Председателствал: председателят Йордан Соколов

Секретари: Васил Клявков и Калчо Чукаров

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ (звъни): Откривам тържественото заседание на Народното събрание, посветено на 120-годишнината на Българския парламент.
Днес освен Народното събрание рожден ден имат и народните представители Димо Димов, Кънчо Марангозов, Панайот Гърдев. (Продължителни ръкопляскания от цялата зала.) Ние имаме традиция да поздравяваме всички рожденици.
Господин президент на Републиката, господин председател на Конституционния съд, госпожи и господа конституционни съдии, господин министър-председател, госпожи и господа министри, госпожи и господа народни представители, Ваши превъзходителства, уважаеми гости, дами и господа!
Десети февруари 1879 година е бележита дата в историята на България, в историята на българския парламентаризъм. На този ден и в този час преди 120 години във Велико Търново бе открито Учредителното Народно събрание, свикано в съответствие с чл. 4 от Берлинския договор, за да реши устройството на освободената българска държава. Това е първият български парламент, началото на българското народно представителство.
Уважаеми госпожи и господа,
Учредителното събрание бе свикано в дни, когато народната радост от Освобождението на родината ни от петвековното робство се преплиташе с тежестите на вътрешната и международната обстановка.
Членовете на Учредителното събрание, които в студените зимни дни на началото на месец февруари се отправят към старопрестолния Велико Търново, с тъга съзерцават опустошенията, нанесени от войната, там, където тя бе минала. Но несравнимо по-тежка беше всенародната покруса от неправдите на Берлинския договор, който разпокъса родината и остави под робство голяма част от българския народ. Както писа Симеон Радев в първите редове на своя забележителен труд "Строителите на съвременна България": "Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда."
Учредителното събрание се открива и заседанията се водят в бившия турски конак във Велико Търново - изящна сграда, строена от златните ръце на майстор Кольо Фичето. Тук се събират, обгърнати от вниманието и въодушевлението на търновското гражданство, 231 народни представители, двама от които впоследствие се оттеглят. Сто и шестнадесет народни представители участват по право, на основание на заеманата от тях длъжност в административната, съдебната и църковната йерархия, 21 са назначени от комисаря на руския император, 92 са избрани от народа и 3 са представители на Рилския манастир и на българските благотворителни дружества в Одеса и във Виена. В тази връзка историкът и държавник Марин Дринов, който не участва в Учредителното събрание, но съдейства при изработването на Търновската конституция, пише в своите спомени, че дипломатическите кръгове в Търново са се отнесли неодобрително към решението на княз Дондуков да включи в състава на събранието значителен брой народни избраници. По повод на бурните прения в Учредителното събрание, особено във връзка с общобългарския въпрос, някои дипломати впоследствие са критикували това решение на руския императорски комисар изтъквайки, че "ако той не беше допуснал в събранието разни демократични елементи, то всичко би отивало там мирно и тихо."
Още същия ден, на второто свое заседание, събранието приема своя Правилник за вътрешния ред, в съответствие с чийто член 1 то започва да се нарича официално "Учредително".
В рамките, поставени от Великите сили в Берлинския трактат, на народните представители е предоставена широка свобода да решават устройството на българската държава. Това е силно подчертано в прочувственото слово, с което комисарят на руския император княз Александър Дондуков-Корсаков открива събранието. Той се обръща към депутатите със следните призиви във връзка с предоставения им за обсъждане проект на Органическия устав на княжеството: "Вие трябва да имате предвид само и само благото на страната и нейното трайно държавно устройство, което съставя залог на бъдещото материално и нравствено преуспяване... Предлаганият на вашите обсъждания проект не е повече от една програма за улеснение на вашите трудове... Но тази програма не трябва да стеснява и свързва вашите убеждения... Последната решителна дума принадлежи вам и единствено вам..."
Депутатите в Учредителното събрание широко се възползват от така предоставената им възможност, за да въплътят в основния закон на българската държава демократичните традиции на българския народ. Тези традиции, изискващи решенията за съдбините на българския народ да се вземат от самия народ, особено ярко бяха изразявани в годините на българското Възраждане. На такава демократична и широкопредставителна основа е свикан в 1871 г. Църковно-народният събор в Цариград за приемане на Екзархийския устав и за извоюване на независимостта на Българската православна църква. Този демократичен дух се прояви и при Априлското въстание в 1876 г., важен етап в чиято подготовка бе събранието на пълномощниците на Панагюрския революционен окръг в местността "Оборище", спечелило си прозвището "Първо българско Народно събрание". За възприемане на най-напредничавите възгледи при устройството на бъдещата свободна и независима българска държава се обяви и Програмата на Българския централен революционен комитет от 1870 г., който призовава българското общество "да организира своята държава според най-добрите наредби у просветените народи..."
Изследователите на историята на Учредителното събрание винаги с интерес са се обръщали към характеристиката на неговия състав. Защото и днес прочитът на дневниците на събранието поразява съвременния читател с високата степен не само на житейски опит, но и на познаване на държавните дела, проявявани в бурните прения в този представителен форум.
Наистина, кои бяха тези будни българи, които на излизане от тъмните години на робството проявяват и ораторски талант, и държавнически знания, на които могат да им завидят много представители във всички следващи български парламенти? Направените проучвания показват, че в твърде пъстрия състав на Учредителното събрание са намерили място значителен брой хора с добро образование и езикова подготовка, представители на интелигенцията - в това число и значителен брой юристи, и на предприемчивото еснафско и търговско съсловие, много от тях участници в националноосвободителното движение и в борбата за църковна независимост, както и във Временното руско управление. В светлината на тяхната дотогавашна и бъдеща обществено-политическа и и държавна дейност и днес авторитетно звучат имената на екзарх Антим I, Петко Каравелов, Петко Славейков, Константин Стоилов, Васил Друмев, Драган Цанков, Тодор Икономов, Марко Балабанов, Григор Начевич, Димитър Греков, Константин Помянов и много други. Достойното равнище на компетентност на първия български парламент е особено красноречиво изразено от възрожденския деец и член на Върховния съд Марко Балабанов, който в спомените си пише: "Бях взел със себе си, като представител на едно събрание за изработване на една Конституция, три-четири съчинения по конституционно право. Но те нищо не помогнаха. Нямаше възможност да се чуе ни глас, ни мнение на какъвто и да е списател или публицист. Всички почти представители, довчерашни турски роби, изникнаха като сами от себе си съвършени конституционалисти, всички почти се явиха като представители от дълго време, свикнали с всички тънкости и с всичкия механизъм на конституционния режим."
Учредителното събрание протече под знака на безпокойството и тревогата за общонародното дело, дълбоко наранено от решенията на Берлинския конгрес. Представителите на Източна Румелия, Добруджа и Македония не бяха допуснати в Учредителното събрание. С тях депутатите от събранието заседаваха паралелно в училището при църквата "Св. Никола". И там, и в събранието бяха горещо дебатирани начините на изразяване на народния протест пред Великите сили, като не се изключваше дори спирането на работата на Учредителното събрание до връчването и удовлетворяването на този протест. В крайна сметка и най-непримиримите бяха принудени да се съобразят с непреодолимите реалности и да пристъпят към обсъждането на основния закон.
В пленарната зала на Учредителното събрание това обсъждане премина по същество в разстояние на 3-4 кратки, но напрегнати и бурни седмици, през които се сблъскаха консервативните и либералнодемократичните убеждения по българското държавно устройство. Внесеният в Учредителното събрание руски проект за Органическия устав на княжеството, в който бяха отразени и мненията на редица български авторитетни личности, както и предложенията, съставени от комисията по основните точки на този устав, избрана от Учредителното събрание през м. февруари, бяха изработени в умерено консервативен дух. Докладът на комисията бе подложен в пленума на критика, най-остри изразители на която станаха водителите на либералното мнозинство Петко Каравелов и Петко Славейков. Проектът претърпя значителни промени в демократична насока, като за образец служеше една от най-напредничавите конституции на времето - Белгийската конституция от 1831 г., реципирана било пряко, било чрез конституциите на съседните балкански държави. Пренебрегнати бяха и задминати много от внушенията, идващи отвън. Така "Органическият устав" се преименува на "Конституция" на Княжество България. Отхвърлят се проектите за Сенат или Държавен съвет, счетени, правилно или неправилно, като отживелици на феодализма. Отхвърля се и предложението за назначени от княза депутати, като се въвежда всеобщо (тогава само за мъже), пряко и нестеснявано от цензовете избирателно право. Законодателната инициатива се предоставя не само на княза, но и на народните представители. Предоставя се широка автономия на общините. Разширяват се личните и политически права и свободи на гражданите. Предвижда се не само съдебна, но и политическа отговорност на министрите пред Народното събрание.
Интересно е да се отбележи, че идейните различия и разпри между отделните политически дейци и групи обикновено отстъпваха на заден план, когато се касае до въпроси, засягащи демократичните чувства на нацията. Така без колебание и единодушно се приемат конституционните разпоредби относно неприкосновеността, свободата и равноправието на гражданите, свободата на печата, забраната на съсловните различия, задължителността на безплатното първоначално народно образование, самоуправлението на общините и др. Това са поучителни прецеденти за нашия парламентаризъм.
В заключение бе изработена една Конституция, която впоследствие видният наш конституционалист проф. Любомир Владикин оцени като една от най-демократичните и дори като най-демократичната в света в момента на нейното създаване.
Приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. увенча делото на Учредителното Народно събрание. Неговият председател, видинският митрополит и бивш екзарх Антим I, го закри със следните думи: "Слава Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани... Нашето събрание беше като кораб, изложен на бури. Слава Богу, този кораб достигна пристанището. Можем да кажем, че направихме закони от Народа и за Народа и да заключим с църковната молитва..."
Уважаеми госпожи и господа,
Търновската конституция и учредената на нейна основа парламентарна система просъществуваха, с едни или други прекъсвания, повече от шест десетилетия - от 1879 до 1946 година. Народното събрание беше на поста си при звездните мигове на българския народ, каквито бяха Съединението в 1885 г. и обявяването на независимостта в 1908 г. То внесе своя принос в икономическия, социален и културен подем на българската държава през двете десетилетия на синора на нашия век. Но то не можа да предотврати националните катастрофи от 1913 и 1918 година. В годините на Търновската конституция и на българските парламенти Конституцията беше на няколко пъти суспендирана, а бяха извършени и четири държавни преврата - през 1880 г., 1923 г., 1934 г. и 1944 г. Военният преврат от 1934 г. не само суспендира Конституцията, но забрани политическите партии и закри парламента за четири години.
Но неоспорим факт е, че независимо от някои свои слабости и несъвършенства, през цялото си съществуване Търновската конституция е била знаме и опора на демократичните стремежи в националния политически живот.
След 1944 г. конституционното и парламентарно развитие на България носи всички белези на установения тоталитарен режим. Парламентарната институция бе само формално запазена през този почти полувековен тоталитарен период. Но както конституциите от 1947 и 1971 г., така и парламентите, установени на тяхна основа, бяха само формална фасада, прикритие на господството на една партия. По начина на тяхното съставяне и по техните действителни правомощия това не бяха истински представителни законодателни органи. Тези фиктивни парламенти, които имаха много малко общо с волята на избирателите, целяха да придадат демократическа легитимност на тоталитарния политически режим - имаше Народно събрание, но нямаше парламент, защото през този период изборите се провеждаха само с по един кандидат, в парламента нямаше опозиция, тя беше и физически унищожена, сесиите на Народното събрание бяха един или два пъти годишно и траеха по 2 или 3 дни, като законите обикновено се приемаха с укази на Президиума на Народното събрание, а след 1971 г. - на Държавния съвет, които след това бяха одобрявани от Народното събрание.



Рухването на тоталитаризма и започването на прехода към демокрация и пазарна икономика в края на 80-те и началото на 90-те години повелително поставиха въпросите за нова демократична Конституция и за парламент, изразяващ волята на народа и следователно избран чрез свободни и демократични избори. На парламентарната институция бе предопределено да играе ключова роля в този сложен и труден преход.
Постигнатите споразумения на политическите сили на Националната кръгла маса, първите свободни демократични избори и свикването на Великото Народно събрание в 1990 г. доведоха до реализирането на тази цел. През м. юли 1991 г. бе приета новата Конституция, действаща и сега, която постанови, че България е република с парламентарно управление. Народното събрание упражнява своите законодателни и контролни функции в рамките на системата за разделение и сътрудничество на властите, установена от Конституцията. Създадена бе система на взаимоотношенията между Народното събрание, Министерския съвет, държавния глава и Конституционния съд, която е съобразена с опита на конституционализма и парламентаризма в страните с развита демокрация.
Основно място в законодателната и контролната роля на Народното събрание в периода на демократичния преход зае ускореното осъществяване на необходимите реформи в политическата, икономическата, социалната и културната област. Те се провеждат под знака на съобразяването на българското законодателство с европейското право, проправяйки пътя към интегрирането на България в европейските и евроатлантическите структури.
Но и тук развитието беше нееднозначно. Седмото Велико Народно събрание прие както редица закони, така и сега действащата Конституция, след което и в резултат на гладната стачка на 39 депутати от СДС се саморазпусна. (Оживление в Демократичната левица.)
Тридесет и шестото Народно събрание, в което най-много народни представители имаше СДС, позволи не само приемане на редица закони на реформата, но и съставяне на правителство на СДС. Но то завърши с тъй нареченото преструктуриране на парламентарното пространство, със сваляне на правителството и избиране на негово място на ново правителство, породено от новообразуваното мнозинство. Така Тридесет и шестото Народно събрание не довърши мандата си и бяха проведени предсрочни избори, спечелени с абсолютно мнозинство от Демократичната левица.
Новообразуваното Тридесет и седмо Народно събрание ще се запомни с острите дебати по банковите фалити, финансовата и банкова кризи, със зърнената криза, с оставката на правителството, със събитията на 10 и 11 януари 1997 г., с връщането на мандата от страна на Демократичната левица и отказа на останалите парламентарни групи да използват този мандат, съобразно постигнатото съгласие на 4 февруари 1997 г., което доведе до предсрочни парламентарни избори.
След значителното забавяне на демократичните реформи в предишните парламенти, свързано в голяма степен с липсата на стабилно парламентарно мнозинство или с политическа воля за тяхното осъществяване, тази ситуация се промени в положителна насока при сегашното Тридесет и осмо Народно събрание. С първия акт - Декларацията за национално съгласие по външните и вътрешни приоритети на България, с приемането на Закона за държавния герб, с отмяната на смъртното наказание, с приемането на пакетите закони за валутния борд, за данъчната реформа, за реформата в съдебната власт, за здравното осигуряване, за държавната администрация и редица други, бяха положени основите на демократичните промени. Несправедливо би било да се отричат постигнатите от него досегашни резултати. Но много още предстои. По пътя на реформите ще вървим още по-бързо и по-успешно, ако в Народното събрание господства дух на съгласие по големите национални въпроси. Необходими са волята и усилията както на парламентарното мнозинство, така и на опозицията.
Уважаеми госпожи и господа,
Оглеждайки се назад по трънливия път, изминат от българския парламентаризъм през тези 120 години, ние виждаме, че по него има слабости и недостатъци, но има и достижения, с които можем да се гордеем. Ние днес с признателност се прекланяме пред величавото дело на нашите славни предци в Учредителното събрание от 1879 г., които за два месеца приеха една от най-демократичните конституции на тогавашна Европа. Нека техният пример вдъхновява нашите усилия за изграждане на демократична България, за нейното приобщаване в обединяваща се Европа.
Благодаря ви. (Продължителни ръкопляскания)
Преди да дам думата за приветствия от господин президента на републиката и останалите високи гости, позволете ми да предоставя думата на бившите председатели на Седмото Велико Народно събрание, на Тридесет и шестото и Тридесет и седмото Народно събрание.
Давам думата на председателя на Седмото Велико Народно събрание господин Николай Тодоров.
НИКОЛАЙ ТОДОРОВ (посрещнат с ръкопляскания): Уважаемо събрание! Конституционализмът в българския политически живот има сложна и вълнуваща история. Това се отнася за цялостното му съществувание, като се започне още с Търновската конституция. Бурният политически живот в страната не е дал възможност за укрепване на конституционен ред като фактор на демокрацията. Дори Търновската конституция - една от най-демократичните за времето си, по ред причини и обстоятелства е била грубо погазвана и дори продължително време суспендирана.
Труден бе пътят и на изработване и приемане на новата Конституция от Седмото Велико Народно събрание. На думи не се оспорваше, че основната задача на Великото Народно събрание е Конституцията, но всички в парламента, включително и неговото ръководство, се оказахме още от първия ден въвлечени в решаване на други проблеми, които почти ежедневно ни се поднасяха от парламентарни групи, от правителства и от отделни депутати.
Стигна се до подписване на политическото споразумение от 3 януари 1991 г., което още тогава нарекох абсурдно. В знак на протест демонстративно напуснах залата, където се бяха събрали официалните лица - президентът, министър-председателят, ръководителите на парламентарните групи. Какво означаваше да не се спомене изобщо в такъв документ, че основното задължение на Великото Народно събрание не е приемането на Конституцията, а да ни се поставя като задача: "Да подобрим работата на Великото Народно събрание по изпълнение на законодателната му програма, която да заеме основно място в неговата работа". Стриктното изпълнение на политическото споразумение изключваше приемането на Конституция. В същото време общественото мнение се манипулираше по всякакъв начин за компрометиране работата на парламента.
На 25 април 1991 г. група депутати от СДС отправиха искане да се определи дата на саморазпускане на Великото Народно събрание поради неефективността на неговата законодателна дейност. За фатална бе насрочена датата 15 май, обявена за ден на преврата на "Подкрепа" и за напускане на парламента.

Тук ще отбележа, че в известен смисъл напускането на парламента от 39-имата депутати даде по-скоро импулс на процеса за доработване на Конституцията. Известно е на всички каква кампания по телевизията и пресата бе организирана срещу Конституцията и в полза на бойкотиращите я депутати. Известно е как останалите в събранието депутати трябваше да опровергават тази кампания със самите си действия в парламента. Известно е също така каква твърдост трябваше да прояви и председателят на Великото Народно събрание, за да отхвърли открития натиск от президента срещу приемането на Конституцията. (Оживление.)
В края на краищата политическият разум на по-голямата част от представените в парламента партии и течения възтържествува. Това позволи на 12 юли 1991 г. да се проведе най-тържествено и вълнуващо поименното подписване на Конституцията от огромно парламентарно мнозинство! Сега мисля, че напълно спокойно можем да кажем, че новата Конституция получи подкрепата на българския народ и че тя именно представлява онзи обществен договор, на който се крепи нашето общество!
В нашата история едно до друго са стояли героизмът и предателството, достойнството и унижението, съзиданието и разрушението. С този тежък, но неотделим исторически товар, ние преживяваме и сегашния преходен период. И ако днес ние отстояваме гражданския мир, благодарение преди всичко на отговорността на политическите сили, то вече разполагаме и с правните гаранции и механизми на демокрацията, заложени в новата Конституция.
Нека накрая завърша с една проста истина: самата Конституция не прави още конституционализъм. Необходимо е и съответно на Конституцията поведение. Едва тогава ще можем да кажем, че в нашето общество има конституционализъм. Боя се обаче, че ние се още сме твърде далеч от него. Благодаря ви за вниманието. (Продължителни ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на председателя Николай Тодоров.
Давам думата на председателя на Тридесет и шестото Народно събрание господин Стефан Савов.
СТЕФАН САВОВ (посрещнат с продължителни ръкопляскания): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги, уважаеми господа бивши председатели на Народното събрание и бих се обърнал и към всички тези, които видях днес - бивши народни представители от Великото Народно събрание, от Тридесет и шестото и Тридесет и седмото Народно събрание! Имах честта да бъда избиран в тези четири Народни събрания, така че за мен беше радостен моментът да видя всичките тези хора днес - не всичките, разбира се, някои си отидоха - но така или иначе представители на тези четири парламента.
Уважаеми господа министри, господин министър-председател, уважаеми ваши превъзходителства! Съжалявам много, ако пропускам някого... (смях, оживление и единични ръкопляскания в залата поради пропускането на господин президента на Република България), но в края на краищата в тези четири Народни събрания никога не съм писал текста си на всичките доста много изказвания, така че и този път бях верен на тази моя традиция и може би заради това изпускам някого...
Разбира се, господин президент! (Смее се, смях и ръкопляскания в залата.) Аз зная, че господин президентът - ние се познаваме вече доста време, били сме и колеги като народни представители, тъй че едва ли ще ми се разсърди. Грешката си е грешка, но какво да се прави...
Мъчно е да говори днес човек. Преди всичко и господин председателят на Народното събрание господин Соколов направи един задълбочен преглед на историята - 120-годишната история на Народното събрание. Предполагам, че ще чуете още много слова и ме е страх, че ще започнем да се повтаряме. Естествено е.
Нямам намерение в никакъв случай да влизам в някаква конфронтация, да изразявам някакви становища, противни на някои, които тук са казани, но бих искал само във връзка с казаното от уважавания от мен господин Николай Тодоров да кажа, че аз съм горд, че бях един от първите от тридесет и деветте! (Бурни ръкопляскания от мнозинството.) Защото съм убеден, че тези тридесет и девет, независимо от това, че сигурно са имали и грешки, направиха много, за да може демокрацията да възтържествува в България! (Бурни ръкопляскания от мнозинството.)
Уважаеми госпожи и господа! Българската Конституция, а това ще рече и българският парламент, който се ражда благодарение именно на тази Конституция, още от първия момент има редица пречки, редица спънки за неговото действие. Още в 1881 г. вие знаете е режимът на пълномощията на княз Александър Батенберг, с който се суспендират всъщност и Конституция, и парламент.
За да не говоря много дълго, ще се спра и на 1934 г. - годината, в която правителството на Кимон Георгиев и на Велчев направиха така, че унищожиха българската Конституция и българския парламент. В съзвучие да го кажем, ако думата бих казал в случая е много подходяща, с тенденциите, които се развиват в Европа и в България, имахме нещастието да се борят известни обществени сили, прослойки срещу Конституцията и срещу парламента. Разбира се, това не доведе до нищо добро. Тук е моментът да кажа: по времето на тези 120 години български парламент, той преживя най-малкото общоевропейски, а бих казал и световни събития, които работеха против него. Нима може да се забрави фашизмът, нима може да се забрави нацизмът, нима може да се забрави болшевизмът! Всичките те бяха поначало против парламент, против демокрация, против истински конституционализъм. (Ръкопляскания.)
Въпреки всичко българският парламент остана жив, остана жива идеята за парламентаризъм. Това е, бих казал, едно събитие, един героизъм, който заслужава да бъде отбелязан.
Аз искам тук да спомена имената на първостроителите - и либерали, и консерватори, както се наричат веднага след Освобождението, които всичките обаче са искрени българи. Не мога, разбира се, да не отделя имената на Петко Славейков, Петко Каравелов, Драган Цанков не защото са либерали, но действително те водят една борба, една битка за победата на конституционализма и на парламентаризма.
Нека не забравяме, че ако в първите години след военния преврат 1934 г. имаме няколко народни събрания, които не може да наречем перфектни, които не може да наречем, че са действително някакъв еталон на парламент, все пак във всичките тези народни събрания продължава обаче да живее духът на парламентарната демокрация.
Най-страшното настава след окупацията на България от Съветския съюз и след като... (Реакция от блока на ДЛ: "Е-е-е!")
РЕПЛИКА ОТ МНОЗИНСТВОТО: Точно така!
СТЕФАН САВОВ: Окупация е, господа, колкото и да се смеете! (Бурни, продължителни ръкопляскания от мнозинството.)
Аз не си спомням някой да се е обърнал да помоли войските на Съветския съюз да влязат в България. Не забравяйте, че последното правителство на България преди тази окупация, както я нарекох, беше правителството, съставено от хора, които се бяха борили в продължение на много години за демокрация, хора като Никола Мушанов, като Гичев и т.н., да не споменавам сега всичките имена. Това не бива да се забравя не заради моите пристрастия, да речем, към едната страна или към другата страна, но това са неща, които ние, ако не ги вземем под внимание, в края на краищата значи не познаваме историята.
Аз казах вече, че независимо от всичко, което става в България, независимо от това, което става в международен мащаб, а именно победата на фашизма, нацизма и болшевизма, слава Богу временна, разбира се, и България не можеше да не пострада, не можеше да не вземе по някакъв начин участие в тези събития, обаче въпреки това, и тук искам да се спра, в момента, когато рухна Берлинската стена не заради друго, а поради големия натиск на демократичните сили, защото ако в годините между 20-а и 50-а година, 60-а, 70-а година имаше, бих казал, едно настъпление на тези сили, за които говорих - болшевизъм, фашизъм, нацизъм - след това обаче имаше едно дълго, настойчиво настъпление на болшевизма, който по това време беше абсолютно свързан със Съветския съюз. Така или иначе в момента, когато рухна, както казах, Берлинската стена, първото нещо, което направиха демократичните сили в България, беше да възстановят Конституцията, да възстановят парламента и то парламента не като кукла, не като някакъв призрак, а един парламент, който действително да има права. Защото нека да се разберем: парламентът е едно, друго е парламентаризъм. Това, че има парламент, още не означава, че има парламентаризъм. Това е азбучна истина, която изглежда се забравя. (Единични ръкопляскания в залата.) Защото парламенти имаше и при Хитлер, парламенти имаше и при Сталин. Думата "парламент" стана любима и стана една институция, без която е невъзможно въобще днес да имаме някакъв строй. Но за това, за което ние се борим в момента - и смятам, че с основание - то е парламент, който има силата да решава въпросите, парламент, пред който е отговорно правителството, парламент, който е върховенството на властта. Това е моето разбиране за парламентаризма и смятам, че ние успяваме.
И накрая, за да завърша, ще кажа една моя лична констатация, една моя лична прогноза. Позволявам си все пак поради възрастта, поради това, че съм бил в четири парламента народен представител, а още по-отдавна, и преди това съм се занимавал с политика. Намалява все повече броят на тези хора, били отдясно или отляво, които не вярват в парламентаризма. Това е отрадно, това е чудесно, това дава на нас сили да бъдем, бих казал, оптимисти. Защото действително все по-малко са хората, които стоят на онези позиции, които навремето бяха именно за тези идейни течения, за които казах, идейни, пък и властови, бяха една голяма гангрена за обществения живот. Малко са хората сега не само заради това, че е неудобно, а просто заради това, че разбират, че не може да има вече един режим, един строй, в който парламентаризмът, демократизмът, конституционализмът да имат първо място, да имат върховенство.
С тази моя, бих казал, оптимистична прогноза, която засяга и хората отдясно, и хората отляво, аз не съм човекът, който да не мисли, че и между нас е имало хора, които в миналото не са били най-верните последователи на парламентаризма, но днес те все повече намаляват. Намаляват и в редиците на БСП, намаляват в редиците на Парламентарната група на Демократичната левица и това е радостно. Това е за всички нас един много голям, бих казал, извор на оптимизъм. Благодаря ви за вниманието. (Бурни ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на председателя Савов.
Има думата следващият председател, на Тридесет и шестото Народно събрание, господин Александър Йорданов.
АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ (посрещнат с бурни ръкопляскания): Уважаеми господин президент на Република България, уважаеми господин председател на Народното събрание, уважаеми господин министър-председател, уважаеми господа съдии, уважаеми членове на дипломатическия корпус, уважаеми госпожи и господа народни представители! За мен е висока чест да говоря на днешното тържествено заседание, посветено на 120-годишнината на българския парламент. Не скривам вълнението си, защото мисълта ме връща и към високия връх на началото - към далечната 1879 г., и към моя 10-годишен парламентарен опит.
Първият български парламент, Учредителното събрание, е символ на промяната. И помислете само каква промяна - от спрялото време на робството към неизвестното, но живо време на свободата и демокрацията. Пред първия български парламент стои великата задача да започне строителството на новата държава. С първите заседания и приемането на Търновската конституция се ражда и българският парламентаризъм. И само за броени години робите стават свободни хора, държавата - стабилна и сигурна, държавниците - неподкупни и уверени в себе си, армията - силна и достойна да отхвърли всяка чужда агресия, политиците - готови да жертват теснопартийните интереси в името на народното добруване.
Уважаеми госпожи и господа, много често ние българите сме склонни да се самоотричаме, да живеем в пространството на националния нихилизъм. Строителите на съвременна България идват до нас днес с друго послание - с високия пламък на родолюбието, с откритостта на мислите си, с честния порив и безкористното служене на отечеството. За тях националното съгласие е означавало не безпринципни споразумения между политическите сили за щяло и нещяло, а събиране на народната и политическата воля за отстояване на националните идеали и ценности. Затова и са имали сила да затръшнат вратата и пред турския султан, и пред руския император. Защото са пазили своето мило отечество и ден подир ден са градили нашата модерна държава така, че само половин век след Освобождението България е сред най-бързо развиващите се страни в Европа. И не е била кандидат за членство в Европа, а неразделна част от нея. (Ръкопляскания.)
Това, което се случи с нашето отечество и с парламентаризма в периода на комунизма, бе трагедия за милиони хора. Без война България бе докарана до просешка тояга. (Реплики на несъгласие от левицата.) През 1990 г. трябваше всичко да започне отначало. Тепърва хората трябваше да откриват ценностите на свободата и демокрацията, свободното слово, свободата на сдружаване, свободните избори, свободата и правата на малцинствата, свободната пазарна икономика, свободната частна собственост, свободата да избереш сам своя път в живота, свободата да живееш така, че да не притесняваш другия до теб.
И всичко това биха били голи фрази, ако не бяха демократично избраните парламенти след 1990 г. Те промениха България към добро. Народните представители в тях дадоха и дават и днес великолепен урок по парламентаризъм. В трудни моменти те дори показаха, че могат да жертват своето добруване в името на народния интерес. Така например 39 народни представители напуснаха парламента (смях от левицата), за да доведат до предсрочни парламентарни избори и да доведат до първата победа на демократични сили на свободни избори в България след 45 години комунистическо управление. (Ръкопляскания от мнозинството.) Българските парламенти след 1990 г. промениха наистина България към добро. И колкото повече времето отдалечава тяхната дейност, толкова повече те ще носят посланието на промяната. Независимо от личните и партийни вражди, конфронтация или амбиции.
И нека не се самоотричаме. Ще мине време и бъдещето ще види в нашите усилия порива на строители на модерна България, носеща послание от векове и обърната с лице към ново, достойно битие през ХХI век.
Уважаеми господин президент, уважаеми господин председател на Народното събрание, уважаеми господин министър-председател, дами и господа народни представители! Като народен представител във Великото Народно събрание, в Тридесет и седмото и Тридесет и осмото Народно събрание и като ръководител на парламентарна група и председател на Тридесет и шестото Народно събрание, и просто като гражданин на България аз мога с чиста съвест да повторя днес пред вас клетвените думи, с които влязох за първи път в задълженията си на народен представител: кълна се в своето отечество България, че ще бъда верен на Конституцията и закона, ще пазя и следвам пълномощията, дадени ми от народа! Добруването и благото на българския народ са мой свещен дълг и нека България бъде мой съдник. Винаги ще помня, че няма нищо по-свято от истината, свободата и демокрацията. Тази клетва аз няма да прекрача. Твърде кратък е човешкият живот, за да имаш време да нарушиш такава клетва.
Аз вярвам в България, вярвам в добрите дни на нашия народ и искам и вие: министри и депутати, политици и държавници, да не забравяте своята клетва, защото България може без всеки от нас, но ние не можем без нея. (Ръкопляскания.)
Днес наистина е хубав ден за българската демокрация! (Бурни и продължителни ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на председателя Александър Йорданов.
Давам думата на председателя на Тридесет и седмото Народно събрание господин Благовест Сендов.
БЛАГОВЕСТ СЕНДОВ (посрещнат с ръкопляскания): Уважаеми господин председател, господин президент, господа министри, господа съдии, госпожи и господа народни представители, Ваши превъзходителства, драги гости! Днес Народното събрание на Република България отбелязва паметно събитие в своята, но и в новата българска история - чества 120-годишнината на Учредителното събрание от 1879 г. и приемането на първата българска - Търновската конституция.
Това е юбилей за всички нас - и отляво, и отдясно на тази зала, на всички национални партии и движения, на целия български народ. Отношението към такова забележително събитие е мерило за моралното равнище на обществения ни живот, предизвикателство за политическата ни зрялост, повод за национален консенсус поне по оценката на един безспорен и голям акт в държавно-политическия ни живот.
Благодарен съм, че имам възможност като председател на Тридесет и седмото Народно събрание, като народен представители от Великотърновски избирателен район - мястото, където България възкръсна за нов държавен живот и се изкова първата българска Конституция, и най-накрая като член на Парламентарната група на Демократичната левица да поздравя всички колеги народни представители, всички мои избиратели и съидейници, цялата българска общественост с тази голяма годишнина.
Юбилеите са повод за празник и признателност, но преди всичко за размисъл и равносметка. В днешното време на България: време на всеобхватни и драматични промени, на тежки изпитания за работата и хляба, за свободата, сигурността и достойнството на българина, празникът би следвало да отстъпи място на трезвия размисъл и на историческата равносметка.
Нужно е според мен да се поучим от мъдростта на съзидателите на първата българска Конституция, да почерпим поука от тяхната държавническа воля и кураж, толкова дефицитни през отделни периоди на народния и държавния ни живот, които са толкова оскъдни и в съвременната ни политическа действителност. На България днес отново са потребни политически мъже като Стефан Стамболов и Петко Каравелов, като Константин Стоилов, Петко Рачов Славейков и още ред други - всички ония, които още на времето Симеон Радев нарече "строителите на съвременна България".
Уважаеми госпожи и господа!
Учредителното събрание, чието начало честваме днес, изработи и прие Търновската конституция и с това постави началото на българския конституционализъм. Учредителите бяха деца на просветения ХIХ век и чрез Конституцията по буква, дух и съдържание, по насоки и перспективи приобщиха младото българско общество към модерния европейски свят. Това бе акт и на утвърждаването на българската държавност, за която бяха се борили, воювали и умирали поколения българи.
Наистина свикването на събранието в Търново ни бе предписано от Берлинския конгрес. Едно събрание - се казваше в договора - от български нотабили ще изработи устав и ще избере княз на Българското княжество. В това дело безспорна бе ролята на Русия, която не само с оръжието си извоюва нашата свобода, но се нагърби в един рекордно кратък срок да постави темелите на прокламираната българска държавност, като създаде и първите ни национални институции. Руското правителство бе онова, което предложи на търновските учредители предварителния проект на българската Конституция, ала руският княз Дондуков-Корсаков даде пълна свобода на депутатите да изработят окончателната редакция на българския основен закон. Учредителите се оказаха достойни за историческата задача, за която времето ги бе повикало. Вместо устав, както бе предписал Берлинският конгрес, те обсъждаха и приеха Конституция - най-добрата форма на основен закон. Вместо само нотабили в Търново се озоваха и близо 100 депутати, избрани пряко от народа. Руският проект бе умерено консервативен, окончателният вариант на Търновската конституция - либерален и демократичен. Това бе една от най-либералните по мнението на специалистите Конституция в тогавашна Европа.
Така, господа народни представители, някогашните депутати тълкуваха волята на Европа, желанията на Русия, като търсеха и пазеха националната самоличност и интереси. В този смисъл Конституцията бе дело на самия народ. Тя не бе му дарувана, тя бе завоювана. Антим I - първият български екзарх и председател на Учредителното събрание, след приемането на Конституцията бе казал: "Направихме закони от народа за народа". А Драган Цанков още по-категорично бе отсякъл: "Българският народ е родител на Конституцията!"
Наред с конституционализма Учредителното събрание постави началото и на българския парламентаризъм. То започна своята работа на 10 февруари по стар стил в старопрестолния Търновград и с основание може да се счита, че е първият пункт, първият знак на българския парламент. Макар че, ако искаме да бъдем по-точни, трябва да приемем и датата 21 октомври 1879 г., когато се откриват заседанията на първото избрано Обикновено Народно събрание.
Българският парламентаризъм се появи не като нещо чуждо и непознато дотогава явление в българския обществен живот. Неговите корени бяха заложени здраво в епохата на нашето Възраждане. Той, парламентаризмът ни, имаше своите прояви в съборите на въстаническите и революционни движения, на църковно-народния събор през 1871 г., когато за пръв път общонародните дела се обсъждаха публично, и особено на историческото Оборище. Но все пак истинското негово начало, при това блестящо, резултатно - и в национален, и във външнополитически план - грамотно бе поставено от учредителите. Те откриха първите му истински страници, които и ние, депутатите от Тридесет и осмото Народно събрание, се стараем достойно да дописваме.
В националната ни парламентарна равносметка наред с върховете зеят обаче и грозни актове на погазване на демократичните начала, на конституционните традиции, които учредителите ни завещаха. Тук ще припомним преврата и суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг, конституционните промени и налагането на личния режим на цар Фердинанд, пък и на цар Борис, превратите от 1923 и 1934 г. и извънредното законодателство и ще стигнем до фактическото обезличаване на парламентарния ни живот и дейност през социалистическата епоха. Това са все примери на отрицание на парламентаризма, примери, които историята не забравя и които не бива да се повтарят.
Да, началото, възходът и паденията на българския парламентаризъм са най-съществената, но и най-поучителната част в нашата нова политическа история. В нея има завоевания, но ще намерим и уроци, ще намираме и предупреждения за всеки, който ограничава или нарушава този най-съвършен модел на съвременната демокрация.
Българският парламентаризъм, уважаеми народни представители и гости, се гордее с традиции и история, но преди всичко трябва да му осигурим бъдеще. И въпреки историческите превратности и предизвикателствата на идващото ново столетие българското Народно събрание, парламентарната демокрация и парламентаризмът в България ще пребъдат! Ще останат изпитана наша национална ценност, историческа традиция както за Европа, така и за света.
Това са за мен изводите, естествените и перспективни уроци, които днес, 120 години от началото на Учредителното събрание, можем да направим в нашето Народно събрание - храма на българския парламентаризъм. Благодаря. (Ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на председателя Сендов.
Давам думата за приветствие на президента на Република България господин Петър Стоянов.
ПРЕЗИДЕНТ ПЕТЪР СТОЯНОВ (посрещнат с ръкопляскания): Уважаеми господин председател на Народното събрание, госпожи и господа народни представители! Уважаеми господин министър-председател, госпожи и господа министри! Уважаеми господин председател на Конституционния съд и представители на съдебната власт! Ваши превъзходителства! Уважаеми госпожи и господа! Позволете ми най-напред да поздравя българските народни представители и всички български граждани със 120-тата годишнина от първото българско Народно събрание (ръкопляскания) и да пожелая на всички много здраве, много кураж и много успехи в нелекото време, в което живеем.
Дългата и нелишена от драматични обрати българска история отреди така, че първото българско Народно събрание се роди преди 120 години. И както повечето събития от онова време, отново акушираха великите сили. Българското държавно устройство бе плод на един договор, наречен Берлински, и същият този договор предвиждаше от български първенци да бъде изработен първият български Органически устав. Но когато точно преди 120 години в присъствието на всички представители на страните, подписали Берлинския договор, и руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков българските народни представители са се събрали за първи път, едва ли някой е очаквал, че тези първи български депутати ще могат да започнат работа с такова високо родолюбие, с такава политическа култура и с такава привързаност към демократичните ценности, на които много следващи поколения български политици могат да завидят.

Уважаеми госпожи и господа, разбира се, българското Учредително събрание ще остане в историята с венеца на своята дейност - Търновската конституция. Без съмнение една изключително демократична Конституция, която със своето всеобщо избирателно право, с липса на какъвто и да е ценз и със своя прословут текст, който казва, че "Всякой род, попаднал на територията на Княжество, свободен става" е било чудо невиждано не само за балканските страни. Но на мен ми се ще да погледнем върху работата на това Учредително народно събрание и от един малко по-друг, по-неизвестен ъгъл. Защото точно там, от този ъгъл можем да съзрем поне няколко забележителни момента, дето не бива да преминаваме току така.
Българското Учредително събрание всъщност дава началото на българския парламентаризъм. И колкото да не беше ласкава неговата съдба след това, колчем идеите и духа на този парламентаризъм се нарушаваха, толкова пъти неговите защитници се обръщаха не другаде, а точно към това Учредително събрание и създадената от него Търновска конституция.
Българското Учредително събрание роди и първия български политически дебат. Онзи незабравим в нашата история дебат за това да има или да няма сенат, да има или да няма имуществен или образователен ценз. С първите парламентарни доводи срещу хладните, почти академични доводи на Тодор Икономов, бликащи от народен хумор и жизнено чувство на дядо Славейков, наричайки проекта и този сенат "Едно ново Дендал хане, непотребно на българския народ".
Българското учредително събрание роди и първите български политически партии, макар и без свой собствен устав и макар без своя собствена регистрация. Но там българските народни представители се определиха на консерватори и либерали, излъчвайки от себе си много забележителни фигури, всяка от които намира достойно място в българската история - Григор Начович, Греков, Константин Стоилов, Тодор Икономов - от консерваторите; дядо Славейков, Драган Цанков, Петко Каравелов - от либералите.
И най-накрая, първото българско Народно събрание положи началото на един дух, който, за съжаление, много пъти след туй беше забравян в по-сетнешната българска история. Защото тогава, независимо от парламентарните прения и партийната, макар и неформална принадлежност, над всичко народните представители поставяха интересите на българския народ и достойнството на новосъздадената българска държава. (Ръкопляскания.) И затова не е чудно, че преди да се заемат със своята непосредствена работа - изработването на органическия устав, всички те заедно поставиха най-напред общонародний въпрос - въпросът за съдбата на българските земи извън границите на тогавашното Княжество България. И пак плод на тази атмосфера беше онзи забележителен случай, в който няколко години по-късно, хвърлен от своите политически врагове в Черната джамия, с още личащи белези от побой по челото, запитан от чуждестранните кореспонденти: "Има ли инквизиция в България?", Петко Каравелов ще каже - "В моето отечество такива работи не стават.". (Бурни ръкопляскания.) Един исторически урок, дето бива и всеки съвременен народен представител, ако не преди полагането на клетвата, то поне след нея да прочете.
Уважаеми госпожи и господа, в днешните кратки учебници по история, които четат нашите деца, за Учредителното събрание се казва, че то е отворило пътя за развитие на капиталистическите отношения у нас и за утвърждаване на буржоазно-демократичните стойности. Само че историята не беше особено разточителна към нас, българите, и отреди много малък период за развитие на тези стойности. Защото и преди това, а и веднага след Втората световна война българският народ беше принуден да изповядва идеи, чужди на неговия възрожденски дух и национален манталитет, а парламентът беше превърнат в обикновен параван.
И каква историческа несправедливост - днес, 120 години след първото Учредително събрание, ние, българските политици, сме принудени отново да сричаме, наведени върху буквара на демокрацията, често пъти забравяйки, че много от уроците, които гласно си повтаряме, са вече изстрадани от нашите предци още преди 120 години. И ще си струва от време навреме да се обръщаме назад, за да ги прочитаме, защото какво е историята, ако не са нейните поуки? И една от тези поуки да остане в нашето съзнание, една от тези поуки да разберем, то ни стига да кажем, че сме изпълнили дълга си. А тя е, че всичките партии и всичките български политици не стоят по-високо от интересите на България и от достойнството на българската държава. Благодаря ви за вниманието. (Бурни и продължителни ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин президента.
Давам думата на министър-председателя на Република България господин Иван Костов. (Неодобрителни реплики от Демократичната левица, ръкопляскания от мнозинството.)
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ИВАН КОСТОВ: Уважаеми господин председател на Народното събрание, уважаеми господин президент, уважаеми членове на Конституционния съд, уважаеми членове на Висшия съдебен съвет, уважаеми дами и господа народни представители, Ваши превъзходителства, уважаеми колеги!
Чест е за мен като министър-председател на осемдесет и второто българско правителство да ви поздравя със 120-годишнината на Народното събрание. (Ръкопляскания от мнозинството.) Защото това е институцията, която най-ясно символизира модерната българска държавност. Именно тук, в залата на парламента, България изрече и изстрада своя национален идеал, волята си за демокрация, икономически напредък и европейска идентичност.
Какво е демокрацията, какво е парламентаризмът? Свободната воля, изразена от хората на избори, която воля излъчва мнозинството в парламента, което дава своето доверие на правителството. Парламентарната демокрация, дами и господа, е баланс между изпълнителната и законодателната власт на основата на многопартийната система и свободните избори. Ето защо стабилността на България зависи от вас, от стабилността на парламента. За да има стабилно и силно правителство при демокрацията, трябва да има стабилен и силен парламент. Уверявам ви, че България ще има силна и ефективна изпълнителна власт дотогава, докато сте силни вие.
Нашата история, за жалост, познава множество примери, когато "политици" са се обявявали против парламентаризма. Мнозина министър-председатели са заемали този пост без доверието на хората и парламента. Това е правило нестабилни българските държавни институции както в условията на демокрация, така и при тоталитарното време. Но както и в зората на ХХ век, така и днес, в неговия край, нашата България е парламентарна държава, в която всички се прекланяме пред ценностите на демокрацията.
Оставайки в историята едва ли ще сгреша, ако кажа, че след думата България, една от най-често произнасяните думи в сградата на българския парламент е била думата Македония, но гледайки напред в бъдещето, аз съм убеден, че най-често повтаряната дума ще бъде Европа.
Затова, дами и господа, съм удовлетворен да съобщя, първо пред вас, народните представители от Тридесет и осмото Народно събрание, че правителствата на Република България и Република Македония постигнаха споразумение за подписване на съвместна декларация. Тази отдавна чакана декларация е уникален по рода си документ, е естествено продължение на историческия факт, че България призна първа независимостта на Република Македония. (Бурни и продължителни ръкопляскания от мнозинството.)
Тази съвместна декларация ще бъде подписана на 22 февруари тази година при договореното вече посещение на премиера на Република Македония Любчо Георгиевски в София. С този документ слагаме край на изкуствените проблеми между нашите две страни и даваме ход на подписването на близо 20 двустранни споразумения, които отварят пътя пред търговско-икономическото развитие, осигуряват безпрепятствено движение на стоки, услуги и капитали, облекчават митническите и граничните формалности, насърчават взаимните инвестиции, строителството на транспортни връзки, развитието на културното сътрудничество.
С тази декларация Република България и Република Македония заявяват, че нямат териториални претенции една спрямо друга. Република Македония декларира, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са нейни граждани.
Съвместната декларация ще бъде подписана на официалните езици на двете страни - българският език, съгласно Конституцията на Република България, и на македонски език - съгласно Конституцията на Република Македония. (Реплики от блока на ДЛ, които не се разбират.)
С тази позната на нашето обществено мнение и многократно обсъждана формула, двете страни намират начин да заговорят на езика на Обединена Европа, езика на приятелството, на разбирателството, на толерантността и на взаимното уважение на интересите. Този документ е нашият общо българо-македонски принос за стабилизирането на региона в днешния изключително сложен момент.
Това, дами и господа, е европейската новина на България, която ми се искаше да прозвучи в историческия ден на 120-годишнината на българския парламент. (Бурни и продължителни ръкопляскания от СДС, ОНС, ЕЛ и НС.)
Позволете ми да ви поздравя още веднъж с тази бележита 120-годишнина. Да изразя своята дълбока надежда, че след като успяхме отново да заговорим на общ език с Република Македония, няма да има бариери пред нас да намерим общ език помежду си в името на националните интереси и националните идеали, на които единствено сме призвани да служим. Благодаря ви. (Бурни и продължителни ръкопляскания от СДС, ОНС, ЕЛ и НС.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на министър-председателя господин Иван Костов.
Давам думата на председателя на Конституционния съд господин Живко Сталев.
ЖИВКО СТАЛЕВ (посрещнат с ръкопляскания от залата): Господин президент, господин председател на Народното събрание, госпожи и господа народни представители, господин министър-председател, госпожи и господа министри, Ваши превъзходителства, колеги съдии от Конституционния съд и от другите звена на съдебната система! Честваме 120 години Народно събрание - от първото до настоящето. Отделните периоди на 120-годишната история на българския парламент са твърде различни. Тази разлика се дължи и на разликите между конституциите, под чийто режим са били избирани и са действали различните народни събрания. Тези конституции, както знаете, са четири - Търновската от 1879 г., конституциите от 1947 и 1971 г. и действащата сега Конституция - от 1991 г.
Според нея Народното събрание е най-важният държавен орган. То притежава множество различни функции. Една от тях обаче е специфична само за него. Това е законодателната функция, тъй като Народното събрание олицетворява една от трите власти - законодателната власт.
При упражняване на законодателните си функции Народното събрание е изправено пред множество и трудни проблеми. Тях бих образно нарекъл предизвикателства. Ще се спра на три от тях през призмата на Конституционния съд.
Първото предизвикателство е необходимостта приетият от Народното събрание закон да съответства на Конституцията. Казаното не значи, че преди действащата Конституция народните събрания не са били длъжни да издават закони, съобразени с Конституцията. Нарушаването обаче на това задължение не водеше до санкция. Само Народното събрание бе овластено да контролира съответствието на закона с Конституцията. Този самоконтрол бе равнозначен на липса на контрол. Една от големите заслуги на действащата сега Конституция е, че тя въведе за пръв път в историята на нашето конституционно право Конституционен съд, овластен да обезсилва противоконституционни закони. Въвеждането на Конституционния съд доведе до радикална промяна на статута на Конституцията и на Народното събрание. Конституцията стана наистина действащ върховен закон, защото нейното прилагане бе гарантирано при нарушение чрез санкция.
Що се касае до Народното събрание, то се превърна от неконтролиран в контролиран орган, чиято законодателна власт може да се упражнява само в рамките на Конституцията. Тази радикална промяна изправя изработващите законопроекта и Народното събрание пред задължението да не ограничават дискусията относно законопроекта до неговата необходимост, целесъобразност, разумност, социална справедливост, финансови средства, необходими за прилагането му, и редакционно съвършенство, а да включат в обсъждането на законопроекта непременно и неговото съответствие с Конституцията. Бъде ли тази проверка пропусната, заплашена е стабилността на закона. Той ще бъде обезсилен, ако при атакуването му Конституционният съд намери, че той противоречи на Конституцията.
Второто предизвикателство към Народното събрание произтича от чл. 5, ал. 4 на Конституцията. Той предписва, че международните договори, обвързващи Република България, стават част от българския порядък и са с по-висок ранг от законите, приети от Народното събрание, така че осуетяват тяхното прилагане, ако те противоречат на международен договор. Очевидно е, че за да се осуети издаване на закон, противоречащ на международен договор, изработващите законопроекти в Народното събрание ще трябва непременно да проверят дали законопроекта е съобразен с международните договори, обвързващи нашата страна.
Третото и най-трудно за преодоляване предизвикателство е неотложното приемане на законодателство, което успешно да съдейства за излизане на страната от тежката икономическа и морална криза, на която се дължат престъпността и корупцията. Към тежката задача да се преодолее тази двойна криза се прибавя и необходимостта да бъде хармонизирано и уеднаквено нашето право с правото на Европейския съюз, в който искаме да влезем. И в тази насока Народното събрание не е с напълно развързани ръце. То трябва да държи сметка за препоръките на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, на Международния валутен фонд, на Световната банка, както и че сме в режим на валутен борд, без който постигнатата финансова стабилизация може да рухне.
Изключително трудните проблеми, пред които е изправено българското законодателство понастоящем, изискват, за да бъдат те решени бързо и правилно, обединените усилия на всички в името на националните интереси.
От името на Конституционния съд пожелавам на Народното събрание успех в неговата трудна и отговорна задача. Вярвам, че то ще успее. Да живее Народното събрание! (Бурни и продължителни ръкопляскания в залата.) Благодаря ви за вниманието.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на председателя на Конституционния съд проф. Живко Сталев.
Давам думата на председателя на Върховния административен съд господин Владислав Славов.
ВЛАДИСЛАВ СЛАВОВ (посрещнат с ръкопляскания): Уважаеми господин председател на Тридесет и осмото Народно събрание! Уважаеми господа бивши председатели на Народното събрание! Уважаеми господин президент, господин вицепрезидент! Уважаеми господин председател на Конституционния съд, уважаеми господа съдии от Конституционния съд! Уважаеми господин министър-председател, господа министри! Уважаеми членове на Висшия съдебен съвет! Ваши превъзходителства! Уважаеми госпожи и господа народни представители! Уважаеми госпожи и господа!
Сто и двадесет години Народно събрание - годишнина, която ни дава основание с гордост, преклонение и благодарност да си спомним за великите българи, които през Възраждането и по време на борбата за свобода и национална независимост родиха и отстояваха със сърце и душа идеята за модерна организация на българската държава. Тези виждания на най-напредничавите личности на българския народ са записани в Програмата на Българския централен революционен комитет през 1870 г. с водеща идея за организиране на своя държава според най-добрите наредби у просветените народи. Идеи, които са приложени при приемане на Екзархийския устав на Църковно-народния събор в Цариград през 1870 г. Българите - миряни и духовници, са се проявили като истински законодатели при изборите, обсъждането и дебатите на проекта за устав. Идеи, изразени при обсъждане съдбата на българския народ в местността Оборище на 14 април 1876 г., където заседава Народното събрание на Панагюрския революционен окръг. Идеи за самостоятелна и независима държава с народно представителство, отразени в Меморандума на българските емигранти в Цариград, представен на европейските правителства от Марко Балабанов и Драган Цанков през 1876 г. Идеи за конституционно управление с едно законодателно тяло, избрано от народа, отразени в Политическа програма на Българското централно благотворително общество, приета през ноември 1876 г. и представена на Великите сили в навечерието на Цариградската конференция. Идеи, които се осъществяват с възстановяване на българската държава от свиканото на днешния ден преди 120 години Учредително Народно събрание.
След повече от два месеца работа на 16 април 1879 г. България има своя Конституция, която определя демократичното развитие на Третата българска държава. С преклонение и благодарност за това може би най-забележително събитие от новата ни история трябва да споменем видните българи Марин Дринов, Екзарх Антим I, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов, митрополит Милетий, Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, Петко Каравелов, Петко Славейков, Драган Цанков, Константин Помянов и много други. Не само други известни народи имат свои бащи на конституции и на декларации, и България има свои първостроители, с които трябва да се гордеем.
Според Търновската конституция законодателната власт принадлежи на княза и на народното представителство. Конституцията регламентира избор на Велико Народно събрание и на Обикновено Народно събрание. Започва летоброенето на българския парламент.
По думите на видни български юристи от 30-те и 40-те години на настоящия век, новоосвободена България получи демократично парламентарно управление, каквото нямаше нито една държава в света по онова време. Българското народно събрание е започнало дейността си като строител на модерна и демократична държава и до 1946 г. тя преминава през много изпитания като суспендиране на Конституцията и като опити за погазване на правовия ред. Последното става факт през периода 1946-1990 г., когато Народното събрание загубва и класическите си парламентарни функции.
Промените след 10 ноември 1989 г. създават условия за демократични избори за избиране на демократичен парламент. Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. приема действащата Конституция, която прогласява като основни принципи народния суверенитет, разделението на властите, изграждането на демократична, правова и социална държава, политическия плурализъм.
България е република с парламентарно управление. Разделението на властите е гаранция за стабилност в държавата и осъществяване на контрол във властта. Народното събрание и президентът се избират пряко от народа, правителството се формира от парламента и е отговорно пред него. Създава се Конституционен съд, който обезпечава върховенството на Конституцията. Прогласява се независимостта на съдебната власт. Възстановяват се Върховният касационен съд и Върховният административен съд. Гарантира се възможността за съдебна защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица.
Разбира се при разделението на властите Народното събрание заема водещо място. В качеството му на общодържавен представителен орган то изразява интересите на нацията и народния суверенитет. За своята дейност парламентът е политически отговорен пред народа. Народното събрание е орган на законодателната власт, то създава правни норми от най-висока степен, с които регулира обществените отношения, поради което заема първенствуващо място в държавната организация. Всеки от държавните органи в йерархическата структура пряко или косвено е зависим в определена степен от Народното събрание. Парламентът въздейства върху цялото държавно управление като направлява вътрешната и външна политика чрез законодателната си дейност.
Народното събрание има конститутивни правомощия - избира Министерския съвет, част от състава на Конституционния съд и на Висшия съдебен съвет, и на други органи. Народното събрание притежава така наречената компетенция за компетенциите като чрез устройствени закони определя компетенциите на други държавни органи. Народното събрание притежава и важни контролни правомощия върху Министерския съвет и други държавни органи. Като носител на законодателната власт парламентът трябва да съдейства за установяване на равновесие на властите, за създаване на нормативно определени условия за функционирането на държавните органи и за взаимодействието между тях. Поддържането на баланс между властите е толкова важно, колкото и тяхното разделяне. Напрегнатото ежедневие на последните години може би е причина възможностите и формите на това взаимодействие, особено между съдебната власт и Народното събрание, да не се изявяват в пълнота. Само бих посочил възможностите в областта на подготвянето на качествени законопроекти или съвместни мерки за противодействие в борбата срещу престъпността. В тази посока бих посочил, че има подписано споразумение между трите власти от 1996 г., по което не се работи.
Изложеното само подчертава огромната отговорност на българския парламент за преодоляване на наследството от миналото, за изграждане на модерна правова и социална държава, за приобщаване на страната към европейските структури. Убеден съм, че българският парламент и в частност Тридесет и осмото Народно събрание ще оправдае гласуваното му от народа доверие. Честит юбилей! (Ръкопляскания.)
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на председателя на Върховния административен съд господин Славов.
Преди да закрия тържественото заседание, каня всички народни представители - настоящи и бивши, и нашите гости за една обща снимка на стълбите пред главния вход на Народното събрание.
Препоръчвам на всички след това да разгледат изложбата в Клуба на народния представител, в която ще видят оригинала на Търновската конституция и много оригинални вещи от Учредителното събрание.
Благодаря на всички. Поздравявам ви още веднъж! (Ръкопляскания.)
Закривам тържественото заседание. (Звъни.)

(Закрито в 11,43 ч.)


Председател:
Йордан Соколов


Секретари:
Васил Клявков

Калчо Чукаров