В началото на 1879 г. току-що освободена България прави първите си стъпки като автономна държава. И най-важната от тези стъпки е свикването на Учредително събрание, което да приеме основен закон – Конституция. Като приема своя Конституция и дава началото на парламентарния живот в страната, България заявява на света, че вече е самостоятелна и независима и от този момент нататък сама ще чертае съдбините си. 

Учредителното събрание е свикано във Велико Търново на 10 февруари 1879 г. Депутатите  представляват всички вероизповедания в тогавашна България, от всички райони и области, в които има българско население, включително и извън границите на възобновената държава, както и всички основни съсловия на обществото. 

В Учредителното събрание – дали по избор или според длъжността, влиза елитът на тогавашната българска нация. Според някои изследователи във Велико Търново се събират 231 народни представители, според други – 229, трети ги изброяват до 234.

Сред депутатите преобладават представителите на интелигенцията – учители, лекари, адвокати, публицисти. Две трети знаят френски език, а половината владеят и други езици.  63-ма от делегатите са взели участие в различни форми на революционните борби (революционни комитети, въоръжени чети и др.), а също и в Руско-турската война (1877 – 1878 г.) Повече от половината от народните представители към момента на учредяването на събранието заемат постове в администрацията на Временното руско управление.

За председател на Учредителното събрание единодушно е избран бившият Български екзарх и митрополит на Видин Антим I, а за подпредседатели – Петко Каравелов и Тодор Икономов. 

Шестдесет и три годишният по това време Екзарх Антим е една от най-уважаваните фигури в българското общество. Роден Атанас Михайлов Чалъков, той приема името Антим, когато едва на 21 години става монах в Хилендарския манастир. Учил е в най-реномираните школи в Османската империя и Москва. Той участва в борбата за църковна независимост и в Църковно-народния събор от 1871 г. Активно подпомага освободителното движение. След Априлското въстание прави всичко възможно, за да разкаже на Европа за съдбата на българите, заради което е пратен на заточение в Мала Азия.

Шокът и гневът на българите след решенията на Берлинския конгрес, който разпокъсва територията на Сан-Стефанска България и оставя голяма част от българите под османско владичество, доминира дебатите в началото на работата на Учредителното събрание. В тези дебати участват и представители на Южна България, Македония, Одринска Тракия, които по силата на Берлинския конгрес са извън границите на Княжеството.

Много от народните представители се притесняват, че ако приемат Конституция на Княжеството, това ще означава, че се отказват от идеята за обединение на всички българи в една обща държава. Дебатите около необходимостта от обединение на всички български територии продължават през цялата първа част от мандата на събранието. Реалната работа по изработването на конституция започва едва през март. Но вълненията така и не стихват. Стига се до там, че определени депутати в знак на протест се прибират по родните си места и отказват да вземат участие в работата на Събранието.

В Учредителното събрание има две неголеми идеологически ядра – консерватори и либерали, а мнозинството от депутатите не са направили все още своя избор. В този момент личната убедителност и ораторското майсторство на представителите на двете крила са решаващи за това чий дух и възгледи ще надделеят в крайния документ.

В самото начало на работата се взима решение да се гласува комисия, която да изработи документ, очертаващ основните начала на Конституцията. Докато тече изборът на комисия, либералите все още не са организирани и консерваторите взимат връх – почти цялата комисия се състои от консерватори.  Докладът на тази комисия отразява консервативната програма, твърде близка до първоначалния руски проект. При обсъждането на доклада обаче либералите успяват да се активизират. В крайна сметка предложенията на консерваторите са отхвърлени, а крайният вариант, който ще се гласува на 16 април 1879 г. е най-близък до идеалите на радикалните либерали.

Няма по-достоверен източник за случилото се през 1879 г. в залата на първия български парламент в Търново от ръкописните дневници. Днес те се съхраняват в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. Обхващат 267 листа ръкописен текст и съдържат протоколни записки, списък на присъстващите депутати, оригиналните подписи на упълномощения руски комисар С. И. Лукиянов, на председателите и секретарите. 

В Учредителното събрание няма стенограф. Протоколите са писани на ръка – на кирилица, с поправки и зачертавания. Воденето на протоколите се извършва от секретари, избрани между депутатите. Въпреки тяхното старание, записът на ръка не може да се сравнява със стенографското писмо. Някои реплики, обиди и думи се съкращават, обобщават, дори редактират и преразказват. Интересно е, че се гласува и решение, според което неуместно изказани думи и обиди могат да се оттеглят по молба на депутата.