато обвиняемият се укрива и пр.
• Защо да се сезира съдът, а институтът да не се прилага ех
lege.
Направиха се предложения вместо предлаганият текст на чл. 239а
да се въведат максимални срокове за мерките за неотклонение, след
изтичането на които те се отменят. Това е решение, което се открива в
редица чужди правни системи като Белгия, Германия, Холандия, Дания,
Англия и Уелс, САЩ, Гърция, Франция, Португалия, Финландия, Италия,
Испания, Швеция, Япония и др. Предложението се прави и в българската
правна доктрина, но само за себе си то няма да постигне целите на чл.
239а, защото:
• Отмяната на мерките не оневинява обвиняемия. Той търпи
обществения укор, въпреки презумпцията за невиновност.
• Обвиняемият може да търпи редица ограничения и по други
закони, като Закона за МВР, например. Съгласно изрични
законови текстове привлечен в качеството на обвиняем и
дори лице, срещу което е образувано досъдебно
производство, не може да кандидатства за съответна работа.
• Нормите на закона имат и дисциплиниращо въздействие,
съчетано с действени дисциплинарни процедури пред
Висшия съдебен съвет.
Апелира се за неприемането на предлагания текст, като бяха
изложени и съответни доводи. Застъпи се и противното мнение - да се
запази идеята, заложена в чл. 239а, като се внесат някои подобрения в
текста на законопроекта. Концептуални противоречия се обосноваха по
следните по-важни въпроси:
• Изрази се предположение, че чл. 239а няма да породи
действие на практика, поради предполагаемо заобикаляне от
органите на досъдебното производство. Несъстоятелността
на посоченото опасение се аргументира със задачата на
прокурорската институция по чл. 127 Конст., нейната единна
и централизирана структура по Закона за съдебната власт и
контролните правомощия на всеки по-горестоящ прокурор
по отношение на подчинените му прокурори.
• Беше изказано мнение, че предлаганият институт няма да
отговори на изискванията на чл. 121, ал. 2 Конст. -
производството по делата осигурява установяването на
истината. В обратен смисъл бяха изложени съображения, че
истината е тази, която установява съдът с присъдата, т.е
“съдебната истина”. Освен това продължителността на
досъдебното производство в много случаи осуетява
разкриването на истината. Точно затова редица чужди
законодателства поставят преклузивни срокове за
провеждане на досъдебното производство.
• Абдикиране на държавата от грижа за пострадалия, който
остава незащитен, ако се прекрати наказателното
производство е другата грижа на несъгласните с чл. 239а.
Наведоха се съображения в обратен смисъл. Наказателният
процес е държавна дейност в защита на пострадалия, а той не
може да получи никакво удовлетворение в досъдебното
производство. Продължаващото с години производство,
включително до изтичането на т.нар. ”абсолютна давност”,
напълно контрастира на грижата за защита на пострадалия.
Продължителният процес не ползва пострадалия.
• Поддържа се, че институтът ще доведе до оневиняване на
престъпници, като делата се прекратят от прокурора или се
постанови оправдателна присъда. Възраженията на това
твърдение са максималните срокове за разследването, които
са девет месеца и то само за изключителни случаи, при
разрешение от главния прокурор (при полицейското
производство значително по-кратки). Предвидените в чл.
239а срокове неколкократно ги надхвърлят. Освен това
сроковете по новия институт се прилагат от момента на
конституирането на обвиняемия, което е възможно само при
наличието на “достатъчно доказателства за виновността му”
- това законово изискване, съчетано с 2 - 3 години за
разследване е достатъчно за внасянето на обосновано
обвинение в съда. Още повече, че прокурорът не губи
възможността като страна да представя доказателства и в
съдебното производство.
• Посочи се и опасение за претоварване на съдилищата в
случай, че всички или много обвиняеми, поискат делата им
да се разгледат от съда. В обратен смисъл беше посочено, че
чл. 239а може да се приложи само, ако обвиняемият поиска
това. На практика значителен брой обвиняеми с доказано
обвинение няма да имат интерес от разглеждане и решаване
на делото по същество, защото са заинтересувани при
бездействие на органите на досъдебното производство да се
ползват от изтичащата давност. Подчерта се, че ако такива
лица останат ненаказани, това ще е не по причина на закона,
а на незаконосъобразното поведение на органите на
обвинителната власт, което накърнява и интересите на
пострадалия.
Изложи се мнение, че проблемът, решение на който се търси с чл.
239а, трябва да се преодолее с организационни мерки в съдебната власт.
Верността на тази идея не се подложи на съмнение, но се посочи нуждата
от комплексен подход в различни посоки - една от която е и
процесуалният закон.
32. В Консултативния съвет по законодателство се направиха
предложения в Преходните и заключителни разпоредби на законопроекта срокът по чл. 239а да се диференцира, като по отношение
на заварени дела, представляващи фактическа или правна сложност, се
предвидят различни, макар и по-кратки срокове. По този повод се изрази
опонентното мнение, че това би толерирало проявено неусърдие на
органите на досъдебното производство при разследване на дела, които
най-вероятно са и със значителен обществен интерес. Изказа се и
предложение не законът, а съдът да определя срок за внасяне на делото с
обвинителен акт в съда.
33. В заключение следва да се посочат оформилите се в
Консултативния съвет по законодателство две противоположни тези по
предлагания нов чл. 239а - едната за неговото неприемане, другата в
подкрепа на чл. 239а, със съответно прецизиране на неговия регламент.
34. По § 46 правим предложение в чл. 241, ал. 2, т. 3 след думите
“довело до ограничаване процесуалните права на обвиняемия” да се
добавят думите “или на неговия защитник”. Така се гарантира правото на
обвиняемия на защита и законът се привежда в съответствие с
константната практика на Върховния касационен съд.
35. По § 50.
а) Предлагаме във връзка с чл. 2476 в чл. 344, ал. 2 думите “чл.
255, ал. 1, т.т. 2-5” да се заменят с “чл. 2476, ал. 1, т. 1”.
б) Предлагаме чл. 2476 да остане в настоящата си редакция и да се
запази изцяло текстът на действащия чл. 255. Във връзка с това се излагат
съображения, че нормата на чл. 255 понастоящем дава възможност
съдията-докладчик преди съдебното заседание да се произнесе по лицата,
които се допускат до участие в съдебното производство, по събирането и
проверката на нови доказателства.
Изложи се и противното становище, че тези действия следва да се
извършват в откритото съдебно заседание, в присъствието на страните,
които следва да бъдат изслушани по тези въпроси. Така се отговаря и на
изискванията за справедлив процес. Постига се и процесуална икономия,
като в съдебното заседание не се поставят за пререшаване същите
въпроси.
36. Във всички случаи следва да се коригира допуснатата
неточност в чл. 2476, ал. 1, т. 1, като думата “призоваването” се замени с
думата “назначаването”. Освен това, се препоръчва на вносителя да
обмисли систематичното място на новопредлагания чл. 2476.
37. Предлагаме правомощието на председателя на съда по чл. 2476,
ал. 2 да насрочва делата за по-дълъг срок от два месеца, да бъде също
лимитирано в законово фиксиран срок и при прецизно формулирани
законови предпоставки.
38. По § 53.
Предлагаме да се прецизира чл. 268а, ал. 1, т. 2, като след думата
“определение” се добавят думите “в открито заседание” с оглед
възприетия в НПК и ЕКПЧ принцип.
39. По § 54.
Подкрепяме изменението на чл. 268, ал. 4.
Предлагаме в ал. 4 след думите “гражданският ответник и неговият
представител” да се добави “както и техните повереници”.
40. По § 55.
Според нас, предлаганата промяна не е сполучлива, тъй като съдът
следва да ползва всички доказателства. При обсъждането се внесе
уточнението, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, но да
ползва само достоверните - какъвто е замисълът на предлаганата
промяна.
41. По § 57.
Съответно на предложението по § 46 в чл. 288, ал. 1, т. 1 след
думите “довело до ограничаване процесуалните права на обвиняемия”
предлагаме да се добавят думите “или на неговия защитник”.
42. По § 64.
Предлагаме да се прецизира редакцията, като от чл. 21, ал. 1 се
изключи т. 1. При установяване на основанието “деянието не съставлява
престъпление” въззивната инстанция трябва да постанови оправдателна
присъда по чл. 334, ал.1, т.3 НПК, а не да отмени присъдата и да прекрати
наказателното производство (какъвто е текстът на чл. 332, т. 4 от
законопроекта).
43. Наложителна е отмяната на чл. 349, т. 5 поради отпадналата
по законопроекта възможност за касационна проверка на посочените в
текста определения.
44. По § 75.
Напълно подкрепяме възстановяването на уредбата на
полицейското производство от 1999 г.
Известни резерви предизвиква първото изречение на новата чл.
409, ал. 1 НПК, в частта му, която предвижда да не се извършва
предварителна проверка при тази форма на разследване. Законът никога -
още от 1993 г. при т.нар. “бързо полицейско производство” - не е
предвиждал такава проверка, нито извършването й има основание,
доколкото при това разследване липсва нарочно постановление за
образуване на производството. То, както сочи законът, се счита за
започнало с акта за първото действие по разследването - протокол за
оглед, претърсване, изземване, разпит и т.н. Въпреки тези принципни
положения беше обоснована нуждата от внесеното със законопроекта
уточнение поради неправилната или разнородна практика по
полицейското разследване.
45. Предлагаме да се допълни чл. 409, ал. 2 НПК, като в края на
второто изречение се добави изразът “като законосъобразно извършените
до този момент действия запазват процесуалната си стойност.” Това
предложение се налага от практиката.
46. Предлагаме към чл. 411, ал. 1, т. 7 НПК да се добави изречение
второ със следното съдържание: “Когато прокурорът преобразува
полицейското производство в предварително производство,
законосъобразно извършените до този момент действия запазват
процесуалната си стойност.” И това предложение се налага от практиката.
47. В Консултативния съвет по законодателство се обсъди и
предложение да се вмени задължение за дознателя незабавно да започне
разследване по законния повод.
48. В § 93 е допусната грешка, която следва да бъде коригирана -
думите “първоначалните определения” да се заменят с
“пъроинстанционните определения”.
49. Предлагаме § 96 от Преходните и заключителни разпоредби да
се измени. Според нас, не е оправдано разпоредбата на § 44, чл. 239а да
се прилага и за заварените висящи досъдебни производства. По наше
мнение, по-правилно би било за заварените висящи досъдебни
производства да се предвидят по-кратки диференцирани срокове по § 44
(чл. 239а, ал. 1) - за обвинения за тежки престъпления по чл. 93, т. 7 НК, и
за всички останали заварени висящи досъдебни производства. Тези срокове биха могли да бъдат съответно 6 мес. и 3 мес., или други срокове
с разумна продължителност.
50. Предлагаме в Преходните и заключителни разпоредби да се
създадат разпоредби с примерно следното съдържание:
а) “Предявените граждански искове до влизане на закона в сила се
разглеждат по досегашния ред.”
б) “Започналите наказателни производства от общ характер, които
по този закон се образуват по тъжба на пострадалия, се прекратяват по чл.
21, ал.1, т. 9, ако в 30-дневен срок пострадалият не подаде тъжба или
подадената тъжба не отговаря на условията по чл. 44а, ал. 2 .”