Консултативен съвет по законодателството
СТАНОВИЩЕ
Относно: Законопроекта за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност,
№ 402-01-11/02.03.2004 г., внесен от Министерския съвет

---

СТАНОВИЩЕ
Относно: Законопроекта за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност,
№ 402-01-11/02.03.2004 г., внесен от Министерския съвет
На свои заседания на 31 март и 7 април 2004 г. Консултативният съвет по законодателството обсъди Законопроекта за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, внесен от Министерския съвет и прави следните предложения за неговото подобряване.

I. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ
1. Законопроектът урежда едно ново производство: по отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. То не се вмества в познатите и уредени досега наказателни съдопроизводства по НПК. То е различно от производството за налагане на наказанието “конфискация на налично имущество” (чл. 37, ал. 1, т. 3 и чл. 44-46 НК). Това е, защото “конфискация” е наказание, което има за обект поначало законно придобито имущество на дееца, а в обсъждания законопроект - отнемане само на имущество, придобито от престъпна дейност. То не се вмества и в “отнемането в полза на държавата на вещите и на придобитото” по чл. 53 НК. Ето защо Съветът споделя възприетия от законопроекта подход за създаване на ново и непознато досега по действащото законодателство производство за отнемане в полза на държавата на имуществото, придобито от престъпна дейност.
2. Като цяло предлаганото производство има своето конституционно основание в конституционния принцип за справедливост, който като общочовешка ценност възприема абз. 2 от Преамбюла на Конституцията.
3. Съветът намира, че възприетите разрешения в законопроекта като цяло съответстват на съществуващите в тази област международни актове, чийто брой в последните години нараства. Става въпрос за конвенциите на ООН: за борба срещу незаконен трафик на упойващи и психотропни вещества (1988 г.), за борба срещу финансирането на тероризма (1999 г.), за борба с транснационалната организирана престъпност (2002 г.), за борба с корупцията (2003 г.). Забележителното е, че и четирите конвенции
2

изискват от държавите, които са ги ратифицирали, да въведат като наказателна мярка отнемането на имущества, придобити чрез престъпленията, визирани в тях, независимо дали впоследствие тази собственост е била трансформирана по един или друг начин. Тези конвенции допускат възможност за прехвърляне на доказателствената тежест като държавните органи се
освобождават от задължението да доказват незаконния произход на имуществата.
Анализирани бяха и Конвенцията на Съвета на Европа
относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпления (1990 г.), както и Рамковото решение на Европейския съюз в същата връзка от 2001 г. В това решение се допуска, когато доходите от престъпни деяния не могат да бъдат конфискувани, да се предвидят в съответните
законодателства възможности за конфискация на средства, облаги или собственост, чиято стойност съответства на тези облаги.
4. Констатирахме, че Европейският съд в Страсбург (ЕС) е имал повод нееднократно да се произнесе дали такива или подобни процедури са в противоречие с принципите и правилата на ЕКЗПЧ. В крайна сметка, ЕС, изследвайки една или друга процедура, конкретно, а не in abstracto, е изложил и редица принципни постановки за характера на тези процедури и съвместимостта им с европейските ценности, заложени в ЕКЗПЧ. Предложената процедура в законопроекта не противоречи на тези изисквания и принципни постулати.
Този извод се потвърждава и от проучването, възложено от председателя на Комисията по правни въпроси при Народното събрание на Програмата “Студенти на практика в Народното събрание” на тема “Законодателство за отнемане на незаконно придобито имущество - опит на Ирландия и други страни”. В това
проучване са посочени и анализирани законодателствата на 15 държави - членове на които не са членове на ЕС - Русия, Австралия, САЩ, Норвегия, Канада, Сингапур, Япония, Турция, Швейцария и други.
5. Законопроектът предпоставя и урежда сложен комплекс от производства. Те са две групи.
От една страна, той предпоставя наличието на две наказателни производства: а) образувано и провеждано досъдебно - предварително производство по НПК (част II, чл. 171-239 НПК и арг. гл. Ill, чл. 3 и гл. V, чл. 24-28 от законопроекта); б) съдебно наказателно производство (част III, чл. 240-414 НПК и арг. гл. Ill, чл. 29-32 от законопроекта).
От друга страна, законопроектът предлага позитивна уредба като “свой” предмет на регулиране на две специфични и нови производства: а) досъдебно административно производство (чл. 24-28 от законопроекта, което провеждат специализираните органи на данъчната администрация (гл. IV, раздел I и II, чл. 14-23 от законопроекта); б) съдебно производство (чл. 29-32 от законопроекта).
Между тези две групи от производства съществуват сложни връзки във времево отношение. Така например административното производство по чл. 24-28 от законопроекта се образува след като наказателното досъдебно производство вече е образувано и се провежда (арг. чл. 24 от законопроекта). А съдебното производство по отнемането на имуществото трябва да приключи след като наказателното съдебно производство е приключило с влязла в сила осъдителна присъда (чл. 29-32 от законопроекта).
6. Един от основните проблеми в законопроекта е, че съотношението между посочените две групи от производства (вж.
4

по-горе № 5) не е синхронизирано, т.е. не е точно уредено отношението между тях по време на образуването им (възникване) и процеса на тяхното провеждане. Според нас, оттук произтичат редица неточности и неясноти, върху които ще бъде привлечено вниманието в конкретните бележки. Това са и основните слабости на законопроекта, преодоляването на които, според нас, изисква по-нататъшна работа за неговото правнотехническо усъвършенстване.
Производството за отнемане на имущество по този закон трябва да е по-тясно свързано с етапите от развитие на наказателното преследване срещу лицето. При липса на такава връзка освен при постановяване на първоинстанционното решение за отнемане - след влизане в сила на осъдителната присъда (чл. 32, ал. 3), може да се стигне до парадоксално положение производството по отнемане да приключи със събирането на доказателства, делото да е обявено за решаване и да се чака неопределено време влизане в сила на осъдителната присъда, за да се произнесе първоинстанционното решение.
7. Според нас, няма основание за запазване на Глава втора. Освен че се изчерпва с една разпоредба - чл. 3, тя е твърде разнородна. Алинея 1 предлагаме да се прередактира недвусмислено като материалноправна разпоредба - престъпленията, изброени в нея, трябва да са част от фактическия състав, при наличието на който имуществото се отнема в полза на държавата.
8. Изразът „пряко или косвено”, използуван в редица разпоредби (чл. 1, 4, 23 и чл. 25, ал.1) за поясняване на това, че имуществото е придобито от престъпление, предлагаме да
5

отпадне, тъй като с нищо не изяснява връзката на придобитото имущество с престъпната дейност.
9. Законопроектът не предвижда отговорност на държавата за задълженията на лицето, чието имущество се отнема, което би поставило в твърде тежко положение неговите кредитори. При конфискацията - чл. 46 НК съдържа подобно правило, което би могло да се използва като модел за разпоредба в този смисъл, която систематически да се намира преди чл. 12.
Предлагаме примерно следната редакция:
“Чл Държавата отговаря до размера на стойността на
отнетото имущество за възстановяване на вредите, причинени от престъплението, както и за задълженията на осъдения, възникнали до налагане на обезпечителните мерки по този закон, когато останалото негово налично имущество не е достатъчно за възстановяване на вредите и за изплащане на задълженията.”
10. Обществените отношения, които урежда законопроектът, са извън приложното поле на гл. Ill от ЗСГ, която със законопроекта се отменя (§ 8 ПЗР). Преобладаващата част от членовете на Съвета споделят тази отмяна, като излизат от разбирането, че и по времето когато действаше (от 1973 г. насам) на практика уредбата в нея не намери особено приложение и не доведе до очакваните резултати. Но някои от членовете на Съвета споделиха опасенията си, че с отмяната на гл. Ill от ЗСГ ще останат неуредени всички обществени отношения, свързани с притежаване на имущества с неустановени (неизвестни) източници, когато в същото време не може да се възбуди наказателно преследване за никое от престъпленията, визирани в чл. 3 от законопроекта. С отмяната на гл. Ill от ЗСГ такива имущества няма да могат да се отнемат.
Затова заслужава да се обсъди идеята, дали не е необходимо гл. Ill от ЗСГ да се актуализира, като се установят
6

адекватни механизми за отнемане на имущества, за които е доказано, че нямат законоустановен източник, независимо че не може да се възбуди наказателно преследване срещу конкретното лице. По този начин ще действа субсидиарно още един механизъм, който ще позволи отнемане на огромните богатства, натрупани “на тъмно” у нас през последните години.
11. Според нас, законопроектът трябва да се допълни като се създадат подробни правила за начина, по който ще се стопанисва имуществото, върху което са наложени обезпечителни мерки по чл. 25-27. Може да се помисли дали не е необходимо създаването на специален орган, който да извършва тази дейност. Стопанисването на такова имущество ще е изключително важно, като се има предвид, че производството по този закон ще приключва след влязла в сила присъда. При редовните три инстанции за разглеждането и решаването на наказателни дела, е очевидно, че обезпечителните мерки ще имат траен характер и ще продължат с години. Редица имущества ще остареят морално и физически и ще се понасят имуществени загуби. От законодателното проучване, което използвахме, стана ясно, че в Ирландия например, след като изтекат седем години от налагането на обезпечителната мярка, се постановява ново определение на съда, с което имуществото се предава на министъра на правосъдието за управление и стопанисване. В Италия, Обединеното кралство, Испания и др. се назначава управител на имуществото, който действа под ръководството и надзора на съдия.
12. Навсякъде в текста думата “проследяване” да се замени с израза “проследяване на трансформацията на имуществото”, за да се изясни същността на тази дейност.
7

1. Предлагаме да се изясни дали термините “от престъпна дейност” и “от престъпления” имат едно и също съдържание. Ако са синоними, препоръчително е да се запази единият от тях - например “от престъпна дейност”, понеже е включен и в заглавието на законопроекта. От друга страна, като се има предвид ключовото му значение за целия законопроект, препоръчително е неговото съдържание да се определи в Допълнителните разпоредби на законопроекта.
2. Законопроектът като цяло се нуждае от сериозно правнотехническо подобряване. Значителна част от неговите разпоредби са дълги, описателни, неточни, противоречиви и съдържат повторения.
II. КОНКРЕТНИ БЕЛЕЖКИ
3. По чл. 2:
Формулираните цели в чл. 2 са разнородни. Две от тях са цели на самия закон - т. 2 и 3, а останалите - т. 1 и 4 са по-скоро непосредствени резултати на конкретно производство по този закон, поради което следва да отпаднат.
Предлагаме за прецизност чл. 2, т. 1 да придобие примерно следната редакция:
“1. установяване на имуществото, когато има достатъчно данни, че е придобито от престъпна дейност, с цел отнемането му в полза на държавата.”
4. Глави втора и трета предлагаме да се обединят в една глава със заглавие „Имущество, което подлежи на отнемане в полза на държавата”.
8

17. По чл. 3:
Предложената редакция на чл. 3, ал. 1, при която се създава
впечатление, че започването на разследване за някое от тези престъпления е основание за отнемане на имуществото (въпреки че следва друго от чл. 32, ал. 3), е една от причините за негативните реакции срещу законопроекта и не следва да се запази в този си вид, а да се включи в основния фактически състав, при наличието на който имуществото се отнема в полза на държавата.
Начинът, по който е формулирана ал. 1 несъмнено указва, че производството по налагане на обезпечителни мерки и отнемане на имуществото, се провежда при две кумулативно необходими изисквания: 1) когато е установено, че лицето притежава
имущество със значителна стойност и 2) срещу него е започнало наказателно преследване.
На първо място, при формулирането на тази разпоредба, според нас, е допусната грешка. Установяването, че дадено лице притежава имущество със значителна стойност, по идеята на вносителите, е предмет на самото производство по този закон. Затова е недопустимо същото това обстоятелство да се обявява и за предпоставка за започване на производството. Може би вносителите на законопроекта имат предвид да са събрани достатъчно данни, че лицето притежава такива имущества. Но ако това е идеята, тя трябва да се изрази именно с този словесен изказ “достатъчно данни”.
На второ място, налице е противоречие между този текст и чл. 24, ал. 1, според който органите на досъдебното производство уведомяват данъчната администрация за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност за всеки случай на започнало наказателно преследване. Второто изискване - когато е установено, че лицето притежава имущество със значителна
9

стойност по смисъла на чл. 3, ал. 1, в този текст липсва. Това противоречие трябва да бъде отстранено, защото е изключително важно законът ясно да установява предпоставките, при наличието на които се образува производството по този закон.
Според нас, по-правилно би било това производство да започва при възбудено наказателно преследване за престъпленията по чл. 3, ал. 1, т. 1-17. Установяването, че лицето притежава имущество със значителна стойност, трябва да става във вече започналата процедура от органите на данъчната администрация, а не да е предпоставка за нейното започване, когато доказването на имущество със значителна стойност ще се яви задължение на органите на досъдебното производство. Държавните органи в наказателния процес са длъжни да доказват имущественото положение на обвиняемия, но само неговото налично имущество. Те нямат задължение за доказване имуществото на други лица, за установяване дали имуществото на обвиняемия е прехвърлено с възмездни или безвъзмездни сделки и т.н.
Освен това е целесъобразно доказването на имущество със значителна стойност да се вмени като задължение на органите на досъдебното производство и да се явява предпоставка за започване на производство по този закон.
Затова, в чл. 3, ал. 1 изразът “когато е установено, че дадено лице притежава имущество със значителна стойност” предлагаме да отпадне.
В ал. 1 във връзка с § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби размерът, използван за определяне на значителна стойност от 60 хиляди лева, е малък. Предлагаме този размер да се повиши примерно на 100 хил. лева. Това предложение беше оспорено в дискусията, но остана преобладаващо мнението, че
10

предлаганият размер от 60 хил. лв. за значителна стойност, е нисък.
В ал. 1, т. 1-17 предлагаме да се посочат престъпленията по НК, но само с цифров израз и да се изброят в същата поредност, както са в НК. Словесните формулировки не са необходими, а и съществува риск да бъдат неточни.
Предлагаме да се добавят: “убийството с користна цел”, “длъжностното присвояване”, “обсебване”, “документна измама и вещно укривателство в големи и особено големи размери”. За “кражбата”, “грабежът” и “изнудването” да остане квалификацията - “извършени от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група”.
При обсъжданията беше изразено и друго разбиране: каталогът на престъпленията по т. 1-17 значително да се съкрати като останат само няколко престъпления. Този подход се използва в законодателствата на европейските държави.
Беше изразено и мнението, че “тероризмът” трябва да отпадне, защото това престъпление има друга цел и по своето естество не е користно.
Алинеи 2-5 имат процесуалноправен характер - уреждат кога производството се провежда и при липса на наказателно преследване и систематическото им място би трябвало да бъде в съдебното производство по закона.
Алинея 2 задължава органите на досъдебното производство не само да установяват данни за имущество със значителна стойност, но и да правят основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност. Тази формулировка крие опасност от субективна преценка. Затова предлагаме да се обсъди следната редакция на ал. 2:
“(2) Производството по предходната алинея се провежда и когато:”
11

В т. 1 за прецизност на редакцията думите “поради това, че деецът е починал” да се заменят със “смърт на дееца”.
По т. 2 имаме три бележки:
- не е ясно защо е изключена давността;
предлагаме думите “поради това, че деецът не носи наказателна отговорност” да отпаднат, защото затрудняват редакцията и нямат собствен смисъл;
предлагаме изразът “поради невменяемост” да се замени с думите “след извършване на престъплението лицето е изпаднало в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта”. В предложената редакция не се прави разлика между лице, което е извършило деянието в състояние на невменяемост и което е изпаднало в такова състояние след деянието.
Предлагаме още веднъж да се обмисли идеята да не се провежда производство за отнемане на имущества, когато наказателното производство е прекратено на основание чл. 239а НПК - поради изтичането на определен срок от време от повдигане на обвинението.
По т. 3 имаме две бележки:
- думите “останал неоткрит” да се заменят със “с неустановено местоживеене”. Изразът “останал неоткрит” е непознат за действащото ни законодателство, а освен това е и многозначен: може да означава, че извършителят е неустановен, в смисъл неразкрит, или пък е установен, но не може да се установи местоживеенето му;
- изразът “но е установено имущество със значителна стойност, за което може да се направи основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност” трябва да отпадне, защото е пълно повторение на същия израз в ал. 2, а и по съображенията, които бяха изложени по-горе по ал. 2.
12

Алинея 2, т. 3 противоречи на ал. 1, защото срещу лицето не е започнало наказателно преследване. Презумпцията много трудно би могла да се обори, тъй като третите лица ще трябва да доказват, че имуществото не е придобито от престъпна дейност. Предлагаме тази разпоредба да отпадне.
Ако не се възприеме предложението, т. 3 се нуждае от прецизиране, така че да се обхванат случаите, в които имуществото несъмнено е свързано с извършване на престъпление, без да е установено категорично извършителят му (поради това не може да влезе в действие и общо формулираната презумпция за връзката на имуществото с престъпната дейност). Предлагаме ал. 4 да придобие следната редакция:
“(4) Производството по ал. 1 се провежда и в случаите на влязла в сила присъда, ако не са изтекли пет години от влизане на този закон в сила, освен ако деецът е реабилитиран.”
Но по ал. 4 беше изразено и мнение, че реабилитацията не трябва да бъде основание за неприлагането на този закон.
Предлагаме в ал. 5 да се добави изразът “установено с влязла в сила присъда”, защото това е условието, за да стане възможно прилагането на разпоредбата.
18. Уточненията в чл. 3, ал. 4 и чл. 4, че имуществото може да е придобито и преди влизане в сила на закона, респективно, че осъждането може да стане и преди влизане в сила на закона, следва да стане в Преходна разпоредба, тъй като се отнася до прилагането на закона във времето. Във всеки случай това уточнение изисква преди съюзът “или”, да се постави и съюзът “и”, за да се обхванат случаите както на имущество, придобито преди, така и след влизането на закона в сила, защото вероятно те ще се окажат чести на практика, особено в първите години на неговото действие.
13

19. По чл. 5:
Алинея 1 е неточна и ненужно описателна. Тази разпоредба е изключително важна, защото именно тя сочи основанията за отнемане на имущество по този закон. Предлагаме за обсъждане следната редакция на чл. 5:
Вариант първи - “Чл. 5. (1) Отнема се по реда на този закон имущество със значителна стойност, придобито от лице пет години преди началото на престъпната дейност, за която е осъдено с влязла в сила присъда или е постановено решение по чл. 94, ал. 4 ГПК.
Или (1) По реда на този закон се отнема имущество, придобито от лица, за които е установено, че са налице предпоставките по чл. 3 и че през периода на извършване на престъпната дейност, и/или до пет години преди това, са придобили имущества със значителна стойност, доколкото не е установен законен източник.
(2) Когато имуществото по ал. 1 е прехвърлено безвъзмездно на трето добросъвестно лице по неговата действителна стойност към момента на прехвърлянето, на отнемане подлежи само полученото от лицето по ал. 1.”
20. По чл. 6:
Предлагаме разпоредбата да се раздели на две алинеи, доколкото урежда две съществено различни хипотези: първата - с предмет на регулиране - наследници и заветници, а втората - за лицата, придобили имуществото със средства на осъденото лице. Затова сегашният чл. 10 предлагаме да стане чл. 6а (или чл. 7) и така ще следва непосредствено материалноправната норма, с която е свързана - ал. 2 на чл. 6.
14

21. По чл. 7 имаме две предложения:
- проверяваните лица, както и техните съпруг, възходящи, низходящи на практика със сигурност не контролират или контролират като изключение юридическите лица, в чийто патримониум е включено имущество, придобито от престъпна дейност. Затова приложното поле на текста е необходимо да се разшири, като се включи контролирането не само от проверяваното лице и неговите близки, но и контролът от друго юридическо лице;
- офшорните компании, регистрирани в държави, с които имаме спогодби за взаимна защита на инвестициите, са фактически извън приложното поле на закона. Не е тайна, че именно посредством такива компании бе извършена и те са основните участници в приватизацията. В тази връзка има какво още да се обмисли от вносителите на законопроекта.
22. По чл. 8:
С текста се засягат права на трети лица и е възможно да се наруши принципът на правната сигурност. Понятието “проверяван период” трябва да се установи точно и по някакъв начин третите лица трябва да са уведомени - примерно като период от време, през който придобитото имущество се отнема в полза на държавата.
Точка 2 предлагаме да се смекчи като остане само втората й част - когато придобиването на имуществото е станало с особена цел.
Точки 3-5 предлагаме да отпаднат, тъй като застрашават правната сигурност, по същество санкционирайки наред с извършителя и трети лица, които няма как да узнаят за връзката на имуществото с престъпната дейност.
Предлагаме чл. 8 да придобие следната редакция;
15

“Чл. 8. Нищожни по отношение на държавата с оглед отнемане в нейна полза на имущества по този закон, са следните действия и сделки, извършени от осъденото лице през периода по чл. 5, ал. 1 с имущество, подлежащо на отнемане:
1. всички безвъзмездни сделки;
2. възмездни сделки, когато третите лица са придобили имуществото с цел неговото укриване, както и с цел прикриване на произхода му или правата на други лица във връзка с него.
(2) Целта по ал. 1, т. 2 се предполага до доказване на противното, когато подлежащо на отнемане по този закон имущество е прехвърлено на съпруг, лице, находящо се с осъденото лице във фактическо съпружеско съжителство, възходящи и низходящи без ограничение, роднини по съребрена степен или сватовство - до втора степен включително.”
23. По чл. 9:
Макар и външно формулирана като оборима презумпция, разпоредбата на чл. 9 не е съвсем ясна относно това, което се презумира и съответно - което подлежи на опровергаване. Може би се има предвид презумиране на особената цел по т. 2 на чл. 8.
В такъв случай това трябва да стане в ал. 2 на чл. 8.
По чл. 9 предлагаме да се преобсъди:
- разширяване на приложното поле на разпоредбата като се включи в нейния обхват и хипотезата на прехвърляне на имущества на юридически лица, както и на контролирани от юридически лица;
да се замени съюзът “и” между думите “възходящи и низходящи” със съюза “или”;
след израза “възходящи и низходящи” да отпаднат думите “по права линия”, защото родството между възходящи и низходящи не може да бъде друго, освен по права линия.
16

24. По чл. 10:
Систематическото място на разпоредбата е непосредствено след настоящия чл. 6, доколкото създава презумпция за включване в основната имуществена маса, подлежаща на отнемане в полза на държавата, като сред лицата, за които презумпцията се отнася, се включи и лице, с което осъденият се намира във фактическо съпружеско съжителство. С това ще отпадне необходимостта от самостоятелното съществуване на чл. 11, ал. 1.
Лицата, от които се отнема имущество по чл. 10, да се уеднаквят с лицата по чл. 9, защото идеята на двата текста е една и съща.
25. В чл. 11, ал. 1:
Доколкото разпоредбата определя обхвата на имуществото, подлежащо на отнемане в полза на държавата, систематически тя трябва да се намира непосредствено преди или след чл. 6. Предлагаме ал. 1 да се коригира смислово, тъй като сега е вътрешно противоречива - не може имуществото да е съпружеска общност при положение, че е установена липсата на личен принос за придобиването.
26. Систематическото място на чл. 12 е в Глава шеста.
27. По чл. 13:
Трябва съвършено точно да се определи началният момент, от който започва да тече давността, като се препрати към чл. 80, ал. 3 НК.
Доколкото отнемането в полза на държавата по този закон е продължение на наказателноправната репресия, давността за него не би следвало да е по-кратка от тази за наказателната отговорност за съответното престъпление.
17

Предлагаме чл. 13 да придобие примерно следната редакция:
“Чл. 13. Отнемането в полза на държавата се изключва по давност, ако са изтекли 15 години от довършването на престъплението, при опит и приготовление - от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато, както и за продължаваните престъпления - от прекратяването им, но не и преди наказателното преследване срещу съответното лице да бъде изключено по давност.”
28. Глава четвърта е кратка и еднородна, поради което не се налага разделянето й на раздели.
Основната част от уредбата се отнася не до органите, а до досъдебната фаза на производството, поради което заглавието на главата не е точно и би следвало да се промени на „Досъдебно производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност”.
29. По чл. 14:
Алинея 2 предлагаме да се измени. Тя противоречи на чл. 3 ЗНА - структурата и особено организацията на дейността на специализираните отдели за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, да се определят със заповед на министъра на финансите. Необходимо е нормативната уредба на тази материя да се осъществи с нормативен акт от по-висок ранг.
В ал. 3 трябва да се уточни какво означава “стаж по специалността”, например стаж в данъчната администрация, Агенцията за финансово разузнаване, Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол, Сметната палата и др. под. Би могло изискването за стаж да отпадне като важат общите правила по
18

Закона за държавния служител, но да се добави изискването да е български гражданин.
Алинея 4 предлагаме да отпадне, защото повтаря ал. 1.
24. По чл. 15:
Предлагаме ал. 1 да придобие следната редакция:
“(1) Органи по установяване на имущество, придобито от престъпна дейност са началниците на специализираните отдели в данъчната администрация и инспекторите от тези отдели, които пряко участват в установяването, проследяването на трансформацията на имуществата, придобити от престъпна дейност, налагането на обезпечителни мерки и отнемането на такива имущества. Тези органи се назначават със заповед на министъра на финансите.”
Алинея 2 да отпадне, защото повтаря ал. 1.
25. Ако разделите в гл. IV се запазят, заглавието на раздел II предлагаме да се измени на “Правомощия на органите за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност”, защото предложеното наименование не отговаря на съдържанието.
26. По чл. 17:
В ал. 1 думите “и да се искат сведения” да отпаднат, защото разпоредбата в тази й именно част е повторение на част от текста на чл. 20, ал. 2, т. 5.
В ал. 3 актът за образуване на производството следва да се връчи на заинтересованото лице. Трябва да се изясни и чия е инициативата за започване на производството. Ако е само на началника на специализирания отдел, това е много нисък орган в йерархията.
19

Освен това, изразът “се образува с акт” да се замени със “се образува с постановление”. Последното изречение на ал. 3 да се обособи в самостоятелен текст - напр. в чл. 20.
В закона предлагаме да се посочат в самостоятелна алинея задължителните реквизити на акта за образуване, включително и проверявания период, който е пет години преди началния период, за който е повдигнато съответното обвинение.
Систематическото място на ал. 4 е в раздел I на гл. IV.
33. В чл. 17, ал. 3 и чл. 24, ал. 1 налагането на обезпечителни мерки не може да предхожда започването на наказателно проследяване срещу съответното лице, т.е. те се налагат едва след като лицето бъде привлечено като обвиняем.
С привличането на лицето като обвиняем органите на досъдебното производство уведомяват специализираните органи по този закон, които задължително образуват производство, ако преди това не е образувано такова (в него може да се извършват единствено действия по установяване на имущество, което евентуално би подлежало на отнемане по закона). По този начин ограничения по този закон ще се налагат само при достигане на наказателното производство до определен етап.
34. По чл. 18:
Изчерпателното изброяване в ал. 1 крие опасности при правоприлагането, защото винаги съществува риск за съществен пропуск при изреждането. Затова, накрая на разпоредбата или да се прибавят думите “и други” или тя да се формулира общо, без изброяване, като се постави точка след думите “престъпна дейност.
Систематическото място на ал. 1 и 2 е в края на сегашния раздел I на гл. IV.
20

35. По чл. 19:
В ал. 1 трябва да се установи точно какво представлява този образец: каква е ролята на съдържащото се в законопроекта приложение към чл. 19 и каква ще е ролята на заповедта на министъра на финансите.
В ал. 1 след думата “срок” да се сложи точка и останалият текст да се редактира в отделна алинея.
Срокът в ал. 1 е прекалено кратък, като се имат предвид необходимите данни за декларацията. Този срок трябва да бъде минимум едномесечен или двумесечен.
Точка 3 е неразбираема. Затова предлагаме след думата “имущество” да се сложи точка и думите след това да отпаднат или думите “и за издръжката” да отпаднат.
Точка 5 е неразбираема и се нуждае от прередактиране.
В ал. 2 не е реалистично наследниците и заветниците да разполагат с всички данни, предвидени в декларацията, като се има предвид презумпцията на чл. 19, ал. 5. А накрая на алинеята да се добави изразът “в рамките на придобитото наследство”. По този начин ще стане очевиден смисълът на разпоредбата и няма да са възможни на практика противоречиви разрешения.
В ал. 3 лицата, които ще подават декларации съгласно тази разпоредба, трябва да се определят чрез препращане към съответните предхождащи я материалноправни правила, които определят трети лица, засегнати от мерките по закона.
Алинея 5 предлагаме да отпадне. Не са установени никакви неблагоприятни последици (дори и само доказателствени) от непредставянето на декларация или представянето на непълна такава. Не би и трябвало да се установяват такива неблагоприятни последици, тъй като ще се окаже, че се санкционира упражняване на правото на защита.
21

Презумпцията, която установява ал. 5 е ненужна с оглед на лицето, срещу което е започнала проверката. Има значение по повод задължението за деклариране от трети лица и именно в този смисъл трябва да бъде редактирана.
Ако не се възприеме направеното предложение, то думите “или подаде непълна декларация” да отпаднат, за да се даде възможност за допълване на декларацията.
В ал. 6 след думите “проверяваният период” да се сложи точка. Останалият текст да се редактира в самостоятелно изречение, което се отнася систематически към чл. 17, ал. 3.
36. По чл. 20:
В ал. 1 след думата “органите” да се добави “по чл. 15, ал. 1”.
В т. 2 след думата “имущество” да се сложи точка. Останалата част да отпадне, защото излишно утежнява разпоредбата.
В т. 6 думата „доказателства” да се замени с „обстоятелства”, тъй като ал. 2 се занимава със събирането на информация и доказателства.
В ал. 2, т. 1 вместо “за снемане на писмени обяснения” трябва да се предвиди “изискване”, както е в т. 5.
Алинея 2, т. 9 предлагаме да придобие следната редакция:
“9. да проверяват и други обстоятелства и да събират и други доказателства от значение за изясняване произхода на имуществото.”
В ал. 3 думите “за заплащането” да се заменят със “за определянето” на разноските.
Освен това, препращането относно заплащането на разноски за свидетели и вещи лица към ГПК, не е удачно, тъй като в гражданското производство тези разноски се авансират от страната, която прави доказателствените искания. При положение,
22

че това е осъществяване на наказателно преследване и действа презумпцията за невиновност, разноските трябва да се понасят привременно от държавата. Такова впечатление оставя и чл. 32, ал. 1.
По отношение на разноските за събиране на доказателства във всички фази на производството предлагаме да се препрати към НПК.
Ако не се приеме това предложение, предлагаме ал. 3 да отпадне, защото нейното съдържание се обхваща от § 2 ПЗР.
37. Член 21 предлагаме да отпадне, защото част от разпоредбата е повторение на чл. 20, ал. 2, т. 3, а другата част е описание на примерна задача на общоикономическа експертиза, която може да бъде назначена, което е напълно излишно и със своята изчерпателност крие риск от пропуски.
38. Цялата гл. V (чл. 24-35) се нуждае от сериозно подобрение и преработване. Следващите бележки по нея (вж. по- долу №№ 39-49) се отнасят само до най-важните въпроси.
39. По чл. 24:
Предлагаме ал. 1 и 2 да се обединя в един текст с примерно следната редакция:
“За всеки случай на започнало наказателно преследване за престъпление по чл. 3, ал. 1, както и в случаите на чл. 3, ал. 2 и 3, органите на досъдебното производство незабавно уведомяват съответните специализирани отдели на данъчната администрация за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност.”
Изр. 2 на сегашната ал. 1 предлагаме да се обособи в самостоятелна ал. 2. В тази алинея със самостоятелно изречение да се създаде задължение на органите на досъдебното
23

производство да уведомяват отделите на данъчната администрация за всяко изменение на обвинението и по-конкретно във връзка с началото на периода на престъпната дейност.
40. По чл. 25, ал. 1:
В ал. 1 не е прецизно да се говори за “налагане” на обезпечителни мерки, а за “прилагане” или “вземане” на такива мерки.
В края на ал. 1 предлагаме да се добави изразът „съответни обезпечителни мерки, предвидени в Гражданския процесуален кодекс”.
Независимо от това тези обезпечителни мерки не са адекватни на целите на производството по закона. Обезпечителните мерки по ГПК (а и по ДПК, поради което и препращането към него не би решило проблема), служат да осигурят на индивидуалното принудително изпълнение едно или няколко имуществени права. Те обаче не могат да изземат бизнесдейност от контрола на едно лице като осигурят продължаването й - или дейността ще спре (например когато бъдат запорирани необходимите за нея парични средства), или ще остане под контрола на проверяваното лице (например запорът на акции и дялове не изземва управлението от съдружника, акционера или едноличния собственик на капитала). Това налага този закон да изработи свои обезпечителни мерки, които да могат да изпълняват функции, сходни с назначаването на управител.
В ал. 1 липсва най-важната фактическа предпоставка за изготвяне на искането за налагане на обезпечителна мярка, а именно, че налагането й се прави, когато са събрани достатъчно доказателства за притежаване на имущество със значителна стойност. Ето защо, предлагаме чл. 25, ал. 1 да се допълни в този смисъл.
24

Предлагаме изразът “за определено имущество, придобито пряко или косвено от престъпна дейност” да отпадне.
Предлагаме в чл. 25 да се създаде нова алинея, която да указва, че искането за налагане на обезпечителна мярка, е мотивирано. Нещо повече, в закона трябва да се посочат и задължителните реквизити на това искане, защото то е свързано с много сериозни ограничения на основни права и свободи.
41. По чл. 26:
Определението на съда за налагане на обезпечителните мерки трябва да подлежи на обжалване по реда на ГПК. Това би могло изрично да се укаже, като се прередактира ал. 1 (по- голямата част от нея става излишна при такова препращане). Предлагаме ал. 1 да придобие следната редакция:
“(1) Съдът се произнася в същия или следващия работен ден с определение по реда на Гражданския процесуален кодекс.”
В ал. 3 след т. 1 предлагаме да се създаде нова т. 2 с примерно следното съдържание:
“2. плащане на издръжка”, а останалите точки да се преномерират.
Хипотезите на т. 1-7 трябва да се разширят, като обхванат в приложното си поле не само разрешаването на плащания, но и разрешаването на ползване на обезпечените имущества в определени хипотези и при определени условия.
Хипотезите на т.1-7 следва да се разширят и във връзка с юридическите лица, когато например са наложени обезпечителни мерки върху всички активи на юридическото лице, един факт, който сам по себе си ще доведе до фалит на същото.
Точка 1 да се допълни, за да е ясно, че става въпрос не само за член на семейството на проверяваното лице, но и за други лица, които живеят фактически с него в едно домакинство.
25

В ал. 6 сумите, получени от продажбата на бързо развалящо се имущество, предлагаме да се внасят в специална сметка, а не в бюджета, защото може да се наложи тяхното използване при условията на ал. 3. А и защото към момента на налагането и действието на обезпечителните мерки, те все още не принадлежат на държавата.
42. По чл. 27:
Алинея 1 предлагаме да се прередактира, за да стане очевидно задължението на данъчния орган да поиска отмяна на обезпечителните мерки веднага щом издаде своя акт, че обезпеченото имущество има законен произход. Искането на засегнатото лице в тази връзка да се уреди в отделна алинея.
Предлагаме в чл. 27 да се създаде нова алинея, с която да се определи срок, в който съдът е длъжен да се произнесе по исканията по ал. 1 и 2.
Алинея 3, изречение последно, предлагаме да отпадне. Подаването или неподаването на данъчни декларации (което не винаги е и приложимо в случая) не може да влияе на материалните правоотношения. Освен това, вземането, неустойките и лихвите могат да са възникнали преди срока за подаване на годишната данъчна декларация.
43. По чл. 28:
Предлагаме разпоредбата в този си вид да отпадне. Тя застрашава останалите кредитори, тъй като имуществата се изключват от масата на несъстоятелността. Като коректив може да се предвиди право на държавата, когато са наложени обезпечителни мерки по този закон, да оспорва качеството на кредитор на което и да е лице, предявило вземане в производство по ликвидация или несъстоятелност.
26

Предлагаме чл. 28 да придобие следната редакция:
“Чл. 28. Държавата има право да оспорва предявените в производство по несъстоятелност или ликвидация вземания, когато по отношение на юридическото лице или едноличния търговец са наложени обезпечителни мерки по този закон.”
44. По чл. 29:
Предлагаме да се обмисли въпросът дали съдебното производство да не започва едновременно със съдебното производство срещу съответното лице, например при образуване на наказателното производство пред първоинстанционния съд.
Предлагаме също така да се обсъди въпросът досъдебното производство по този закон да се осъществява от органи извън данъчната администрация. Преценката при завеждането на исковете по чл. 29 и сл. да се извършва от комисия с представители на Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи и Министерството на правосъдието.
45. По чл. 30:
В ал. 1 когато това производство съпътствува наказателно дело, двете производства трябва да се разглеждат от първоинстанционния съд, пред който е образувано наказателното производство. В останалите случаи няма сериозна причина да се изключи общото правило по ГПК - подсъдност по
местожителството на ответника.
В препращането по ал. 3 предлагаме да бъде включен и чл. 8, а ал. 4 да отпадне като излишна.
В ал. 5 изразът “имущество с престъпен произход” не е прецизен. По-точно е да се говори за имущество, придобито от престъпна дейност (срв. чл. 32, ал. 1).
27

При систематическото тълкуване на ал. 5 с чл. 32, ал. 3, става ясно, че случаят на спряно наказателно производство, което според чл. 3, ал. 3 не е пречка за провеждане и приключване на производството по този закон, е останал нерегулиран. При хипотезите на чл. 3, ал. 1 доказването е по реда на НПК, по ал. 2 - по реда на ГПК, а по ал. 3 - именно при спряно наказателно производство, в закона отсъства уредба.
42. По чл. 31:
Член 31 предлагаме да отпадне, тъй като придава действие на съдебното решение erga omnes. Това не се налага от никакви съображения за бързина или стабилност в случая, а и не осигурява интересите на третите добросъвестни лица. Предлагаме да отпадне и свързаната с нея ал. 2 на чл. 30.
Ако все пак остане, в ал. 2 съдебният състав трябва да бъде от трима съдии, тъй като тези дела са сложни както от фактическа, така и от правна страна. Това ще създаде допълнителна гаранция за правилността на взетото решение.
43. По чл. 32:
В ал. 1 не е справедливо проверяваното лице да се осъжда да заплаща всички разноски по производството, а не само разноските, които са съответни на частта на отнетото имущество.
Алинея 2 предлагаме да отпадне, тъй като не може да се санкционира упражняването на право на защита и третото лице не може да бъде наказвано за това. А и недобросъвестността се доказва много трудно. Понятието “недобросъвестно оспорване” е с твърде широк обхват и е неопределяемо с обективен критерий, за да се въздигне в основание за налагане на предложените глоби. В закона няма предвиден механизъм, по който лицето да се защити при евентуално наложена глоба. Освен това, не е ясно в какво
28

производство се налага санкцията по тази алинея - в същото или в друго производство?
Все пак, ако този текст остане, трябва да се предвиди ред за налагане и особено - за обжалване на наказанието.
В ал. 3 не е решен проблемът, който вече се постави по чл. 30, ал. 5 във връзка с чл. 3, ал. 3. Хипотезите по чл. 3, ал. 2 и 3 са изключени от приложното поле на чл. 30, ал. 5. Но това се отнася само за ал. 2 на чл. 3, а не и за неговата ал. 3, поради което тази хипотеза остава неуредена.
В ал. 4 презумпцията следва да бъде прередактирана по начин, който съответствува точно на предпоставките за отнемане на имуществото. С този закон се отнемат не незаконно придобити имущества, а имущества, придобити чрез определени престъпления. Поради това и искането за отнемане следва да бъде отхвърлено, ако се докаже, че имуществото е придобито от източник, различен от твърдяната престъпна дейност.
Предлагаме следната редакция:
“(4) Съдът отхвърля искането и т.н.”.
Но по ал. 4 се поддържа и становище, че тази разпоредба създава тежест за доказване единствено за заинтересованото лице. На практика данъчните органи също доказват законността, респективно незаконността, на придобитото имущество. Затова ал. 4 предлагаме да се редактира по-широко:
“(4) Съдът отхвърля искането за отнемане в полза на държавата на имущество, когато е доказано, че то е придобито по законен начин и със законни средства. В този случай съдът отменя и обезпечителните мерки.”
Предлагаме ал. 5 и 6 да се обединят в една алинея със следната редакция:
“(5) Решението на съда подлежи на обжалване по реда на ГПК, както и на отмяна по чл. 231 ГПК.”
29

48. По чл. 33:
Според нас, не е необходимо да се чака произнасянето на съда, за да се открие производство по определяне на данъчните задължения. Няма пречка това производство да се развие самостоятелно от производствата по този закон.
49. По чл. 35:
В чл. 35 трябва да се укаже, че вредите са причинени от незаконни актове, действия или бездействия (вж. чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани).
От друга страна, чл. 35 в този си вид е безсмислен, защото отговорност по ЗОДВПГ към увредения носи държавата, а длъжностните лица - регресна отговорност към нея.
Предлагаме чл. 35 да придобие следната редакция:
“Чл. 35. (1) Държавата отговаря съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани за вредите, причинени от актове, действия или бездействия на нейните органи или длъжностни лица по този закон, включително и на съдилищата, когато производството по този закон приключи без имуществото да бъде отнето в полза на държавата, или отнемането му впоследствие е отменено.
(2) Държавата отговаря съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани за вредите, причинени на трети лица, когато по отношение на техни имущества са наложени обезпечителни мерки по този закон или техни имущества са отнети по този закон, ако впоследствие тези лица са установили, че имуществото им не подлежи на отнемане по този закон.”
30

50. В чл. 37, ал. 1 и 2 думите “ако извършеното не съставлява престъпление” предлагаме да се заменят с “ако не е предвидено по-тежко наказание”.
51. По § 1 от Допълнителната разпоредба:
В т. 2 предлагаме да се прецизира, че капиталовият контрол може да бъде пряк или косвен, като след думата „притежаване” се добави „пряко или косвено”.
Предлагаме да се създаде нова т. 3 с дефиниция на понятието „семейство” за нуждите на този закон, като в него се включат съпруг и ненавършилите пълнолетие и невстъпили в брак деца.
52. По § 2 от Преходните и заключителни разпоредби:
трябва да се предвиди, че в досъдебното административно производство по този закон за неуредените въпроси, се прилагат разпоредбите на Закона за административното производство.
Общото препращане към ГПК предлагаме да отпадне, тъй като то е погрешно, когато се отнася до привременното понасяне на разноските и почти безполезно, когато се отнася до досъдебната фаза на производството по този закон.
Освен това, тази разпоредба по своя правен характер не е нито преходна, нито заключителна, а допълнителна по смисъла на чл. 32 от Указа за прилагане на ЗНА, поради което тя трябва да намери своето място в Допълнителните разпоредби.
53. По § 4:
Разпоредбата е излишна, защото за подобни сделки важи чл. 346 и 347 ГПК (дори и да липсва препращане към ГПК).
31

54. По § 5:
Разпоредбата е излишна, защото се дублира с чл. 18, ал. 1 от законопроекта.
55. По § 8: да се посочи броят на “Държавен вестник”, в който е обнародван Законът за собствеността на гражданите, както и неговите последващи изменения и допълнения и броевете на “Държавен вестник”, в които те са обнародвани.
56. По § 9:
Разпоредбата е неясна и ще даде повод за различно тълкуване и разнородна практика. Отново е налице пропускът за случаите по чл. 3, ал. 3 - спряното наказателно производство. Остава неясно защо няма да се уведомяват по смисъла на този параграф данъчните специализирани органи за случаите на спряно наказателно производство, след като и в тези хипотези по смисъла на чл. 3, ал. 3 също се провежда производството по този закон.
Предлагаме да се обсъди примерно следната редакция на § 9:
“§ 9. В тримесечен срок от влизане в сила на закона, органите на Министерството на вътрешните работи и прокуратурата уведомяват съответните органи за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, в случаите по чл. 3, ал. 1, 2 и 3.”