Консултативен съвет по законодателството

---

СТАНОВИЩЕ
ОТНОСНО: Законопроект за вероизповеданията, № 154-01-1/05.07.2001
г., внесен от народния представител Борислав Цеков; Законопроект за религиозните права и религиозното сдружаване, № 254-01-31/26.04.2002 г. внесен от народните представители Лютви Местан и Ахмед Юсеин и Законопроект за вероизповеданията, № 254-01-32/26.04.2002 г., внесен от народните представители Кирил Милчев и Рупен Крикорян
На заседание на 5 юни 2002 г. Консултативният съвет по законодателството обсъди Законопроекта за вероизповеданията, внесен от народния представител Борислав Цеков, Законопроекта за религиозните права и религиозното сдружаване, внесен от народните представители

Лютви Местан и Ахмед Юсеин и Законопроекта за вероизповеданията, внесен от народните представители Кирил Милчев и Рупен Крикорян. След станалите разисквания Консултативният съвет по законодателството прави следните предложения по законопроектите.
I. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ
1. Трите законопроекта притежават редица сполучливи решения относно правото на вероизповедание и неговото свободно упражняване в Р България, относно религиозните общности и институции, както и относно отношението на държавата към тях.
Но като се отчита духовната сложност, правно-политическата деликатност и съдържанието на представените три законопроекта не би могъл един от тях да се приеме като основа за бъдещата уредба, а отделни части от другите два законопроекта, съответно преработени, да се включат в него. По-правилен и в духа на решението на Народното събрание при приемането на първо четене и на трите законопроекта, но по-труден е, друг подход: от всеки от трите законопроекта да се извлекат сполучливите разрешения и изоставят онези, които не изглеждат подходящи за бъдещата уредба в този закон.
2. Очертава се още един общ проблем за бъдещата законова уредба. Материята на вероизповеданията открива различия в подхода на общото международно право и регионалното международно право,
означавано като европейско право.
Член 9 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа от 1950 г. (по-долу наричана Конвенцията), който урежда свободата на мисълта, на съвестта и на религията, не е сред изброените в чл.15, т. 2 основни права, които не подлежат на дерогиране. Тя се различава от Международния пакт за граждански и политически права на ООН от 1966 г. (наричан по-нататък

Пакта), който в чл. 4, т. 2 посочва, че тези свободи, установени в по чл. 18 от Пакта, не могат да бъдат дерогирани.
Ето защо, България като страна, ратифицирала и двата международни договора (Конвенцията и Пакта) трябва да се придържа към разрешението, прието в Пакта, тъй като той съдържа норми на общото международно право, които имат приоритет пред нормите на регионалното (европейското) международно право.
Освен това, Пактовете за правата на човека и в частност Международният пакт за граждански и политически права, който урежда тези въпроси в чл. 18 е по-късен международен договор (от 1966 г.) спрямо Конвенцията (от 1950 г.). А това е довод в полза на разпоредбата начл.18 от Пакта.
1. Заглавие на закона.
Понятието “вероизповедание” не се използва в международното право. Неговият превод на чужди езици е труден и спорен, но не е невъзможен. Най-близкото до него по съдържание и понятие по нашето конституцонно право е понятието “религия” (арг. чл. 13, ал. 3 Конст.). Смятаме, че най-сполучливо е следното заглавие на закона: "Закон за вероизповеданията". Терминът “вероизповедание” е
конституционализиран. Конституцията неколкократно си служи с него: чл. 13, ал. 1 и 3, чл. 37, ал. 1 и 2 и др. Второ, предлаганото заглавие е исторически наложилото се и употребявано в българското законодателство. Трето, той е достатъчно ясен в българското право. Четвърто, предлаганото заглавие насочва към външните форми на проява на религията.
2. Обхватът на закона предлагаме да бъде определен, както следва: “Този закон урежда правото на вероизповедание на всички лица намиращи се под юрисдикцията на Република България, правното

положение на религиозните общности и институции и техните отношения с държавата.”
5. Навсякъде в текстовете на закона вместо “български граждани” или “граждани”, да се използва “лица”, “всеки” или “всяко лице”. Този въпрос не е терминологичен, а понятиен. С използването на предлаганите термини се определя широкото субектно приложно поле на закона и се изразява неговата основна идея: свободата на вероизповедание да се предостави на всеки човек, на всеки човешки индивид, на всички лица, а не само на българските граждани. В този смисъл е и международната уредба (чл. 9 ЕКПЧ и чл. 18 от Пакта). Предложения в тази посока са правени и от експерти на Съвета на Европа през януари 2001 г. по повод на Законопроекта за вероизповеданията, внесен в 38-то Народно събрание.
6. За определяне на съдържанието на правото на вероизповедание, е желателно да се възпроизведе текстът на чл. 9 от Конвенцията, като се добави “свобода да няма религия, да избира и променя своята религия”.
7. Ограниченията на правото на вероизповедание по наше мнение следва да бъдат формулирани така:
“Упражняването на правото на вероизповедание подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност, обществения ред, здраве и морал или за защита правата и свободите на другите.”
Така очертаните граници на допустими ограничения на правото на вероизповедание, като общочовешко право съвпадат с ограниченията, които допуска чл. 9, ал. 2 ЕКПЧ и чл. 18, ал. 3 от Пакта.

3. В една толкова сложна и деликатна материя, към която обществото и международната уредба проявяват обосновано засилен интерес и изострена чувствителност, каквато са вероизповеданията, въздигната от Конституцията в основна свобода на човека (чл. 13, ал. 1 и чл. 37), законовата уредба трябва да бъде по-кратка. Прекомерното разширяване на тази уредба по обем създава реална опасност от намеса на държавата във вътрешния живот на различните вероизповедания и религиозни общности, което е противоконституционно (арг. чл. 13, ал. 1 и 2 Конст.).
Основната насока на законовата уредба би трябвало да бъде насочена към осигуряване на реалното ползване на свободата, изборът и ненакърнимостга на вероизповеданията и на религиозните и атеистически възгледи (чл. 13 и чл. 37, ал. 1 изр. 1 Конст.), а ролята на държавата да бъде съсредоточена върху водещата идея на Конституцията “Държавата (да) съдействува за поддържане на търпимост и уважение между вярващите и невярващите от различните вероизповедания, какго и между вярващи и невярващи.” Върху тези две водещи и ключови идеи преди всичко трябва да се съсредоточи и изгради цялата нова законова уредба. Така тя ще съответствува и на съвременната международноправна уредба.
I. КОНКРЕТНИ БЕЛЕЖКИ
А. “Общи положения” (Глава първа от трите законопроекта)
4. Предлагаме предметът на законопроекта трябва да се ограничи до правото на вероизповедание на всеки, до правото на религиозно сдружаване, до правното положение на религиозните институции и отношенията им с държавата. В този смисъл е желателно да се възпроизведат в закона разпоредбите на чл. 37, ал. 1 и 2 на Конституцията.
5. В закона е необходимо да се определи обхватът на ключовото понятие “вероизповедание”. Предлагаме за обсъждане следната редакция:
“(1) Правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и практикува свободно своето вероизповедание - лично или чрез религиозна общност.”
Вариант: “Правото на вероизповедание включва правото на всеки на религиозни убеждения и на тяхното изповядване индивидуално или в религиозна общност.”
Забележка: С оглед на законодателна техника следва да се прецени дали изброително и изчерпателно да се посочи какво включва комплексното право на вероизповедание, както това е предложено в един от законопроектите (вж. чл. 7 от проекта на Лютви Местан и Ахмед Юсеин), или да се даде по-обща редакция, като се избегне опасността от непълнота или ограничаване на въпросното право чрез изброяване на компонентите му.
“(2) Никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание.
(3) Религиозните убеждения не са основание за отказ от изпълнение на задължения, установени в Конституцията и закона.”
6. Относно забранителната разпоредба: “правото на изповедание не може да бъде насочено срещу ...”, както и относно регистрацията и санкционното прекратяване и заличаване на религиозни институции трябва да се използват едни и същи конституционни и едновременно с това международно утвърдени основания - както в чл. 37, ал. 2 от Конституцията, така и в чл. 9, ал. 2 ЕКПЧ.
Ето защо, предвиденото в чл. 9, ал. 2 ЕКПЧ “ограничения, предвидени в закон и които са нужни в едно демократично общество с

оглед обществената безопасност, за защита на обществения ред, здравето или морала, или за защита правата и свободите на други лица” би могло изцяло да бъде реципирано.
12. В законопроекта би трябвало да бъде закрепена свободата, равноправието и самостоятелността на религиозните институции. За
тази цел предлагаме в законопроекта да се включи отделна разпоредба с примерно следното съдържание:
“(1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата.
(2) Недопустима е държавна намеса във вътрешната организация на самоуправляващите се религиозни институции.
(3) Държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедания като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(4) Не се допуска дискриминация на верска основа.”
13. Изцяло да се възпроизведе чл. 13, ал. 3 на Конституцията.
Б. По другите глави на трите законопректа
ЗАКОНОПРОЕКТ ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА, ВНЕСЕН ОТ НАРОДНИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛ БОРИСЛАВ ЦЕКОВ
Гл. II “Религиозни общности и институции”
14. По чл. 6 понятието “религиозна общност” трябва да бъде легално определено. Предлагаме за обсъждане следната разпоредба: “Религиозната общност” е доброволно обединение на лица за съвместно изповядване на религия, извършване на богослужение, религиозни обреди, церемонии и обучение.”

Изричното посочване на дейностите на религиозната общност, в т.ч. и на обучението, се налага, за да се отговори на изискванията на чл. 18, ал. 1 от Пакта и на чл. 9, ал. 1 от Конвенцията.
15. По чл. 8. Регистрацията (вписването) и отказът от регистрация се осъществяват от съд в едно охранително производство. Основанията за отказ могат да бъдат само нарушение на изискванията на Конституцията и на този закон.
Регистрацията, след влизане на закона в сила, ще се отнася само до нерегистрирани досега или нови религиозни общности.
Пререгистрацията на вече регистрирано вероизповедание е нежелателна.
18. Във връзка с регистрацията на религиозните общности, предлагаме да се предвиди още:
а) регистрацията на религиозните общности е право. Тя не може да бъде непременно условие и още по-малко задължение на религиозните общности;
б) в законопроекта трябва да се уреди режимът на общностите без регистрация.
19. По чл. 9, ал. 2 Основанията за отказ не бива да включват “религиозно противопоставяне”. Примерно текстът би могъл да бъде следният:
“(2) Съдът отказва регистрация на религиозна общност, когато религията, богослужебната и обредна практика, за която е създадена са насочени срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве, морал, правата и свободите на другите или подбуждат към расова, етническа или религиозна омраза, враждебност или насилие.”

20. По чл. 10. По аналогия с политическите сдружения - партиите и сдруженията с идеална цел, предлагаме да се предвиди, че решението на СГС може да се обжалва или протестира пред Софийски апелативен съд, а неговото решение пред Върховния касационен съд, а не пред Върховния административен съд, както предвижда законопроектът.
21. По чл. 12. Целесъобразно би било да се предвиди възможност за създаване на местни поделения в съответствие с устава на съответната религиозна общност, както и регистрацията им от съответния окръжен съд.
22. По чл. 19, ал. 2. В законопроекта се предвижда достъпът до молитвения дом да бъде осигурен през самостоятелен вход. По-подробно на този въпрос се спира законопроектът на н.п. Кирил Милчев и Рупен Крикорян и предвижда по-широк контрол (чл. 5, ал. 3). Сходни разпоредби има в чл. 36 на законопроекта, внесен от н.п. Лютви Местан и Ахмед Юсеин
По този въпрос има решение на Европейския съд по правата на човека. (Решение на Европейския съд по правата на човека от 29 август 1996 г. "Манусакис и други срещу Гърция") В него се разглеждат подробно условията, при които е допустима намеса при избора на богослужебни помещения. Дейността на държавите подлежи на международен контрол както по отношение на нормативните актове, така и на решенията по приложение на тези актове с цел да се определи дали са оправдани и пропорционални, за да бъде гарантиран религиозен плурализъм като неразделна част от понятието “демократично общество”. (Последното е позоваване от делото "Кокинакис срещу Гърция" от 25 май 1993 г.) Ако подобен текст се включи в бъдещ закон, той би следвало да съдържа:
а) отпращане към общите ограничения на териториалното и селищно регулиране. Те могат да ограничат използването на една сграда
за богослужебни цели. Това ограничение ще бъде неприемливо, само ако при същите обстоятелства същата сграда или помещение вече са използвани за такива цели;
б) градоустройствени разрешения не могат да включват елементи на преценка на легитимност на религията, а само дали са изпълнени формалните условия на съответните нормативни актове;
в) сроковете на даване на разрешение не бива да се превръщат във фактическа забрана.
г) недопустимо да се криминализира използването на богослужебно помещение без съответно разрешение, като явно непропорционално на преследваната цел.
Гл. III “Прекратяване и заличаване на религиозни институции и местни поделения”
23. По повод прекратяването и заличаването на религиозни институции и местни поделения трябва да се разграничи доброволната воля, изявена съобразно устава на съответната религиозна общност от санкционното прекратяване по искане на прокурора. В последния случай основанията могат да бъдат само нарушение на Конституцията и изискванията на закона - т.е. когато осъществяването от съответната религиозна общност вероизповедна дейност противоречи на Конституцията и на този закон.
24. Основанията за заличаване на регистрация са допустими само при условията, предвидени в Пакта и Конвенцията. При това препоръчваме възпроизвеждане на разпоредбите на двата договора.
25. Съществува известна практика в европейското право относно доброволно поети права, които представляват ограничения на правото да се изразява религия вътре в религиозната общност. Лицата, които са членове на едно вероизповедание или служителите на църква могат да
бъдат подчинени на специални ограничения. Тези специални ограничения се налагат от тяхната собствена религия. Това е допустимо, защото една църква не е длъжна да осигурява свобода на религията на своите членове. Това е задължение на държавата. Същото се отнася и когато доброволно поети задължения, включително обучение в светско училище или задължения по служба, са пречка за свободно следване на религиозни предписания. Тази практика е непротиворечива и затова, по наше мнение, този въпрос не е необходимо да се включва в закона.
18. По чл. 14, ал. 2.
Не е ясно по каква причина се иска експертно заключение от ДИ. Тази разпоредба е приложима само при принудително прекратяване на религиозната общност по иск на прокурора. Когато се прекратява доброволно няма смисъл от експертно заключение. Това би представлявало намеса на държавата във вътрешния живот на религиозните общности.
19. По чл. 15, ал. 2.
Предлагаме да отпадне основанието “системни нарушения на устава”, а да остане само “системни нарушения на закона”. В противен случай прокуратурата се намесва във вътрешния живот на институцията. Прокурорът не може да следи за спазване на устава, а само на закона.
20. По чл. 17.
Предлагаме да се предвиди ликвидатор или да се препрати към общите положения на ГПК.
Гл. IV “Дейност на религиозните институции”
21. Внимателно да се обмисли въпросът дали държавата трябва да се обвързва с възможност за отстъпване безвъзмездно на религиозни институции и техни местни поделения право на ползване върху държавни

и общински имоти, както и да ги подпомага със субсидии от държавния или общинските бюджети.
Най-добре би било текст с подобно съдържание да не бъде включван в закона. Подобна възможност би поставила държавата в деликатно положение спрямо различните вероизповедания.
30. По-целесъобразно би било въпросът за данъчните и митническите облекчения за религиозните общности да се предвидят в “Преходните и заключителни разпоредби” на бъдещия закон, като конкретни изменения и допълнения на съществуващите материалноправни данъчни закони.
31. По чл. 19, ал. 2.
Предлагаме да се уточни, че изискването важи за съсобствена или за сграда етажна собственост.
32. По чл. 20, ал. 1.
Предлагаме думата “връзките” да се замени с “отношенията”. По този начин разпоредбата изразява юридически по-точно идеята на закона.
33. По чл. 21 да се прередактира, като се въведе задължение на свещенослужителя да пази в тайна информацията за факти и обстоятелства, които са му станали известни при изповедта.
34. По чл. 26.
Създаването на монополно право за издаване и разпространяване на литература, аудио- и видео материали, свързано със съответното вероизповедание, би било неконституционосъобразно. В този смисъл разпоредба, предвиждаща подобна възможност, според нас, не бива да бъде включвана в закона.

Гл. V “Дирекция по вероизповеданията при МС”
35. Уредбата в тази глава е твърде лаконична. Тя с състои само от два члена. Препоръчително е да се уредят по-конкретно функциите на дирекцията, за да не се създава възможност за необоснована намеса на държавата във вътрешния живот на религиозните общности
36. Съществуването на подобен орган не е в противоречие с международното право. Европейският съд по правата на човека признава, че държавите имат право да проверяват дали движение или сдружение не извършва дейност, вредна за населението, като на пръв поглед преследва религиозни цели. (Решение на Европейския съд по правата на човека от 29 август 1996г. "Манусакис и други срещу Гърция")
37. Свободата да се споделя религия включва и правото тя да не бъде разкривана, защото религиозните убеждения са част от личния живот на човека, въпрос на неговия forum internum. Ето защо, регистрацията на религия в Дирекцията не може да бъде задължителна за членовете на една религия. Нито те могат да бъдат задължавани да предоставят сведения за нея.
38. По чл. 29.
Разпоредбата е формулирана твърде общо, поради което в този й вид е и неточна. В нея би трябвало да се изразят и, ако е необходимо, да се доразвият двете основни конституционни идеи: а) за отделянето на религиозните институции от държавата и ненамеса на държавата във вътрешния живот на религиозните институции (арг. чл. 13, ал. 2 Конст.) и б) съдействието на държавата за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи (чл. 37, ал. 1, изр. 2 Конст.).

39. По чл. 30, т. 5.
Ако се приеме, че държавни субсидии за религиозни институции няма да се предвиждат, ще отпадне и правото на Дирекцията по вероизповеданията да прави предложение пред МС за разпределението на въпросните субсидии.
ЗАКОНОПРОЕКТ ЗА РЕЛИГИОЗНИТЕ ПРАВА И РЕЛИГИОЗНОТО
СДРУЖАВАНЕ, ВНЕСЕН ОТ НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ЛЮТВИ МЕСТАН И
АХМЕД ЮСЕИН
40. Заглавието на законопроекта, неговият предмет и обхват на регулиране надхвърля рамките на правна уредба в текущото законодателство, които очертават чл. 13 и 37 Конст. Тези рамки изискват законовата уредба да се съсредоточи около въпросите на вероизповеданията, техния свободен избор и упражняване, както и върху задължението на държавата да не се намесва във вътрешния живот на религиозните институции и общности и да съдействува за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи (чл. 13, ал. 1 и 2, чл. 37, ал. 1 и 2 Конст.). Ето защо, заглавието на законопроекта би трябвало да бъде “Законопроект за вероизповеданията” и в него да се изоставят въпросите, които излизат извън конституционните рамки по чл. 13 и 37 от Основния закон.
41. В чл.7 изброяването не е изчерпателно и не създава яснота по въпроса за съдържанието на правото на вероизповедание.
42. Не е дефинирано понятието “религиозни общности”, въпреки че в някои текстове са споменати (чл. 9 и 10). Не е изяснено сполучливо и понятието за “вероизповедание”, което е конституционализирано (чл. 13 и 37 Конст.) и има ключово значение за законовата уредба.

43. Изоставят се понятията “религиозна институция” и “религиозна общност”, възприети в Конституцията, и вместо тях се използува неясното понятието “религиозни организации”. Не е изяснено и понятието “религиозна институция”. В чл. 11 само се посочва, че религиозните организации и техните поделения, са институции, но това не е достатъчно.
44. Сериозни съмнения за противоконституционност
предизвикват чл. 33, 35, 36, 37, § 7, § 8, § 9 от законопроекта. Тези разпоредби предвиждат съществени данъчни облекчения в полза на религиозни институции. По този начин се нарушава принципът на равнопоставеност на правните субекти, който се установява определен в чл. 19 Конст.
45. Съществуват несъответствия и с международните актове. Не
е добре уреден и въпросът за индивидуалното самостоятелно изповядване на религия. Правото на всеки индивид да изповядва собствен религиозен възглед, без да е част от някаква общност, е важно. В законопроекта видимо се фаворизира колективното изповядване на религия само като принадлежност към някаква група - общност, или институция. А на заден план остава възможността за индивидуално практикуване. В това отношение чл.9 ЕКПЧ е категорична. Индивидуалното изповядване на религия е предвидено и в чл. 18 от Международния пакт за граждански и политически права и в чл.18 ВДПЧ. Не е уредена и защитата на свободата на съвестта - правото да избираш религия и вероизповедание или да правото да изповядваш атеистични възгледи, което Конституцията изрично предвижда (чл. 37, ал. 1 Конст.).
46. В законопроекта липсва яснота дали “нормативна или разрешителна система” на регистрация се възприема и на тази основа да се уредят подробно правилата на регистърното производство.

47. Законопроектът предвижда създаването на Дирекция по религиозните права при Министерство на културата (чл. 41), която заменя Дирекция по вероизповеданията при Министерския съвет. Тази “деградация” в ранга на Дирекцията по вероизповеданията не е оправдана. Правилно е да се запази сегашното положение на Дирекцията при МС, като централен орган на изпълнителната власт (чл. 19, ал. 2, т. 1 ЗА дм.) и утвърди нейното положение на орган, който е част от специализираната администрация на Правителството. Това дава възможност Дирекцията да изпълнява своите функции, които законът ще й определи на централно ниво. Ролята, която има Дирекцията по вероизповеданията следва да се запази и да остане специализирана администрация към МС.
48. Бедна е уредбата, която законопроектът съдържа в Глава трета за функциите на Дирекцията по вероизповеданията. Посветените й само два текста са крайно недостатъчни.
49. Законопроектът запазва пълно мълчание за източното православно вероизповедание, което Конституцията определя като традиционно (чл. 13, ал. 3). От тази конституционна разпоредба следват важни правни изводи, за които текущото законодателство трябва да държи сметка и да зачита.
50. Повече внимание трябва да се отдели на защитата на правата на лицата, членуващи в религиозна общност и религиозната институция.
51. Да се предвиди текст, който да зачита желанието и убеждението и на самото дете, а не само на неговите родители да определят неговата религията (чл.6).

Глава втора “Религиозни организации”
52. По чл. 11, ал. 1.
Не е достатъчно определението на религиозните институции, организации и общности. То не създава правна яснота относно тяхната същност.
53. По чл. 12, ал. 1.
Предложената редакция не е сполучлива. От нея следва, че има религиозни организации, които не са юридически лица.
54. По чл. 17, ал. 1.
Разпоредбата трябва да се прередактира, като се посочи, че съдът “разглежда” делото в открито заседание, а не, че се “произнася” в открито заседание, както сега се сочи в чл. 17, ал. 1.
55. По чл. 20.
Срокът за обжалване на решението, е което е уважено искането за регистриране на религиозна организация по законопроекта трябва да бъде 14 дни, а не както сега е предвидено 7 дни. Четиринадесетдневният срок е общият срок за обжалване по ГПК (чл. 197).
56. По чл. 32.
Изброяването на състава на имуществото не е изчерпателно и като цяло не е сполучливо.
ЗАКОНОПРОЕКТ ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА, ВНЕСЕН ОТ НАРОДНИТЕ
ПРЕДСТАВИТЕЛИ КИРИЛ МИЛЧЕВ И РУПЕН КРИКОРЯН
57. В правнотехническо отношение законопроектът не е съобразен е изискванията на ЗНА и указа за неговото прилагане. Навсякъде, където алинеите са няколко - не е отбелязана ал. 1. Има глави само е един член -
например Глава четвърта - чл. 33. Редица разпоредби не са на систематическото си място.
58. Сериозни съмнения за противоконституционност
предизвикват чл. 19, 20 и 21 и § 5, 6, 7. Те съдържат редица данъчни облекчения за религиозните институции по законопроекта. По този начин се нарушава принципът на равнопоставеност на всички правни субекти, който установява чл. 19 Конст.
59. Не е сполучливо определен предметът на правно регулиране в чл. 1. Ударението се поставя само върху правото на вероизповедание. Отношенията във връзка с вероизповеданието са сложни отношения. Това налага да се обхванат и конституционните задължения на държавата да следи за точно спазване на тези права и да не допуска те да бъдат използувани срещу националната сигурност и обществен ред и др. (чл. 37 Конст.)
60. Някои разпоредби възпроизвеждат буквално заети разпоредби от международните актове, или части от решенията на Конституционния съд без да се доразвиват в закона и да се интегрират в нормативния контекст на законопроекта (например чл. 9 и др.).
61. Липсва ясно дефиниране на понятието “вероизповедание”. А понятието “религиозна общност” се употребява без изобщо да е определено. Понятието “религиозна институция” се заимства от тълкувателно решение № 5 от 11 юни 1992 г. на Конституционния съд по к.д. № 11/92 (обн., Дв, бр. 49 от 16.VI.1992 г.) без да се доразвива (чл. 9).
62. Липсва единство в употребата на понятията. Така например понятието “вероизповедание” се използува ту като синоним на "институция на вероизповедание" (чл. 15 и 18), ту като “институция на

изповедение” (чл.14), на “юридическо лице на вероизповедание” (чл. 42), на “вероизповедания без статут на юридическо лице” (чл. 45) и т.н. Не се прави разграничение между тези понятия. Всъщност, Конституцията в чл. 13, ал. 3 дава изглежда най-вече основание понятието “вероизповедание” да се схваща по-скоро като “религия”.
63. Липсва правна уредба на “заварените” вероизповедания. Не се определя тяхното правно положение занапред и по кой закон ще се урежда положението им.
64. Недостатъчна е уредбата на статута и правомощията на Дирекцията по вероизповеданията. По законопроекта тя се съдържа само в един член (чл. 33), съставен от 11 алинеи, от които се състои цялата гл. IV.
65. В законопроекта липсва яснота относно това дали “нормативната или разрешителната система” се възприемат. В зависимост от това трябва да се уредят подробно и правилата на регистърното производство.
66. Не е уреден достатъчно въпросът за индивидуалното самостоятелно изповядване на дадена религия, т.е. правото на всеки човек да изповядва собствен религиозен възглед, без да е част от някаква общност. В законопроекта се дава открито предпочитание на колективното изповядване на религия само като принадлежност към някаква група - общност или институция. Остава на заден план възможността за индивидуално “практикуване” на религията. В това отношение чл. 9 ЕКПЧ е категоричен и изрично предоставя тази възможност. Върху индивидуалното изповядане на религия настоява и чл. 18 от Международния пакт за граждански и политически права, както и чл.18 от Всеобщата декларация за правата на човека.

67. По-голямо внимание трябва да се отдели на защитата на правата на лицата, членуващи в религиозна общност и религиозната институция.
68. В законопроекта се съдържат разпоредби, които са излишни, като например чл. 8, чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 4, чл. 49, ал. 2 и др.
Глава първа “Общи положения”
69. В законопроекта не е определено съдържанието и не се прави разграничение между “вероизповедание” и “верска общност”. А тези понятия се употребяват неколкократно в законопроекта и са различни по съдържание.
70. По чл. 9, ал. 1.
Разпоредбата не е ясно формулирана. Тя възпроизвежда буквално тълкуванията, които се съдържат в решение № 5 от 11 юни 1992 г. на Конституционния съд по к.д. 11/92 г. (обн., ДВ, бр. 49 от 1992 г.) и в решение № 2 от 18 февруари 1998 г. на същия съд по к.д. 15/97 г., без обаче в крайна сметка да определя чрез правни норми съдържанието на правните понятия “религиозни институции, организации и сдружения”.
71. По чл. 11, ал. 1, изр. 2 - да се отдели в отделна алинея и да се редактира отделно, тъй като изразява отделно правно правило.
72. По чл. 14, ал. 1.
В тази законова разпоредба е направен единствения в трите законопроекта опит да се конкретизира правното съдържание на конституционната разпоредба на чл. 13, ал. 3 Конст. за източноправославното вероизповедание като традиционна религия в Република България. Усилията на вносителите в това отношение заслужават подкрепа. Но те не са доведени до край

“Традиционност” на източноправославното вероизповедание в Република България означава не само исторически ранното възникване и възприемане в България на източното православие (IX век), но и масовото изповядване на тази религия в продължение на 12 века от далеч преобладаващата част от българския народ (почти в неговата цялост) и вековната непрекъснатост (континюитет) на изповядването й. Законовата конкретизация на конституционната норма на чл. 13, ал. 3 изисква преди всичко да се посочат правните характеристики и изводи от тази квалификация на източноправославното вероизповедание във върховния закон на държавата. Те биха могли да се съсредоточат около признанието, че тази религия е станала толкова съществена историческа част от бита, душевността и културата на българския народ поради многовековното й “практикуване” (упражняване, изповядване) и толкова естественоправна, че не се нуждае от нарочни официални и с конститутивно значение “юридически процедури” като например регистрация (вписване) в рамките на едно държавно организирано съдебно охранително производство и т.н. В тази насока би трябвало и биха могли да се насочат усилията на законодателя, ако сметне за необходимо и целесъобразно да конкретизира и доразвие чл. 13, ал. 3 Конст.
73. Глава втора “Имуществени отношения, свързани с правото на свободно вероизповедание, имущество на вероизповеданията”.
Заглавието е тромаво и многословно. Предлагаме за обсъждане примерно следното заглавие: ’’Имущество на вероизповеданията”.
74. По чл. 18.
Изброяването на имуществото е непълно.
75. По чл. 19
Сериозни съмнения за противоконституционност пораждат чл. 19, 20, 21 от законопроекта, тъй като създават данъчни облекчения и

привилегии, които противоречат на чл. 19 Конст, който установява равнопоставеност на правните субекти.
76. По чл. 23, ал. 1.
Да се предвиди, че работещите по трудово правоотношение се осигуряват по реда на КЗОО и 330.
77. Глава трета “Лечебни, социални и образователни заведения на вероизповеданията”.
Подробната уредба на тези въпроси в чл. 24-32 от законопроекта надхвърля конституционните рамки на свободата на вероизповеданията, така както те са уредени в чл. 13 и 37 Конст.
78. Ако все пак тази или подобна на нея уредба или част от нея, бъде запазена в законопроекта, тя се нуждае от решително правнотехническо усъвършенствуване (вж. по-долу 79-83).
79. По чл. 27.
Предлагаме разпоредбата да се редактира като например:
“Приемането в заведение не може да се поставя в зависимост от
верското убеждение.”
80. По чл. 28, ал.1.
Предлагаме разпоредбата да се редактира примерно така: “Оказването на медицинска помощ в лечебни заведения не може да се поставя в зависимост от верското убеждение на нуждаещия се.”
81. По чл. 29.
Думата “безпомощни” да се замени със “социално слаби”.

82. По чл. 30.
Предлагаме разпоредбата да се редактира примерно така: “Приемането в социално заведение не може да бъде в зависимост от изповядваното верско убеждение.”
83. По чл. 31.
И в трите алинеи да отпадне думата “заповед”. По-добре да се предвиди е “разрешение” на съответния министър.
84. По чл. 32.
Редакцията на тази разпоредба трябва да се подобри като се предвиди, че обучението в учебни заведения се извършва е писмено съгласие на “лицата, които упражняват родителските права”, а не само на родителите.
85. Глава четвърта “Дирекция по вероизповеданията”.
Цялата глава се състои само от един член (чл. 33). Текстът трябва да се раздели на няколко отделни члена и уредбата да се доразвие.
Глава пета “Регистриране на вероизповеданията”
86. В чл. 34, ал. 5 да придобие примерно следната редакция:
“(5) Не могат да се регистрират две вероизповедания с едно и също
име.”
87. По чл. 35, ал. 2.
Компетентен да извърши вписването е СГС независимо от седалището на съответното вероизповедание. Предлагаме разпоредбата да придобие примерно следната редакция:
“(2) Централният регистър на вероизповеданията се води от СГС.”

88. По чл. 38, ал.2.
Възраженията се правят в отрито заседание, а не в предварително.
89. По чл. 39.
Съдът “разглежда” делата публично, а не се “произнася” публично.
90. По чл. 41.
Срокът за обжалване да бъде установен на 14 дни. Това е общото правило (чл. 197 ГПК).
91. По чл. 42.
Предлагаме да се редактира примерно така:
“Преценката по ал. 1 се основава на устава на вероизповеданието и на другите доказателства, представени в производството.”
92. По чл. 43.
Срокът за обжалване тук трябва да бъде установен на 14 дни (вж. по-горе бележката по чл. 41).
93. По чл. 44 да се добави и Глава петдесет и втора, тъй като и тази глава от ГПК съдържа правила, които се прилагат субсидиарно в производството по вписване на вероизповеданията..
Глава шеста “Ограничаване правото на вероизповедание”
94. Не е правно-политически целесъобразно тази уредба да се обособява в самостоятелна глава. А и предлаганата в нея уредба е предизвикателно дразнеща. Ограничаване на правото на вероизповедание е допустимо само при нарушение на чл. 13, ал. 2 и чл. 37, ал. 2 във връзка с чл. 57, ал. 2 от Конституцията.
Ето защо, препоръчваме тази уредба да се намали по обем и включи в другите глави на закона.
22. По чл. 48, ал. 1.
Думата “искане” да се замени с “молба”.
Главата “Административно наказателни разпоредби”
А. По законопроекта, внесен от н.п. Борислав Цеков:
23. Съставите на административните нарушения трябва да се увеличат и диференцирано да се определят наказанията в съответствие с тежестта на различните нарушения.
24. Предвидените в законопроекта наказания са твърде големи. Те трябва чувствително да се намалят и да се приближат до размерите на административните наказания, определени в другите два законопроекта.
25. В чл. 33, ал. 2 след думите “кмета на общината” да се добавят думите “или упълномощени от тях длъжностни лица”.
26. Член 34 да придобие следната редакция:
“Чл. 34. Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления става по реда, установен от Закона за административните нарушения и наказания.”
27. Предлагаме чл. 58 да придобие следната редакция:
“Чл. 58. Който преподава в светско учебно заведение верско убеждение по програма...” и по нататък по текста.
Б) По законопроекта, внесен от н.п. Лютви Местан и н.п. Ахмед Юсеин:
28. В чл. 43,44 и 45 думите “в размер” да отпаднат.
29. Чл. 46 да придобие следната редакция:

“Чл. 46. (1) Актовете за установяване на нарушенията се съставят от служители на Дирекцията по вероизповеданията.
(2) Наказателните постановления се издават от директора на Дирекцията по вероизповедание или на упълномощено от него длъжностно лице.”
103. Да се създаде чл. 47 със следното съдържание:
“Чл. 47. Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления става по реда, установен от Закона за административните нарушения и наказания.”
В) По законопроекта, внесен от н.п. Кирил Милчев и н.п. Рупен Крикорян:
104. В чл. 55, 56, 59 вместо “се наказва с глоба в размер от...” да бъде: “се наказва с глоба от ... до...”.
105. В чл. 58, ал. 2 и 59, ал. 2 вместо “при повторност” да бъде “при повторно нарушение”.
106. В чл. 60 трябва да се разграничи налагането на глоба на физически лица от налагането на имуществена санкция на юридически лица и еднолични търговци (вж. чл. 83 от ЗАНН).
107. Чл. 61 да придобие следната редакция:
“Чл. 61. (1) Актовете за установяване на нарушенията по чл. 55-59 се съставят от длъжностни лица на Дирекцията по вероизповеданията.
(2) Актовете за установяване на нарушенията по чл. 57 могат да се съставят и от длъжностни лица на Министерството на здравеопазването, Министерството на труда и социалната политика, Министерството на образованието и науката или друго министерство, или друго ведомство, на което със закон са предоставени контролни функции по този закон.

(3) Наказателните постановления се издават от директора на Дирекцията по вероизповеданията или упълномощено от него длъжностно лице.”
108. Член 62 да отпадне.
109. Член 63 да придобие следната редакция:
“Чл. 63. Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления става по реда, установен от Закона за административните нарушения и наказания.”
110. Да се създаде Допълнителна разпоредба със следното съдържание:
“§ 1. “Повторно” е нарушението, извършено в едногодишен срок от влизане в сила на наказателното постановление, с което е наложено наказание за същото по вид нарушение.”
По “Преходните и заключителни разпоредби”
А) По законопроекта за вероизповеданията, внесен от н.п. Борислав
Цеков
111. Параграф 2 да се прередактира, както следва:
“§ 2. Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания по чл. 6 от Закона за изповеданията имат статут на регистрирани по този закон вероизповедания.”
По този начин ще се внесе яснота, че регистрацията по този закон не се отнася до регистрирани вероизповедания по чл. 6 от Закона за изповеданията от 1949 г., а само до заварени нерегистрирани вероизповедания или нови вероизповедания.

Б) По законопроекта на н.п. Лютви Местан и н.п. Ахмед Юсеин
112. По § 3: служебното вписване не е най-сполучливото разрешение. Да се предвиди ред за сезиране на съда.
113. Параграф 5. Това изменение в Търговския закон е крайно неудачно. Предлагаме да отпадне.
114. Съществуват сериозни съмнения за противоконституционност на § 7,8 и 9, поради което предлагаме да отпаднат.
В) По Законопроекта на н.п. Кирил Милчев и н.п. Рупен Крикорян
115. В § 1 да се добави “я привежда в съответствие с разпоредбите на този закон”.
116. В § 4: не “вероизповеданията”, а “институциите на вероизповеданията”. Това изменение не е нужно.
117. Съществуват сериозни съмнения за противоконституционност на § 5 и 7, поради което предлагаме да отпаднат.